Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (11)

Глава единадесета

Високо на небосклона светлата луна обкръжаваше със сребристо сияние черните облаци и хвърляше причудливи сенки долу върху хълмовете. От морето духаше силен бриз, който се носеше над сушата, свистеше в короните на дърветата и с леко бучене минаваше над тресавището. Тук-там все още се забелязваха малки къщурки, сгушени една до друга, чиито светлини постепенно изчезваха в тъмнината. Но въпреки шума на вятъра се долавяха някакво сънливо спокойствие и приятна сигурност. Никой не беше чул силния тропот от копитата на дивия черен жребец и не беше видял тайнствения му ездач, облечен в дълъг плащ с качулка, който пришпорваше жребеца напред в бесен, главоломен галоп. Със страхотна бързина животното се носеше заедно с вятъра по тясната пътека през долината. Копитата му святкаха като живак на бледата светлина, а козината му променяше блясъка си заедно с равномерното движение на мускулите му. Широко отворените му ноздри и пламтящите му очи напомняха чудовищен дракон, втурнал се по следите на плячката си, а мълчаливата фигура върху гърба му засилваше впечатлението, че двамата са се впуснали в някакъв лов, при който борбата ще бъде на живот и смърт. Развяващата се мантия на човека наподобяваше крила, но въпреки това конят и ездачът оставаха на земята и препускаха шеметно без забавяне и почивка.

Недалеч оттам в една малка колиба дебелата стопанка изпълзя от разхвърляното си легло, защото хъркането на мъжа й не й даваше да заспи. Тя хвърли няколко буци торф в огъня и се отдръпна назад, за да погледа издигащите се нависоко пламъци. Неочаквано обезпокоена, тя потръпна и се озърна наоколо. Почувства някаква студенина в пълния си стомах, неопределено предчувствие за нещо ужасяващо, което се задава. Тя затътри пантофите си по пръстения под и си наля чаша силна, тъмна бира. След това се върна при огнището, облегна едрото си тяло на грубо изработената маса и сръбна от питието, взирайки се в златистите пламъци.

Чашата й беше още наполовина пълна, когато тя извърна глава, заслушана в някакъв далечен тропот. Гръмотевица ли беше това? Или може би вятърът?

Тя отново вдигна чашата към устата си, но спря и този път различи по-ясно шума. Той ставаше все по-силен, по-отсечен и по-равномерен… точно като тропот на конски копита.

Жената остави с трясък чашата на масата и забърза към прозореца, за да отвори капаците. Едва доловим хриптящ вик се изтръгна от гърлото й, когато съзря черното видение, изскочило из сенките на дърветата. Широкият плащ на ездача се развяваше над гърба му и изглеждаше, сякаш конят и човекът ще връхлетят върху къщата. Тя обезумя от страх, долната й челюст увисна и със зейнала уста видя как конят изведнъж спря точно пред вратата. Враният жребец се изправи на задните си крака и размаха блестящите си копита във въздуха, а заплашителното му цвилене прониза тишината на нощта.

Жената изкрещя и се люшна към прозореца, ръцете й обхванаха шията, лицето й застина като страховита маска. Черната качулка закриваше главата на конника, но тя беше сигурна, че е видяла захилен череп. Приличаше й на ангела на смъртта, дошъл да я прибере.

— Тими! Той пак е тук! Тими! Събуди се! — хленчеше тя отчаяно. — О… добрият ми Тими! Нито за миг не съм се съмнявала в историята, която ми разказа!

Тими Сиърс с мъка се надигна от възглавницата и разтърка очи, докато най-сетне съзря жена си. Ужасът, изписан по лицето й, го накара бързо да се разсъни. Започна да подскача в усилието си да напъха крака в бричовете и куцукайки, се приближи до прозореца, за да види какво я е изплашило толкова. Сърцето му едва не спря да бие, когато съзря причината на нейния ужас.

— Тими Сиърс! — Зловещият глас накара Тими да усети ледени тръпки по гърба си. — Излез напред и умри! Ти си убиец и адът те очаква!

— Това е онзи, когото видях! — извика Тими. — Но кой си ти?

— Смъртта! — изкряска жена му ужасено. — Той иска да ни прибере!

— Залости капаците на прозореца! Няма да го пуснем да влезе!

— Тими Сиърс! — гръмко прозвуча гласът. — Излез навън и умри!

— Няма да изляза! — изкрещя Тими и затвори капаците.

Зловещ смях процепи в нощта.

— Тогава стой и изгори. Стой вътре и стани на въглен, дяволе!

— Иска да подпали къщата! — Гласът на Тими стана неузнаваем.

— Той иска теб! Не мен! — хленчеше жена му. Тя отвори вратата и преди още мъжът й да успее да я спре, беше изхвръкнала от къщата. Бягайки по пътя, тя се обърна и извика: — Няма да се оставя да изгоря заради един убиец!

Тими грабна брадвата и се втурна към вратата. Да изгори жив му се виждаше много по-ужасно от един бърз, смъртоносен удар. Беше видял веднъж човек да гори, обхванат от пламъци, и макар че тогава се забавляваше от гледката, сега би направил чудо, за да избегне подобна участ. А и така смъртта първо трябваше да го хване, пък колкото до самия бой, той винаги се бе справял добре.

— Внимавай, кучи сине! — изръмжа той. — Аз не съм толкова лесна плячка.

Заплашителен смях прокънтя в долината:

— Тими Сиърс! Аз съм дошъл, за да си отмъстя и да изпълня смъртното ти наказание. Не един отнет живот тежи на съвестта ти и ще бъде по-справедливо, ако и твоята смърт е по-бавна.

Мечът изхвръкна със свистене от ножницата, след което студената стомана заблестя на лунната светлина, а смъртта тъй леко се плъзна от коня, сякаш това бе игра на сенки в тъмната гора.

— Какво искаш? — изръмжа Тими. — Нищо не съм ти направил!

— На мене не, но на другите, Тими. Ти убиваше и ограбваше най-добрите хора и сега ще си платиш всички сметки.

— Кой си ти? Кой си ти?

— Спомняш ли си как подпали господарската къща, Тими? Спомняш ли си мъжа, когото гледаше как гори?

— Невъзможно е да сте този мъж! — Ужасен и невярващ, Тими разтърси глава. — Той е мъртъв! Мъртъв е! Повярвайте ми! Аз лично го видях как умира! Той изгоря! Той крещеше, когато падна в пламъците! А има и други, които видяха това!

— И кои са тези хора, Тими, които могат да потвърдят, че са ме видели? Не стоя ли аз сега пред тебе и не ти ли казвам, че ти извърши пъкленото дело?

— Само дух би могъл да се спаси от пламъците!

— Сега ти го виждаш, Тими! Твърде късно е!

— Милостиви боже, вие сте неговият дух! Дори и гласът ви звучи като неговия.

— Аз дойдох, Тими, да те взема при мен в ада!

— Не е честно, ако ще бъда само аз! Мога да ви назова още дузина, че и повече, които бяха с мен!

— Много добре, точно това искам да чуя сега от теб, преди да наточа меча си в твоята брадва.

Тими се наведе, хлипайки, докато мечът, който той нито можеше да пресрещне, нито да спре с тежката си брадва, свистеше около него и от време на време го докосваше.

— Е, разказвай, Тими, докато не е станало твърде късно. Не разполагаш с много време на тази земя.

Смъртта вече го заобикаляше и на него му се струваше, че го обгръща с черния си плащ и че нощта е изпълнена с нейния ехиден смях. Въпреки студения нощен въздух Тими сякаш усещаше горещите пламъци, които щяха да го пекат в ада. Той падна на колене, захленчи и взе да моли за живота си. После бързо заразказва всичко, за което си спомняше и за което досега не беше имал смелост да си признае.

 

 

Нежно ухание на рози изпълни стаята, когато парата, вдигаща се от горещата парфюмирана баня, се разнесе във въздуха. Водата беше топла и подейства добре на схванатите мускули на Ирайн. Тя се протегна във ваната и облегна глава на ръба, изцеждайки водата от гъбата върху раменете си, които Тими Сиърс беше наранил грубо.

Мислите й се върнаха към мига, в който тя влезе вкъщи и завари съпруга си в тревожно очакване пред камината. Когато я чу да се приближава, той се обърна и произнесе името й. Думите обаче се спряха в гърлото му, когато съзря разкъсания й костюм за езда. Бънди вървеше на две крачки след нея и отговаряше на въпросите, докато Ирайн наблюдаваше как облечените в кожа ръце на лорда се свиваха в здрави юмруци. Преди да се обърне към нея, той процеди груба ругатня по адрес на Тими Сиърс и се закле да си разчисти сметките с него. Ирайн беше готова да чуе всички възможни упреци за непредпазливостта си. За най-голяма изненада обаче нищо подобно не последва. Вместо това лорд Сакстън показа истинска загриженост и я накара да седне, наливайки й глътка бренди. Когато тя отпи от сгряващото питие, той застана до нея и започна тихо да й говори разни незначителни неща, докато тя постепенно се отпусна от напрежението. По-късно той се отби отново в стаята й, но само за да й пожелае лека нощ и да обещае, че ще дойде да я види на другия ден.

Сега, излегната във ваната, Ирайн чу с известно смущение, че вратата се отвори, но после разпозна бързите крачки на Теси. Тя се успокои, благодарна, че все още не е дошъл часът за неговото посещение. Стъпките почти не се долавяха, защото момичето вървеше по килима, чу се обаче скърцането на двукрилата врата. Теси донесе няколко чисти, ухаещи ленени кърпи и ги остави до ваната. После извади от шкафа леко парфюмирано тоалетно масло.

Ирайн се подчини на акуратността на Теси и излезе от ваната. Момичето веднага дойде и се залови да подсушава тялото й, като го изтриваше внимателно с фините ленени кърпи. След това Теси втри в кожата й уханно масло и започна да масажира гърба й с леката си ръка, а Ирайн повдигна разпуснатите си къдрици, за да ги предпази от маслото. Бялото й тяло, порозовяло от банята, блестеше в нежната светлина на утринното слънце, а съвършенството на стройните й крака и на пълните й, зрели гърди се разкриваше пред очите на този, който я наблюдаваше.

Внезапно Теси се сепна и когато Ирайн се обърна, за да узнае причината за нейната уплаха, забеляза тъмния силует на мъжа си, изпълващ отвора между кадифените завеси. Неговото неочаквано появяване винаги я смущаваше и сега сърцето й отново заби по-силно.

— Добро утро, любов моя. — Приливът на ведро настроение в дрезгавия му шепот не можеше да остане незабелязан.

Ирайн отговори с едва доловимо кимване, търсейки крадешком нещо, с което да се покрие. Използваните кърпи лежаха скупчени на пода до краката му, а роклята й бе останала на стола пред тоалетната масичка и тя не можеше да я достигне.

Лорд Сакстън пристъпи непринудено напред, отиде точно до този стол и при сядането затисна част от роклята. Ирайн използва случая, за да си я вземе, и се помъчи да се държи естествено, докато Теси напрегнато се опитваше да продължи работата си. Нарастващо безпокойство обхвана камериерката, когато безизразната маска се обърна право към нея. Потискащият външен вид на господаря беше в пълен контраст със съвършената голота на господарката й. Младото момиче не можеше да издържа повече на напрежението, смотолеви едно объркано извинение и изскочи от стаята.

Когато вратата се затвори след нея, зад маската прозвуча тих смях. След това смразяващият поглед се насочи към Ирайн, чието чувство за свян се надигна срещу острото жило на неговото натрапчиво внимание. Все по-засилваща се руменина плъзна към нежнорозовите й гърди. Опитът й да се прикрие с ръце беше съпроводен с изблик на гръмогласен смях.

— Знаете ли, любов моя, че докато се изчервявахте, аз наблюдавах лицето ви.

Без да знае какво точно да прави с ръцете си, Ирайн го погледна и се опита да преодолее смущението си. Беше невъзможно да се проникне под маската, но тя усещаше, че погледът му я изгаря чак до дъното на душата й.

— Не мога да устоя на онова, което се опитвате да прикриете. — Леката закачливост правеше гласът му да звучи не чак толкова сурово. — Повярвайте ми, мадам, че ако ми дадете дори и най-незначителен знак с пръстчето си, аз с неутолим копнеж ще ви занеса в леглото и ще изпълня съпружеските си задължения.

— Милорд, вие… вие се шегувате с мен — промълви тя и притисна ръцете си една към друга, за да не би той случайно да изтълкува някое нейно движение като покана.

— Дайте ми шанс! — Той леко се надигна от стола. — Едно просто „да“ би било достатъчно. — Той изчака известно време, докато Ирайн, забравила за голотата си, протегна напред двете си ръце, сякаш искаше да го отблъсне.

— Милорд, аз… — Думите на отказ се спряха в гърлото й.

— Мислех си… — Той отмести роклята настрана, седна отново на стола и й я подхвърли.

Тя сграбчи здраво дрехата и погледна към него с благодарност и облекчение.

— Господарю — нежно прошепна тя, опитвайки се да потисне чувството си за вина. — Разчитам изцяло на вашето търпение и разбиране.

— Мадам, мислили ли сте някога, че човек трябва от време на време да преодолява страховете си?

Тя кимна колебливо.

— Знам, милорд, но…

С едно движение на ръката той отхвърли забележката й.

— Знаете! За вас дори е трудно да си представите този миг. — Той подпря лакът на коляното си и се наведе напред. Ирайн срещна твърдия блясък, идващ от дупките за очите му. — Но сигурна ли сте, че все някога ще се решите на това, мадам?

— Аз… аз ще…

— В случай че имахте избор — прекъсна я той, — можете ли да ми посочите името на някой мъж, за когото бихте искали да се омъжите? Ако съществува такъв мъж, аз бих отишъл при него…

— Няма такъв, милорд — измънка тя и се опита да отхвърли от съзнанието си образа на Кристофър Сатън. Беше сигурна, че не е влюбена в него, а може би изпитва само временно увлечение и в най-скоро време ще забрави, че той изобщо съществува. Най-малкото, надяваше се, че ще бъде така.

— Добре, мадам. — Той стана и добави: — Всъщност дойдох тук, за да обсъдим с вас нещо друго. Имам да уреждам в Лондон делови въпроси с барон Лейчестър и съм подготвил всичко, за да дойдете и вие.

— Барон Лейчестър?

— Един стар познат на семейството, любов моя. Сигурен съм, че ще ви достави удоволствие да се запознаете с него и с очарователната му съпруга. Смятам да им погостуваме няколко дни. Пригответе се за кратко пътуване — една-две официални рокли няма да ви бъдат излишни.

— А имате ли някакви предпочитания за днешния ми тоалет, милорд?

— Убедих се, мадам, че вие притежавате възхитителен усет да избирате винаги най-подходящото за случая. Ето защо е по-добре да предоставя избора на вас, тъй като моите предложения биха могли да се окажат не толкова добри.

Нейните тънки, изящно оформени вежди се извиха нагоре, сякаш задаваха неизречен въпрос.

— Вие сте прекрасна — поясни той. — Но се опасявам, че бихте привлекли върху себе си много повече внимание, отколкото би ми било приятно.

Ирайн отвърна очи, без да знае какво да отговори. Всяка промяна в разговора им ясно показваше, че той я желае и очаква нетърпеливо да влезе в ролята си на съпруг.

— Облечете се, мадам. — Той тръгна към двукрилата врата и допълни: — За да не се отклонявам от доброто си възпитание, навярно ще е по-добре да ви изчакам долу.

 

 

Приготовленията за пътуването се сториха на Ирайн не толкова вълнуващи, колкото уморителни и безсмислени. Ако съпругът й вземеше решение да я замени с друга жена, това би й донесло голямо облекчение. Тя съвсем не държеше да се представи в най-добрата светлина. Теси обаче не мислеше така и полагаше огромни усилия, за да не пропусне и най-малката подробност. Гарвановочерната буйна коса на Ирайн беше навита и къдриците закрепени на тила. Покритите с плисета жартиери трябваше да придържат дългите до коленете копринени чорапи. Върху ефирната й долна риза беше нахлузен тесен корсет, а върху него — пътна рокля от тъмно, пауновосиньо кадифе. Долната половина на ръкавите и високо вдигнатата яка бяха богато извезани с коприна. Деколтето също беше украсено с розова дантела, нагъната на фини плисета и подобна на пяна, каквато имаше и върху цепнатите, набрани маншети. Тясна подплънка малко под талията придаваше на роклята обем и повдигаше по-дългите странични краища. Накрая камериерката сложи върху грижливо направената й прическа една предизвикателна шапка с развяващо се перо. Тук обаче Ирайн запротестира, защото, въпреки че шапката беше подбрана с много вкус, нямаше намерение да се състезава с Клаудия Талбот.

— Но, мадам, сега вие сте жена на лорд Сакстън — напомни й Аги. — Затова ваше задължение е да се обличате, както подобава. Сигурно няма да ви се понрави, ако хората зашушукат, че господарят не ви купува нищо, нали? А той похарчи цяло състояние за вашия гардероб. Вижте сама каква сте прекрасна в дрехите, които е купил за вас. Би било много жалко, ако не се наслаждавате на разкоша, който ви заобикаля. Я идете и се погледнете само! — Тя заведе Ирайн пред голямото огледало и изчака, докато младата й господарка се огледа добре. — Е? Като дъщерята на някоя краварка ли изглеждате, или като истинска лейди?

Ирайн трябваше да признае, че майсторството на Теси беше направило чудеса. Дори и най-претенциозният мърморко не би могъл да каже, че е зле облечена. До известна степен тя дори разбираше защо лорд Сакстън я намира красива. Имаше нежно изваяни черти на лицето, чиста и свежа кожа, дълга, привлекателна шия и гъста, блестяща коса. Независимо че беше слаба и малко по-висока от средния ръст, нямаше нужда от подплънки, които да запълват горната част на ризата й или да подчертават хълбоците й.

Въпреки това Ирайн се чудеше как ще реагира лордът на тоалета й. Предстоеше дълго пътуване до Лондон, а тя не знаеше какви ще бъдат условията за нощуване по пътя и след пристигането им. Затова трябваше да бъде предпазлива и да не привлича вниманието му повече, отколкото бе необходимо.

Аги я щипна леко по бузите, за да им придаде малко цвят.

— Колко добре изглеждате, мадам! Всеки ще разбере защо сте спечелили благоразположението на господаря. Направо сте прекрасна! Изобщо няма да ви навреди, ако пуснете и една малка усмивчица.

Ирайн се усмихна уморено и вяло.

Икономката отвърна със строг поглед:

— Мадам, с ваше позволение, ама и една мида във вряла вода би се засмяла по-весело.

Теси прикри с ръка устата си, за да не се чуе хихикането й, а бузите на Ирайн придобиха малко повече цвят. Скърцайки със зъби, тя направи още един опит да се усмихне, Аги обаче само въздъхна и се запъти към вратата.

— Ако това е най-доброто, на което сте способна, сигурно ще трябва да се примирим с него.

Ирайн се почувства леко обезпокоена. Тъй като основната задача на Аги, изглежда, беше да се грижи за потомството на рода Сакстън, Ирайн започна да разбира, че жената изобщо не се интересува от нейните чувства, а се старае да угоди единствено на лорда.

Малко по-късно тя получи още едно доказателство за намерението на икономката да сближи колкото е възможно повече господаря и господарката. Багажът на Ирайн беше натоварен на каретата, спряла пред главния вход, а до нея стоеше лорд Сакстън и обсъждаше с Танър по кой път да минат. Когато Ирайн излезе от къщата, погледът на мъжа й веднага се спря на нея и тъй като не отговори на въпроса на кочияша, стана ясно накъде е насочено цялото му внимание. Озадачи я обаче, че Теси не се качи в колата, а без да се колебае, се настани на капрата. Увивайки раменете си с дебел вълнен шал, камериерката седна удобно до Бънди.

Ирайн предположи, че мъжът й е наредил Теси да отиде там, и затова отправи към него въпросителен поглед.

Той обаче изтълкува израза й погрешно и отвърна:

— Теси ще ви е необходима по време на гостуването ни у семейство Лейчестър. — Иронична усмивка се прокрадна под маската. — В противен случай ще трябва да приемете мен за камериерка.

Ирайн не искаше да му достави удоволствие, като се изчерви цялата, затова отговори припряно:

— Момичето със сигурност ще пътува по-удобно в колата при нас.

— О, не, мадам! — Теси поклати глава и върху кръглото й лице се изписа притеснение, при което тя се загърна още по-плътно с шала. — Аги ми обеща, че ще мога да седна до Танър.

Ирайн присви вежди. Подозренията й към икономката отново се потвърдиха. Тя се зарече още при първия удобен случай да откаже Аги от сводническите й кроежи. А Теси положително щеше да се съгласи да се премести в каретата, като поседи известно време, притисната между двама едри мъже.

Този път Ирайн имаше възможност да избере мястото си в каретата. След като я изчака да стори това, мъжът й свали палтото си и седна до нея. Той се отпусна облекчено върху възглавницата, протегна настрана сакатия си крак и небрежно опря другия до нейното коляно. Тя го огледа крадешком — дълъг и мускулест, кракът му не се различаваше съществено от другия. Високите до коленете ботуши прикриваха всеки дефект, а макар че пешовете на жакета му бяха отметнати назад, хълбоците се губеха под дългата жилетка. Ирайн се опита да избегне всяко докосване и се отдръпна в ъгъла. Но при тръскането и клатенето на каретата все се плъзгаше към него. Той не правеше никакви усилия да се отмести и известно време Ирайн не можеше да си намери място.

— Смятам, че това е просто глупаво. — Плътният му, дрезгав глас наруши най-после мълчанието.

— Глупаво ли, милорд? — Той не беше счел за необходимо да я удостои с поглед и тя озадачено се взираше в неподвижния му профил.

— Тези непрекъснати опити да избегнете всякакво докосване са просто глупави.

Истината в неговите думи парализира езика й. Тя беше негова съпруга и един ден щеше да бъде майка на неговите деца, колкото и неприятна да й изглеждаше в момента тази мисъл. Да се противи на неизбежното, беше също толкова умно, колкото и да плува срещу буйно течение. Някой ден ще бъде принудена да се откаже от съпротивата и да се подчини на неговата сила и желание.

За краткото време на брака им Ирайн беше разбрала, че трябва да действа умно в общуването си с лорд Сакстън. Колкото и тромав да изглеждаше той, умът му беше остър и проницателен и четеше мислите й като отворена книга. Ето защо тя се намираше в неизгодно положение, тъй като за нея той си оставаше неразгадан. Постепенно Ирайн осъзна, че ако иска да понесе този брак, без да полудее, ще трябва най-напред да опознае съпруга си като човек. Може би едва по-късно щеше да успее да го приеме и като мъж. Погледът й оглеждаше внимателно фигурата му. Имаше още толкова много неща, които трябваше да научи за него, но за да получи тези знания, се налагаше да действа по-умно. Още повече че не можеше да чете мислите му и се налагаше да му задава въпроси. Колкото и да й беше трудно, тя все пак се реши и подхвана темата, която я интересуваше най-много.

— Винаги съм се питала, милорд, как сте успели да се спасите от огъня. Щом като от източното крило са останали само обгорели камъни, значи пожарът не е бил никак малък. Никога не съм могла да си обясня как сте съумели да излезете от пламъците.

— Аз не съм дух, мадам — отвърна той открито.

— Никога не съм вярвала в духове, милорд — прошепна тя.

Настъпи дълго мълчание, преди той да попита:

— А страхувате ли се, че трябва да легнете в едно легло с някакво обезобразено чудовище?

Бузите на Ирайн пламнаха от смущение. Погледът й се сведе към вкопчените й една в друга ръце, облечени в тънки ръкавици, и тя отвърна с тих глас:

— Нямах намерение да предизвиквам гнева ви, милорд.

Той сви непохватно рамене.

— Всички млади булки изпитват любопитство към съпрузите си. А вие имате много повече основания от всички останали.

— Аз не съм любопитна, защото… — започна тя несигурно, — защото бих се затруднила да отида с вас в леглото, а… — Изведнъж се сети колко превратно биха могли да се изтълкуват думите й. Прехапа уплашено устни и зачака отговора му.

Той беше такъв, какъвто и очакваше. Лордът се хвана ревностно за думите й.

— Ако е така, мадам, то бихте ли ме приели тази вечер в спалнята си? Нищо не би ме направило по-щастлив от това, да се проявя като истински съпруг. Мога да поръчам в странноприемницата една обща стая и през нощта ще се топлим взаимно.

— Аз… по-скоро не бих желала, милорд — отвърна тя с напрегнат, тих глас.

Маскираната му глава се сведе леко напред.

— Както искате, любов моя. Ще чакам, докато сметнете, че сте готова.

Макар че изпита огромно облекчение, Ирайн не посмя открито да си поеме дъх. Понякога човек придобива сигурност, ако игнорира някои неща. Затова се постара да не нарушава мълчанието, докато той не проговори.

Когато стигнаха до моста на Маубъри, Ирайн с интерес загледа насъбралите се хора. Те се бяха надвесили над единия парапет и се взираха в нещо долу във водата. Когато господарският впряг приближи, хората от селото се отдръпнаха встрани. Любопитна да разбере какво става, Ирайн се подаде навън. Тя търсеше познати лица сред тълпата, при което погледът й се плъзна чак към другия бряг на реката, където няколко души се бяха скупчили около нещо. Очите й се разшириха, когато видя онова, което бе привлякло всички тези хора. Един човек лежеше на брега с отметната назад глава, изопнати крака и неестествено извити ръце. Средната и горната част на тялото му бяха покрити с кръв. Очите му се взираха втренчено и празно в оловносивото небе. Под странната му гримаса Ирайн като че ли разпозна чудовищния крясък, който беше разкривил така устните му.

Тя се облегна отново на седалката и затвори очи пред ужасната гледка. Треперещата й ръка се плъзна по устните и тя почувства, че й прилошава. Лорд Сакстън забеляза пепелявото й лице и се наведе напред, за да види причината за нейното неразположение. Когато разбра какво е станало, той почука с бастуна си по покрива на каретата.

— На вашите заповеди, милорд!

— Виж дали можеш да узнаеш какво точно се е случило и кой е онзи нещастник там? — заповяда лорд Сакстън.

— Веднага, милорд!

След като поговори с няколко души на брега, Бънди извика Бен, който бързаше насам.

— Тими Сиърс е. Някой го е нападнал и му е прерязал гръкляна. Най-после са му светили маслото. Бедната му вдовица седи сега в гостилницата и се кълне, че е видяла Тими за последен път, когато е искал да излезе от къщи и да се бие с ангела на смъртта — някакъв ездач, изскочил от нощта, целият в черно.

— По дяволите!

Проклятието му бе едва чуто. Ирайн се обърна изненадана към съпруга си. Той беше стиснал дръжката на бастуна така силно, че пръстите му стърчаха като нокти на граблива птица под тънката кожа на ръкавиците. Тя си спомни какво й беше казал за Тими Сиърс и се питаше това при реката не е ли резултат от разчистването на сметките. И все пак не можеше да реши, дали реакцията му изразява наистина смайване от смъртта на Тими, или беше просто някакъв трик, целящ да прикрие убийство.

— Кажи им да повикат шерифа — нареди лорд Сакстън на Бънди с дрезгав глас. — И намери някой да махне онази каруца от пътя.

— Веднага, милорд — отвърна прислужникът и затвори малката врата.

Лорд Сакстън кръстоса длани върху дръжката на бастуна и се облегна на седалката. Макар че безжизнената маска не позволяваше да се види лицето му, Ирайн почувства някакво напрежение у него. Ала събра кураж да му задава въпроси едва когато каруцата беше махната от пътя и тяхната карета отново потегли.

— Ядосан ли сте, че са убили Тими?

— Хм! — отвърна той с равнодушно сумтене.

Ирайн не знаеше дали отговорът му означава „да“ или „не“. Но тъй като съмненията не й даваха мира, силно възбудена, тя се опита да поднови разговора:

— Говорихте ли с Тими… за това, което се случи вчера?

Лицето под маската се обърна към нея и тя почувства, че очите му я пробождат.

— Убийство и справедливост взаимно се изключват, мадам. Не съм го убил аз.

Отговорът беше кратък и еднозначен. Ирайн се облегна на седалката и не се осмели повече да пророни нито дума. Дори не му се извини. Беше го засегнала твърде силно.

Забулената като мумия глава се отвърна от нея и обвитото му с кожа лице се загледа през прозореца. На Ирайн не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава мълчаливо пейзажа наоколо.

Малко преди съвсем да притъмнее, колата спря пред една странноприемница. Сдържаността на Ирайн пролича, когато лорд Сакстън й подаде ръка, за да слезе. Докато тя се колебаеше дали да я поеме, здравите му като желязо пръсти я хванаха. Дори и след като слезе от каретата, той не показа с нищо, че смята да я освободи от ръката си. Измина един дълъг миг, докато сведе поглед към нея. Неспособна да преодолее треперенето си, тя търсеше зад ужасната маска някакъв знак, който да разкрие плановете му. Но спускащата се тъмнина не й позволи да види очите му. Той си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да каже нещо, но след това го изпусна с тежка въздишка, поклащайки глава. Ръката му се отдръпна от нейната и направи движение, с което я подканваше да последва Бънди.

В гостилницата имаше само няколко души. Те млъкнаха, когато лорд Сакстън и жена му влязоха вътре. Гробна тишина цареше из помещението, само един крещящо облечен мъж, явно доста пийнал, удари с празната си чаша по масата и извика за още бира. Тъй като никой не се отзова, той стана от стола и с несигурни крачки тръгна към тезгяха. Тогава забеляза Ирайн, която тъкмо се изкачваше по стълбата. Пияният забрави накъде е тръгнал и похотливо я заоглежда от главата до петите. Блесналите му очи и усмивката издаваха неприкрити сладострастни намерения. Той й отправи дълбок, непохватен поклон, който на него самия му изглеждаше грациозен и елегантен.

— Прекрасна госпожо… — издекламира той с рицарска галантност и се опита отново да се изправи. Краката обаче отказаха да му служат, той се заклати и се строполи на близкия стол. Миг по-късно вдигна мераклийски поглед, но вместо хубавата жена видя само гърба на лорд Сакстън с неговата развяваща се наметка. Пияният примигна смаяно, след това клепачите му започнаха да се повдигат все по-рядко и най-сетне замряха неподвижно над закръглените му бузи. Миг по-късно от устните му се разнесе тънко подсвиркване, придружено с мощно хъркане.

Вечерята беше сервирана в стаята на Ирайн, а лорд Сакстън й прави компания, докато се появи Теси, за да приготви леглото й за спане. Лордът й пожела лека нощ и си тръгна.

Ехото от тежките му стъпки отекна из празния коридор, малко по-късно тя чу как отсрещната врата се отвори и затвори и после всичко утихна. Ирайн остана още дълго пред камината, като се взираше в пламъците. Опитваше се да убеди сама себе си, че страхът й вероятно е неоснователен. Ако можеше само да събере сила и воля, за да се отдаде на съпруга си, така както той искаше! Може би ако успее да преодолее първото препятствие, страховете й ще изчезнат от само себе си? Но в мислите й отново изплува образът на Тими Сиърс и тя разбра, че страхът й от лорд Сакстън все още е твърде силен.

Странноприемницата утихна, след като посетителите от кръчмата се разотидоха да спят. Когато Ирайн се готвеше да се мушне в меките пухени завивки, стори й се, че чу леко драскане на вратата. Шумът обаче не се повтори и тя се отпусна в съня, който трябваше да я освободи от тревогите.

Беше късно през нощта, когато почукването по вратата се повтори. Чу се тъп удар, леко тътреща се походка и накрая тихо подраскване отвън. Замаяна от съня, Ирайн реши, че лорд Сакстън стои пред вратата. Идването му можеше да има само една причина: да сподели леглото с нея.

Цялото й тяло се тресеше, когато се изправи. Готова да се примири със съдбата си, тя бързо нахлузи пеньоара. Ръцете й трепереха, когато палеше свещта върху камината, а неспокойните пламъци на огъня бяха съзвучни с нервното й напрежение. Не искаше повече да се поддава на страховете си и тръгна към врата. Нервите й бяха опънати до скъсване и когато прекосяваше стаята, ужасни картини преминаваха през съзнанието й и я караха да се колебае пред ужасното си решение.

Отвън се почука отново. Ирайн се спря и стисна зъби, за да събере всичката си смелост.

Едва беше превъртяла ключа в ключалката, когато някой грубо блъсна врата и Ирайн се люшна назад. Дъхът й секна, като разбра заблудата си. Това съвсем не беше съпругът й, а пияният мераклия от гостилницата. Облечен в бричове за езда, разгърден, така че се виждаше дебелото му шкембе, той се облегна самодоволно на вратата и размаха пред себе си шише вино.

— Тук съм, мис! — Той разклати шишето, за да привлече вниманието й върху себе си. — Донесъл съм ви нещичко за начало, преди да пристъпим към по-сериозни дела. — Хилейки се, пияният затвори вратата с крак и залитна в стаята към Ирайн.

Разбрала, че часът на истината все още не е настъпил, Ирайн бързо се окопити. Предпазливо се отдръпна назад и отвърна заплашително:

— Не съм сама тук. Мъжът ми е в отсрещната стая!

— Добре де, видях го вече този мухльо и си помислих, че може би се нуждаете от по-нежна компания за през нощта. — Контето се засмя и разпери ръце. — Ако с такъв загубеняк не мога да се справя, значи за нищо не ме бива.

— Ако не престанете с глупостите си — отвърна тя, — ще го извикам. Той е отличен стрелец…

— Ах, нима? Докато изпълзи от леглото, аз ще съм вече далече оттук. — Пияният остави шишето настрана и облещи похотлив поглед към нея. Той изпъчи гърди и извади ризата от панталоните си. — И трябва да знаете, че ако господин съпругът беше истински мъж, сега щеше да е при вас в леглото. Аз във всеки случай не бих оставил само през нощта едно такова хубаво момиче.

— Ще започна да крещя, ако не изчезнете веднага! — извика тя, побесняла от яд.

— Ела тук, съкровище! — Предупреждението й ни най-малко не смути дебелака. Той беше убеден, че тя копнее за онова, което той щеше да й предложи. — Хич не е необходимо да се надувате толкова. Ще си направим кефа и аз изчезвам яко дим. И все едно че нищо не се е случило.

Той посегна към нея, но Ирайн беше свикнала да избягва такива атаки и умело отскочи встрани. По-бърза от него, тя грабна машата от камината и я стовари върху гърба му. Натрапникът се блъсна в стената, обърна се и започна да разтрива нараненото място.

— Така значи! Предпочитате да го направим насила, а? — Той се вторачи в нея. — Е, добре, старият Гайл може да бъде и груб, ако желаете, мадам.

Разперил ръце, той се приближи към нея. Очите, както и гласът му излъчваха неприкрита жажда за мъст, но Ирайн не се изплаши. Пламнала от гняв, тя срещна злобния му поглед. Отстъпи назад, все още стискайки машата в ръце. За нещастие обаче се спъна в леглото и шкембелията успя да я хване. Озовал се толкова близо до целта си, Гайл избухна във весел смях и скочи към нея. Ирайн обаче беше по-бърза, успя да се наведе и да се промуши под разперените му ръце. Но пък изпусна машата, преди да е успяла да го удари още веднъж. В този момент Гайл се покатери на леглото, но тя повдигна дюшека и го изтърси заедно с него. Той успя да стъпи отново на краката си и хукна подире й. Протегнатата му ръка успя да я сграбчи за дрехата. Без да губи време, Ирайн изхлузи дългите ръкави на пеньоара си и го остави в ръцете на преследвача.

Стиснал само пеньоара, Гайл видя как кръшното тяло, едва прикрито от тънката нощница, бяга към вратата. Похотта заслепяваше очите му и той се втурна след нея, без да обръща внимание на чаршафа, омотал се около краката му. След миг се спъна и Ирайн чу зад себе си как тежкото тяло се просна на земята. Когато Гайл най-после успя да се освободи от чаршафа, видя само крайчеца на нощницата й, изчезващ зад отворената врата. Ругаейки я с най-обидни думи, той се изправи и продължи гонитбата.

Ирайн се спря и се озърна колебливо. Макар че изпитваше страх от мъжа си, в този момент лорд Сакстън беше единственият човек, при когото можеше да е на сигурно място. Чуваше след себе си тежките стъпки на пияния и се реши. Почука бързо, натисна дръжката на вратата и се втурна в стаята на съпруга си. Помещението беше потънало в мрак и се осветяваше само от тънък лунен лъч, проникващ през прозореца. Ирайн все пак различи тялото на спящия, който в този момент се събуди и се изправи гол на леглото. Когато го зърна в този вид, тя замръзна на мястото си. Не знаеше дали да си отиде, или да остане. Но преследвачът реши въпроса, като се втурна след нея през отворената врата и се опита енергично да я сграбчи. Едрата сянка, която се раздвижи в тъмнината, убягна от погледа му. Когато Гайл се нахвърли отгоре й, Ирайн се извъртя, но загуби равновесие и двамата паднаха на пода, при което той дръпна нощницата на гърба й. Платът започна да се къса, но преди дрехата да бъде съдрана напълно, се чу диво ръмжене, което накара разюздания любовник да се изправи стреснато на крака.

Гайл остана без дъх, когато една ръка го стисна здраво за китката. В следващия миг силен юмрук се заби в стомаха му и го накара да се превие на две. Започна да скимти от болка, когато едно голо коляно го ритна в челюстите и го повали по гръб на пода. Гайл се претърколи, опита се да се надигне и да намери вратата. Накрая се дотътри на четири крака до коридора, където, почувствал се на сигурно място, въздъхна облекчено, че се е отървал от един развилнял се демон.

Вратата се затвори след него и Ирайн загърна нощницата си, докато мъжът й куцукаше към нея. Забулената в облаци луна хвърляше много слаба светлина и все пак един блед сребрист лъч се плъзна по фигурата на лорда от кръста надолу и показа на Ирайн повече, отколкото възнамеряваше да види. Тя не можа да открие нищо уродливо по тялото му. Хълбоците бяха тесни, коремът — плосък и мускулест, и въпреки своята непорочност, Ирайн прецени, че като мъж той не е по-лош от другите.

Лордът сигурно беше усетил погледа й, защото реакцията му накара Ирайн да се изчерви силно. Тя бързо извърна очи, понечи да се изправи и беше доволна, че може да скрие пламналото си лице под разпуснатите коси. Лордът пристъпи, за да й помогне, прихвана я през кръста и я изправи. Въпреки вътрешната си съпротива Ирайн беше принудена да изтърпи топлината на дланта му, проникваща през тънката материя на нощницата.

— Ударихте ли се? — В шепота му се долавяше някаква сподавеност, която може би идваше от маската, а може би вълнението правеше гласа неузнаваем.

Ирайн нарочно отмести поглед.

— Съжалявам, че така нахлух при вас и ви обезпокоих, милорд. Помислих, че вие чукате на вратата ми.

— Не е необходимо да се извинявате — увери я той с дрезгавия си шепот. — Разбирам добре защо този мъж се е опитал да влезе при вас. Вие наистина сте голяма съблазън, а готовността ви да ме пуснете в стаята си в никакъв случай не е обида за мен. — Ръката му леко се плъзна по дрехата й и погали гърба й. Тя не помръдна, но всеки нерв от тялото й се обтегна.

— Искате ли да останете при мен?

Тя стисна зъби. Никога досега моментът да му се отдаде не е бил толкова близък и въпреки това тя чувстваше, че за нищо на света не би могла да го направи. Независимо че го беше видяла гол и можеше да е сигурна, че тялото му не беше обезобразено, тя не искаше да повярва на очите си.

— Аз… аз бих предпочела да се върна в стаята си, милорд… ако това не ви затруднява.

Той отдръпна ръката си.

— Почакайте един момент, мадам. Искам да кажа на гостилничаря, че този негодник има навика да напада гостите през нощта.

Той взе дрехите си, оставени на края на леглото, и ги облече. Ирайн вдигна поглед, но главата му се намираше в тъмнината и тя пак не можа да задоволи любопитството си. Бързо реши, че може би така е по-добре, тъй като гледката на неговото обезобразено лице сигурно щеше да я разстрои. Той нахлузи маската, обу ботушите и сложи ръкавиците си, преди да застане отново в зоната на оскъдната светлина, идваща от прозореца. След това отиде до леглото и отметна завивките.

— По-добре се стоплете, докато ме чакате — каза той и тъй като тя все още се колебаеше, продължи с ирония: — Сигурно няма да имате нищо против да споделите леглото ми, когато аз не съм в него?

Тя не се реши да му отговори и се пъхна в мекото, топло легло. Ароматът, останал върху възглавницата, й напомни изведнъж за онази сутрин в Сакстън Хол, когато се беше събудила в неговата постеля. Сега тя усещаше същия приятен, но труден за описване мирис. В него имаше нещо странно и чуждо, което не можеше да разбере, някакъв смътен спомен за друго време и друго място. Колкото и да се напрягаше, виденията и представите й не искаха да се подредят в ясна и точна картина.