Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Rose in Winter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 200 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Роза през зимата

Превод: Колектив

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ИК „Ирис“, 1993


Книга първа

Глава първа

23 октомври 1792

Северна Англия

— Сватба!

Ирайн Флеминг се дръпна от камината, удари силно с ръжена по решетката и даде израз на раздразнението си. Вън вятърът бодро и поривисто запращаше огромни дъждовни капки и градушка по обкованите с олово стъкла, като че ли искаше със своята необуздана и волна игра да се надсмее над оковите, които тя чувстваше в сърцето си. Бурните тъмни облаци, стелещи се плътно над къщата на кмета, отразяваха точно настроението на тъмнокосата, добре облечена млада жена, чиито очи проблясваха с виолетов пламък, щом погледнеше към огъня.

— Сватба!

Думата отново затрептя в съзнанието й. Дори символът на момичешката мечта с времето се беше превърнал в нещо подобно на лудост. Не че тя беше против брачната институция. О, не! Вследствие на грижливото възпитание и напътствията от страна на една образована и фина майка тя вече беше подготвена да стане добра съпруга на своя мъж. Но баща й, кметът на Маубъри, си бе поставил за цел да я даде на богат човек, независимо дали кандидатът ще бъде познат и обичан, или пък някой сух като клечка, приличен на карикатура мъж. Чертите на характера или външният вид за него бяха без абсолютно никакво значение. Неведнъж й бе втълпявал това! Беше ли мъжът богат и имаше ли желание да се омъжи за нея — значи той беше тъкмо кандидатът, който им трябваше. Ирайн смръщи своите фино изписани вежди, най-красивите, които човек можеше да си представи.

— Сватба! Ха! — В пристъп на отвращение тя повтори думата.

Щастливите мечти на младостта бързо бяха попарени и сега тя чувстваше, че за нея бракът е свързан с всичко друго, но не и с радост. Естествено, не беше рядко явление една млада дама да се отвращава от отредения й от родителите жених. Обаче след предложенията, които беше получила досега, тя виждаше, че надеждата баща й да се спре на човек, който малко от малко да отговаря на нейната представа за бъдещето й, беше нищожна.

Обзета от безпокойство, Ирайн отиде до прозореца и погледна през ромбовидното стъкло към калдъръмената улица, пресичаща селото. Дърветата около селските дворове приличаха на тъмни скелети, шибани от дъжда. Погледът й се плъзна надолу по празната улица и тъпа болка, примесена с дълбока тъга, започна да я мъчи при мисълта, че след по-малко от час щеше да дойде поредният омразен кандидат. Нямаше никакво желание да очарова някакъв жалък палячо. С цялото си сърце Ирайн се надяваше, дори се молеше улицата да си остане все така празна и по нея да не се появи никакъв пътник. И дори, ако от пороя прогнилият мост се срутеше и завлечеше във въртопа всеки минувач, тя не би се разтревожила ни най-малко. Онзи мъж й беше съвършено непознат, някакво безлично същество, на което тя знаеше само името, и то от вчера. Сайлъс Чамбърс! Що за човек щеше да се окаже?

Ирайн огледа скромната дневна и се запита как ли ще изглежда домът й в неговите очи и дали той би прикрил пренебрежението си? Макар че малката им къща отвън изглеждаше кокетна и почти нямаше равна в града, спартанското обзавеждане съвсем ясно показваше колко са бедни. Ако къщата не се полагаше на баща й заради поста му, за него щеше да е невъзможно да си позволи такова жилище.

Ирайн свенливо оправи полите на роклята си с цвят на синя слива. Може би не биеше толкова на очи, че кройката й отдавна вече не е на мода. Твърде често гордостта й беше накърнявана от високомерната арогантност на превзети контета, които без всякакви задръжки изтъкваха нейната бедност. Малката й зестра не струваше нищо в сравнение с техните тежки кесии. Тя копнееше да покаже на тези надути глупаци, че е по-учена от тях и че явно има много по-добри маниери от останалите, макар че веднъж баща й строго я беше смъмрил за тези й опити.

Ейвъри Флеминг смяташе за ненужно и неразумно представителките на слабия пол да учат повече от това, което им е необходимо за изпълнение на женските им задължения плюс евентуално писане и смятане. Ако не беше наследството на майка й и нейната упоритост, дъщерята никога не би се наслаждавала на този лукс. Анджела Флеминг беше отделила част от своите пари, за да е сигурна, че с тях Ирайн ще бъде отгледана като образовано и възпитано момиче. При това положение Ейвъри нямаше как да се противопостави. В края на краищата той все пак успя да прахоса голяма част от зестрата й, за да следва прищевките си. Макар че тази негова щедрост беше добре дошла за Фарел, момчето показа още през първите месеци от постъпването си в елитно училище явна антипатия към „надути проповедници и несправедливи методи на възпитание“. Така той се отказа от кариерата си на учен и се върна в къщи, за да „усвои занаята на баща си“, нещо, което винаги беше желал.

Като гладна сърничка мисълта на Ирайн все се връщаше към първите месеци след смъртта на майка й. Тя си спомняше за дългите часове, които прекарваше сама, докато баща й и брат й играеха карти, пиеха заедно с другите мъже от селото или пък прекарваха вечерите с моряците на пристанището в приказки за предстоящото пътуване до Уиркинтън. Без умението на майка й да води домакинството, богатството на семейството бързо започна да намалява, а кесията на баща й да става все по-тънка. Ето защо той все по-често изтъкваше, че Ирайн трябва да се омъжи. Критичната точка в по-нататъшният ход на събитията беше един дуел, в който брат й беше лошо ранен. Оттогава дясната му ръка висеше безжизнена, лакътят му бе напълно изкривен, а китката слаба и негодна за каквато и да било работа. И Ейвъри сякаш пощуря — той трябваше на всяка цена да омъжи дъщеря си за богат съпруг.

Дива ярост прониза Ирайн при тези спомени и мислите й се насочиха с отвращение към бъдещето.

— И там живурка някакъв си, с когото аз би трябвало на драго сърце да свържа живота си — изсъска тя, побесняла от гняв. — Кристофър Сатън! Този янки! Изнудвач! Комарджия! Дивак! Мошеник! — С каквито и имена да го наричаше, всичките й се струваха подходящи. Да, какви ли не названия се въртяха в ума й и тя изпитваше удоволствие да изрича всяко едно от тях.

— Ах, и аз трябва да се срещна с него лице в лице! — Тя се опитваше да си го представи: с тесни очи и тънък, извит нос, права коса, никнеща под формата на триъгълник над челото му, с безкръвни, стиснати устни, които се разтягат в някаква жестока, похотлива усмивка, откривайки дребни жълти зъби.

О, само да се срещне с този мъж! Тя подскочи, заемайки поза на фехтувач, и протегна напред ръка, като че ли държеше в нея остра сабя.

— Тогава бих му дала да се разбере! — Тя намушка противника си веднъж, втори, трети път и след това допря върха на въображаемата си рапира до гръкляна на жертвата си и го преряза с един замах. После внимателно избърса острието на сабята си и я постави с елегантно движение в ножницата. — Само да бях мъж! — Тя се протегна и потънала в мисли, се загледа през прозореца. — Кълна се, че този надут самохвалко щеше да си признае всички злодеяния и щеше да замине да си търси щастието на другия край на света.

Тя видя отражението си в кристалните стъкла, скръсти ръце и зае скромна поза.

— Но за съжаление аз не съм силен мъж, а само една жена. — Тя разтърси глава насам-натам, наблюдавайки старателно сплетените се гарвановочерни плитки, и се засмя радостно на отразения си образ. — И затова моите оръжия трябва да бъдат духът и езикът!

За секунда тя повдигна своята изящно извита вежда и хвърли такъв убийствен поглед, който заедно със студената й усмивка би трябвало да накара сърцето на противника й да спре.

Тежко на онзи, който би предизвикал гнева на това момиче!

Едно пиянско изръмжаване отвън прекъсна мислите й:

— Ирайн!

Тя позна гласа на брат си, забърза към входното антре и със заплашително стиснати устни рязко отвори вратата. Фарел Флеминг тежко се облегна на стената. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани и покрити с лекета, кафявата му коса стърчеше като суха трева. Още от пръв поглед беше ясно, че цяла нощ се е скитал и е пил, а може би и цяла сутрин, тъй като междувременно беше станало почти обяд.

— Ирайн, моята единствена сладка сестричка! — поздрави я Фарел шумно. Залитайки, той отстъпи няколко крачки назад, след това се люшна чак в другия край на антрето, при което изпръска сестра си с леденостудени капки, хвърчащи от мокрото му наметало.

Разтревожена, Ирайн погледна пак към улицата, за да се убеди, че никой друг не се е решил на мъчително пътуване в такова време. Олекна й, че в този безутешен предобед навън нямаше жива душа. Само в далечината тя съзря самотен ездач. Но дори и да минеше по моста, а след това и покрай къщата, той не би забелязал нищо необичайно.

Ирайн затвори вратата, облегна се на стената срещу брат си и го изгледа с мрачен поглед. Фарел се беше хванал със здравата си ръка за перилата и полагаше усилия да стои изправен, опитвайки се същевременно да се справи с връзките на наметалото си.

— Ирайн, помогни на сво-о-я ма-л-л-ък Фарел за това чудо-в-вищ-но нещо! Не може да се развърже!

Той я погледна с молеща за прошка усмивка и вдигна сакатата си ръка, правейки с нея безпомощен подканящ жест.

— Съвсем подходящо време да се прибереш вкъщи — отвърна тя и му помогна да се справи с непослушната дреха. — Не се ли срамуваш поне малко?

— Не, никак — обясни той, опитвайки се да бъде учтив. Усилията му обаче го накараха пак да загуби равновесие и той залитна.

Ирайн бързо го сграбчи за наметалото и подложи рамото си под ръката му, за да го задържи на крака. Сбърчи нос, като долови миризмата на тютюн и уиски.

— Можеше поне да се върнеш, докато още беше тъмно — подхвърли тя укорително. — По цяла нощ се скиташ, пиянстваш, играеш на карти и след това спиш цял ден. Не знаеш ли друг начин за прекарване на времето?

— Щуротиите ме възпират да се заловя честно за работа и да помогна на собственото си семейство. Но да знаеш, че за това можеш да обвиняваш Сатън, да, само него. Той ме докара дотук.

— Знам какво е направил той — отвърна тя рязко. — Но това не е извинение за живота, който водиш.

— Стига си мърморила, малката. — Думите му звучаха още по-завалено отпреди. — От ден на ден започваш да опяваш като някоя стара мома. Добре, че татко иска да те омъжи колкото е възможно по-скоро.

В безмълвен гняв Ирайн изскърца със зъби. Тя стисна ръката му по-силно и се опита да го заведе в спалнята, но се спъна, тъй като брат й с цялата си тежест се беше облегнал върху нея.

— Чумата да ви тръшне и двамата! — изсъска тя. — И ти си същият като него. Искате да ме омъжите за някой богаташ, за да можете да превърнете живота си в една безкрайна пиянска оргия. Хубава двойчица сте ми вие!

— Така ли? — Фарел се отскубна от нея и се опита с няколко елегантни стъпки да се добере до спалнята. Но намери опора само в измамно издигащия се пред очите му под и се обърна пак към сестра си, мъчейки се с нейна помощ да нагоди движенията си към мнимите клатушкания на стаята.

— Значи моята жертва в името на честта ти те отвращава, а? — хвана я той и се опита да я погледне с обвинителен поглед. За сегашното му състояние обаче тази задача му се видя твърде трудна и той хвърли само блуждаещ поглед из стаята. — Аз и татко не желаем нищо друго, освен ти да се омъжиш както подобава и да те предпазим от домогванията на навъртащи се наоколо шмекери и авантюристи.

— Моята чест? — отвърна му подигравателно Ирайн. Тя сложи ръце на хълбоците си и го загледа снизходително и невъзмутимо. — Ако си направиш труда да си спомниш, Фарел Флеминг, би трябвало да си наясно: това, което ти защитаваше, беше честта на татко, а не моята чест.

— Ох! — Като някакво момче, заловено в измама, той започна да се държи смирено и да моли за извинение. — Да, да, беше честта на татко.

Той сведе поглед към сакатата си ръка, после я протегна напред, за да привлече вниманието й върху нея и да събуди съчувствие.

— Все пак това може би засягаше до известна степен и мене, тъй като нали и аз нося неговото име — Флеминг — разсъждаваше Ирайн на глас. — А след като Кристофър Сатън го омърси, вече е много трудно да бъдат спрени злите езици и клюките на хората.

Потънала в мисли, тя отново впери поглед през мокрото стъкло навън, в дъждовния пейзаж. Ирайн не обърна внимание на брат си, който предпазливо, макар и залитайки, беше намерил пътя към гарафата с уиски върху малката масичка. За свое голямо разочарование тя установи, че мостът навън все още не беше се срутил; най-доброто доказателство за това бе самотният ездач, който в този момент се намираше на най-издигнатата му част. Изглежда, мъжът не бързаше. Той яздеше в равномерен тръс и като че ли вятърът и лошото време не го смущаваха. С дълбока въздишка тя погледна към Фарел и обзета от ярост, тропна с крак. Междувременно той беше намерил една чаша и сега се опитваше със здравата си ръка да отвори шишето.

— Фарел! Не ти ли беше достатъчно?

— Е, да, нали аз се опитах да защитя доброто име на татко — измърмори той, продължавайки опитите да се справи със запушалката.

Споменът за дуела го измъчваше. Още чуваше оглушителния изстрел на своя пистолет и виждаше учудването и ужаса в очите на противника си, който, вдигнал високо ръка, продължаваше да размахва бялата си кърпичка. Тази картина завинаги се беше запечатала в съзнанието му. Но тогава, когато това се случи, той изпитваше смесица от ужас и пламтящо задоволство, виждайки как противникът му залитна назад и се хвана за рамото. Кръвта бързо бликна между пръстите на Сатън и Фарел хладнокръвно зачака той да се строполи. Вместо това обаче мъжът се изправи, дойде на себе си и в този момент вълната на облекчение, която го бе заляла, се смени със студена пот. Фарел проумя глупостта си — да стреля, преди още да е даден сигналът — едва когато Сатън бавно вдигна оръжието си и насочи дулото на пистолета право в гърдите му.

— Без да имаш ни най-малка представа от дуел, ти предизвика един човек, и то само заради някаква си игра на карти — смъмри го Ирайн.

Бученето в главата на Фарел му пречеше да проумее думите на сестра си. Картината, която бавно се разкриваше пред очите му, го караше да изтръпва. Той виждаше само зеещата кръгла дупка, която го заплашваше през онази сутрин, чуваше само силните удари на сърцето си, усещаше болезненото свиване на стомаха си, което и досега го мъчеше при всяко събуждане. През онази студена сутрин капчиците пот като че ли изгаряха очите му, но той дори не смееше да мигне. Страхуваше се, че и най-малкото движение ще предизвика смъртоносния куршум. Тази подлудяваща паника късаше нервите му до момента, в който той изкрещя и обхванат от безпомощна ярост и страх, замахна с ръка срещу оръжието на противника си. Едва ли беше в състояние да проумее, че по този начин насочва пистолета право към главата си.

Още един силен изстрел прозвуча като експлозия и разкъса тишината през онази ранна сутрин, след което заглъхна като многогласно ехо. Яростният крясък на Фарел се превърна в рев от безграничната болка, която почувства. Изстрелът, пронизал ръката му, предизвика в съзнанието му ужасни терзания. Още преди да се разсее пушекът от дулото на пистолета, Фарел се беше строполил върху студената, покрита с роса поляна, стенейки от болка и унижение. Една огромна фигура, подобна на сянка, се приближи и застана плътно до лекаря, клекнал край него, за да се погрижи за ръката му. Със замъгления си от болката поглед той разпозна мъжа, който беше причина за страданията му. Той стоеше като някаква черна сянка на фона на изгряващото слънце. Фигурата на Кристофър Сатън задълбочи срама му, тъй като той все още държеше кърпичката върху кървящата си рана, като че ли по този начин искаше да го унижи още повече.

Въпреки болките Фарел проумя, че с този погрешен изстрел беше загубил не само дуела. Изстрелът беше съсипал честта му. Никой повече не би изпълнил нарежданията на един страхливец. А и от собственото си проклятие той не можеше да избяга.

— Налудничавата глупост на момчето е причина за нараняването. — Думите на Сатън дойдоха, сякаш за да засилят болката. Нещо като скимтене се изтръгна от устните му. Мъжът продължи, изразявайки се съвсем ясно: — Ако не беше блъснал пистолета ми, аз нямаше да стрелям.

Секундантът му продължи със същия студен тон:

— Той стреля, преди още да е даден сигналът. Мистър Сатън би могъл да го убие и никой нямаше и дума да му каже.

Отговорът на Сатън прозвуча като някакво ръмжене:

— Аз не съм убиец на деца.

— Уверявам ви, сър, в случая вие сте напълно невинен. И все пак бих ви посъветвал да изчезнете оттук, докато не е пристигнал бащата на момчето и не ви е създал куп неприятности.

Фарел си мислеше, че противникът му се отнася твърде снизходително и че много бързо му е простил. Искаше му се да го накара да разбере, че съвсем не е имал такива благородни помисли. Ето защо той изруга и даде израз на безпомощната си ярост, вместо да признае истината за собственото си малодушие. За свое разочарование обаче, с обидите си не постигна нищо друго, освен презрителна усмивка върху лицето на противника си. Сатън се отдалечи от него, без да го удостои с поглед, като че ли той беше наистина някакво дете, на което не си струва да се обръща внимание.

Мъчителната картина изчезна от съзнанието му и той бавно се върна към суровите факти от действителността. Фарел погледна пълната чаша пред себе си, но треперещите колене не му позволяваха да я държи изправена. Затова не успя дори и с помощта на здравата си ръка да поднесе уискито до устните си.

Думите на Ирайн: „Мъчно ти е за голямата загуба“ — го събудиха окончателно и той се постара да се съсредоточи.

— И ти си готов да съкратиш живота си наполовина. Щеше да се чувстваш по-добре, ако беше оставил този янки на мира, вместо да се държиш като див петел.

— Този човек е мошеник и аз съм му го казал, точно така, казах му го!

Фарел се огледа за някаква опора и, слава богу, откри един стол наблизо.

— Да, наистина исках да защитя честта на татко и доброто му име.

— Да го защитиш, така ли? Усилията ти те превърнаха в инвалид, а мистър Сатън нито веднъж не отвърна на клеветите по негов адрес.

— Ще отвърне! — изръмжа Фарел. — Той или ще го направи, или аз ще го… аз ще…

— Какво ще направиш? — попита ядосано Ирайн. — Да не би да искаш да загубиш и другата си ръка? Или докато не те убие, все ще си мислиш, че можеш да се бориш срещу такъв обигран тип като Кристофър Сатън? — Тя вдигна ръка с досада. — Какво си въобразяваш? Та той е почти два пъти по-възрастен от тебе и понякога си мисля, че проявява и двойно повече разум. Беше много глупаво от твоя страна да се захващаш с него.

— Дяволите да те вземат, малката! Ти си въобразяваш, че слънцето се върти само около твоя прекрасен мистър Сатън.

— Какви ги дрънкаш? — изкрещя Ирайн. Обвиненията му я бяха засегнали много силно. — Никога не съм се срещала с този човек! Всичко, което съм чула за него, са хорски приказки. И въобще не вярвам, че дори и една от тези думи отговаря на истината.

— О, и аз съм чувал това-онова — засмя се Фарел. — Всяко мм-алко момиченце и всяка клюкарка са готови да те залеят с какви ли не небивалици за този янки и за неговите пари. Да видиш само блясъка в очите им! Но без парите той не представлява нищо! А оп-питът му и неговата обиграност? Ха! Аз ги притежавам поне толкова, колкото и той.

— Да не си посмял да се подиграваш с него, глупак такъв! — отвърна му тя ядосано. — Той и приятелят му бяха по-скоро обидени, отколкото наранени, а накрая се показаха толкова глупави, колкото и ти самият.

— Глупав, ах, аз ли съм глупав? — Фарел се мъчеше да се изправи, за да даде отново израз на яда си, но едно силно оригване попречи на плановете му и той залитна право срещу масата. Изпълнен със самосъжаление, измърмори: — Остави ме на мира! Ти ме измъчваш, когато съм слаб и изтощен.

— Ха! Имаш предвид, когато си пиян! — поправи го тя с леден глас.

Фарел се спъна в стола и се строполи върху него. Затвори очи, отпусна главата си върху тапицираната облегалка и започна да я мята насам-натам.

— Ти си на страната на този подлец! Ти заставаш срещу собствения си брат — стенеше той. — Само ако татко можеше да те чуе отнякъде!

Очите на Ирайн блеснаха от раздразнение. С две крачки тя се озова до стола му и го хвана за връзките на плаща. Не смееше да диша, за да избегне неприятния дъх на уиски от устата му. След това се наведе над него.

— Ти си позволяваш да ме обиждаш? — Тя го разтърси така силно, че той я загледа като обезумял. — Бих искала да ти изясня някои неща, братко! — Тя го заля с поток от думи, изречени през зъби: — Един чужденец плаваше преди време из нашите северни ширини. Всички бяха опулили очи, защото корабът му беше голям и величествен. А на третия ден, след като той беше хвърлил котва в нашето пристанище… — Тя непрекъснато стискаше Фарел за дрехата и го разтърсваше колкото се може по-силно, за да разбере той най-после за какво става въпрос. — На третия ден той обвини нашия баща, че играе нечестно. Дали това беше вярно или не, не зная, но той, разбира се, нямаше право да крещи наоколо така, че да го чуят всички. Чак беше изплашил търговците от Маубъри и Уиркинтън. Татко и до днес се страхува да не бъде хвърлен в затвора, тъй като не е могъл да плати дължимата сума. Да, да, и именно този човек се стреми да се ожени за мене. Богатият мистър Сатън хич не се интересува от разрухата, която е причинил на нашето семейство. О, аз ще съумея да му отмъстя за това, което направи! Но ти, скъпи братко, ти си същият глупак, след като разпалено отричаш всичко и с онзи идиотски дуел ужасно усложни нещата! С такива хора като Сатън се постига много повече в спокоен разговор, отколкото с хлапашко перчене.

В мълчаливо недоумение, вероятно поради здравата хватка на сестра си, Фарел гледаше така втренчено Ирайн, че тя веднага разбра: той не беше проумял нито дума от това, което му беше казала.

— О, за какво ли ти приказвам всичко това? — Тя го блъсна с отвращение назад и се обърна. Очевидно не съществуваше аргумент, способен да го накара да прозре своята глупост.

Фарел гледаше към пълната догоре чаша с уиски и облизваше устни. О, как му се искаше тя да му я подаде.

— Ти може да си с няколко години по-голяма от мен, Ирайн. — Той беше ужасно изморен. Устата му беше подута и пресъхнала и говоренето му костваше големи усилия. — Но това не е повод да ми се караш, сякаш съм някакво дете. — Той наведе глава и измърмори като че ли на себе си: — И онзи така ме н-н-нарече, едно, едно… дете.

Ирайн се заразхожда пред камината. Търсеше просто и разбираемо обяснение, с което да отвърне на обвиненията на брат си. Но изведнъж се спря, смутена от някакъв лек шум. Обърна се и видя, че Фарел беше отпуснал главата си на гърдите, хъркането му се засилваше, ставаше все по-бързо и равномерно и тя със страх осъзна, че не е успяла навреме да го отведе в стаята му. Всеки момент Сайлъс Чамбърс щеше да пристигне и под неговия подигравателен поглед гордостта й щеше да се изпари. Единствената надежда беше баща й да се върне колкото се може по-скоро вкъщи, но и това беше нож с две остриета.

В следващия момент, забавила крачки, Ирайн дочу, че тропотът на копита отвън спря точно пред тяхната къща. Тя напрегнато очакваше дали ездачът ще слезе, или отново ще се отдалечи. Чувство за безизходност я завладя, когато чу скърцането на нечии ботуши по стъпалата и веднага след това някой силно почука на вратата.

— Сайлъс Чамбърс! — Мислите и нервите й се задействаха едновременно. Тя се огледа като подивяла край себе си и отчаяно закърши ръце. Как можа да дойде точно сега, в този фатален момент!

С лудешка бързина тя се спусна към Фарел и се опита да го събуди. Но и с най-големи старания не би могла да прекъсне равномерното му дълбоко хъркане. Ирайн се помъчи да го вдигне, но Фарел тежеше като чувал, пълен с камъни. Той залитна напред и се стовари на пода, заставайки на четири крака. А през цялото време стаята кънтеше от непрестанното чукане на непознатия.

За Ирайн съществуваше само една възможност: да приеме нещата такива, каквито са. Може би Сайлъс изобщо не заслужаваше всичките тези притеснения и тя би трябвало да бъде благодарна, че брат й е тук. И все пак не й се искаше да излага себе си и семейството си на присмех. С надеждата да прикрие Фарел от погледа на непознатия, тя издърпа едно кресло, постави го пред него и метна някакъв шал върху лицето му, поне да заглуши хъркането. След това със спокойна увереност приглади косата и роклята си и се опита да потисне мъчителния си страх. Може би всичко щеше да мине добре. Или поне така й се искаше!

Настойчивото чукане продължаваше, когато Ирайн се приближи до вратата. Тя постави ръка върху дръжката и с хладна, уравновесена женственост се появи пред непознатия.

За миг й се стори, че пред очите й е просната огромна мокра кърпа. Погледът й бавно се плъзна от високите кожени ботуши нагоре, през дългото наметало, чак до лицето, подаващо се изпод капещата периферия на широкопола шапка. Тя затаи дъх. Това беше лицето на мъж. И при това най-красивото мъжко лице, което някога беше виждала.

Когато го погледна, тя забеляза, че челото му леко се сбърчи, а лицето му придоби абсолютно сериозен вид, сякаш мъжът беше обзет от лоши предчувствия. Тънките му, фино изписани вежди, хлътналите му бузи, римският профил като че ли принадлежаха на суров морски вълк и му придаваха напрегнат, дори малко мрачен израз. И все пак в чертите му като че ли пробягваше някаква насмешка, стаена в малките бръчици около очите. Тези сиво-зелени очи гледаха така бодро, сякаш с всяка своя искра търсеха радостта от живота. Свободно и без всякакво смущение те изразяваха одобрението си, оглеждайки я от горе до долу. Леката усмивка, последвала този поглед, блясъкът в очите му, всичко се превърна в някаква обезоръжаваща сила, която подкоси краката й.

Той не беше нито грохнал старец, нито надут самохвалко, заключи веднага Ирайн. Беше мъж, жизнен и силен до мозъка на костите си.

Безспорно той далеч превъзхождаше нейните очаквания. И тя се питаше защо един такъв мъж не е намерил друг начин да се сдобие със съпруга, а се е съгласил на тази разменна търговия.

С галантен жест непознатият свали шапката си и откри своята гъста тъмнокестенява коса. Плътният му мъжествен глас беше също толкова приятен, колкото и лицето му.

— Мис Флеминг, предполагам?

— О, хм, да. Ирайн Флеминг. — Езикът й се движеше неимоверно трудно и тя се уплаши, че ще започне да заеква и ще се изложи.

Умът й работеше трескаво, формулираше мисли и веднага след това ги отхвърляше. Мъжът беше почти съвършен! Или поне видимо нямаше никакви недостатъци! И все пак въпросът оставаше: ако този мъж е искал да се ожени по свое желание, как му се е удало да достигне до тази възраст, без да бъде впримчен досега от поне дузина безумно влюбени жени?

Той трябва все пак да има някакъв недостатък! — подсказваше й здравият разум. Та тя познаваше баща си! Би трябвало да има някакво обяснение…

Макар че мислите й се гонеха една след друга, гласът й остана висок и ясен:

— Влезте, сър. Баща ми каза, че ще дойдете.

— Наистина ли? — Той като че ли беше учуден от нейното твърдение. Тънката резка между устните му се разтвори в приятна, лека усмивка, когато я запита:

— Знаете ли кой съм аз?

— О, разбира се! — Тя се усмихна весело. — Ние ви очаквахме. Моля, влезте.

Когато пристъпи прага, той вдигна учудено вежди и почти против волята си й подаде шапката, камшика за езда и ръкавиците си. Тя старателно ги пое и ги сложи настрана.

— Гледате ме много изненадано, мис Флеминг — забеляза той. — Очаквах да бъда посрещнат с ненавист, а не с приятелска сърдечност.

Ирайн се ядоса вътрешно на тези думи. Не беше и помисляла, че баща й е толкова нетактичен да разказва за нейното нежелание да се омъжва. Как е могъл да допусне, че тя ще отхвърли един толкова привлекателен кандидат за женитба, стоящ много по-високо от всички досегашни претенденти за ръката й.

Фалшива нотка прозвуча в смеха й, когато се опита да му отговори троснато:

— Допускам, че баща ми ви е говорил за моето нежелание да се запозная с вас.

Мъжът се усмихна, за да покаже, че я разбира:

— Не се и съмнявам, че сте мислили за мене като за някакво отвратително чудовище.

— Радвам се обаче да открия, че не сте такъв — отвърна тя и веднага ядосано се упрекна, че говори с него така фамилиарно. Тя скръцна незабележимо със зъби и си пожела той да не я е взел за някоя глупава бъбривка.

Ирайн искаше да прикрие пламналите си бузи и мина покрай него, за да затвори вратата. Докосна я нежната миризма на тоалетна вода, примесена с аромата на коне и мъж, която така силно подейства на сетивата й, че й се зави свят. В това отношение у него наистина всичко беше съвършено!

Дългите му пръсти бяха бързи и сръчни, когато започна да разкопчава копчетата на палтото си. Той го съблече, а Ирайн, колкото и да се стараеше, не можа да намери нито един недостатък в тези широки рамене, тънка талия и дълги крака. Напорът на мъжественост, очертаваща се под тесните му бричове за езда, беше дръзко доказателство за силата му. А като си спомни за причината за неговото посещение, тя потръпна, сякаш беше вече негова годеница.

— Нека взема палтото ви — предложи тя и се постара да прикрие треперенето на гласа си. Безупречно ушитите дрехи предизвикваха също такова учудване, както и мъжът, който ги носеше. Всяка промяна дори и на най-малкия детайл би отнела нещо от неотразимия му чар. Жилетката под тъмнозеления жакет отговаряше на най-новата мода, а цветът на кожата, от която беше изработена, подхождаше идеално на панталоните му. Кожените ботуши бяха така подбрани, че подчертаваха формата на мускулестите му прасци. Под коленете маншетът им беше обърнат и блестеше в светлокафяв цвят. И макар че облеклото беше скъпо и модерно ушито, той го носеше с една мъжка простота, нямаща нищо общо със самоувереното му държание.

Ирайн се обърна, за да закачи палтото му близо до вратата. Изненадана от контраста между влажния и студен плат от външната страна и топлината на подплатата, тя се спря и започна да изтърсва дъждовните капки от меката материя. След това се обърна към него:

— Трябва да е било ужасно да язди човек в ден като днешния.

Зелените му очи срещнаха нейните и той сърдечно се засмя:

— Може би, но все пак е лесно поносимо, след като човек знае, че ще се срещне с такава красавица.

Тя не би трябвало да му позволява да стои толкова близо до нея. Беше й изключително трудно да прикрива руменината си и същевременно да се прави на незаинтересована. Тя се упрекваше, че се поддава на настроенията си. Мислите й обаче трескаво се лутаха пред факта, че стои и разговаря с един мъж, който очевидно тутакси би изпълнил всички нейни желания. И все пак тук нещо не беше в ред!

— Баща ми всеки момент трябва да се върне — съобщи му тя делово и с достойнство. — Ще ви бъде ли удобно да почакате във всекидневната?

— Стига да не ви притеснявам — отвърна той. — Имам да обсъждам с него някои сериозни въпроси.

Ирайн се обърна, за да му посочи пътя, но се закова на мястото си, когато влезе в съседната стая.

Зад стола стърчеше обувката на Фарел, така както я беше оставила. Тя се ужаси от собствената си глупост, но й беше съвсем ясно, че вече е твърде късно да въведе госта в друго помещение. При опита й да отклони погледа му встрани, той я дари с красива усмивка. Тя се отправи към дивана.

— Видях ви, че дойдохте от север през реката. — Тя потъна в меките възглавници и му посочи един стол, на който да седне. — Някъде наблизо ли живеете?

— Всъщност постоянното ми жилище е в Лондон — отговори той. След това отметна краищата на тъмнозеленото си сако, при което се показа светлата му кожена жилетка, и седна на стола, който частично прикриваше Фарел.

Спокойствието започна да я напуска, когато си помисли колко смешно би изглеждало всичко, ако той случайно се обърне и открие зад себе си брат й, приличен на вързоп.

— Аз… аз… тъкмо исках да направя чай — смънка тя нервно. — Бихте ли желали една чаша?

— След езда в такова студено и влажно време ще ви бъда много благодарен за чаша горещ чай. — Гласът му беше мек като кадифе. — Но, моля ви, не си правете труда заради мен.

— О, това не е никакъв труд, сър — увери го тя и почти заекна от усърдие. — За съжаление ние много рядко имаме гости.

— Но какво е това там? — За неин неописуем ужас той кимна и посочи с ръка към мястото, където лежеше Фарел. — Да не би да е някой промъкнал се скитник?

— О, не, сър! Това е само… струва ми се… брат ми. — Тя безпомощно повдигна рамене. Главата й беше толкова замаяна, че не беше в състояние да даде някакъв смислен отговор. Беше й ясно, че тайната й е разкрита, и може би това всъщност беше най-доброто: да бъде искрена докрай, тъй като и бездруго не можеше да намери никакво логично обяснение. — Той… хм… снощи е пил малко повече. Тъкмо се канех да го кача горе, когато вие почукахте.

Той стана от стола си и по лицето му се изписа скрито задоволство. Клекна до брат й, дръпна шала и повдигна единия му клепач. Фарел невъзмутимо продължаваше да хърка, а когато гостът погледна пак към нея, явно беше, че се намира в най-добро настроение. Здравите му бели зъби блеснаха в широка усмивка.

— Може би се нуждаете от помощ?

— О, разбира се, сър. — Смехът й би примамил дори и някой домашен дух от скривалището му. — Ще ви бъда изключително благодарна.

Лекото и бързо движение, с което той се изправи на крака, почти я накара да затаи дъх от изненада. Той свали сакото си и така даде доказателство, че тези широки рамене бяха истински. Тя внимателно постави дрехата на облегалката на стола. Жилетката му беше прекрасно ушита и подчертаваше тънката му талия. Когато повдигна Фарел, платът на ризата му се изпъна и за момент тя стана толкова тясна, че ясно пролича играта на мускулите по ръцете и раменете му. Тялото, което тя едва можеше да помръдне, той повдигна с лекота и го метна на рамото си.

— Бихте ли ми показали пътя, мис Флеминг?

— Моля ви… Ирайн — прошепна тя, минавайки току до него.

Отново усети близостта му и свежия мъжки аромат, подлудяващ сетивата й. Тя се упъти към салона с надеждата, че той не е забелязал как шията и бузите й издайнически почервеняха.

Когато се качваше по стълбата, Ирайн се чувстваше замаяна от неговия изпитателен поглед. С някакво вътрешно сетиво тя усещаше, че очите му нито за миг не я изпускат. И все пак не смееше да се обърне, за да се увери. Ако се окажеше вярно и срещнеше неговия възхитен поглед, обгръщащ люлеещите се бедра и тънката й талия, щеше да има още един повод да се изчерви цялата.

Ирайн тръгна напред, за да оправи леглото на Фарел, а мъжът я последва и остави товара си върху пухения дюшек. Тя се наведе над брат си, развърза кърпата около врата му и разкопча ризата, а когато се изправи, сърцето й отново заби лудо, тъй като мъжът пак стоеше твърде близо до нея.

— Предполагам, че на брат ви ще му бъде по-добре без риза и ботуши. — Той я погледна и отново показа белите си зъби и лъчезарната си усмивка. — Да ги сваля ли?

— О, да, моля — отвърна тя. Сърцето й се стопли от усмивката и загрижеността му. — Но той е сакат. Бъдете внимателен с ръката му.

Мъжът се изправи и я погледна учудено.

— Съжалявам. Не знаех.

— Не трябва да се притеснявате, сър. Всъщност това стана по негова вина.

Веждите му се повдигнаха изненадано.

— Вие сте много великодушна, мис Флеминг.

Ирайн се засмя, за да прикрие объркването си.

— Брат ми е на съвсем друго мнение.

Усмивката му се появи отново, щом тя го погледна, а очите му спокойно обходиха нежните й черти и се задържаха малко по-дълго върху меките й червени устни.

Чувствата на Ирайн блуждаеха. Струваше й се, че плува извън времето и пространството. Като в сън тя виждаше зад тъмните мигли две ясни зелени очи, оградени със сиво кръгче около ирисите. Те излъчваха топлина, която отново зачерви бузите й и накара сърцето й да тръпне в гърдите. В себе си тя чувстваше, че не притежава достойнството и сигурността на знатна дама, ето защо се отдръпна и започна да подрежда стаята. През това време той се занимаваше с брат й. Тъй като всичко му идваше отръки и се справяше чудесно, тя не му предложи помощта си. Мълчанието им продължи дълго, стана мъчително и най-накрая тя се реши да го прекъсне. Опита с една бърза забележка:

— Досега денят беше направо отвратителен.

— Да, да — съгласи се той със същата находчивост. — Наистина ужасен ден.

Дълбокият тембър на гласа му отново разлюля гърдите й и Ирайн се опита да открие недостатъците му. В сравнение с досегашните кандидати, които й бяха представяни, този беше почти съвършен, и то дотолкова, че въздействаше почти непоносимо върху сетивата й.

Когато Фарел остана само по бричове, мъжът се дръпна от леглото на брат й и се приближи към нея; носеше ризата и ботушите му в ръка. Тя посегна, за да ги вземе, и се уплаши до смърт, когато пръстите му стиснаха нейните. Това беше една радостна уплаха, която разкъсваше нервите й. В съзнанието й се появи мисълта, че с нито един от предишните си кандидати не е имала толкова близък контакт.

— Страхувам се, че до пролетта времето все ще бъде такова — каза тя припряно. — Тук, на север, в този сезон сме свикнали с проливните дъждове.

— Затова пролетта ще ни се види още по-хубава — отвърна той с леко кимване.

Остроумието, с което Ирайн умееше да води разговори, като че ли се беше изпарило. Представата, че скоро той ще стане неин съпруг, парализираше мислите й. А любопитството да узнае причината, поради която един такъв мъж искаше ръката й, ставаше все по-голямо. Мислейки за избора, който в последно време й предоставяше баща й, тя щеше да бъде почти щастлива, ако Сайлъс Чамбърс не бе ужасно грозен и стар, но се оказа, че той далеч превъзхожда скромните й изисквания. Беше й невъзможно да повярва, че той отговаря на нейните най-дълбоки, най-съкровени надежди за истински съпруг.

За да прикрие чувствата си и да постави една по-сигурна дистанция между двама им, Ирайн закрачи из стаята и прибирайки дрехите на брат си, каза:

— Тъй като идвате от Лондон, вие сигурно намирате тукашния климат доста по-различен от вашия. Ние също много трудно свикнахме, когато преди години се преместихме да живеем тук.

— Заради климата ли сте се преселили? — попита той и ясните му зелени очи блеснаха весело.

Ирайн се засмя:

— Ако човек е свикнал с влажния климат, тук е много приятно за живеене. Разбира се, стига да не дава ухо на ужасните слухове за крадци и шотландски разбойнически банди. Ще научите много за тях, ако останете по-дълго. Лорд Талбот непрекъснато се оплакваше от шотландските банди и нападенията им върху селата от граничните райони, докато най-после баща ми беше назначен тук за кмет, а след това поставиха и шериф, който да се грижи за сигурността на гражданите и на имотите им. — Тя разтвори ръце в жест на разочарование. — Чувала съм много слухове за банди и разбойници, които ограбват и убиват богатите хора, но единственото, което баща ми и шерифът са направили досега, е да заловят един бракониер. При това не беше шотландец!

— Ще се въздържа да спомена своите шотландски прадеди, за да не вземете да ме обявите и мен за пладнешки разбойник или нещо подобно.

В очите й се четеше загриженост, когато го погледна.

— Може би наистина трябва да си имате едно на ум и да не споменавате това пред баща ми. Той винаги ужасно се ядосва, когато стане дума за ирландски или шотландски фамилии.

Мъжът срещу нея леко кимна с глава, за да покаже, че ще се съобрази с предупреждението й.

— Ще се опитам да не го дразня ненужно с такива разкрития.

Тя излезе заедно с него от стаята и му каза през рамо:

— Уверявам ви, че това не е наша семейна черта. Аз например нямам основание да мразя никого.

— Това звучи окуражаващо.

Топлотата на гласа му подлудяваше Ирайн и тя не обърна достатъчно внимание на стълбите. Спъна се, загуби равновесие и едва не падна надолу. Дъхът й спря в гърлото, но още преди да е успяла да извика, една дълга ръка обгърна кръста й и я подкрепи, докато отново стъпи здраво на краката си. Облегната на тези широки, силни гърди, тя се задъхваше, чувствайки все пак някакво облекчение. Накрая, цялата трепереща, тя повдигна лицето си към неговото. Изпълненият му със загриженост поглед търсеше нейния.

— Мис Флеминг…

— Моля ви… Ирайн. — Шепотът й прозвуча накъсано и като че ли отдалече.

Никой от тях не чу как външната врата долу се отвори, нито пък доловиха мъжките гласове, които се надвикваха. Двамата бяха потънали в някакъв съкровен свят и може би дълго щяха да чезнат в него, ако отдолу не беше се разнесъл яростен вик, който ги изтръгна от унеса им.

— Ей, кой е тук? Какво значи всичко това?

Все още замаяна, Ирайн се отскубна от прегръдката и погледна към салона, където баща й и някакъв непознат учудено се взираха нагоре. Мрачното лице на Ейвъри Флеминг й стигаше, за да я накара да се почувства несигурна. И все пак това, което първо изплува пред нея от реалността, беше бледото лице на слабия, кокалест непознат, застанал до баща й. Той напълно отговаряше на представата й за Кристофър Сатън. Липсваше му само една брадавица на бузата, за да се покрие изцяло с образа, който рисуваше въображението й.

Къщата сякаш се тресеше от гнева на Ейвъри Флеминг.

— Питам, какво означава всичко това! — Той не й даде нито секунда, за да му отговори. — Излизам само за минутка и какво заварвам, когато се връщам? Да се гукаш вкъщи с някакъв си непознат… Точно ти! — Ейвъри запрати шапката си на земята и откри рядката си коса. — Проклета жена! Да ме мами в собствената ми къща! Мене! Да бъда лъган от собствената си плът и кръв!

Смущението отново зачерви лицето й. Ирайн бързо слезе по стълбата и се опита да успокои баща си.

— Моля те, татко, остави ме да ти обясня…

— А-а-ах, не можеш ме излъга — изръмжа той презрително. — Видях всичко с очите си. Да, това е измама. Собствената ми дъщеря ме предава! — Изпълнен с ненавист, той вдигна трепереща ръка и посочи към мъжа, слизащ след нея по стълбата. — С този мръсник!

— Татко! — Ирайн беше ужасена от начина, по който се изразяваше баща й. Тя също посочи с ръка към мъжа, застанал на стълбата. — Това е човекът, който ти си изпратил. Предполагам, Сайлъс Чамбърс.

Новодошлият, зачервен и объркан, излезе крачка напред, закима ситно-ситно с глава, като че ли беше някаква птичка. Той размаха шапката си, за да привлече вниманието на околните, и започна да заеква:

— Аз… с-съм, и-и-ис-скам-м… д-да… кажа… Т-т-ой н-н-не… еее… уфффф!

Последната му мъчителна въздишка принуди Ейвъри да го бутне встрани и да разпери разочаровано ръце. Но, окопитвайки се бързо, той отново се развика:

— Ти, безумна малка глупачке! Напълно ли си си загубила ума? Това не е Сайлъс Чамбърс! — И той показа с пръст през рамото си. — Този тук е човекът. Този, разбираш ли? Този е твоят мъж! — След това пристъпи към нея, застана с разкрачени крака и посочи мъжа, стоящ все още на стълбата. — А оня там! Той е една освирепяла свиня…

Ирайн се облегна на стената и затвори очи. Тя много добре знаеше какво иска да каже баща й.

— Това е копелето, което простреля ръката на Фарел. Това е твоят мистър Сатън. Сатън!

— Кристофър Сатън? — Устните на Ирайн произнесоха името, но тя не успя да издаде нито звук. Само отвори широко очи и погледът й зашари по лицето му, като че ли търсеше някакво потвърждение на това, което току-що беше чула. После се обърна към хилавия непознат и всичко й стана ясно. Той с нищо не се различаваше от останалите кандидати, които й водеше баща й.

— Ти, глупаво същество! — продължи да я хока баща й. — Този тук е Сайлъс Чамбърс! А не онзи мошеник, с когото си седнала да се занимаваш!

Лицето й беше напълно слисано, когато се осмели да погледне към зелените очи насреща. Кристофър се усмихваше съчувствено.

— Моля за извинение, Ирайн. Но си мислех, че знаете кой съм. Ако си спомняте, аз ви попитах.

Изненадата изписана по лицето й след тези думи, започна да се превръща в дива ярост. Беше я водил за носа през цялото време! Гордостта й жадуваше за отмъщение. Тя протегна ръка и с всичка сила я стовари върху бузата му.

— За вас съм мис Флеминг!

Той потърка лицето си и леко се засмя. Очите му бяха все още топли и блестящи. Ирайн не беше в състояние да устои на предизвикателния му поглед и му обърна гръб. Това малко го учуди, но той бързо насочи вниманието си към баща й:

— Дошъл съм тук, за да се осведомя относно един дълг, който имате към мен, сър. Питам се кога най-сетне ще уредите сметките си?

Като бито куче Ейвъри сгуши глава в раменете си и лицето му пламна. Той срещна въпросителния поглед на Сайлъс и измърмори, че ще изплати дълговете си толкова бързо, колкото е възможно.

Кристофър прекоси стаята, за да вземе жакета си, върна се и го наметна на раменете си.

— Надявам се, че по този въпрос ще бъдете малко по-точен, кмете. Не бих желал твърде често да се възползвам от гостоприемството ви, а сте ми обещали да ми се издължите в рамките на един месец. Предполагам, ясно ви е, че този месец дойде и отмина.

Ейвъри сви ръце в юмруци, но не се реши да ги повдигне. Такова движение би могло да се изтълкува като предизвикателство.

— По-добре стойте настрана от дома ми, мистър Сатън. Не желая да се увъртате около дъщеря ми. Тя скоро ще се омъжва и аз държа да не стоите на пътя на кандидатите й.

— Ах, да, чух вече някои слухове — отвърна Кристофър със саркастичен смях. — След като ви опознах, не се учудвам, че опитите ви не са успели. Но не ми се струва много справедливо дъщеря ви да плаща през останалата част от живота си дълговете, които вие сте направили.

— Моята дъщеря изобщо не ви засяга.

Макар че Сайлъс Чамбърс потреперваше при всяка по-силно произнесена от него дума, учтивата усмивка не слезе от лицето на Кристофър. Той изглеждаше съвсем невъзмутим, когато каза:

— Не мога да понеса мисълта, че вие, Ирайн, трябва да се омъжите за някого, само за да изплатите дълговете на баща си към мене.

Ейвъри зяпна от изненада.

— Ха, да не би да искате да кажете, че ще забравите за дълговете? Че няма да мислите повече за тях? Така ли да ви разбирам?

Смехът на Кристофър разби надеждите му.

— Едва ли! Но аз в края на краищата не съм сляп и мога да видя, че дъщеря ви е една много съблазнителна партия. Бих се съгласил да почакам още някое време, ако ми разрешите да поискам ръката й. — Той спокойно повдигна рамене. — Кой знае, може пък да излезе нещо.

Ейвъри почти занемя при това предложение.

— Изнудване и разврат! По-скоро бих искал да я видя мъртва, отколкото омъжена за такъв като вас!

Кристофър плъзна поглед към Сайлъс, който нервно притискаше тривърхата си шапка към гърдите. Когато се обърна към кмета, подигравката беше съвсем недвусмислена:

— Да! Да! Мога добре да си представя.

След този язвителен намек Ейвъри се изчерви и зае настъпателна позиция. Беше му ясно, че външността на Сайлъс изобщо не струва, но човекът все пак имаше прилично състояние. Освен това за дъщеря му щеше да бъде по-добре да вземе съпруг, който ще я затвори вкъщи с куп деца. Но Ейвъри си помисли, че след като Сайлъс беше видял дъщеря му заедно с този дявол Сатън, може би щеше да се поколебае да я поиска за жена, тъй като би счел, че получава стока от втора ръка.

— Има доста кандидати, които с удоволствие ще платят цената за такава съпруга — упорстваше Ейвъри, обзет от страх, че Сайлъс все пак ще се разколебае да поиска ръката й. — При това мъже, които са достатъчно умни, за да разберат какво съкровище е тя, и никой от тях няма да се осмели да упреква за нещо роднините й.

Кристофър погледна Ирайн право в лицето и я дари с една крива усмивка.

— Предполагам, това означава, че аз не съм добре дошъл в тази къща?

— Махайте се оттук! И никога повече не се мяркайте! — извика тя и със сълзи на очи започна да се бори с яростта и унижението си. Устните й трепереха, цялата беше обзета от омраза. — Дори и на света да съществуваше само един-единствен гърбав, сакат, прокажен изрод, освен вас, бъдете сигурен, че бих предпочела него.

Кристофър сведе поглед към нея.

— Що се отнася до мен, Ирайн, колкото и да се тръшкате, окото ми няма да мигне да се хвърля отгоре ви и да ви имам. — В усмихнатите му очи тя видя остра подигравка. — Би било детинско и глупаво да се мъчите да ме нараните от криво разбрана гордост.

— Вън! — разярено изкрещя тя, сочейки вратата.

Кристофър наведе глава, кимна с насмешливо покорство и тръгна към закачалката да си вземе палтото. Тогава Ейвъри хвана дъщеря си за ръка и я замъкна към дневната.

— Какво означава това? — викна разгневен кметът. — Излизам навън, рискувам здравето си в тази буря, само и само да ти доведа мъж, а какво заварвам? Дъщеря ми се хвърлила в прегръдките на някакъв непрокопсаник!

— Сайлъс Чамбърс не е никакъв мъж — изсъска тя вбесено. — Той не е нищо повече от другите мухльовци, които си ми водил досега, за да ме оглеждат от главата до петите като кобила за продан. А освен това не съм се хвърляла в прегръдките на никакъв непрокопсаник! Аз само се спънах и Сайлъс… мистър Сатън ме хвана.

— Видях какво се опитваше да направи тази отрепка! Опипваше те навсякъде с ръцете си. Да, точно това правеше!

— Моля те, татко, говори по-тихо! — дръпна го тя. — Не беше така, както си мислиш!

Колкото повече продължаваше кавгата, толкова Ейвъри повишаваше глас, а Сайлъс Чамбърс въртеше и мачкаше тривърхата си шапка, тъй като явно му беше трудно да вземе решение. Паника беше обзела слабичкия мъж с безцветна коса и грубо лице и той непрекъснато хвърляше уплашени погледи към стаята.

— Предполагам, че те още доста време ще бъдат заети — подхвърли Кристофър и закопча палтото си. Щом Сайлъс го погледна, той посочи към двамата във всекидневната. — Един силен ром сигурно ще ви се отрази добре на стомаха. Или може би ще споделите с мене малка закуска в гостилницата, ей така, за компания? А след това можете отново да се върнете тук, ако желаете.

— Как… аз… аз мисля… аз… — Сайлъс примигна и чувайки крясъците откъм стаята, бързо взе решение. — Мисля, че ще дойда с вас, сър. Много ви благодаря. — Той грабна шапката си и в този миг изпитваше облекчение, че има добър повод да напусне къщата.

Кристофър прикри подигравателната си усмивка, отвори вратата и пусна мъжа пред себе си. Когато навън ги посрещнаха студеният вятър и плющящият дъжд, Сайлъс започна да трепери и вдигна яката на палтото си. Носът му изведнъж се зачерви и пламна. Той измъкна едни скъсани ръкавици и завърза около врата си протрит шал, което накара Кристофър да повдигне скептично вежди. Ако този човек наистина беше богат, то той не даваше никакви видими доказателства за това. По-скоро приличаше на усърден чиновник, на когото работодателят с нежелание изплаща мизерната заплата. Би било извънредно интересно да узнае колко ли дълбоко ще се бръкне този мъж, в случай че се реши да поиска нежната ръчичка на Ирайн Флеминг.