Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (18)

Глава осемнадесета

В Сакстън Хол даваха празненство, за да повикат нежните пролетни ветрове. Празник на радостта, на хубавото хапване, на танците. Без разлика дали господар или господарка, слуга или фермер — всички бяха радостни и безгрижни. В същото време се провеждаше един вид годишен панаир, на който селяните можеха да продават или да разменят стоките, които бяха изработили през зимата. Простички сергии и бараки изникваха до украсени павилиони и палатки, където се излагаха стоките. Вълнени изделия, дантели и най-различни други неща можеха да се купят там много изгодно.

Всички се надяваха на хубаво време, защото никакъв облак не биваше да помрачава такъв празник — и то наистина беше хубаво. Слънцето правеше усмивките още по-топли, смеха — по-гръмък. Похабени от работа, мазолести ръце пляскаха весело, докато пъргави танцьори се люлееха в такта на музиката. На места пред сергиите се образуваха малки групи, които разглеждаха предлаганите стоки. За няколко пенита жонгльори и акробати показваха изкуството си, смешници в костюми на рицари от стари времена яздеха дървени коне и забавляваха хората с грубичките си шеги.

Лорд Сакстън и жена му наблюдаваха пъстрата тълпа. Те се спираха от време на време, за да разгледат някоя стока, да послушат музикантите или да погледат танцуващите. Тълпата им правеше място, за да се затвори веднага след тях, но където и да се спираха, шумната веселба поутихваше, селяните застиваха с полуизпитите си халби в ръка и неприкрито зяпаха страховитата външност на лорда. Децата бързо потърсваха закрила зад полите на майките си и предпазливо надничаха, когато страшилището с неподвижна маска и зловеща походка се приближеше. Въпреки че арендаторите говореха за него с уважение, най-честата тема на тези разговори бяха ужасите, които се криеха под маската, и смелостта на жена му, която нощ подир нощ трябва да търпи образа на чудовището. Преувеличени истории за това, как той обърнал в бягство група разбойници, се носеха сред хората. Разказваше се също, че наказал безмилостно други местни бандити. Но също така лордът беше идвал с управителя си в къщите им да се осведоми за тяхното състояние и беше поискал да му кажат, дали арендата е справедлива или не. След тежките задължения, с които ги беше натоварил лорд Талбот, те бяха изненадани и благодарни, когато Сакстън намали сумите, които трябваше да плащат, с повече от половината.

След завръщането му новината се беше разпространила светкавично — лордът на Сакстън Хол е отново тук. Надеждата, че ширещата се неправда ще бъде премахната, ставаше все по-голяма. Възроди се ново чувство за справедливост. Нямаше да има вече произволно увеличаване на данъците. Правилата бяха строги, но честни, и те можеха да живеят с тях. Нямаше вече непредвидими ходове, които ги разсипваха, нямаше алчни ръце, които да искат подкуп. И всички по някакъв начин бяха доволни от новия ред.

В много отношения лорд Сакстън беше престанал да е за тях непознато чудовище. Бяха го признали за господар и той се радваше на всеобщо уважение. Никой не вярваше на измислиците, че нощем лети като огромен прилеп. За тях той наистина беше станал почти герой и те приемаха като обида, ако някой го критикуваше несправедливо.

Но при цялата им вярност и уважение нищо не беше стопило толкова бързо недоверието им, колкото дамата до него. Те вече не си спомняха, че преди време Ирайн е била една от тях и са я срещали на пазара. Сега я познаваха само като господарката на Сакстън Хол и приветливостта и тихото достойнство, с които тя придружаваше мъжа си, много спомогнаха страховете им да намалеят. Те плахо и безмълвно я наблюдаваха, когато се смееше с него и мило му говореше. Начинът, по който слагаше ръка на рамото му, непринудеността, с която приемаше докосванията му, и доверчивият шепот между двамата много допринасяха за изчезването на напрежението.

Към това се прибавяше и фактът, че Ирайн беше приятна и милостива господарка. С доволни усмивки майките наблюдаваха как тя гали някое дете и после се навежда, за да целуне друго. Тя раздаваше лакомства на сирачетата и често се спираше, за да привика най-малките при себе си. Жените с голямо вълнение наблюдаваха как прегръщаше някое бебе и го притискаше към гърдите си. По-късно си разказваха, че лордът се радвал на смеха на децата и им подавал по един пръст от кожената си ръкавица, за да си поиграят.

Когато денят клонеше към своя край, първоначалната плахост отстъпи място на веселото доволство. Макар и сегашният лорд да изглеждаше като роден в ада, а не само като преминал през него, арендаторите знаеха, че са по-добре от всякога с господар като него и с хубавата му жена за господарка. Някои се почувстваха по-уверени в това убеждение, когато кметът на Маубъри реши да придружи сина си при едно от посещенията му в Сакстън Хол. Младият Флеминг искаше да участва в състезание по стрелба, а по-старият се въртеше само около масите за хазартни игри. А те бяха за всеки вкус — от скриването на камъче под три чаши до малка игра на карти. Залаганията бяха в дребни монети, тъй като арендаторите не можеха да си позволят повече, преди да спечелят достатъчно през лятото. Въпреки това Ейвъри много внимаваше да не попадне в полезрението на домакина, докато играеше.

След известно време кметът дотолкова беше обхванат от своята страст, че изобщо не забеляза как дъщеря му го наблюдаваше отблизо с изпитателен поглед. Изненада се, когато тя го повика. Той припряно мушна печалбата си в джоба, за да я скрие от нея. След това се сбогува с малката групичка мъже и уверено се запъти към дъщеря си, сякаш никога не му бе идвало на ум, че при играта може и да се послъгва мъничко.

Ирайн леко наклони глава, докато го гледаше хладно:

— Надявам се, татко, не сте забравили, че сте гост тук и фактът, че сте роднина на господаря, не ви дава никакви привилегии.

Ейвъри се наду и започна да ръкомаха като развълнуван пуяк.

— Какво искаш да кажеш, момиче? Да не би да смяташ, че не мога да се държа на положение? Стоя тук пред теб, почти в края на дългия си живот, а ти искаш да ме поучаваш. Какво си въобразяваш! Аз съм общувал с херцози, графове и лордове, много по-знатни от твоя лорд Сакстън. А сега трябвало да внимавам дали се държа добре с някакви глупави селяни. Да те вземат дяволите!

— Дяволите ще вземат вас — отвърна Ирайн с гневен шепот, — ако сте ограбили хората на мъжа ми. Само да чуя една думичка за това, че и тук сте приложили своите номера, ще се погрижа сянката ви повече да не падне наоколо.

Лицето на Ейвъри стана тъмночервено. Той пристъпи по-близо до нея и процеди през зъби:

— Ах, ти, двулично змийче! Да не искаш да кажеш, че вярваш повече на думите на някой от тези безмозъчни негодници и ще съдиш баща си, без да му дадеш дори правото да се защити? Само защото сега носиш скъпи фусти и имаш благородническа титла, не е нужно да се държиш толкова надменно с мене. В крайна сметка аз зная много добре откъде идваш.

— Само няколко думи! И ги запомнете добре! — предупреди рязко Ирайн. — Няма да търпя да мамите хората тук!

Очите на Ейвъри искряха, когато вдигна ръка да я заплаши:

— Забранявам ти да ми говориш с такъв тон, момиче! Няма да позволя някоя като тебе да ме нарича измамник!

В гнева си той не забеляза втрещените лица на стоящите наоколо селяни, а и не усети как черното лице на една маска се приближи към него. Вдигнатата му ръка внезапно беше стисната в желязна хватка. Той се обърна, за да види кой се осмелява да го докосне, и сърцето му падна в петите. Преглътна, готов да побегне и да се скрие, но краката му не искаха да го слушат. Стоеше като вкопан в земята.

— Нещо не е наред ли? — попита строгият и суров глас. Студените, черни като абанос дупки на очите приковаха мъжа на мястото му.

Кметът машинално отвори устата си, но тя беше прекалено суха, за да произнесе дори една дума. За Ейвъри беше невъзможно да се измъкне от тази ситуация.

Без да знае точно защо, Ирайн изпита съчувствие към баща си, макар че той никога не беше се държал особено добре с нея.

— Просто стар спор между нас, милорд — отговори Ирайн вместо баща си. — Разгорещихме се малко.

Лорд Сакстън не сваляше поглед от тъста си.

— Искам да ви посъветвам, кмете, преди още веднъж така лекомислено да предизвикате съдбата. Мислете за крехкостта на тленното си тяло. Дъщеря ви сега е под моя закрила и аз ви забранявам да я обиждате.

От гърлото на Ейвъри все още не можеше да се изтръгне никакъв звук и той трябваше да се задоволи с едно колебливо кимване.

— Добре! — Лорд Сакстън разхлаби хватката си. — От сега нататък очаквам от вас да се отнасяте към жена ми с подобаващо уважение и да внимавате какво вършите в моите владения. Ако не спазвате приличието, ще съжалявате горчиво.

Ейвъри се отдръпна безмълвно и затърка насинената си китка, докато лордът отвеждаше Ирайн. Много добре знаеше, че ако някой от двамата научи как беше измамил селяните, той щеше да изгуби повече, отколкото беше спечелил. Естествено, това бяха само няколко дребни монети, но дори и да искаше да върне парите, той не знаеше кого точно беше излъгал.

 

 

Привечер на следния ден Ирайн стоеше до кулата и наблюдаваше потеглянето на каретата. Тя се запита къде ли отиват този път. Това я занимаваше толкова, колкото и тайната на скритата къща и великолепния черен жребец. Много предположения кръжаха в главата й. Обвиненията на шерифа и на лорд Талбот за призрачния ездач отново изплуваха в съзнанието й. Въпреки доверието си тя не можеше да прогони образа на Бен, който лежи проснат в собствената си кръв, и на една маскирана черна фигура, надвесена над него с окървавен нож. Това видение я караше да се страхува и разколебаваше доверието, което досега хранеше към мъжа си.

Когато колата се скри, желанието й да прозре загадката стана непреодолимо. Трябваше сама да се убеди дали той наистина ще спре при скритата къща. Може би мъжът й, ако го намери там, ще й обясни играта, която водеше, и тя щеше да забрави страховете си. Искаше да е сигурна по някакъв начин. Каквато и да беше истината!

Тя отново взе фенера и вълнения си шал, преди да влезе в тайния проход. Познаваше пътя и бързо стигна до завоя. От стаята, където беше срещнала Кристофър, струеше светлина. Тя стана по-предпазлива, изгаси фенера си и бавно се промъкна покрай стената. Проходът беше празен и тя тъкмо искаше да пристъпи в осветеното помещение, когато долови драскане отвън по вратата, и видя, че резето се движи. Ирайн отново се скри в тъмнината, плътно се прилепи до стената и затаи дъх. Вратата се отвори. За малко не извика от изненада, когато видя да влиза Кристофър. Носеше същите черни дрехи, с които го беше видяла последния път. Той очевидно много добре знаеше какво търси, защото веднага се запъти към заключената ракла, коленичи пред нея и пъхна един ключ в ключалката. Ирайн почти не смееше да диша, докато наблюдаваше как той извади чифт пистолети и измъкна дълга сабя в богато украсена ножница. Запаса колана със сабята около тънкия си кръст и пъхна пистолетите в кожените кобури. Със същата бързина той заключи раклата и отново изчезна през вратата. Ирайн облекчено се подпря на стената.

В главата й мислите съвсем се объркаха. Оръжията, които Кристофър извади от раклата, не предвещаваха нищо добро. Те бяха сигурен знак за бой. Но с кого? С още някой като Тими Сиърс? Или с пропаднал стар пияница?

Внезапно Ирайн почувства ледена студенина в сърцето си. Призрачният ездач беше облечен в черно и препускаше в тъмнината, за да убива със сабя жертвите си, които после оставяше в локва кръв. Кристофър притежаваше сабя и беше облечен с черни дрехи. И в скривалището си държеше прекрасен черен жребец, който можеше да препуска като вятър. Кристофър и нощният ездач напълно си схождаха.

Ирайн излезе от тъмнината, запали отново фитила на фенера и забърза обратно по прохода. Ако искаше да види какво е намислил Кристофър, нямаше време за губене. В случай че тръгнеше пеш към къщата, той сигурно щеше вече да е изчезнал с жребеца, докато тя пристигне. Сама трябваше да се увери дали страховете й имаха основание.

Едва когато влезе в конюшнята, за да изведе кобилата си Моргана, тя се сети, че ще е глупаво да препусне в нощта, облечена като жена. Докато разсъждаваше над това, погледът й попадна на някакви дрехи, които бяха прострени да съхнат на едно въже пред конюшнята.

Оскъдният избор се състоеше от риза, къс жакет и чифт момчешки панталони до коленете, всичко приблизително за нейния ръст. Без съмнение те принадлежаха на Кийтс, но нямаше начин да го попита. Най-добре бе да използва дрехите му без негово знание. Тя ги свали от въжето, притича до един празен ъгъл в конюшнята и мигом смъкна роклята и ризата си. Потрепери, когато усети студения въздух по голата си кожа, и със светкавична бързина навлече дрехите. Не й стигна време да закопчае ризата, която остана отворена доста под гърдите й. Покри ги с жакета и взе от роклята си една копринена панделка, за да върже с нея панталоните. Те стигаха точно до под коляното й и откриваха прекрасната гледка на краката й, обути в бели копринени чорапи. Обувките й бяха с нисък ток, така че можеше да остане с тях, но беше принудена да скрие косата си, свободно пусната по раменете, с една мръсна тривърха шапка, която висеше зад вратата. Направи гримаса, докато я нахлупваше, и се запита какви ли паразити си докарваше с нея.

Остави дамското си седло и взе едно мъжко. С помощта на бурето се качи на коня и се опита да налучка правилната стойка. Да чувства седлото непосредствено под себе си, беше съвсем ново за нея и тя не беше сигурна колко време ще издържи така. Или седлото беше прекалено кораво, или тя — прекалено чувствителна, но във всеки случай стойката не беше много удобна.

Тя впи токовете си в хълбоците на кобилата, напусна конюшнята и заобиколи с широка дъга замъка в посока към скритата къщичка. Залезът беше потопил земята в тъмночервени отблясъци, но сенките на настъпващата нощ алчно поглъщаха и последната светлинка. Изведнъж съзря облечен в черно ездач на тъмен кон, който яздеше на известно разстояние пред нея. Ирайн не се усъмни, че това е Кристофър Сатън и реши да го проследи. Не искаше да го настига и изпреварва и не вярваше, че това е възможно, ако се стигне до гонитба. Само искаше да види какво е намислил и дали наистина той беше всяващият ужас отмъстител на нощта.

Светлата луна се отдели от оковите на земята, бавно се изкачи на небето и потопи околността в сребриста светлина, достатъчно ярка, за да може да различава черната сянка пред себе си. Ирайн следваше ездача по петите като дивеч, през хълмове и долини, ручеи и блата. Понякога тя го виждаше само как препуска по някой отдалечен хълм. Разстоянието между тях постепенно нарасна и когато го изгуби от погледа си, тя се уплаши, че повече няма да може да го настигне. Пътят се виеше покрай плитката река. За да спести време, Ирайн подкара кобилата си направо през водата. Когато ударите на копитата по каменистото дъно закънтяха между дърветата на брега, тя разбра, че решението й е било много глупаво, тъй като този, когото преследваше, може би чакаше в сянката.

Кристофър вдигна глава, когато долови тропота на копита. От известно време беше усетил, че някой го следи. Сега беше моментът да приключи с това. Той обърна черния си жребец и препусна по пътя надолу към едно място, където можеше да подготви подобаващо посрещане за негодника. Ирайн предпазливо излезе от водата и насочи кобилата си нагоре по хълма. Беше изгубила черния ездач от погледа си и мисълта, че той може да е поел по друг път, я караше още по-настойчиво да пришпорва животното. Премина през едно място с ниски дървета, когато внезапно от храстите излетя черна сянка. Твърдото тяло се удари в нея, тя изкрещя и падна от седлото.

При удара Кристофър усети, че е сбъркал нещо, защото това, което държеше в ръцете си, беше толкова леко и нежно, че можеше да бъде само жена. Още във въздуха той се опита да се извърти и да предпази крехката фигурка от удара на падането. В същия миг гневно цвилене прониза нощта, тъй като юздите бавно се изплъзваха от ръцете на Ирайн и се впиваха в тялото на кобилата. Кристофър тъкмо беше паднал в прахта на пътя, когато погледна нагоре и видя размаханите копита на подплашената кобила. Той позна белите чорапи и веднага разбра кой беше неканеният гост. От страх да не би пръхтящото животно да я нарани в объркването си, той се хвърли върху Ирайн. Кобилата го прескочи грациозно и запрепуска с тропот натам, откъдето беше дошла.

Малкото зверче, което беше хванал, веднага привлече цялото му внимание. В отчаяните си опити да се освободи тя дращеше лицето му с нокти и се опитваше да изскубне косата му от главата. Доста трябваше да се потруди, за да се предпази, докато най-после здраво хвана мятащите се ръце, притисна я плътно до земята и задържа лейди Сакстън под тежкото си тяло.

Ирайн беше заловена и прикована по средата на пътя. От схватката косата й се беше разпиляла, а дрехите й се бяха отворили доста предизвикателно. Раздърпаният жакет откриваше голата гръд, която бе притисната до твърдите му гърди. Тънките панталони й позволяваха да чувства все по-усилващия се натиск върху бедрата си. Без да може да помръдне, тя лежеше лице в лице със своя укротител. Въпреки че главата му бе в сянка, нямаше съмнение нито кой е, нито че й се смее иронично.

— Кристофър! Звяр такъв! Пуснете ме! — Тя гневно се опитваше да се изскубне от него, но това не му правеше никакво впечатление.

Зъбите му светнаха в тъмнината, когато лицето му се озари от широка усмивка.

— Разбира се, че няма да ви пусна, мадам. Трябва да ми се закълнете, че ще сдържате чувствата си. Страхувам се, че иначе красотата ми може да пострада от натрапчивото ви внимание.

— Точно така! И ще бъде съвсем справедливо, сър! — изсъска тя в отговор.

Той въздъхна с престорено разочарование:

— Изключително приятна поза.

— Забелязах това! — отвърна тя хапливо, без да се замисля. После прехапа език, като се надяваше забележката й да не бъде разбрана.

Но той не й достави това удоволствие. Беше осъзнал по какъв начин му въздейства леко облеченото й тяло и отговори, смеейки се:

— Макар и да не се възползвате от моите страстни желания, мадам, не може да се отрече, че те се събуждат много бързо.

— Точно така! — съгласи се подигравателно тя. — От всяка фуста, която се развее покрай вас!

— Готов съм да се закълна, че в момента това, което ме съблазнява, не е фуста! — Той задържа ръцете й с една ръка, а другата прокара по бедрото й и отвърна със замислен глас: — По-скоро прилича на момчешки панталон, при това до коленете. Но как е възможно? Нима съм нападнал някакво конярче?

Това, че Кристофър я опипваше спокойно, сякаш имаше пълното право да го върши, отново разпали гнева на Ирайн.

— Слезте от мене, вие… вие… магаре! — Това беше най-обидната дума, която й хрумна в момента. — Пуснете ме!

— Магаре, казвате? — попита той подигравателно. — Мадам, позволете ми да отбележа, че магаретата съществуват, за да бъдат яздени, а в момента вие сте тази, върху която почива моето тяло. Освен това знам, че жените са създадени, за да носят най-често мъжете си или тяхното семе. Но не бих се осмелил да твърдя, че имате дори и далечна прилика с фигурата или муцуната на това животно.

Тя изскърца със зъби, защото той беше свикнал да подхваща и най-обикновените й забележки и да ги преиначава с хумора си. Не можеше да търпи нито секунда начина, по който я беше възседнал.

— Ще ме оставите ли най-после да стана?!

— Но, разбира се, мила моя. — Кристофър се подчини, сякаш желанието й беше закон за него, помогна й да стане и грижливо започна да изтупва гърба й от прахта.

— Достатъчно! — изкрещя тя. Платът на панталоните дотолкова бе изтънял от времето и многото носене, че не й даваше особена закрила от настойчивостта на ръката му.

Той се изправи, но не погледна очите й. Погледът му беше насочен по-надолу и тя бързо забеляза, че отворената риза откриваше бялата й гръд. Уплашено затаи дъх, загърна широко отворения жакет около тялото си и се опита да го закопчае. Погледът му се плъзна още по-надолу и той изненадано и учудено се загледа в краката й.

— А сега ще ми кажете ли, моля ви се, защо се намирате тук в това странно облекло?

Ирайн ядосано отстъпи назад и продължи да се изтупва, след като беше решила проблема с ризата.

— Има хора — отвърна тя остро, — които нощем нападат жените и се надявах да ги избягна, като се преоблека в мъжки дрехи. Естествено, не можех да предположа, че имате навика да се нахвърляте върху безобидни минувачи като побъркан.

Погледът на Кристофър нежно обходи добре оформените й задни части и се възхити как панталонът се опъна, когато тя се наведе, за да вдигне шапката си.

— Вие не минахте просто така, мадам — отбеляза той, — вие ме преследвахте. Защо?

Ирайн рязко се обърна, за да го погледне.

— Точно така! Това е вярно и след всичко, което научих, е нужно някой да ви следва, за да разбере какво зло пак сте намислили.

— Да съм намислил нещо зло? — Гласът му звучеше невинно и изненадано. — Как ви хрумна, че имам нещо лошо на ум?

С широко движение на ръката тя посочи черното му облекло.

— Черен жребец? Черни дрехи? Нощна езда? Изглежда, че имате еднакви навици с призрачния ездач.

Кристофър се засмя иронично.

— Тогава естествено знаете също, че убивам бедните и честни хора, докато спят.

Ирайн остро го погледна в очите.

— Точно това исках да ви попитам. — Тя дълбоко пое въздух, за да успокои гласа си. — Ако вие сте нощният ездач, защо убихте Бен?

Той й отвърна с въпрос:

— Ако бях нощният ездач, защо ще бъда толкова глупав да убивам онзи, който познава враговете ми? Смятате ли, че това е мъдро? Аз наричам това глупост. Но ако принадлежах към онези, за които той говореше, тогава бих имал основателна причина да го приспя завинаги, преди да е разказал историите си.

Ирайн не се задоволи с това, защото в списъка на убитите имаше и други имена.

— Ами Тими Сиърс?

— Той ли? — попита Кристофър. — Крадец! Убиец! — Той повдигна рамене. — Може би дори един от тези, които запалиха Сакстън Хол.

— Вие ли го убихте? — попита тя.

— Ако бях призрачният ездач, щях да съм глупак да убия човек, който донасяше за враговете ми случки, места и имена. Което впрочем също не е много умно, мадам. Мисля, че Тими е направил грешката да разкаже прекалено много на приятелите си. И тъй като те не са светци, са го пратили на по-висш съд.

— А другите убити? — продължи да упорства тя.

— Ако аз бях призрачният ездач, мадам, бих убил само онзи, който иска да отнеме моя живот. Но това не е убийство.

— Вие сте призрачният ездач, нали? — каза убедено тя.

— Мадам, да предположим, че шерифът дойде при вас със същия въпрос, какво ще му отговорите?

Ирайн се вгледа в него и изведнъж се почувства объркана. Тя не беше в състояние да понесе мисълта, че може да го обесят. Тази мисъл така я уплаши, сякаш ставаше въпрос за собствения й живот. Може би дори повече.

— Повярвайте ми, мадам, аз няма да направя признания.

— Да, но вие и не отричате нищо — отвърна тя.

Той се усмихна и невинно разпери ръце.

— Имах да свърша някои работи в селото и тъй като се носят толкова слухове за разбойници, които бродят по тези места, взех някои мерки, за да не ме забележат. И си избрах бърз кон. Какво повече можете да предявите като обвинение срещу мене?

— Няма нужда да си хабите думите, мистър Сатън. Убедена съм, че вие сте този, когото шерифът търси. Все още не разбирам основанията ви, но се надявам те да са честни. — Тя почака, но не получи потвърждение на думите си и й стана ясно, че няма да чуе нищо повече. Докато изтупваше праха от тривърхата си шапка, Ирайн се огледа за коня си, но не можа да го открие никъде.

— Вие така уплашихте кобилата ми, че тя избяга. Как ще се прибера сега в къщи?

Кристофър вдигна глава и изсвири пронизително. В тишината се дочуха удари на копита и Ирайн се изплаши, когато видя лъскавия черен жребец да препуска към тях. Той галопираше право към нея и тя не знаеше дали ще успее да спре. За по-сигурно пристъпи към Кристофър и колебливо се хвана за ризата му, когато конят се подхлъзна леко пред тях и се закова. Нямаше много доверие в жребците и в техния характер, затова дъхът й секна, когато Сатън я вдигна и я сложи на седлото. Близостта на мъжа зад нея я успокои. Изведнъж усети, че й е приятно да я притиска до топлото си тяло, и не я интересуваше много, че тънките й панталони не й предлагаха сигурна защита.

Тя нахлупи тривърхата си шапка и тръсна косата си, за да я събере на кок отдолу. Кристофър се закашля престорено силно и тя му хвърли въпросителен поглед през рамо. В ярката лунна светлина видя една лека усмивка.

— Мисля, мадам — покашля се той, полузадушен, — че сте донесла малко прах от пътя. Когато се приберем, и двамата ще се нуждаем от хубава баня.

Ирайн повдигна вежди и усмивката му стана още по-широка.

— В отделни бани, разбира се. Нищо не е толкова далеч от мене, колкото мисълта да опороча девическата ви чистота с гледката на гол мъж.

— Не съм девствена! — изплъзна се от устните на Ирайн и тя веднага се ядоса на съчувствения му смях. Опита да се скрие под шапката, обаче в бързината тя се изплъзна от ръката й и падна на земята.

— Тогава сигурно не бихте имали нищо против да седите с мене в една вана? — попита развеселен той. Приведе се към ухото й и топла тръпка я полази, когато той прошепна: — Намирам, че е много съблазнителна мисъл.

Тя почувства топлина, която едва ли беше предизвикана само от изчервяването й.

— А вие, сър, имате много лоши мисли!

— Съвсем не, мадам — възрази той, — просто малко фантазия. И не виждам нищо лошо в това.

— Очевидно лесно е… — Тя се спря и потърси по-точен и подигравателен израз от „да тичате по фустите…“.

— Лесно е да бъда възбуден? — попита той.

Ирайн преглътна.

— Разбира се, че не!

— Променили сте мнението си? Току-що казахте, че трябва само да ми се мерне някоя пола…

— Много добре знам какво съм казала!

— Изглежда, че този въпрос много ви занимава, мадам.

— Защо ли? — отвърна тя с недвусмислена ирония. Много ясно усещаше с тялото си, че зад нея седи мъж.

— Защото силно ме желаете? — попита той с престорена невинност.

От гняв Ирайн пое дълбоко дъх.

— Аз съм омъжена, сър!

Той въздъхна шумно.

— Значи пак започваме тази песен!

— О, вие, подигравчия такъв! Защо не ме оставите на мира?

— Нима съм ви карал да препускате след мене? — отвърна той.

Тя изстена отчаяно.

— Съжалявам, че го сторих.

— Наранихте ли се? — Той я прегърна по-плътно. — Аз поне не чувствам нищо такова.

— Кристофър, ако не изпитвах такъв страх от коня, щях да ви зашлевя шамар — заплаши го тя.

— Но защо? Просто се осведомих за вашето здраве.

— Защото отново си отпускате ръцете! Престанете с това! — Тя ядосано отблъсна ръката, която удобно се беше настанила на бедрото й. — Никога ли не ви омръзва да играете на съблазнител?

— Това е спорт, който ме стопля и ми дава необходимото вълнение, мадам — каза той и приглушено се изсмя в ухото й.

Ирайн вече беше отворила уста за хаплив отговор, но размисли, защото той сякаш имаше подходящо възражение за всяка нейна забележка. Макар че не й беше лесно, тя прекрати разговора и те продължиха мълчаливо ездата.

Луната сипеше сребърната си светлина над хълмове и долини, а погледът на Кристофър обхващаше друга прекрасна гледка. Все по-често поглеждаше надолу, където постепенно разхлабващият се жакет откриваше нежните бели хълмове и дълбоката долина между тях.

Под някакъв предлог той сложи ръка на бедрото й и промени положението й. Беше изключително доволен от резултата, тъй като сега му се предлагаше още по-добър изглед и се откриваха съблазнителните тъмни полумесеци.

Ирайн беше толкова ядосана от безпомощността си срещу този безсрамен сладострастник, че не обръщаше внимание на облеклото си. Той явно се чувстваше много добре така, притиснат до нея. Но каквито и усилия да полагаше, тя не можеше да го изгони от съзнанието си. Вече се приближаваха към Сакстън Хол, когато Ирайн отново заговори:

— Оставих роклята си в конюшнята — призна му тя. — Трябва да отида още веднъж там и да си я взема.

— Аз ще донеса дрехите ви — предложи той. — Само ми кажете къде точно се намират.

Ирайн всъщност не виждаше основание да се кара с него по този въпрос и му обясни точно къде беше скрила роклята си.

— Оставете ги в прохода, а аз ще си ги взема по-късно.

Не след дълго тя отново беше в стаята си, във вана с топла, благоуханна вода. Аги беше освободила Теси за тази вечер, затова сама остана да оправи леглото. Икономката остави две кофи с топла вода до ваната. Искаше да донесе още няколко кърпи и да се върне, когато Ирайн започне да си мие главата.

Ирайн чу как вратата се затвори след жената и след това като далечно ехо долетяха ударите на часовника, който биеше дванадесет. Тя изненадано се надигна. Струваше й се, че вечерта беше минала светкавично. Лорд Сакстън можеше да се прибере всеки момент и как тогава щеше да му обясни късното си къпане? Трябваше ли да споменава Кристофър? Но тя се страхуваше, че очите й щяха да издадат възхищението, което изпитваше към този мъж.

Тя се разбърза, намокри косата си и я натърка с уханен сапун. В очите й залютяха няколко капки, които се бяха стекли по веждите й. Наплиска с вода в лицето си, за да премахне ужасното парене. Здраво стиснала очи, тя потърси на ръба на ваната пълната кофа, когато чу, че вратата се отваря и затваря наново.

— Аги, ела, моля ти се, и ми помогни — извика тя. — Влезе ми сапун в очите и не мога да открия кофата с вода, за да си изплакна косата.

Дебелият килим в стаята заглуши приближаващите се стъпки и тя усети само, че някой пристъпи до ваната. Кофата бе повдигната и тя се приведе напред и зачака топлата вода да се стече по косата й. Докато траеше това, тя разстла насапунисаните си къдри под струята. Изля още една кофа, преди да протегне ръка за ленената кърпа, която уви около главата си. С въздишка вдигна лице и най-после отвори очи, за да срещне развеселената усмивка на Кристофър Сатън.

— Кристофър! — Уплахата й се превърна в безгранична паника, когато с една ръка прикри гърдите си, а с другата се опитваше да закрие скута си. — Разкарайте се оттук! Вървете си!

Той посегна към пеньоара й.

— Изглежда, бяхте в безпомощно положение, мадам, и аз си помислих, че се нуждаете от съдействие. — Като нещо съвсем естествено той държеше пеньоара й в ръка. — Да ви подам ли това тук?

Макар че отново трябваше да открие за момент голотата си, Ирайн го изтръгна от ръцете му и го сложи пред гърдите си. От очите й хвърчаха искри, когато посочи с една ръка към вратата.

— Вън! Изчезвайте! Веднага!

— Но Аги е в коридора — опита се да възрази той и се усмихна. Огледалото му откриваше съблазнителната гледка на един изключително добре оформен гръб. — Аз ви носех дрехите, когато тя се качи по стълбите, и бях принуден да се скрия тук, за да не ме забележи.

— Нали ви казах да ги оставите в прохода! — процеди тя през зъби.

— Но там има плъхове и други животинки, мадам. — Очите му светеха развеселено, когато я подсети за отвращението й към тези гадини. — Не исках да си направят гнезда в дрехите ви.

Ирайн сметна обяснението му за разумно, защото дори самата мисъл, да намери някоя от онези животинки в дрехите си, я караше да потръпва.

— Ами ако Аги ви завари тук?

Широките му рамене се повдигнаха с жест на спокойно безразличие.

— Заключих вратата. Тя сигурно ще предположи, че е дошъл мъжът ви, и ще се оттегли.

— Ами ако Стюарт се върне? — попита гневно тя. — Тогава няма да имате друг избор, освен да се срещнете отново с него при дуел с огнестрелно оръжие.

Той се усмихна безсрамно и наново се наслади в огледалото на прекрасните извивки на бедрото й и на хубавите й задни части.

— Ще мисля за това, когато му дойде времето.

Малко несигурна, Ирайн се обърна назад и уплашено задържа дъх, когато видя гърба си в сребърното огледало. С приглушен вик на гняв и свити юмруци тя се обърна, но той със смях хвана китките й и попречи на опитите й да се освободи.

— Сега ви хванах, мадам. — Очите му светеха и той се усмихна широко. — И този път няма да ви изпусна, преди да съм казал всичко, което имам да казвам.

— Нима вярвате, че можете да нахълтвате тук като някой ненормален, без да спазвате каквото и да било благоприличие, и да ме карате да ви изслушам?! — Мисълта, че може би той я смята за лесна плячка, направо я вбеси. — Да не би да си мислите, че след това, което стана в каретата, можете да идвате тук и да се натрапвате в стаята ми? В никакъв случай, сър! Нямам желание да слушам каквито и да било обяснения от ваша страна. Държа да изчезнете оттук, преди да ви е открил Стюарт!

Тя излезе от ваната, възмутено навлече пеньоара си и щеше да напусне банята, ако силните му ръце не я бяха задържали и въпреки съпротивата й не я бяха притиснали плътно до стегнатите му гърди.

— Ирайн, чуйте ме — каза той и стана сериозен.

От синьо-виолетовите й очи изскачаха искри. Нямаше да отстъпи, дори само от страх, че това, което се беше случило в колата, може да се повтори, и този път да има много по-опустошителни последствия.

— Ако моментално не напуснете стаята, Кристофър, ще започна да викам. Кълна ви се!

Мускулите на скулите му се стегнаха и пак се отпуснаха, когато погледите им се срещнаха. Кристофър разбра, че това, което имаше да каже, трябва да почака до някой по-спокоен момент, но имаше нещо, което трябваше да бъде изяснено веднага.

— Ще ви сложа на свещеното легло, мадам — изръмжа той, — но преди това има нещо, което искам от вас, и ще си го получа!

Устата му се приведе към нейната и се отвори, а сърцето на Ирайн внезапно подскочи, когато разбра намерението му. Опита се да се възпротиви, защото знаеше как силите й чезнеха под целувките му, но погледът му сякаш я беше парализирал. Изведнъж устните му се озоваха върху нейните с влажна, гореща страст, която я прониза като комета и подпали огън в нея. Беше дива, страстна целувка, която напрегна всеки нерв в тялото й и задуши слабата й съпротива под огромната тежест на неутоленото желание. Устата му се спусна и проникна в топлите и влажни дълбини на нейната, докато тя усети как всичко вътре в нея изгаря до последната фибра. Крайниците й започнаха да треперят, решителността и волята й чезнеха, а целувките му нямаха край.

Сякаш беше минала цяла вечност, когато той най-после вдигна глава. Очите му горяха, вперени в нейните, и той безмълвно я понесе към леглото. Ирайн усещаше слабостта си и се съмняваше, че ще бъде в състояние да вдигне ръка и да го спре, ако сега я пожелаеше. Сиво-зелените му очи сякаш проникваха в душата й и тя почти не усети как той я постави на леглото. Чувствата й бяха смесени: огромно облекчение и една следа от разочарование. Не искаше той да си отива, но не можеше и да го помоли да остане. Но само миг след това той беше до вратата и си излезе.

Ирайн придърпа одеялото до раменете си и се сви под него на стегната и отчаяна топчица. Тази вечер напълно беше объркала усещанията й и тя не можеше да успокои треперещото си тяло. То беше като опънат лък, който още трепти от изстреляната стрела. Тя стисна зъби и се опита да се възпротиви на обърканите си чувства, но дори и най-голямото усилие не помагаше.

Отчаян вик се изплъзна от устните й, тя рязко стана, махна кърпата от главата си и я хвърли на пода. Студенината на косите й, все още мокри, я накара да потрепери и тя изтича към камината, за да приседне на топло. Отпусна глава на коленете си и изложи дългите си къдрици на топлината на огъня, докато ги решеше с четката, за да изсъхнат. Въпреки че силната топлина леко зачерви кожата й, тя не можа да успокои нервите си.

Върна се в леглото и се опита да мисли за нещо отрезвяващо. Един тъмен силует изплува в съзнанието й, тя извика пред вътрешния си взор едрата, куцаща фигура на мъжа си и с непоклатима воля разруши илюзията за Кристофър. Образът на осакатения проникна бавно в мислите й и треперенето й се успокои. Тя искаше да продължи отрезвяването си и започна да си спомня месеците и отделните си срещи с лорд Сакстън досега. Спомените заплуваха в съзнанието й, появиха се размазани, неясни картини и се смесиха с тях, докато накрая се сляха в объркан безпорядък от събития, които нямаха нищо общо с действителността. Като през плътна мъгла тя видя широко зейнала паст, а после фонтани от вода, които плискаха зад препускащи копита. Една фигура в черно наметало се плъзна от танцуващия жребец и започна да си пробива път през водните струи към нея.

С лека въздишка Ирайн се отпусна в сигурните прегръдки на съня, който я обхвана. Сънищата продължиха в същата посока, в която ги беше тласнала чрез съзнателните си мисли. Тя се намираше сред веещи се кърпи и наметала, загубена в безкрайните им дебри. Луташе се нагоре-надолу объркана, но нежните цветове на копринените платове я държаха в плен. Тогава през меката мъгла една облечена в черно фигура закуцука към нея. Тя се опитваше да избяга, обаче не можеше да намери изход, а той се приближаваше все повече и повече, докато накрая всичко около нея се превърна в бездънна чернота. Тя се унесе, безпомощна и зашеметена. Искаше да седне или да стане, да крещи, но беше като парализирана в един отвъден свят, неспособна да се движи.

Силни ръце се протегнаха към нея, за да й дадат опора и да я изтръгнат оттам. Тя почувства живителната топлина на мъжко тяло, което се допираше до гърба й. Никога преди това не беше изживявала толкова живо някой сън и с мъка се опита да се върне към действителността. Въпреки че очите й още виждаха тъмнината на съня, сетивата й подсказваха, че реалността се беше върнала при нея под формата на мъж. Но нишките на разума все още бяха тясно оплетени с фантазията, така че едното преминаваше в другото, и тя можеше да разпознае мъжа в тъмнината, топъл и изпълнен с живот, но без определено тяло или ясно лице. Обхвана я внезапен страх да не би натрапникът, който така я беше измъчвал, да се е върнал да легне до нея. С приглушен вик на ужас тя се изправи рязко. Но тогава се появи една ръка, която я задържа, и се чу дрезгав шепот, който я успокои.

— Не, не, никога не си отивай, любима. Ела при мене и си почини в прегръдките ми.

Облекчена, Ирайн се притисна до него и не оказа съпротива, когато той се обърна към нея. Той приведе глава и дъхът й секна, когато един горещ език опари гърдите й. Мъчително бавно той се плъзгаше по нежните хълмове и оставяше гореща следа. Сетивата й се изгубиха в див и шеметен вихър, който спираше дъха й. Действителността се разми и различните образи се смесиха в съзнанието й — страстен любовник, съпруг с белези и фигура в широко черно наметало, която я изтръгва от ноктите на хищната глутница.

Усети как той се надига над нея. Ръцете му бавно и нежно се плъзнаха по гърдите и замилваха вътрешната страна на бедрата й. Цялото тяло на Ирайн трепереше. Дълбоко в нея растеше желание, което все повече настояваше за удовлетворение. Тя го придърпа в прегръдките си и дланта й се плъзна по къдравите косми на гърдите му. Под ръката си усети силни, стегнати мускули и треперещите й пръсти изследваха едрото му тяло, възхищаваха се на това, което обикновено оставаше скрито за очите й… Тя се изправи на колене, за да го погледне, и бавно започна да се движи между бедрата му, силно притиснала ръце до тялото му. Целуна го по врата, при което гърдите й леко галеха неговите. Разпуснатата й коса падаше по раменете й, ръцете й страстно обгръщаха врата му и телата им се сляха. Дъхът му секна и сърцето му заудря като чук, докато се наслаждаваха на блаженото, чисто удоволствие.

— Целунете ме — помоли тя с шепот. Силно желаеше той да изгаси спомена за Кристофър по устните й, да я засити със своите целувки, така че мисълта за друг мъж вече да не стои между тях.

Устните му се спуснаха по раменете й, той я бутна обратно на леглото и започна да целува гърдите й. Тя изпита леко разочарование от това, че той избягваше устните й, но тогава чувствата й бяха отнесени от горещите и страстни целувки, които галеха тялото й. Той се движеше над нея и тя го пое в себе си без никакъв страх. Ръцете и тялото я боляха от желанието да го притисне плътно до себе си и да му даде всичко. Главата й се зарови в гръдта му и тя усети как той приближава връхната точка. Жарта на неговата страст, която тя усещаше дълбоко в себе си, така разгоря пулсиращото й желание, че тя си помисли, че ще се пръсне. С върховете на пръстите си потърси познатия белег и ноктите й нежно се плъзгаха по гърба му, докато с влюбени стонове движеше бедрата си. Тя прошепна едно име и за миг времето сякаш спря. Надигна се срещу него, когато той искаше да се отдръпне, и отметна глава, така че косата й се посипа по леглото като див водопад от разрошена коприна. Той целуна тънката й шия и отново започна да я приближава до този изпепеляващ всичко миг на изпълването, докато с въздишка на екстаз дъхът й заплаши да секне.

Действителността бавно започна да се връща и Ирайн отново се спусна към земята. Усети, че нещо се движи до нея, и ръката й нежно погали гърба му, когато той се надигна от гнездото на любовта им. С последни сили тя се търкулна на осветената от камината половина на леглото и отдръпна настрана завесите, когато вратата се хлопна.

— Стюарт! — Гласът й се беше превърнал в шепот. Тя се взираше в танцуващите пламъци и се питаше какво го беше накарало да си тръгне. Обикновено той оставаше при нея и тя се нуждаеше от топлината му. Преживяването на тяхната близост беше прекрасно, а и тази нощ не я беше преследвало друго лице, образът на…

Студени тръпки полазиха гърба на Ирайн и внезапен ужас я обзе, когато се сети за името, което беше прошепнала. То не беше Стюарт.

Тя отчаяно се обърна, зарови лице във възглавницата и усети как кръвта се качи в главата й.

— О, Стюарт! — изстена тя. — Какво направих?