Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (8)

Глава осма

Наеха карета от Маубъри, за да откара членовете на семейство Флеминг до Карлайл, където в една усамотена църква щеше да се извърши бракосъчетанието. Беше още много студено. Леденият вятър пронизваше до мозъка на костите и диво огъваше дърветата. Нямаше изгледи времето да омекне през деня, вече беше превалило пладне, а въздухът още бе леден. Леден като мълчанието в каретата.

Друсането само още повече влошаваше неразположението на Фарел. Той беше затворил очи и държеше главата си в ръце. И въпреки това не можеше да заспи от главоболие. През нощта не бе мигнал заради гуляя. В края на краищата човек не се сродяваше всеки ден с лорд. Фарел беше пил до зори и се бе перчил с новото си богатство. Приятелите му бяха на мнение, че лорд Сакстън е изключително щедър, щом плати такава висока цена за едно толкова младо момиче. Навярно беше добре, че сестра му се омъжва за него. След престоя й в Сакстън Хол се бяха пуснали разни слухове и предположения. Доста хора се питаха дали лордът не се е забавлявал вече с нея. Но дори и да беше така, той бе уредил нещата като джентълмен. Клюкарите естествено не оставяха нещата току-тъй и раздухваха цялата история. Нахвърляха се с удоволствие и на най-малката подробност, която стигаше до ушите им, и я изстискваха до последната сладка капчица.

Докато пътуваха, Ирайн беше потънала в мисли. Нямаше никакво желание да се държи приветливо с баща си. Седеше загърната в палтото си в ъгъла на каретата и се опитваше да се постопли въпреки течението. Подготвяйки се за този ден, Ирайн беше облякла най-хубавата си рокля, защото нямаше сватбена. Всъщност й харесваше да е облечена обикновено, това най-добре отговаряше на нерадостното й настроение. Но все пак днес беше денят на сватбата й и тя дълго се беше къпала и беше четкала косата си, докато тя не засия в целия си блясък. Това беше единственото, което можеше да направи.

Каретата се носеше със скрибуцане из тесните улици на Карлайл. Ейвъри показа посоката на кочияша и не след дълго спряха пред малка каменна църква в покрайнините на града. Каретата на лорд Сакстън вече бе там. Кочияшът и лакеите му носеха бели чорапи и облекло в горскозелено, поръбено с черно. Те чакаха до група хора, облечени в черна коприна. Каретата беше празна и понеже в двора не се виждаше ни следа от присъствието на Негова Светлост лорда, кметът предположи, че той очаква булката си в църквата.

Ейвъри мина с тежка стъпка през входа на малкия храм и веднага привлече вниманието на Торнтън Джагър и на почтения пастор, които бяха седнали един до друг на тясната и висока певница зад църковните пейки. Точно до входния портал чакаше широкоплещест мъж, облечен в черно сако и брич за езда. Той стоеше разкрачен и скръстил ръце на гърдите си. Освен него в църквата нямаше никой друг. Облеклото на мъжа не беше така изискано, както на лорд Талбот, но Ейвъри се успокои с мисълта, че вкусовете на благородниците са различни. Кметът се покашля.

— Хм… Ваша Светлост… — поде той.

Леко изненадан, мъжът, към когото се бе обърнал, повдигна вежди.

— Ако имате предвид мен, господине, наричат ме Бънди. Аз съм слуга на лорд Сакстън… на вашите заповеди, господине.

Ейвъри се изчерви от неудобство и се покашля, за да го прикрие.

— Да, да, разбира се… негов слуга. — Той обходи с поглед цялата църква, без да открие някой, който би могъл да бъде лордът. — Къде е Негова Светлост?

— Господарят е в къщата на пастора, сър. Ще влезе, когато му дойде времето.

Ейвъри се изправи и се зачуди дали трябва да се почувства унизен. В гласа на слугата се усещаше решителност, която изключваше възможността бъдещият тъст да се срещне с лорда преди бракосъчетанието. Следователно на кмета не му оставаше нищо друго, освен да изчака, за да задоволи любопитството си.

Входната врата бавно се отвори и през нея влезе Фарел. Той беше навирил сковано глава, сякаш се страхуваше, че може да падне. Седна на една от задните пейки и затвори очи. Надяваше се да може да остане там до края на церемонията, без да го безпокоят.

Ирайн се отправи вдървено към първата редица. Знаеше, че тук завършва досегашният й живот, и се чувстваше едва ли не като осъден, който се подготвя за въжето и се чуди дали примката ще му донесе избавление или пък в отвъдното наистина има ад. С треперещи крайници тя се отпусна на пейката и застина в безмълвно страдание. Баща й сигурно щеше да я уведоми, когато церемонията започне.

Отсъствието на жениха, изглежда, не безпокоеше пастор Милър. Той подготвяше документите, провери още веднъж текста на брачния договор и му постави подпис и печат. Торнтън Джагър подписа със замах и потвърди, че е свидетел. После над пергамента се наведе бащата на Ирайн и грижливо изписа името си под това на адвоката. Когато ги повикаха напред, Ирайн преживя този миг само благодарение на върховното усилие на волята си, с което потисна паническия страх. Макар документите да се размиваха пред очите й, само бързо пулсиращата вена на шията й, точно под нежната извивка на ухото, издаваше колко е притеснена.

Суетенето приключи, трябваше да изчакат жениха. Ейвъри се възмущаваше все повече от това закъснение и накрая попита с рязък тон:

— Е, Негова Светлост няма ли да се измъкне от дупката? Или възнамерява и това да уреди посредством адвоката си?

Свещеникът побърза да разсее опасенията му.

— Сигурен съм, че лорд Сакстън сам ще произнесе клетвените си слова, господине. Ще изпратя да го повикат.

Пасторът даде знак с ръка на Бънди, който забърза по един дълъг тъмен коридор. Той изчезна под островърхата арка на вратата и сякаш цяла вечност измина, преди отново да се чуят стъпки по коридора. Но що за странен шум беше това? Първо тропот, после стържене, сякаш някой недъгав влачи единия си крак. Когато Ирайн чу звука, думите на хората от селото изплуваха в съзнанието й.

Осакатен! Обезобразен от ужасни белези!

Призрачното ехо бавно заглъхна, когато се очерта силуетът на лорд Сакстън. В началото се виждаше само нещо като голямо черно наметало, покриващо цялата фигура. Тъмнината на коридора скриваше горната част на тялото му, но когато той пристъпи на светло, на Ирайн й секна дъхът от вида му. Тя разбра защо той се придвижва по този странен начин. Ботушът на десния му крак имаше дебела, тежка подметка, за да може да стъпва на пода. След всяка направена крачка му се налагаше отново да придърпва този крак, за да може да пристъпи с другия.

На Ирайн й се стори, че всеки миг ще изгуби съзнание или пък ще й се смрази кръвта. Беше се вцепенила от ужас и стоеше като парализирана — дори да й се удадеше възможност да избяга, не би могла да раздвижи нито един мускул. Тя с мъка повдигна поглед и едва не припадна, когато светлината от свещите огря изцяло лицето на жениха: това, което очите й виждаха сега, беше много по-ужасяващо и от най-кошмарните й представи. Напълно скована, тя чакаше и не знаеше какво може да крие останалата част от тялото му.

Лицето и главата на лорд Сакстън бяха покрити изцяло с черен кожен шлем. За очите му имаше два процепа, два още по-тесни за ноздрите му, а цяла редица малки правоъгълни прорези образуваха устата на маската.

Като в унес Ирайн откриваше, дълбоко потресена, останалите подробности от външността му: с изключение на бялата си риза, лордът беше облечен изцяло в черно. Кожени ръкавици в същия цвят покриваха ръцете му. В едната си ръка държеше бастун с тежка сребърна дръжка. Под наметката се очертаваха силни и широки плещи, но лявото рамо се извисяваше над дясното, а Ирайн не можа да разбере, дали това се дължи на осакатяване или на разкривената му походка. Общо взето — ужасяваща гледка за млада булка, която вижда за първи път бъдещия си съпруг.

Лордът спря пред тях и сковано се поклони.

— Мис Флеминг!

Гласът му звучеше приглушено и сякаш идваше отдалеч, а когато вдишваше въздух през процепите на маската, се чуваше страшен съскащ звук. Той се обърна настрани и поздрави баща й с леко кимване:

— Кмете.

Когато Ейвъри най-сетне успя да си затвори устата, главата му направи едно почти незабележимо движение:

— Лорд… лорд Сакстън.

Маскираният насочи отново цялото си внимание към Ирайн.

— Моля да извините вида ми. Преди бях здрав и силен като всеки друг мъж. После дойде нещастието, което обгори и беляза кожата ми. Сега кучетата ме лаят, а децата се страхуват от мен, затова нося маска. Останалата част от тялото ми е такава, каквато я виждате. Може би ще проявите разбиране, че предпочетох да не се показвам лично и уредих всичко чрез моя адвокат. Но сватбата е събитие, което не бих желал да пропусна. След като ви видях в къщата си и пред мен внезапно изникна възможността да ви направя своя съпруга, побързах да се възползвам. Сега вече е ваш ред да вземете решение. — Той внимателно я погледна и зачака отговора, който не идваше. — Държите ли на думата на баща си? Ще се омъжите ли за мен?

Ирайн си припомни своята клетва пред баща си, че напуска къщата завинаги. Тя не вярваше и той да я приеме отново, още повече че ще трябва да върне цялата сума на лорд Сакстън. Тя очевидно нямаше никакъв избор. Когато му отговори, гласът й звучеше колебливо и потиснато:

— Да, милорд. Държа на думата на баща си.

— Добре тогава. Нека да привършим с това. — Ейвъри се беше окопитил и бързаше да уреди всичко, преди мъжът да промени решението си. — Доста ценно време пропиляхме вече.

Подлизурското престараване от страна на баща й удари Ирайн като с камшик и разби и сетната частица уважение, което все още изпитваше към него. Като адски огън в гърдите я изгаряше мисълта, че той я оставя без капчица съчувствие в ужаса на новото й съществуване. Тя реши да му засвидетелства вече само най-елементарната почтителност, полагаща се на баща. Лесно щеше да понесе да не го види никога повече. Той ги беше използвал безскрупулно двамата с Фарел за свои собствени цели и не беше проявил и сянка от разбиране, когато по силата на този брачен договор тя се озоваваше завинаги в плен на един осакатен мъж. От тук насетне Ейвъри не й беше никакъв.

Докато траеше церемонията, Ирайн стоеше до сакатия и й беше жал за самата нея. С едва чут, треперещ глас тя отговори на въпросите на пастора. Глухият глас на лорд Сакстън отекна призрачно в тишината, когато дойде негов ред да произнесе клетвата за вярност. Дълбока, тежка меланхолия заплашваше да задуши Ирайн и тя втренчи поглед в изтърканите каменни плочи на църковния под, когато една ръка в ръкавица докосна нейната. Стресната от унеса си, тя нададе вик на изненада. Вдигна глава и погледна с широко разтворени очи към маската.

— Пръстенът, Ирайн! Вземи пръстена! — чу тя гласа на баща си и видя със замаян поглед, че черните кожени пръсти държат широк, обсипан със скъпоценни камъни пръстен, чиято стойност изобщо не можеше да си представи. Ейвъри алчно въздъхна, наблюдавайки как лордът поставя пръстена на ръката й. Ирайн обаче беше така зашеметена от студените му, напомнящи земноводно ръце, че изобщо не успя да обърне внимание на новата си придобивка.

С престорена привързаност Ейвъри дръпна дъщеря си към себе си и я целуна по бузата. После пое възторжено ръката й, за да погледне скъпоценния й накит. От алчност очите му проблеснаха почти толкова ярко, колкото камъните, които обгръщаха пръстена във венец. Една усмивка издаде за миг хода на мислите му. Може би, ако съумееше да примами Ирайн обратно в къщата си и след това измислеше някаква история, доказваща колко силно е привързана тя към семейството си, лордът щеше да ги покани всичките в замъка. А веднъж влязъл там, Ейвъри лесно щеше да се добере до богатствата на този мъж.

Кметът се опомни и смръщи угрижено лице, преди да се плъзне като змия към новия си зет.

— Мисля, че дъщеря ми ще иска да се върне вкъщи, за да си вземе някои неща, милорд.

— Няма нужда — изграчи лордът изпод маската. — Приготвил съм в замъка всичко необходимо.

— Но момичето си е взело само няколко рокли. — Ейвъри посочи към малката й чанта, изричайки тази лъжа. — Почти няма какво да облече.

— Ще получи дрехи в Сакстън Хол. Ще й купя всичко, което пожелае.

— Значи ми отказвате няколко последни часа с дъщеря ми? — продължи Ейвъри глуповато. — Знаете ли, аз наистина съм добър баща и не бях съгласен с това, което обичайно се върши. Направих всичко възможно, за да я омъжа добре, за мъж, който да се грижи за нея и… за семейството й.

— Платих ви богато за дъщеря ви. — Съскащият глас бе рязък и студен. — Преговорите приключиха. Сделката е в сила и от мен няма да получите нищо повече. А сега се махайте, преди да съм решил, че е неизгодна.

Недвусмислената заплаха накара Ейвъри да отвори широко уста. Той политна няколко крачки назад и не загуби нито миг повече. Сграбчи шапката си и хукна припряно към изхода. Гръмогласно разбуди сина си от дрямката. Без да подозира какво се е случило, Фарел забърза с несигурни крачки след кмета, който изчезна, без да се сбогува с дъщеря си.

Трясъкът на тежката врата отекна в съзнанието на Ирайн. Той постави точка на живота, който бе водила след смъртта на майка си. В този миг тя обаче не изпита нито мъка, нито чувство за загуба, а само вледеняващ ужас пред лицето на това, което я чакаше.

Завръщайки се бавно към действителността, Ирайн видя пред себе си голямата тъмна сянка на мъжа си да куца по коридора. До нея се изправи Торнтън Джагър и я подръпна за ръкава.

— Лорд Сакстън иска да тръгва, мадам. Готова ли сте?

Ирайн отвърна с кратко, неясно кимване, наметна си палтото и разреши на адвоката да я отведе под ръка. Макар външно да изглеждаше смирена, дълбоко в себе си тя се разкъсваше от отчаяние и безнадеждност. Когато стигнаха до каретата, лорд Сакстън вече се беше настанил вътре. Ирайн му беше благодарна, че не й е запазил място до себе си. Беше седнал по средата на седалката, положил ръце върху дръжката на бастуна си. Бе разтворил колене, а безформеният ботуш с дебелата подметка беше изпънат встрани и изложен изцяло на показ.

Ирайн остави Торнтън Джагър да й помогне да се настани в тапицираната с кадифе карета. Чувствайки с всяка своя фибра потискащото присъствие на новия си съпруг, тя се отпусна върху възглавниците на срещуположната седалка. Известно време оправя палтото и роклята си, за да избегне погледа му.

Отчаянието й трябва да беше видимо, защото лорд Сакстън счете за необходимо да прекъсне проточилото се мълчание:

— Не губете кураж, мадам. Пасторът беше достатъчно опитен да не обърка венчавката с опело. Тази карета не ви отнася в ада… — Той повдигна едва забележимо рамене и добави: — Нито в рая.

Коженият шлем правеше гласа му неестествено съскащ и фъфлещ и ако от време на време дълбоко в очите му не се отразяваше светлина, човек не би могъл да предположи, че зад маската се крие лице на мъж. Но думите му й показаха, че той осъзнава външността си и че може би дори проявява известно разбиране към страха и отвращението, които тя изпитваше.

Пътуването от църквата до Сакстън Хол премина в непрекъснато потискащо мълчание. Ирайн не смееше да заговори. Тя се страхуваше, да не би да не успее да овладее чувствата си и да изхлипа. Беше уплашена до смърт от този маскиран човек, комуто бе поверена. А и съвсем не беше сигурна дали замъкът му не се намира някъде в подземния свят. Горчиви укори към самата себе си минаваха през главата й. Как можа да е толкова високомерна и да отхвърли Кристофър Сатън или дори някои от другите си кандидати! Колкото и да бяха неприятни и дори противни, всеки от тях беше за предпочитане пред това същество с кожен шлем, което я гледаше като гладен ястреб. Той беше изчадието от нейните най-кошмарни нощи; сграбчена в силните му нокти, тя беше за него крехко късче месо.

Каретата подскачаше по един път с дълбоко врязани коловози. Докато се мъчеше да се задържи на мястото си и да запази самообладание, Ирайн изтласка за известно време на заден план мислите си за ужасното положение, в което се намираше. Лорд Сакстън се оставяше каретата да го лашка насам-натам. Неспокойното пътуване, изглежда, не го притесняваше. При един внезапен тласък на каретата Ирайн се възхити на невъзмутимостта му. Качулката й падна и косата й се посипа по раменете, освободена от панделките. Но не й оставаше нито миг, за да се погрижи за външността си.

Най-сетне люшкането престана и тя вдигна ръце, за да оправи косата си, но лорд Сакстън я възпря с леко движение. Ирайн отпусна ръце и до края на пътуването остана вътрешно напрегната под натрапчивия му поглед. Безжизнената маска не й позволяваше да прецени кога съпругът й я наблюдава. Това беше истинско пътуване към неизвестното, а времето се точеше в мъчителни терзания.

Когато наближиха Сакстън Хол, пътят за известно време следваше билото на един хълм и Ирайн се загледа в пейзажа, който скоро щеше да опознае. По небето на запад се стелеше розово сияние и носеше предчувствие за настъпващ здрач. В далечината можеше да се види тъмният силует на господарския дом, който се извисяваше на фона на скупчените на хоризонта аленеещи облаци. Далеч в дъното проблясваше тясна ивица море, която напомняше скрит сред хълмовете сапфир.

Каретата наближаваше долината и онези зидове, които със сигурност щяха да се превърнат в затвор за Ирайн. В стомаха й страхът се превърна на ледена буца и дори най-горещата молитва не би могла да разсее треперенето й. Тя беше окована във веригите на ужаса, от който нямаше спасение.

Много скоро спряха пред портата на една кула и Ирайн не успя да си върне самообладанието. Тя чакаше, изпъната като струна, лорд Сакстън да слезе. Не можеше да понесе мисълта още веднъж да я докоснат тези гладки, безлични, облечени в ръкавици ръце. Но не можеше да си представи и как ще откаже помощта му при слизането от каретата. Когато той се обърна към нея, по гърба й полазиха ледени тръпки, но Ирайн направи усилие да се овладее. Ръкавицата му се повдигна, но само за да даде бърз знак на един слуга. Младият мъж притича към каретата и й подаде ръка. С въздишка на облекчение Ирайн прие помощта. Учуди я разбирането, което проявяваше съпругът й, и се запита дали той действително имаше представа колко дълбоко я отвращава докосването до него. Или това просто издаваше студен и пресметлив характер?

Тя стъпи на земята и изчака, а лакеят избърза напред, за да отвори пътната врата. Доколкото смееше, Ирайн избягваше да гледа съпруга си, докато той не я заговори.

— Тъй като не съм бързокрак, мадам, бих предпочел да ви следвам. — И той направи подканящ жест.

Ирайн не чака да й повтори, за да избърза пред него. Тя се опита да не обръща внимание на звука, който издаваше влаченето на крака му, но дори тропотът на стадо бизони не би могъл да заглуши това ужасно: туп… ссс… туп… ссс…

Мисис Кендал чакаше в къщата заедно със старшия лакей Пейн, а сияещото й лице накара Ирайн да забрави за миг притесненията си. Възторжено приветствана, Ирайн мина покрай тях и последва икономката през входното антре в кулата, докато Пейн държеше вратата на господаря си. При влизането в големия салон Ирайн се спря слисана. Потъналите в прах сиви мебели бяха изчезнали. От каменния под до тавана — всичко беше основно почистено. Ирайн откри, че високите стени са украсени с гоблени, ризници, пики и други атрибути от отминалите рицарски времена. В огромната каменна камина пукаха дънери и огънят, който топло обгръщаше стаята. Върху дебел килим пред камината имаше няколко кресла. Откъм страната на кухнята бяха разположени дълга маса и тежки столове с прави облегалки, тапицирани в зелено кадифе. В по-тъмните ъгли горяха големи свещи върху масивни метални свещници. Малките игриви пламъчета допълваха огъня от камината и разпръскваха приятна светлина, отпъждайки тъмните сенки на нощта.

— Доста се потрудихме, така че всичко да е чисто за вас, мадам — обясни с доволна усмивка Аги, оглеждайки добре свършената работа. — Навярно за един външен човек е било трудно да си представи под ония покривала и под прахоляка такова хубаво помещение. Но аз съм тук от млада и знам каква разкошна къща беше това, додето старият лорд беше още жив.

Откъм входа проехтя глух глас и извика икономката по име. Двете жени се обърнаха като по команда. Аги бързо си възвърна самообладанието и нямаше вид на смутена, когато видя зловещия господар на дома.

— Викате ли ме, милорд?

Пейн взе наметката на господаря си и отстъпи встрани, щом лорд Сакстън се обърна към икономката:

— Сега можете да покажете на господарката си нейните покои. Може би ще иска да се поосвежи малко преди вечеря.

— Да, милорд. — Икономката направи реверанс. Поемайки малката чанта на Ирайн от ръцете на лакея, тя погледна господарката си с ободрителна усмивка. — Елате, мадам. Запалили сме хубав огън за вас.

Ирайн я последва и усети как погледът на мъжа й я съпровожда през салона. Начинът, по който гледаше след нея, събуди още по-дълбок страх в душата й: как щеше да понесе това, което й предстоеше? Как щеше да изтърпи дългите, тъмни часове в обятията му, без да даде израз на погнусата, която се надигаше у нея, щом хъхрещият му дъх или белязаните му ръце докоснеха кожата й?

Икономката вървеше по един слабо осветен коридор на горния етаж. Въпреки сумрачното осветление личеше, че коридорът е бил грижливо почистен. Светлината на свещите хвърляше мек отблясък по мраморния под.

— Ще вземете, както и преди, покоите на лорда, мадам — уведоми я Аги. — Лъснали сме всичко до блясък и сега в тях би могъл да живее и крал. — Тя се усмихна дяволито на господарката си и добави: — Или може би неговата кралица.

— Къщата наистина е преобразена — отбеляза Ирайн с приглушен глас, който можеше да издаде колко й е неприятен престоят тук. Но Аги продължи напред, като си тананикаше, и нищо не забеляза.

— Сега ще видите какво ви е купил господарят, мадам. Най-прекрасните дрехи, които можете да си представите. Трябва да са стрували куп пари, за да ги получи така бързо. — Тя намигна на Ирайн. — Изглежда, много държи на вас, мадам.

— Очевидно! — Ирайн трябваше да се съгласи мислено. И имаше достатъчно пари, за да отстрани останалите кандидати.

Бяха спрели пред голямата врата с дърворезба, която Ирайн си спомняше от първото си посещение. Аги направи реверанс и широко отвори вратата. Ирайн мина през нея и попадна мигновено в магията на нощите, които беше прекарала тук. Почистването и подреждането бяха дали резултат — помещението беше преобразено. Но видът на онзи тъмен силует, свит на стола и обгърнат в мрак, беше така ясен в съзнанието й, както бяха в този момент стъклата по прозорците. Сега тя можеше да допълни в мислите си размитата тогава фигура: скритата зад маска глава, кракът в тежък ботуш и широкоплещестото тяло на мъжа й.

Ирайн се отърси от ужасния кошмар и едва не побягна от стаята в пристъп на панически страх. Само с цялото усилие на волята си успя да прогони тази представа. Чувстваше се като човек, попаднал в ураган и знаещ, че той ще отмине. Но докато стане това, човекът стиска зъби и се свива, за да го преживее.

Аги прекоси пъргаво стаята и отвори шкафа, за да й покаже богатия избор от дрехи, които той съдържаше. Тя извади някои, за да ги разгърне пред Ирайн и да й демонстрира изящните дантели на фино изработените ризи и нощници. Извади прилежно и малките обувки с високи извити токове и богата украса. А после — шапки с пера и дантели, при вида на които някоя като Клаудия Талбот би пребледняла от завист.

Ирайн се събуди от унеса си и забеляза, че милата жена следи реакцията й. Розовото лице, набраздено от множество бръчки, беше пълно с очакване. Ирайн не искаше да я разочарова.

— Всичко е чудесно, Аги — каза тя с усмивка. Наистина не бяха много младоженките, които получаваха такива подаръци в деня на сватбата си. Напротив, обикновено съпругът оглеждаше донесения от булката чеиз. Ирайн твърде добре знаеше, че дълговете на баща й бяха погълнали чеиза й и в крайна сметка бяха усложнили цялата й съдба.

— Господарят е помислил за всичко, наистина за всичко — каза икономката, докато дърпаше завесите, за да й покаже малката баня. — Много искаше да направи всяко нещо така, че да ви е удобно.

В гардероба, който блестеше безупречно чист, тя откри поръбени с дантела ленени кърпи, а в ъгъла имаше голямо огледало, както и кристални шишенца с благовонни масла и флакончета с парфюм, доставени след последното й посещение тук. Всичко беше подредено така, че да е удобно и същевременно да задоволи и най-ексцентричните желания.

Но дори и при вида на всичките тези подаръци Ирайн не можа да се стърпи да не заприказва за мъжа си.

— Вие, изглежда, познавате лорд Сакстън по-добре от който и да било друг, Аги. Що за човек е той всъщност?

Икономката гледа известно време младата жена и по отчаяното изражение на лицето й можа да познае какви терзания измъчват душата й. Макар че съчувстваше на момичето, тя имаше задължения и към господаря си. В стремежа си да разкрие на новата си господарка част от нещастията, сполетели семейство Сакстън, Аги заговори съвсем спокойно, а не с обичайния си емоционален тон:

— Познавам господаря достатъчно добре, за да разбера защо подхвана нещата по този начин, мадам. Семейството му изтърпя много от убийци и хора, които се имат за много важни особи. Старият лорд Сакстън беше нападнат посред нощ и убит пред очите на близките си от банда разбойници. Мери Сакстън се опасяваше, че ще убият и останалите от семейството и затова избяга с децата. Преди около три години се завърна по-големият й син и предяви претенции за титлата и земите. — Аги наклони глава на изток. — Видяхте обгорелите руини на новото крило. Някои твърдят, че е било подпалено умишлено от убийците на лорда. И то точно по времето, когато там е бил синът му.

— Тези обгаряния, които той спомена… — изплъзна се от устата на Ирайн, — от пламъците на пожара ли са?

Аги се извърна и се загледа в камината, наблюдавайки променливите цветове на пламъка.

— Господарят лично е преживял много, но ми заповяда да не ви разказвам нищо. Помислих си само, че ако знаете все пак нещичко, няма да се страхувате така от него.

Раменете на Ирайн увиснаха. Разочарованието и едно необикновено усещане за умора бяха подкопали силите й. Събитията от днешния ден бяха я изтощили и душевно, и телесно, а разказът на икономката само беше подсилил лошите й предчувствия.

— Ако нямате нищо против, Аги — каза тя с тих глас, — бих искала сега да остана сама.

Проявявайки разбиране към състоянието й, жената предложи:

— Да ви оправя ли леглото, за да си починете малко, мадам? Или може би да ви извадя някои дрехи?

Ирайн поклати глава.

— Не сега. По-късно.

Аги кимна и тръгна към вратата. Там спря с ръка на дръжката, за да види дали Ирайн не се нуждае от още нещо.

— Това всъщност не ме засяга, мадам — поде тя колебливо, — но само ако можехте да проявите малко търпение, лорд Сакстън е… Е, да, вече споменах, че не бива да говоря за него, но ще ви кажа едно: когато го опознаете истински, ще се изненадате от това, което ще откриете под неговите дрехи. И ако искате да ми се доверите, мадам, вярвам, че няма да сте никак разочарована. И благодаря, мадам.

Преди Ирайн да отвори уста, за да й зададе нови въпроси, жената се шмугна през вратата и я затвори след себе си. Останала за пръв път сама, откакто напусна бащината си къща, Ирайн спря в средата на стаята и безучастно впери поглед пред себе си. Младоженка в Сакстън Хол, помисли си тя неохотно. Господарка на един дом, който се преобразяваше пред очите й като хамелеон. Лицето й се разтегли в крива усмивка. Ако можеше и мъжът й да се преобрази така и под жабешката кожа да се покаже прекрасен принц…

Ирайн отпъди тези мисли и се укори, че се отдава на празни мечти. Трябва да живее с действителността. А това означава да приеме лорд Сакстън такъв, какъвто е. Връщане назад нямаше.

Мина повече от час, докато Ирайн успее да преодолее унинието си дотолкова, че да огледа дрехите в шкафа. Но нито мекото кадифе, нито фините ленени тъкани можеха да разсеят твърдото й убеждение, че нещата вървят зле. Тя гледаше с мрачен поглед дрехите, които лорд Сакстън беше купил за нея.

Не можа да открие никакъв недостатък по тях, но и не можеше да се зарадва на притежанието си. Пред очите й бяха изложени прелести, за които всяка жена мечтае. Но тя знаеше, че би оставила всичко това с лека ръка на някоя друга, стига тя да заеме мястото й на съпруга на лорд Сакстън. Часът, в който трябваше да се отдаде на съпруга си, бързо наближаваше и в този момент мисълта за смъртта вече никак не я плашеше.

Без да се колебае много коя рокля да избере, тя взе една от розов сатен със зелена гарнитура и я хвърли на леглото. Мисълта, че трябва да се срещне със съпруга си долу в салона за сватбената вечеря, я изпълваше с неприятно чувство. Но ако останеше в стаята си, той може би щеше да дойде още по-скоро при нея, отказвайки се от формалностите. Тя не искаше да създава у него усещането, че гори от нетърпение двамата да останат насаме, затова побърза да се приготви.

Повика Аги, която дойде заедно с млада жена на име Теси. Бяха я довели в Сакстън Хол от Лондон като лична прислуга на новата господарка. Благоуханната вана освежи Ирайн. Теси нежно подсуши кожата й и втри в нея парфюмирано масло. След това Ирайн седна пред огледалото, а Теси се зае да подреди косите й в елегантна прическа. Тя вплете в тях розови и зелени панделки и ги пусна — дълги и къдрави — да се вият около шията й и да се гушат в пазвата. Най-накрая й облече роклята и Ирайн видя, че изборът й не е бил подходящ.

Корсажът притискаше здраво стегнатата й талия. Ръкавите бяха дълги и тесни и завършваха при китките със зелени шнурчета и шевица. Деколтето беше украсено по същия начин и оттук идваше неудобството на Ирайн. Роклята беше изрязана почти до зърната на гърдите й и според нея тялото й беше изложено прекалено предизвикателно на показ.

Като се имаше предвид антипатията, която изпитваше към съпруга си, тази рокля беше неподходяща. По време на нейното боледуване той естествено беше видял много повече от това, което сега демонстрираше роклята. Ако се съдеше по факта, че размерът напълно й прилягаше, той не беше изпитвал никакъв срам и скрупули да оглежда голото й тяло. И въпреки това тя не желаеше да го възбужда допълнително с екстравагантно показване на гърдите си. Но докато Теси беше при нея, тя не можеше да се преоблече. Още повече че момичето беше положило толкова много усилия да вплете в косите й панделки в цветовете на роклята. Тя тъкмо обмисляше как би могла тактично да се измъкне от създалата се ситуация, когато Аги се върна. Това само усложни нещата.

— О, мадам, вие сте ослепително красива, като изгряващо слънце — възкликна тя възторжено.

— Роклята е много хубава — отвърна Ирайн, след като се овладя. — Но долу ми се стори малко хладно. Може би ще се чувствам по-добре, ако облека нещо друго.

— Не се притеснявайте за това, мадам. Ще ви донеса шал. — Икономката отиде до шкафа и усърдно се зае да търси, докато не намери един черен дантелен шал. Тя го донесе на Ирайн и сви рамене. — Изглежда, няма друг, мадам, а този е толкова тънък, че едва ли ще ви топли.

— Мисля, че ще ми свърши работа — отвърна Ирайн не съвсем уверено и го сложи на раменете си, прикривайки с него голотата на деколтето. Дори носна кърпичка щеше да й е от полза.

— Лорд Сакс… — Ирайн се спря, за да се поправи. — Къде е съпругът ми?

— Долу в приемната, мадам — отвърна Аги мило. — Чака ви.

При този отговор страхът завладя отново Ирайн. Тя си пое дълбоко въздух, събра цялата си смелост и напусна стаята. Високите й токчета кънтяха из тихия коридор и събуждаха приглушено ехо, когато заслиза по витите стълби. Ритмичното чаткане й напомняше за удари на барабан, предвещаващи нещастие. Когато пое по последната извивка на стълбището, тя чу бавните стъпки на мъжа си, който се приближаваше към кулата. Беше сигурна, че ще я връхлети неизбежната зла участ.

Когато Ирайн се появи иззад ъгъла, той вече беше застанал пред стълбите. Макар очите й да не можеха да проникнат през маската, тя усети погледа му да се плъзва по тялото й и да поглъща всяка подробност от тоалета й. Сърцето й не преставаше да бие диво, така че последните няколко крачки се превърнаха в изпитание за нервите й. Тя се спря пред него на последното стъпало и си помисли, че дори и така не го достига на височина. Наложи й се малко да вдигне поглед, за да зърне проблясъка на очите му през процепите на маската.

— Мадам, много сте красива. — Той повдигна ръце и бавно свали шала от раменете й. — Тъй като красотата ви не се нуждае от никаква допълнителна украса, предпочитам непретенциозността на семплата ви рокля.

Той остави шала на перилата и Ирайн съзря блясъка в очите му, когато погледът му спря на гърдите й. Тя изтърпя това само с огромно усилие на волята, потискайки инстинктивното желание да прикрие разголения си бюст от любопитния му поглед. Сърцето й биеше така силно, че тя се запита дали той не забелязва как потрепва гръдта й, но още следващият миг донесе отговор на този мълчалив въпрос.

— Елате до огъня, Ирайн — покани я той нежно. — Вие треперите.

Той отстъпи встрани и не направи опит да я докосне. Тя се отпусна на крайчеца на един стол като птица, готова да отлети при първите признаци за приближаваща опасност. Без да сваля очи от нея, лорд Сакстън наля вино в една сребърна чаша и й я подаде.

— Ще ви се отрази добре.

Ирайн се нуждаеше много от нещо, което да успокои треперещите й колене и да смекчи безпокойството й. Тя впери поглед в камината, докосвайки с устни виното, докато мълчанието помежду им не стана тягостно. Всеки път, когато погледът й се плъзваше към него, срещаше безизразната гладка маска, която я съзерцаваше безмълвно. Тя се престори, че разглежда картините, гоблените и дърворезбите, докато в действителност търсеше място, където да намери убежище от погледите му — но напразно.

Макар кожената му маска да беше съвсем гладка, без усмивка или някакво друго изражение — нещо, което би ужасило всяка булка, тя съзнаваше, че скритото под маската я плаши много повече. Преди време беше видяла един моряк, чието лице бе наполовина обезобразено от пушечен изстрел. И сега фантазията й рисуваше най-невероятни видения, докато се питаше какви ли белези оставя огънят. Не знаеше дали ще открие гладка маса от обгоряло месо, или пък дива и опустошена от белези кожа, цялата в ръбове и дупки.

Самата мисъл, че той се намира в едно и също помещение с нея, я разстройваше и тя с мъка се овладя. Дори и най-лекото движение от негова страна я изнервяше. Краката й още трепереха и заплашваха да се подкосят от страх. Не намерила никъде спасение от погледите му, Ирайн се върна обратно при камината и се отпусна на стола си.

— Харесват ли ви покоите ви? — попита я стържещият глас, докато той й наливаше вино в чашата.

Ирайн внимателно издиша, за да смъкне част от напрежението, но колебливият й глас я издаваше:

— Те са… много хубави. Благодаря ви.

Шумът, който лорд Сакстън издаваше при дишане, се усилваше от тесните процепи, а при говор думите му звучаха чуждо и зловещо.

— Аги надмина себе си при подготовката на къщата. Ще мине още известно време, преди всичко да се оправи напълно, но все пак вече можем да се насладим на някои удобства. Трябва да ви се извиня за състоянието, в което я видяхте по-рано. Когато ви сполетя нещастието, живеех тук сам.

Тя не посмя да вдигне поглед и отвърна с тих глас:

— Аз… аз трябва да ви благодаря, че ме спасихте.

— Беше удоволствие за мен, мадам. — В режещия глас се появи топла нотка, която не можеше да остане незабелязана.

Очите на Ирайн срещнаха за миг неговите, скрити дълбоко зад маската. Но тя отмести бързо поглед, защото кръвта нахлу в бузите й. Мисълта, че му е била в ръцете, гола и безпомощна, я изпълваше с чувство на неописуем срам. Питаше се дали някога ще забрави това. Мина известно време, докато успее да потисне неудобството си и да отговори:

— Спомням си малко неща от тогава… когато ме намерихте… от болестта ми.

Той седна сковано на стола си.

— Чух лая на кучетата и така разбрах, че някой ловува из земите ми. Проследих ги и ви намерих. Донесох ви тук и останах при вас, докато дойде Аги. По това време вече нямахте температура и знаех, че състоянието ви се подобрява.

— И решихте да ме купите.

— Трябва да ви призная, мадам, че това беше изкушение, на което не успях да устоя.

Пейн мина през салона и се спря на ръба на килима, за да съобщи почтително, че масата е сложена. Лорд Сакстън се изправи и застана до стола й. Той и този път не я докосна, демонстрирайки безупречно поведение на джентълмен. Ирайн последва жеста му, мина пред него и забеляза, че беше сервирано само за един човек откъм камината.

— Сервирано е само за един, сър — смая се тя.

— Аз ще вечерям по-късно, мадам — обясни той.

Причината за неговата сдържаност беше ясна и тя му бе благодарна за решението, защото нямаше желание да го гледа как си сваля маската. Щеше да е достатъчно неприятно да понася присъствието му в спалнята и тя беше щастлива, че ще й бъде спестена гледката на белязаното му лице поне тук, на масата.

Тя повдигна полите си и се приготви да седне. Мъжът й задържа стола и след като го побутна напред, остана за един дълъг, безкраен миг зад гърба й. Ирайн се вцепени от близостта му и от усещането, че погледът му е втренчен в нея. Стори й се, че знае накъде са насочени очите му, и не смееше да погледне надолу към гърдите си или пък да се обърне. Сърцето й тупкаше в гърлото, докато той най-сетне не се отдалечи и не повлече крак с тромавата си походка, за да заеме мястото си в другия край на масата. Ирайн провери с бърз и нервен поглед деколтето си. С ужас установи, че изпод корсажа й се подава един малък розов сърп. В първия миг тя притисна смутено ръце към гърдите си и не успя да преглътне една забележка:

— Нима искате да се показвам със същото безсрамие на всеки, който пожелае да ме види, или да виня роклята за всичко?

Смехът му изсвистя през цепките на маската.

— Наистина бих предпочел, мадам, да избирате малко по-внимателно роклите си, когато имаме гости, и да запазите за моя радост по-екстравагантните от тях. В това отношение не съм особено щедър. Действително мисълта, че друг мъж получава онова, което ми принадлежи по право, не би ми била никак приятна. А останах с впечатлението, че вие нямахте предпочитания към кандидатите си. — Той направи кратка пауза и после я погледна. — Или имаше някой, когото бихте предпочели?

Ирайн отмести поглед, защото в съзнанието й веднага изплува образът на Кристофър Сатън. Но тя го прогони така бързо, както се бе появил. Мразеше го. Въпреки настойчивите си предложения той въобще не се трогна, когато я продадоха на друг. Той просто бе поискал да си получи бързо парите, след като търгът завърши. Отговорът й беше решителен и тих:

— Разбира се, че не, милорд. Никакви предпочитания.

— Добре! Следователно нямам причина да се упреквам, че съм ви отмъкнал под носа на вашия избраник. — Дочу се съскане от тих смях. — Беше толкова просто — аз или другите. Дори си мисля, мадам, че аз съм за предпочитане. — Ръкавицата му се повдигна за малко, за да подчертае аргументите му. — Да вземем например Хартфорд Нютън.

— Сивата мишка?

— Много точно определение, любов моя.

— И какво?

— Баща ви не ви ли разказа, че тридесетгодишната му жена умряла след падане по стълбите? Някои казват, че Хартфорд я е блъснал. Ако мистър Джагър не беше получил указания от мен да даде повече от всички други, сега щяхте да вечеряте като негова съпруга.

Ирайн го погледна учудено, после думите му бавно проникнаха в съзнанието й. Може би наистина животът с Хартфорд Нютън щеше да е още по-злочест, отколкото си го бе представяла, но със сигурност нямаше гаранции, че бракът с лорд Сакстън ще протече много по-добре.

— Очевидно не сте пестили време, за да опознаете колкото се може по-добре кандидатите ми? Защо?

— Просто исках да си създам представа за перспективите, които имахте, мадам, или по-точно за това, което ви отрежда баща ви. Стигнах до заключението, че аз ще съм най-добрата ви възможност.

— Ако не бяхте дали нареждания на слугите си да ме върнат обратно на баща ми, може би щях да успея да си намеря работа и щях да започна друг, спокоен и скромен живот.

— Вероятността да успеете, мадам, не беше много голяма и като джентълмен аз се чувствах отговорен за вас. Не можех да ви оставя да си отидете без придружители във време, когато едва ли можем да предвидим какви прищевки на съдбата направляват живота ни.

— Но вие бихте могли да ми помогнете да намеря работа или дори да ми дадете да върша нещо тук. Например аз готвя много добре.

— Може и да е така, любима моя, но помислете по-внимателно — ако бяхте непрестанно край мен, някой ден сдържаността ми щеше да се изчерпи. Щяхте ли тогава да ми станете любовница?

— Не, разбира се, че не, но…

— Тогава не виждам причина да коментираме повече този въпрос.

С това темата беше прекратена рязко.

Макар готвачът да беше истински майстор в занаята си, Ирайн едва се докосваше до храната. Тя ядеше много бавно, защото знаеше, че краят на вечерта, колкото и далечен да изглеждаше в този момент, със сигурност щеше да дойде прекалено бързо за нея. Предпочиташе да пие вино, но и то не успя да успокои сетивата й и да потисне ужасяващите предчувствия. Колкото и да се опитваше да отложи нещата — всичко стигна твърде скоро до своя край.

— Има още няколко неща, които изискват присъствието ми — обяви лорд Сакстън, когато се изправиха. — Трябват ми няколко минути, за да се погрижа за тях. Можете да ме изчакате в покоите си.

Дълбоко в себе си тя отново чу барабанните удари, които предвещаваха злощастие, сърцето й поде същия ритъм.

Усети как крайниците й натежават като олово, всяко движение беше непоносимо усилие. Жизнените й сили се притъпиха, когато се отправи към стаята си и бавно заизкачва стълбите. В спалнята тя разсеяно се загледа в голямото, украсено с кадифени завеси легло, което скоро щеше да се превърне в покров на девствеността й. Независимо от зловещото присъствие на лорд Сакстън това беше прекрасно легло. Завесите от двете му страни биха могли да задържат вътре топлината и да предложат спокойствие и усамотение, за които мечтае всяка брачна двойка в студените нощи… Или пък да заглушат ужасените писъци на приклещена в обятията на груб и перверзен съпруг жена…

Песъчинките на времето изтичаха прекалено бързо през гърлото на стъкленицата. Появи се Теси, за да й помогне да облече нощницата, и отгърна покривката, под която се показаха батистата и дантелите на спалното бельо.

Също така незабелязано, както се бе появило, момичето изчезна от стаята. Сега тя наистина беше изоставена съвсем сама на нещастието си. Ирайн закрачи из стаята и се замоли за сила и упование, за да може да посрещне това, което й предстои, и да преживее по-леко очаквания ужас.

— Ирайн…

Тя стреснато притаи дъх и се извърна светкавично към натрапника, назовал името й. Това, че видя на вратата мъжа си, не я успокои. Не го беше чула да влиза.

— Уплашихте ме… — Ясно се долавяше, че гласът й трепери.

— Извинете ме, мадам. Изглежда, бяхте потънали в мисли.

Ирайн изведнъж осъзна, че нощницата й бе от най-фина тъкан и бе почти прозрачна. Тя се загърна плътно в нея, когато той се извърна и тръгна към камината. Чу как столът изскърца под тежестта на тялото му и забеляза облекчено, че той не се обърна веднага. Ирайн все още беше на ръба на нервен срив и трескаво се опитваше да си върне самообладанието.

— Мислех, че ще се забавите малко, милорд — каза тя тихо, но откровено. — Имам нужда от още малко време, за да се приготвя.

Той замълча и тя пое дълбоко дъх, изричайки смело:

— Чух някои неща за нещастието, сполетяло семейството ви, и не разбирам защо сте ме взели за своя съпруга. Разглезвате ме с най-красивите рокли и говорите с леко сърце за красотата ми, докато самият вие сте изживели толкова горчилки в живота си.

Той се наведе напред и облегна ръка на коляното си, поглеждайки към нея:

— Нима е необичайно, мадам, че красотата ви ме радва? За толкова ненормален ли ме вземате, та смятате, че ви купувам най-изящни тоалети само за да се измъчвам… или пък за да измъчвам вас? Повярвайте ми, нищо не ми е по-чуждо. Както някой, който сам не е талантлив, може да се наслаждава на творението на гения, така и мен ме радва съвършенството на красотата ви. Тялото ми може и да е белязано, но аз със сигурност не съм сляп. — Той се облегна назад, а после добави: — Естествено не бива да забравяме и известна доза гордост от притежанието на ценен предмет.

Ирайн се страхуваше да не разбуди лекомислено задрямалия гняв, който се таеше в този човек. При тази ужасяваща външност можеше да се предположи, че чувствата му са също така диви и че тя няма да успее да се справи с тях. И все пак не можа да преглътне един прилив на сарказъм:

— Изглежда, нищо не ви пречи да задоволите всяка прищявка на сърцето си, милорд.

— Имам достатъчно, за да мога да задоволя най-належащите си потребности — отвърна той.

— След всичко, което е изтърпяло семейството ви, отмъщението не би ли било най-сладката награда? Достатъчно ли сте богат, за да си позволите и нея?

— Не се лъжете, мадам. — Гласът му беше спокоен и приглушен. — Има мъст, но има и справедливост. Само понякога двете се покриват.

Трезвата логика на това обяснение я ужаси. Тя попита уплашено:

— И вашата мъст или справедливост… тя срещу мен или срещу семейството ми е насочена?

Той посрещна въпроса й с въпрос:

— Сторили ли сте ми нещо лошо?

— Как бих могла? Аз ви познавам едва от днес.

Погледът му отново се сведе към дръжката на бастуна.

— Невинните няма защо да се страхуват от мен.

Ирайн направи няколко крачки към камината, за да сгрее леденостудените си пръсти. Гласът й се сниши до напрегнат и отчаян шепот, когато проговори:

— Чувствам се като хваната в капан лисица. Ако не искате да ми сторите нищо лошо, защо тогава го направихте? Защо ме купихте?

Маскираната глава се понадигна и тя се спаси в убежището, което й предоставяше столът. Мина известно време, докато овладее бурните си чувства и си възвърне самообладанието. Нощницата не я предпазваше много от топлината на огъня в камината или пък от очите под двата черни процепа, които я пронизваха. Тя си припомни съвсем ясно онази сутрин, когато при събуждането си се озова в същата стая, гола в леглото на господаря на замъка. Колкото и непреднамерено и безобидно да беше случилото се, бракът й бе следствие от тогавашния нещастен инцидент. Каквото и да казваше той, Ирайн беше сигурна, че този брак е дело на зъл дух, който има намерение да я унизи.

Тя рече едва чуто:

— Мисля, че ме върнахте на баща ми, защото искахте да наддавате за мен на търга. Всичко е било внимателно обмислено още от самото начало.

Кожената му ръка направи непринуден жест, подсилващ признанието му:

— Изглеждаше най-простото нещо на света. Адвокатът ми беше получил нареждания. Той трябваше да предложи най-високата цена, каквато и да беше тя. Виждате, любов моя, че сте безценна за мен.

Кокалчетата й побеляха, когато стисна здраво облегалката на стола. Бузите й усетиха топлината на огъня, но това не беше достатъчно, за да спре студа, който се прокрадваше в сърцето й.

— Толкова ли бяхте сигурен, че ме желаете? — Тя направи плах опит да се засмее. — В края на краищата вие не знаете нищо за мен. Може би някой ден ще съжалявате за покупката, която направихте.

— Каквито и недостатъци да имате, не вярвам те с нещо да променят факта, че ви искам. — Приглушеният му смях не беше лишен от ирония. — Разбирате ли, аз се отдадох изцяло на желанието си, така ме бяхте омагьосали, че ви виждах навсякъде — в сънищата си, в мечтите, в мислите и фантазиите.

— Но защо? — объркано попита тя. — Защо точно аз?

Той отвърна учудено:

— Толкова ли не съзнавате красотата си, та не разбирате какво предизвиквате с нея?

Тя поклати трескаво глава в знак на несъгласие.

— Предлагането по време на търга не ми се стори нито особено интересно, нито пък възбуждащо. Вземете дори само Сайлъс Чамбърс. Нима парите не му бяха по-мили от ръката ми?

Ехото от щастливия смях на лорд Сакстън прозвуча във всяка фибра на мозъка й.

— Има мъже, които могат да натрупат богатства, но самите те да останат просяци. Кажете ми, любов моя, за какво ми е всичкото злато, ако не мога да задоволя с него желанията си?

Откровеността му я плени.

— И така си купихте съпруга?

— Не просто съпруга, любима Ирайн, а съпруга по мой вкус… вас! — Той бавно движеше черната си маскирана глава. — По друг начин не бих могъл да ви спечеля никога. Вие със сигурност щяхте да отхвърлите предложението ми, както отхвърлихте другите кандидати. Да не би да ми се сърдите, че съм употребил ума и богатството си, за да спечеля това, което желая?

В пристъп на безумна смелост тя вирна брадичка и го попита:

— И какво очаквате от една купена съпруга?

Той повдигна едва забележимо рамене:

— Това, което всеки мъж очаква от жена си… да му даде уют и топлота, да го слуша и да го съветва, доколкото може, както и да му роди деца, когато му дойде времето.

Тя го зяпна втрещено, без да е в състояние да скрие учудването си.

— Да не би да се съмнявате в способностите ми да създам наследници, любов моя? — попита той укоризнено.

Ирайн се извърна, защото жарка червенина заля бузите й.

— Аз… аз… не мислех, че ще искате да имате деца. Това е всичко.

— Напротив, Ирайн. Моето самоуважение се нуждае от един вид балсам и аз не мога да си представя по-голяма утеха от това, да носите в утробата си плода на моето тяло.

Колкото бързо се бе изчервила, толкова бързо сега тя пребледня.

— Искате много от мен, милорд. Преди да ме продадат на търг, се питах дали бих могла да се отдам на мъж, който ми е съвършено чужд. — Тя здраво сключи ръце, за да овладее това ужасно треперене. — Зная, че се обвързах с клетвените си слова, но ще ми е много трудно. За мен вие сте не просто един непознат. — Тя повдигна очи към празните, безизразни дупки на маската, които бяха насочени към нея. Гласът й се сниши до дрезгав шепот, когато каза: — Безкрайно се страхувам от вас.

Той стана и се изправи в светлината на огъня — едър и застрашителен. Ужасяващото му присъствие беше изпълнило цялото помещение и Ирайн го наблюдаваше със същото парализирано внимание, с което хванатата натясно мишка наблюдава промъкващата се котка. Под настойчивия му поглед тя бързо събра нощницата около врата си и се отпусна на стола. Най-сетне той се извърна. Отправи се към масата, взе кристалната гарафа и наля голяма глътка вино в чашата. С вдървена походка се върна обратно при нея.

— Пийте — настоя той със зловещ тон, но и малко отпаднало, подавайки й чашата. — Това ще успокои страха ви.

Макар че виното, което бе погълнала на вечеря, не беше успяло да притъпи болката й, Ирайн послушно посегна към чашата и я поднесе към устните си. Докато той чакаше, тя го гледаше. През главата й премина мисълта, че беше наближило времето за консумиране на брака и че той в момента я подготвя за това. За да поотдалечи малко този ужасен миг, тя отпиваше много бавно от виното. Лорд Сакстън я изчака крайно търпеливо, докато в чашата не остана нито капка, която би могла да забави неизбежното. Той пое чашата от треперещата й ръка, остави я настрани и протегна ръце, за да й помогне да стане от стола. Виното все пак й беше подействало. То по-скоро й възвърна силите и смелостта, отколкото да я успокои. Тя се отдръпна от протегнатите кожени ръце като от свита на кълбо змия и се измъкна странично от стола си. Огромното му тяло я накара болезнено да осъзнае собствената си беззащитност и безсмислието на всяка съпротива. И въпреки това тя направи крачка назад, готова да избяга, ако той се приближи.

Ръката му се отпусна и напрежението й малко спадна. Тя внимаваше да не го дразни и да не го докарва до състояние на агресивност, което щеше да я унищожи. Изнасилването не беше добро начало за нито един брак, но тя не можеше да се принуди да го допусне до себе си. Ирайн отчаяно търсеше разумни аргументи, с които би могла да го отблъсне деликатно.

В отчаянието си тя го погледна умолително и й се прииска да може да надникне зад кожената защитна бариера на маската. Но миг след това бе благодарна, че това не е възможно.

— Лорд Сакстън, дайте ми малко време да ви опозная и да се справя със страховете си. Моля ви, разберете ме — умоляваше го тя. — Имам твърдото намерение да изпълня моята част от клетвата. Само ми трябва време.

— Много добре разбирам, мадам, че външният ми вид не е особено привлекателен. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но въпреки мнението, което може би имате, аз не съм див звяр, който ще ви приклещи в някой ъгъл, за да наложи волята си.

За Ирайн тази констатация не беше много успокоителна. В края на краищата тя знаеше, че това са само думи. Отдавна беше разбрала, че истинският характер на мъжа се проявява по-скоро в това, което върши, отколкото в това, което казва.

— И аз съм като всички останали мъже, с горе-долу същите желания и копнежи. Това, че сте тук, в тези покои, и съзнанието, че сте моя съпруга, болезнено свива сърцето ми. Тялото ми жадува да се отдаде на страстта, която вие разбудихте в него. Но аз съм готов да проявя разбиране към вашето объркване от странните обстоятелства, при които се връщате в този дом… — Той дишаше тежко и бавно, сякаш се колебаеше дали да продължи. Когато заговори отново, гласът му беше напълно сериозен. — Додето имам сили да овладявам копнежа, който разпалвате в мен, ще е достатъчно само да ми съобщите желанието си. Ще се опитам да го уважа. Искам само да ви предупредя. Макар кобилата, която купих, да не може да се обяздва, бих желал поне да се наслаждавам на прелестта и грацията й. Така ще поддържам живота на желанието си, докато вие станете готова, докато се оставите да ви води ръката ми и дадете на съпруга си пълното право, мадам. — Тъмната му ръка посочи към тежката дъбова врата на покоите й, в чиято бляскава месингова ключалка имаше ключ. — Искам да ви помоля настойчиво да не превъртате никога този ключ, нито пък да ми препречвате по какъвто и да било начин достъпа до вашите покои. Както вие ще имате пълна свобода в замъка и парковете му, така и аз бих искал да идвам и да си отивам, когато пожелая. Можете ли да приемете това?

— Да, милорд — каза тя с тих глас, готова да се съгласи на всичко, което би ускорило сбогуването му.

Той се приближи към нея, накуцвайки, и Ирайн почувства, че погледът му я обгръща с обич. Страхът от това, което щеше да последва, едва не я задуши. Кожените му ръце се доближиха, тялото й се вкочани, когато пръстите му дръпнаха връзките на нощницата й. Той я смъкна от раменете й. Нощницата прошумоля, свличайки се на пода, и остави само ефирната риза да прикрива голотата й, но ризата по-скоро подчертаваше, а не скриваше снагата й. Тънката материя прилепваше по тялото й като лек дъх. Тя излагаше на показ нежните очертания на хълбоците й, на бедрата й, гушеше се с похотлива радост в прелъстителните извивки на гърдите й.

— Няма защо да се страхувате — просъска суровият му глас, — но преди да се оттегля, бих искал да ви видя като моя жена. Разтворете ризата си и ме оставете да се насладя с очи на красотата ви.

Времето сякаш спря, защото Ирайн се поколеба. Тя искаше да му откаже тази молба, но веднага осъзна, че би било глупаво от нейна страна, ако продължава да го предизвиква, след като досега той се бе сдържал. С несигурни пръсти тя развърза връзките и застина безмълвна и трепереща, защото и ризата се свлече на пода. Не й беше възможно да издържи на празния, безизразен вид на маската, която поглъщаше с парализираща бавност всяка подробност, задържайки поглед на белите й гърди и на добре оформените й хълбоци. Тя втренчи очи в една точка и се опита да овладее все по-силното желание да изпищи от панически страх. Знаеше, че при следващото му докосване съпротивата й ще рухне и тя ще се хвърли в краката му да проси милост.

Когато той се приближи, глухият му шепот бе достатъчен, за да я накара да се отдръпне и да погледне с широко разтворени очи в неподвижната, нечовешка маска.

— Вървете в леглото, преди да сте настинали.

Поканата му я извади от вцепенението. Тя трескаво вдигна от пода ризата си и избяга като подплашена сърна в убежището на леглото. Отпусна се в меките пухени завивки и се покри с тях до брадичката. Лорд Сакстън не беше помръднал от мястото, където го бе оставила, и сякаш се бореше със себе си. Тя го наблюдаваше напрегнато. Най-после той изнесе напред крака с тежката подметка и закуцука към вратата. В стаята се възцари мълчание, когато той затвори вратата зад себе си. Остана само заглъхващият звук от отдалечаващи се стъпки, но и той беше достатъчен, за да подкопае безмилостно самообладанието на младата жена. Едновременно облекчена и отчаяна, тя притисна, хлипайки, глава към възглавниците. Ирайн не видя надвесената над нея луна и не обърна внимание на тъмнината, която нахлуваше в стаята, докато огънят догаряше под жарта в камината.