Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (21)

Глава двадесет и първа

В продължение на четиринадесет дни властва благодатен покой, но радостите, които донесе това време, изтекоха безвъзвратно. Пролетта беше капризна и непостоянна. Вечер на земята падаха големи мокри снежинки, а сутрин с мъглите идваше ситен дъжд, кристалночисти потоци се спускаха върху вълнистите, мочурливи местности и се стичаха по невъзмутимите скали към морето. Морските птици се гонеха и докосваха водната пяна, а соколите предупреждаваха с остри писъци всички, които бяха нарушили границите на техните територии. В зеленеещите се храсталаци пропяваха врабци и синигери — пролетта настъпваше. И отново отминаваше денят. Във вечерния здрач кънтеше гърленото квакане на жабите, а в далечината се долавяше приглушената песен на славея.

За Ирайн дните отминаваха с шеметна бързина. Вечер тя се приютяваше в прегръдките на мъжа си, притискаше се до гърдите му и чувстваше плъзгането на устните по веждите си или милувките му по ухото си. Тя опознаваше все по-добре лицето му, забелязваше как трептяха устните му или как ъгълчетата им се отпускаха надолу, когато се шегуваше с нея. Като се смееше на някоя шега, около очите му се образуваха ситни бръчици, но понякога той даваше и пълна свобода на чувствата си, като се тресеше от смях над шегите си, докато тя напразно диреше обяснение на неговата веселост. Тя разбра, че той може да бъде необуздан, нетърпящ съпротива и обсебен от желание, когато я поемаше в ръцете си, а пламенните му целувки обсипваха плътта й. Останала без дъх и възбудена, тя намираше в силните му ръце пълно задоволство. Ако все още беше в състояние да чувства как горещата му жар я пронизва в тези мигове на удовлетворено желание, тя гледаше нагоре към него с изпълнен от топлина поглед. Той беше мъжът, за когото другите жени можеха само да мечтаят, и Ирайн все още не можеше да повярва, че му принадлежи.

По това време тя откри у него готовност да отговаря на нейните копнежи за нежност. В мълчаливо съзерцание той можеше да наблюдава заедно с нея стрелкащия се полет на някоя лястовица, или, взел я в прегръдките си, дълго да се любува на красотата на залеза.

Настроенията му се меняха като годишните времена, понякога беше изпълнен с благоразположеност и търпение, а след това отново беше суров и разгневен заради някоя несправедливост или обида. Тя се научи да вижда в опънатите мускули на скулите му и в сбръчкването на веждите му предупреждение за предстоящата буря. Но със задоволство установи, че гневът му никога не беше безпочвен или несправедлив. Непохватният начин, по който изразяваше своята нежност, го правеше да изглежда почти като малко момче. Въпреки това той беше преди всичко мъж — самоуверен и способен да се справи със заобикалящия го свят.

В началото Кристофър трябваше да си почива заради раната. Но не беше минала и първата седмица, когато започна да става още при пропукването на зората. Надигаше се, обуваше панталоните си на голо и разравяше жарта в огнището, за да прогони студа от стаята. След това заставаше в светлината на настъпващия ден близо до прозореца и вземаше сабята. Опитваше се да нанесе удар, за да провери, дали ръката му вече го слуша. Обикновено издаваше приглушен стон и се хващаше отстрани, ако раната го беше заболяла много. Във всеки случай той се опитваше да предотврати това, като се стараеше да се движи по-бавно, внимателно се навеждаше напред и назад, вдигаше и спускаше оръжието, отново опитваше удара, след което всичко започваше отначало.

През втората седмица той вече беше достатъчно укрепнал, за да може да разсече с един удар на сабята свещ или клон с дебелината на пръст. Острието изглеждаше като светкавица, когато при поредица бързи атаки и защити окото вече не беше в състояние да го следва. Ирайн го наблюдаваше от леглото със смесица от гордост и угриженост. Тя се възхищаваше на мускулите, които се обтягаха върху раменете и гърба му, но мислеше и с тревога за времето, когато той щеше да се почувства достатъчно укрепнал, за да влезе отново в ролята си на призрачния ездач.

— Страх ме е — промълви една сутрин тя, когато той приседна на леглото й. — Преследва ме мисълта, че един ден ще се наложи да преживея смъртта ви, и тогава аз, също както и вашата майка, ще бъда принудена да бягам, за да диря подслон за нашето дете.

— С Божията помощ, мадам, аз ще бъда по-умен от враговете си. — Той се отпусна назад върху леглото и положи глава в скута й, после протегна ръка нагоре и нежно погали мекия й, гладък корем през ефирната тъкан на нощницата. — Нямам по-голямо желание от това, да видя нашия наследник и да посея ново семе там, където той расте сега. Не е нужно да се притеснявате, че храбростта ми ще надмине благоразумието, мила моя.

Ирайн прокара пръсти през косите му.

— Надявам се само, че скоро ще настъпи часът, в който ще снемете маската си и ще можете да се разделите с ролята, която играете. Иска ми се да кажа на целия свят и на всички жени, които живеят по него, че вие принадлежите единствено на мене. — Раменете й леко потръпнаха. — Не бих имала нищо против да известя баща си за нашата женитба.

Кристофър се разсмя продължително и гръмогласно.

— Той ще започне да квака като жаба от гняв.

Ирайн се закиска и се наведе над него.

— Точно така, уверена съм, че ще го направи. И ще заквака по-силно от най-противната жаба, която някога се е раждала. Той ще тропа с крака, ще беснее и ще твърди, че с него е била сторена несправедливост. Но тъй като детето расте в мене, не вярвам, че някой изобщо ще поиска да чуе за анулиране на брака. — В очите й се появи радостен блясък. — Пък и кой ли кандидат би ме погледнал втори път, след като ще нося детето в големия си корем?

Кристофър положи глава на лакътя си и я погледна пронизително.

— Мадам, вие сериозно ли смятате, че баща ви или който и да било кандидат би се опитал да ни раздели без нашето съгласие? Мога да ви уверя, че той ще бъде преследван от мене с такава ярост, с каквато не съм преследвал никой бандит досега. — Той повдигна въпросително вежди. — Или се съмнявате в това?

Ирайн закачливо повдигна рамене, претърколи се към края на леглото и с кокетен смях скочи на крака. Но още преди да успее да вдигне пеньоара си, Кристофър се прехвърли през ръба на кревата и я хвана. Ръцете му обвиха талията й и той я придърпа нежно към себе си. Устните им се срещнаха и се сляха в дълга, страстна целувка. Когато той отдръпна главата си назад, измина един дълъг миг, докато Ирайн се опомни. Сиво-зелените му очи гледаха весело нейните. Тя беше обгърнала здраво врата му с ръцете си.

— Вярвам ви — прошепна тя.

Устните му се завърнаха, за да се впият отново в нейните за една изпълнена със сладострастие вечност. Тя въздъхна дълбоко, когато той вдигна глава.

— Сега разбирам защо никога не ме целувахте като лорд Сакстън. Щях веднага да ви разпозная.

— Точно от това се опасявах, мадам. Но не можете да си представите колко трудно ми беше да устоя на желанието си. — Той закачливо и леко целуна устните й, като че ги докосна с крила на пеперуда. Накрая се отдели от нея и въздъхна. — Колкото и да е голямо желанието ми да прекарам деня с вас, мадам, опасявам се, че отново ще трябва да сложа маската си и да напусна вашите покои.

— След деня винаги идва нощта — прошепна тя.

Той се усмихна:

— Вече няма да се нуждая от прикритието на нощта.

— Можем по всяко време да си запалим свещ — отвърна задъхано тя.

— А по-добре ще бъде — усмихна се широко той, — ако просто дойдете при мене, когато ви повикам.

 

 

Освен Аги и Бънди никой друг от прислужниците не знаеше истината. Когато стаята на господаря не се използваше, Аги я държеше заключена, а до покоите на Ирайн никой нямаше достъп без разрешение. Някои се учудваха на отшелническия начин на живот, който водеха господарят и неговата съпруга. Но въпреки всички изказвани предположения, никой не беше близо до истината. Когато лорд Сакстън и господарката се завърнаха отново към суровата действителност, която ги заобикаляше, техните съмнения се разсеяха. И все пак някои твърдяха, че забелязват известна промяна в поведението на господарката. Те си обясняваха тази промяна с оздравяването на съпруга й и продължаваха да се възхищават на нейната всеотдайност към този ужасяващ мъж. Това й поведение намери ясен израз в жеста, когато тя, без да трепне, поемаше подадената от него ръка, в беглата й, доволна усмивка, когато поглеждаше в лицето, криещо се зад маската, и в готовността й да бъде близо до съпруга си и да го докосва.

Тази лейди Ирайн беше очарователна и всеки се заразяваше от нейния жизнерадостен смях и постоянната й готовност да се шегува. Когато тя присъстваше, слънцето като че грееше по-силно, денят ставаше по-топъл. Прислужниците грижливо се бяха заели с пролетното почистване на къщата, за да спечелят нейната благосклонност. Зад дебелите каменни зидове отново закипя живот, почувства се нов, свеж полъх и Сакстън Хол вече съвсем не беше онзи мрачен, студен господарски замък.

Пролетта заля страната като пенеща се морска вълна. Селяните изкараха своите плугове по нивите, решеха конете си, подковаваха ги наново и се готвеха за сеитба. Щастливата двойка се разхождаше из полята, които се простираха навред около къщата. Бавните стъпки на куцащия даваха на Ирайн възможност дълго да се любува на пролетното тайнство. Зад стоборите блееха новородени агнета, а близо до конюшнята едно младо жребче следваше с неукрепналите си крака майка си. Дългошиести гъски водеха своите пухкави малки надолу към езерото. Те протягаха вратове и съскаха предупредително, когато двойката минаваше край тях. Веселият смях на Ирайн ги накара да спрат. Учудени от непознатите звуци, те заклатиха глави и когато лордът и неговата лейди продължиха, поеха отново пътя си, като се спираха да преброяват малките си.

Пътят се спускаше надолу зад къщата и се виеше между дърветата към обширните поля. Щом се скриха в сянката, където не можеха да бъдат видени, лорд Сакстън се изправи и закрачи по-бързо, като хвана нежно ръката на Ирайн. Когато достигнаха скритата къща, облеченият в черно мъж взе стройната жена на ръце и прекрачи прага. Ако някой ги беше наблюдавал в този миг, щеше да чака почти час, докато види двамата отново. Можеше само да предполага какво се беше случило през това време в къщата, защото, когато мъжът и жената излязоха оттам, вече бяха Кристофър Сатън и Ирайн Сакстън. Двамата влюбени затанцуваха на верандата пред къщата. Той я понесе в такта на валс, който на моменти звучеше фалшиво и беше прекъсван от нейния смях, тъй като те сами тананикаха мелодията. Останала без дъх, Ирайн се отпусна върху купчина меки лишеи. Смехът й преливаше от жизненост и тя разпери ръце. На фона на тъмнозелената ливада приличаше на красиво жълто цвете, а в очите на мъжа си беше нежен, крехък цвят. С опиянен от щастие поглед тя се загледа в короните на дърветата, където полюшващите се клони, украсени с първите зелени пролетни пъпки, галеха пухкавите облачета, носени от зефира. Малки птички чуруликаха своите любовни песни, докато възрастните съсредоточено строяха своите гнезда. Една пъргава дребна катерица се стрелна по верандата, последвана от друга, по-голяма, което накара избързалата напред за миг да спре и да се огледа уплашено.

Кристофър пристъпи към Ирайн, отпусна се на колене върху дебелия, мек килим, подпря се с ръце отляво и отдясно на нея и се наведе, докато гърдите му докоснаха нейните. Той дълго целува червените й устни, които се разтвориха и приеха неговите с такова страстно желание, че тя с нищо не напомняше стеснителната девойка отпреди. След това той вдигна едната си ръка от земята, обърна се и се изтегна до нея, като пое дланта й и й заговори за ежедневните грижи. И както беше присъщо на всички млади влюбени, те си зашепнаха различни шеги в ухото, говориха за своите мечти, за надеждите си и за други неща. Ирайн се обърна настрана и прокара пръсти през разрошените му коси.

— Трябва да се подстрижете, милорд — скара му се нежно тя.

Той извърна глава като улови погледа на аметистовосините й очи.

— А може би милейди вижда в мене една невинна овчица, която трябва да бъде остригана? — Тя го погледна въпросително, а той продължи: — Или като зло, дългокосо чудовище? Като вироглав обожател, който е дошъл да ви отвлече?

Очите на Ирайн блеснаха и тя му отговори с утвърдително кимване.

— Като заслепен от любов обожател? Като рицар в сребърна броня, възседнал бял кон, който идва да ви спаси?

— Да, като всичко това — потвърди тя през смях. После коленичи и помилва с две ръце ризата му. — Като всичко това и като още нещо. — Тя се наведе, за да го целуне по устните, след това седна и заговори с приглушен глас: — Виждам във вас своя съпруг, бащата на децата си, закрилата срещу бурите, пазителя на дома и лорда на онзи замък отсреща. И най-вече виждам във вас любовта на своя живот.

Кристофър вдигна ръка, за да отмести падналите й къдрици. Той отметна косите й на врата и я придърпа надолу към себе си. Беше дълга целувка, която замая и двамата, докато тя лежеше върху гърдите му, а неговата ръка я милваше по гладките като коприна рамене.

— Да — прошепна той, — и в един не много далечен ден аз ще захвърля маската и ние ще поемем по житейския си път такива, каквито сме. — Той я погледна и прокара пръст по нежно оформената извивка на ухото й. — Трябва да се отмъщава за още толкова много сторени злини и аз съм се заклел да изпълня това докрай. Но скоро тази цел ще бъде постигната, любов моя. Обещавам ви. Много скоро!

Накрая те се изправиха и продължиха разходката си. Когато стигнаха до рекичката, събуха обувките и чорапите си и закрачиха боси по мекия пясък на брега. Колкото и да им се искаше да задържат слънцето, то се движеше неумолимо по своя небесен път, а когато започна да се спуска на запад, лорд Сакстън поведе жена си по хълма нагоре. Двамата бяха смълчани и малко потиснати. След прекрасния следобед, през който се бяха отдали на любовта си, дегизировката действаше особено отрезвяващо. Те вечеряха в своята стая и си държаха ръцете през тясната маса. Доближили главите си, те си казваха неща, известни на всички влюбени.

 

 

Четиринадесет дни отминаха като сън. Идиличното спокойствие на къщата беше нарушено от един човек, излязъл сякаш от дълбините на Хадес. Раздрънканият наемен файтон от Маубъри, теглен от една стара кранта, затрополи със скрибуцащите си колела нагоре по пътя и спря пред кулата. Ейвъри слезе пръв и остави Фарел да се погрижи за багажа. Кметът изчака търпеливо, докато товарът беше свален. След това отиде при кочияша и потърси няколко монети в джоба на жилетката си. Сложи с пренебрежение най-малката в ръката на мъжа.

— Ето! Това е всичко — отбеляза той великодушно. — Голям път му ударихме дотук и заслужавате напълно бакшиша си.

Ейвъри се обърна и изобщо не забеляза как кочияшът смръщи вежди, когато погледна нищожната сума в ръката си. Мъжът захапа монетата, за да провери дали поне е истинска, изпухтя нещо в знак на недоволство и я пусна в джоба си. След това гневно хвана юздите и потегли.

— Виждаш ли? — Ейвъри кимна с глава след отдалечаващия се файтон и посегна към някои по-малки чанти. За Фарел остана по-тежкият багаж, няколко мускети и пистолети. — Трябва само да знаеш как да го изиграеш. Е, поне завръщането ни ще бъде гратис с разкошната карета на лорда.

— Трябваше да предупредиш Ирайн, че пристигаме двамата — измърмори Фарел.

— Ами, глупости! Ти прекарваш цялото си време у тях, човек ще рече, че живееш тук. Не мога да си представя, че ще се обидят, ако и аз дойда веднъж с тебе.

— Лорд Сакстън беше доста разгневен, след като последния път си заплашвал Ирайн.

— Тази нахалница! — оживи се Ейвъри. — Моята ръка не беше достатъчна, за да й се избие от главата високомерието. — Той ядосано посочи към кулата, която се издигаше пред тях. — Всичко това й принадлежи, а още не се е сетила да предложи нищичко на бедния си баща. Такава огромна и масивна постройка — грехота е те да имат толкова много, а ние толкова малко. А ако не бях аз, те и до днес нямаше да бъдат заедно.

Фарел погледна родителя си със съмнение, но кметът изобщо не можеше да си представи, че някой може да го укори за нещо. Ейвъри остави небрежно куфарите си до портала, придърпа жилетката над провисналия си корем, пресегна се напред и заблъска желязната халка по вратата.

Пейн притича и поведе посетителите към приемната зала, при което с трогателна загриженост помогна на Фарел да внесе багажа. За това той получи от бащата само един мрачен поглед.

— Господарят не се чувстваше много добре през последните седмици — заяви прислужникът. — В момента той е в стаята си, където вечерят с господарката. Бихте ли ги изчакали в салона?

Ейвъри погледна прислужника накриво и се опита да прикрие нотката на надежда в гласа си:

— Казвате, че лордът е болен? Нещо тежко ли е?

— Предполагам, че известно време е било доста тежко, сър. Господарката почти не се отделяше от него, но сега състоянието на господаря се подобрява видимо. — Пейн посегна към оръжията на Фарел. — Ще ги отнеса заедно с чантата ви горе, сър. — Той погледна Ейвъри. — И вие ли ще останете?

Ейвъри леко побутна куфара си и се прокашля:

— Да, да, мислех, докато Фарел е тук, да погостувам на дъщеря си.

— На вашите услуги, сър. Ще се върна да взема багажа ви, веднага след като приготвят стая за вас.

Пейн пое по стълбите с багажа. Когато се скри от погледа им, Ейвъри изсумтя презрително:

— Ама че глупаво момиче! Ако лордът беше ритнал камбаната, щеше да стане богата вдовица. Пък и той нали няма наследници.

Фарел не отговори, но в погледа му се появи леко раздразнение, а устните му се присвиха от яд. Постепенно започваше да схваща защо отношението на Ирайн към баща им беше охладняло и се запита дали това посещение щеше да бъде удоволствие за него. Напоследък прекарваше все по-малко време вкъщи. Предпочиташе да гостува в Йорк на мис Бейкър и на майка й, вместо от ранни зори до късна нощ да слуша оплакванията на баща си.

Ирайн се завтече по стълбите надолу, докато оправяше в движение косите си и придърпваше яката си на място. За миг се спря на входа към голямата зала, когато установи, че не беше завързала в бързината добре корсета си. След секунди всичко беше приведено в ред. Скулите й бяха поруменели, тъй като тя не беше подготвена за това посещение. Аги беше почукала в крайно неподходящ момент на вратата на господарската стая. Двамата бяха оставили вечерята да изстива върху малката масичка и бяха предпочели да се сгреят с предястието, пожелано от Кристофър. Ненавременното прекъсване и вестта, че кметът беше пристигнал, им бе подействала като студена баня.

Ирайн успя да си придаде аристократично спокоен вид, когато премина през салона и поздрави своите роднини. Тя се изправи на пръсти и целуна бързо брат си по бузата, преди да се обърне и да хвърли една усмивка към баща си.

— Татко, измина доста време, откакто ни посетихте за последен път — отбеляза любезно тя. — Този път ще имате ли възможност да поостанете при нас?

— Ами май че да, ако чувствах малко повече вашето гостоприемство и ако ме поканите. — Той пъхна палци в джобовете на жилетката си и погледна остро дъщеря си, която продължаваше да му се усмихва и не даваше никакви признаци, че смята да се извинява или да се оправдава.

— Елате, нека седнем до камината и да изпием по чаша вино — покани ги тя, без да обръща внимание на неговите забележки. — След дългото пътуване двамата трябва да сте доста изгладнели. Ще наредя на готвача да приготви нещо, докато си побъбрим.

Тя повика Аги, която се зае да слага масата, като нареди чиниите и сребърните прибори, докато Ирайн наля леко вино и подаде чашите на мъжете. Ейвъри силно сбърчи чело и се прокашля, за да привлече вниманието на дъщеря си.

— Хм, момиче, не ти ли се струва, че ще е необходимо нещо по-силно, за да изплакна мъжкото си гърло от уличната прах?

Ирайн се засмя сърдечно:

— Изпийте си виното, татко. По-добре ще е за вас. Скоро ще бъде готова вечерята, а след това ще се намери и едно силно бренди.

Кметът измърмори нещо, но тъй като не беше от онези, които биха оставили какъвто и да било алкохол непокътнат, се примири. Докато подаваше питието на Фарел, тя грижовно докосна безжизнената му дясна ръка.

— Как си, Фарел? — поиска да узнае тя. — По-добре ли е ръката ти?

Чертите на Фарел се оживиха.

— Бях преди няколко седмици в Йорк. Ако си спомняш, бях взел назаем колата на лорд Сакстън за това пътуване. Там ходих при един лекар, който има богат опит с огнестрелни рани. Той смята, че куршумът е заседнал вътре и това е причината да не мога да си движа ръката. Според него куршумът може да бъде изваден с операция, но това би било рисковано за ръката. — Той я повдигна и размърда рамене. — Не зная кое е по-добре — чукан или ненужен клон.

Ирайн го потупа окуражително по рамото.

— Ще попитаме лорд Сакстън. Той има много приятели, които са лекари. — Тя взе един стол и го покани с жест да седне до нея. — Но я ми разкажи как стана онази случка с мис… — Безчувствената ръка я блъсна непохватно и вниманието й беше привлечено от предупредително смръщеното му чело. — Мистър… ъъъ… ти знаеш де, онзи, дето наскоро искаше да те назначи в корабната компания в Уиркинтън? — Това беше единственото, за което успя да се сети в бързината. — Как му беше името?

— Мистър Симпсън. — Фарел кимна бавно и се усмихна, докато отпиваше от виното си. — Сега искам да си намеря работа в Йорк и затова се отказах от онова предложение. — Той посочи с чашата към Ейвъри. — Татко, разбира се, е убеден, че искам да го напусна.

Сестра му се засмя и го дръпна за ръкава, като се наведе към него, сякаш искаше да му каже нещо поверително.

— Той си е изгубил ума заради тебе, Фарел. Гледай на старини да поддържаш доброто му настроение.

— Хм, хм! — Гърлестото пръхтене даде ясно да се разбере, че Ейвъри следеше техния разговор или поне дотолкова, че беше дочул последната забележка. Той измърмори кисело: — Иглите и стрелите на езика ти са в състояние да пробият и най-дебелата кожа, момиче.

— Солта запазва месото от разваляне, татко, нали знаете? — отвърна кратко Ирайн. Ейвъри я погледна глуповато, а тя махна с ръка и се засмя. — Не го взимайте толкова на сериозно, татко. Изпийте си виното и ако искате, ще накарам Пейн да донесе цяло буре с бира от мазето. Може би тя ще задоволи вашия вкус.

— Хм, хм! — изпръхтя отново той, отпи още една голяма глътка и избърса устните си с опакото на ръката. — Бащината обич не може да бъде купена със сладки примамки, малката.

Тя повдигна едната си вежда и го попита любезно:

— Не искате ли бира?

Ейвъри скочи от стола си.

— Ти изопачаваш думите ми също като майка си! Не съм казал нищо подобно! — Той направи кратка пауза, поуспокои се и се опита да смекчи острия си тон. Не желаеше да залага на карта онова, което обожаваше. — Естествено, че искам бира.

Очите на Ирайн блестяха развеселено. Ейвъри не можеше да понесе мисълта, че тя се забавлява за негова сметка. Надяваше се да охлади чувство й за хумор, като се опита да я подкачи:

— В града все по-усилено се носи мълвата, че мистър Сатън бил нощният ездач. — За негово разочарование усмивката не слезе от лицето й. Той направи втори опит. — Но това не е всичко. Алън смята, че той бил ранен или дори мъртъв, тъй като в последно време не е имало нападения.

Ирайн с безразличие вдигна рамене:

— След като в тази област всички го бяха подгонили, изглежда, са го хванали. Шерифът беше тук, за да го търси…

— А? — Ейвъри надигна глава. — Защо му е на Алън да идва тук, за да търси черния ездач?

— Вие не знаехте ли? — попита Ирайн с прекрасно изиграна невинност. — Семействата Сакстън и Сатън са братовчеди. След моята сватба Кристофър беше няколко пъти тук на гости. Той дори ме придружи на бала на лорд Талбот.

— Какво? — извика Ейвъри и продължи възбудено: — Искаш да кажеш, че мъжът ти те е поверил на този кучи син?

Откъм масата се дочу потракване и когато погледна през рамо, Ирайн видя Аги да подрежда сребърните прибори. Устните на жената бяха здраво стиснати и тя вдигна очи, за да изгледа кмета.

— Татко, бих ви помолила да бъдете малко по-внимателен в подбора на думите си у нас — предупреди го Ирайн, като и тя самата полагаше усилия, за да запази доброто си поведение. Обидата беше насочена към онзи, комуто принадлежеше сърцето й. — Може да ви чуе някой, който да се почувства обиден от тези думи.

Ейвъри изсумтя:

— Хм! Все ми е едно какво ще си помислят слугите.

— Нямах предвид слугите, татко. — Тя посрещна учудения му поглед с миловидна усмивка, като че го насърчаваше да задава още въпроси.

Но накрая Фарел запита:

— Ирайн, ти наистина ли можеш да понасяш този човек?

Тя му отвърна вече с по-приятелски тон:

— Фарел, чувала съм много обвинения срещу него и стигнах до извода, че повечето от тях са безпочвени.

Фарел сбърчи чело:

— Но той обвини татко в измама.

Ирайн погледна баща си, който смутено наведе глава.

— Зная, Фарел. Но въпреки това искам да ти предложа първо да се запознаеш лично с този мъж, преди да си съставиш окончателно мнение за него. Може пък да се окаже, че ще станете добри приятели.

— Момиче, ти да не си си загубила ума?! — попита остро Ейвъри. — Я погледни какво направи той с ръката на бедния Фарел. Та той го превърна в един безпомощен инвалид…

— Татко! — От очите на Ирайн се стрелнаха гневни искри и Ейвъри разбра, че ще трябва да бъде по-внимателен с обвиненията си. — Фарел съвсем не е безпомощен инвалид и смятам, че е отвратително да го наричате така!

Аги се беше приближила и изчакваше с дискретно мълчание господарката да й обърне внимание.

— Ще благоволят ли господата — тя наблегна на последната дума, като изгледа кмета накриво — да заповядат на масата, мадам?

Ейвъри бързо се надигна от стола си и Ирайн кимна. Икономката отиде до масата и отново наля вино. Мъжете я последваха. Ирайн изчака, докато те се настаниха на трапезата, след което се извини:

— Ще трябва да проверя какво е накарало лорд Сакстън да се забави. Аги ще ви обслужва, докато ме няма. Нека моето отсъствие не ви смущава.

Ейвъри не изглеждаше никак притеснен, а веднага посегна към хляба и виното, оставени на масата, и докато двете му ръце бяха заети, той посочи с брадичка след дъщеря си, която напусна салона.

— Вероятно отива при Негово Благородие, за да му избърше задника. — Той хвърли поглед към Аги, която се задави от изненада, и продължи невъзмутимо: — Че какво толкоз — тая сигурно го къпе като бебе.

Аги го погледна за миг и забеляза, че Фарел се изчерви. Тя остави мъжете да се обслужват сами и забърза към кухнята. В гнева си се подпря с две ръце на дъската за рязане. Прикова поглед в дългото острие на кухненския нож и се замисли какво ли можеше да стори това оръжие с тлъстия корем на Ейвъри. Прехвърли още няколко кръвожадни възможности, преди да открие върху полицата една връзка сушени билки, които служеха за подправки и за лечебни цели. Очите й блеснаха. Тя добре познаваше благотворното влияние на майчиния лист и листата от рози. Употребени в по-големи количества, поотделно или заедно, те можеха да предизвикат желаната от нея реакция.

— Тъкмо навреме за следващото ястие — каза си тя.

Припряно се залови за работа и стри билките в една купичка, която беше приготвила за кмета. Надяваше се, че топеното сирене ще убие миризмата на билките, и тъй като мъжът се беше заел твърде лакомо с храната си, той вероятно изобщо нямаше да усети нищо.

Когато отново се завърна в салона, тя носеше двете купички, над които се виеше пара, върху един сребърен поднос. Побърза с широка усмивка на лицето да поднесе едната порция на Фарел и да постави другата пред кмета.

— Ще опитате ли топеното сирене, сър? — прозвуча любезната й покана, докато ноздрите на Ейвъри изпитателно вдишваха аромата.

Кметът взе една лъжица, гребна и близна с върха на езика си от сиренето. Ястието му се услади и той усърдно се захвана да погълне всичко, докато накрая се нахрани. След това се надигна от масата и се оригна шумно, за да изрази по този начин възхищението си от майсторството на готвача.

Останалата част от следобеда протече приятно. Гостите бяха разведени из конюшните, където им показаха няколко стройни кобили с гореща кръв. Учудиха се, че никъде не видяха коне. Ейвъри се прозина, докато ги развеждаха из замъка, като дискретно заобиколиха изгорялото източно крило.

Разговаряха за огнестрелните оръжия, което напълно отговаряше на желанието на Фарел. Лорд Сакстън разгорещено хвалеше точността на своята нова американска пушка, която имаше необичайно малък калибър и цев от нов тип. Ейвъри също имаше какво да каже по темата и без да се съобразява с другите, изнесе дълга лекция за точността и надеждността на тежкия английски мускет „Браун Бес“. Той определи сигурността на стрелбата от разстояние тридесет фута като извънредно добра и с ирония отхвърли предположението, че е възможно от разстояние, по-голямо от сто фута, да се уцели катерица. Неподвижната маска с нищо не показа какво мисли за тези аргументи. По нареждане на господаря на замъка беше организирана малка демонстрация, резултатите от която за голямо раздразнение на кмета бяха изцяло в полза на новата пушка. С почервеняло от гняв лице Ейвъри трябваше да установи, че както дъщеря му, така и синът му бяха много доволни от проведените стрелби — сякаш обезобразеният беше техен любимец. Той донякъде беше склонен да извини дъщеря си, която по необясними причини държеше на този мъж, но собствения си син…

Ейвъри се нацупи. В последно време Фарел проявяваше жив интерес към огнестрелните оръжия и харчеше изкараните си с труд пари главно за тях, така че за стария му баща оставаха само някакви незначителни суми. От очите на Ейвъри не убягна и това, че синът му вече не изпитваше удоволствие да прекарва нощите си в компанията на добри приятели и с много халби бира по кръчмите. Напоследък той с много по-голямо желание поемаше пътя за Йорк и Ейвъри започна да се пита дали не си е намерил нова работа.

„Ще загубя момчето“, мислеше си той ядосан, а яростта му се насочи към този обезобразен, облечен в черно мъж, който вероятно никога не беше възсядал кон и не беше участвал в истинска битка.

Като видя, че останалите бяха отишли вече далеч напред и разговаряха с приглушени гласове, Ейвъри побърза да ги настигне. Фарел, изглежда, предпочиташе да говори с онези двамата, а не с него. Много пъти той беше замлъквал при приближаването на баща си, като че не искаше думите му да бъдат чути от него. Ейвъри последва групичката в библиотеката, където това маймуноподобно чудовище се оттегли зад паравана, който стоеше пред чембалото. Той изхлузи ръкавиците си и засвири дълга поредица от мелодии. Ейвъри внимателно следеше Ирайн с надеждата, че ще му се представи удобен случай да заговори за целта на посещението си. Беше му необходима една солидна част от нейното богатство. Той грижливо беше планирал начина, по който да отправи своята молба, и в течение на следобеда още веднъж внимателно бе обмислил всичко. Вероятно тя щеше да прояви разбиране, като й каже, че на Фарел ще са му нужни пари за лечението на ръката. За голямо свое раздразнение сега той видя, че дъщеря му се изправи, отиде до чембалото и застана до съпруга си. Не посмя да отиде при тях, тъй като точно в този миг помежду им, изглежда, съществуваше някаква особена близост — нейният мек, чувствен глас се сля със звуците на чембалото. Пееше някаква безобидна любовна балада, но той сметна момичето за откачено, задето се отнасяше с такова внимание към мъжа си. Още през деня Ейвъри беше направил своите наблюдения и беше установил, че лордът и съпругата му спяха в отделни спални, от което беше заключил, че показаната тук нежност не се простираше до леглото.

Ейвъри изпита огромно облекчение, когато в помещението влезе Пейн и съобщи, че вечерята е сложена. Четиримата насядаха около осветената със свещи маса. Лорд Сакстън се отпусна в тежкото си кожено кресло откъм тесния край на масата. Ирайн седна от дясната му страна, а двамата посетители — отсреща. Фарел и Ейвъри бързо забелязаха, че само пред тях бяха поставени прибори за хранене и че Ирайн се задоволи само с една чаша вино. Кметът отбеляза това с учудване, но го отдаде единствено на прищевките на богати хора. Той самият предпочете да се заеме усърдно с опустошаването на изкусно приготвените ястия.

Накрая Фарел заговори пръв, като вдигна чашата си с вино и пи за здравето и щастието на домакините. Той посочи празното място на масата пред сестра си и попита учудено:

— Ти няма ли да ядеш с нас тази вечер?

Ирайн се усмихна и започна да се извинява:

— Не ме разбирай погрешно, Фарел. — Тя положи ръката си върху покритата с черна кожа ръка и я притисна нежно. — Както знаеш, моят съпруг предпочита да се храни насаме и аз реших тази вечер да му правя компания.

Ейвъри се учуди как може дъщеря му така открито да признае, че предпочита да се храни в компанията на обезобразеното от белези лице, вместо да вечеря с нормални хора. Той се замисли дълбоко върху този факт, разтвори леко устни, и се отпусна в стола си назад. Жените често го бяха обърквали, но дъщеря му постъпваше съвсем като побъркана. Преди отблъскваше всичките си обожатели, защото били стари и грозни, а сега се стремеше да отгатва желанията в очите на един мъж, когото всички смятаха за отвратително чудовище. Кой можеше да си го помисли — тя се вкопчваше в ръката му и се отнасяше към него с такава нежност, сякаш оня беше някой красив и благороден рицар.

Ейвъри остави на масата купичката с тлъст бульон, в който плуваха варени зеленчуци и парчета месо, и прекрати разсъжденията си. Пейн напълни отново чашите им с вино и сложи по средата на масата резени топъл хляб, преди да се отдалечи. Ейвъри чупеше големи парчета хляб и ги топеше в супата си. Той продължи да се храни — в едната ръка сграбил лъжицата, в другата — хляба. След като изсърбваше три-четири лъжици супа, той потапяше хляба в нея, после напъхваше капещия залък в устата си, при което по време на вечерята между купата и ризата на гърдите му се образува широка мазна пътека.

Изведнъж Ейвъри спря да се храни. Очите му се разтвориха широко, бузите му се издуха от трудно потискано оригване. Коремът му се развълнува и из помещението се разнесе бълбукащ, гърлен шум. Вратът на Ейвъри почервеня, докато се бореше със себе си, за да потисне неумолимо напиращата естествена нужда. Постепенно напънът го отпусна и той се успокои. След един бърз, глуповато-смутен поглед към седящите около масата, кметът се зае отново с храната си. Натопи хляба в супата и замляска. Лъжицата направи няколко курса от купичката до устата му, преди лицето му отново да придобие мъчително болезнен израз. Той изпусна лъжицата, която падна шумно върху масата, и притисна отдолу ръцете си една в друга. По лицето му избиха червени петна, докато краката му се присвиваха.

Накрая болката го отпусна отново. Той погледна към Фарел, който беше вдигнал въпросително вежди, след това към Ирайн, която отпиваше невъзмутимо от виното си, като го наблюдаваше над ръба на чашата. Може би само си въобразяваше, но му се стори, че дори безизразната маска на домакина беше надигнала учудено вежди. Ейвъри отмести полупразната купичка назад, отпи една голяма глътка вино и с отвращение задъвка парче сух хляб. Като че ли хлябът и виното действаха добре на стомаха му и Фарел и Ирайн отново поеха своя разговор.

Когато беше донесено следващото ястие, Ейвъри отново показа добър апетит. Ароматът на гозбата, който галеше носа му, го накара да стане съвсем нетърпелив. Аги му сипа допълнителна порция и го дари с мила усмивка. Ейвъри вече се облизваше лакомо, когато Пейн постави чинията пред него и още преди да отдръпне ръката си, ножът и вилицата вече бяха готови да влязат в употреба. Той се зарови в дълбините на чинията си, напъха огромно парче месо в устата си и задъвка с премрежени от удоволствие очи. После преглътна с мъка и докато посягаше за втората хапка, промърмори:

— Вкусно е. Много вкусно. — Той размаха ножа си във въздуха. — Това е най-вкусното нещо, което съм ял от много време насам.

Набута тежко натоварената вилица в устата си и затърси ново парче месо, когато внезапно юмруците му се стовариха заедно с ножа и вилицата върху масата. Той се привдигна и се наведе напред. Провлачен, болезнен стон се процеди през стиснатите му зъби и тялото му се вкамени като бронзова статуя, а и лицето му придоби почти същия цвят. Той изпусна ножа и вилицата, ръцете му се вкопчиха в ръба на масата, докато кожата на кокалчетата му побеля. Зъбите му затракаха и той бързо си пое въздух. В тази поза остана за миг, след което изстреля на срички:

— Та-ка-ва прек-рас-на нощ е на-вън! Май ще се по-раз-хо-дя!

Кимна припряно, за да се извини, и буквално излетя с развети пешове от помещението. Входната врата се отвори с трясък, след което отново се хлопна шумно.

Фарел погледна Ирайн и повдигна рамене. Тя хвърли един поглед към Пейн, който както обикновено стоеше с абсолютно безизразна физиономия, по която не можеше да се прочете никаква мисъл. С Аги положението не беше по-различно, но по лицето й премина лека сянка и като че внезапно нещо я засърбя по раменете, а единият край на устните й потрепна. Ирайн задържа за момент погледа си върху нея, внезапно я обзе странен пристъп на кашлица и тя побърза да напусне помещението. Когато вратата зад нея се затвори, отвън долетя някакъв неопределен шум, който твърде много напомняше отприщването на дълго сдържан смях.

 

 

На следващата вечер стомахът на Ейвъри най-сетне се беше успокоил дотолкова, че той можа да напусне стаята си, за да потърси Ирайн. Беше вече късно и всички се бяха оттеглили за нощна почивка. Той беше преценил, че тази нощ е последната му възможност да разговаря насаме с нея, тъй като вече бяха решили с Фарел да се връщат на другия ден в Маубъри. Предната нощ той беше прекарал в успокояване на разбунтуваните си черва. Ейвъри нямаше представа каква болест го беше налегнала, предполагаше, че в яденето е имало нещо развалено, но останалите бяха яли от същата храна и нямаха подобни оплаквания. Беше много угрижен, че това може да е и някакво сериозно заболяване, и сега му се струваше по-необходимо от всякога да измоли някоя по-голяма сума от дъщеря си.

По стените на горния коридор още горяха няколко свещи. Разпитвайки невинно Фарел, той беше научил къде се намират спалните на лорда и на неговата лейди. Ейвъри точно следваше описания път и се примъкна на пръсти до спалнята на лорд Сакстън, за да подслушва. Изпод вратата не излизаше никаква светлина, а отвътре не се долавяше никакъв звук, затова той предположи, че мъжът вече спеше мирно и тихо.

Малко поуспокоен, но все още предпазлив, за да не вдига шум, докато не се увери, че дъщеря му е сама, Ейвъри продължи по коридора към спалнята на Ирайн. Този път той забеляза слаба светлинка, която се прокрадваше изпод вратата. За негово голямо разочарование Ирайн говореше с приглушен глас, но той се надяваше, че при нея е само някоя от прислужниците, и се спря пред вратата. Отвътре долетя кънтящ мъжки смях и Ейвъри едва не се препъна назад от уплаха, но се окопити и прилепи ухо до вратата.

Ирайн отговори също през смях и това разсея всички съмнения, че при нея беше съпругът й.

— Хайде, Кристофър, сериозно! Как мога да се съсредоточа и да измисля име за нашето дете, когато ти постоянно ме закачаш?

Ейвъри разтвори широко очи и лицето му почервеня както предната вечер. Той изпита желание да нахълта в стаята, да откъсне онзи мръсник от момичето и да го размаже. Но страхът, че другият може да стори същото с него, го накара да се откаже от необмисленото си желание. Предпазливостта обаче не намали гнева му. Той презираше Кристофър Сатън и беснееше при мисълта, че е прелъстил дъщеря му, а тя беше забременяла от него. Роднина или не, лорд Сакстън беше истински глупак, задето му се беше доверил. Нищо чудно, че тя можеше да се прави на щастлива с лорда, след като Сатън, този негодник, пропълзяваше нощем между бедрата й.

Ейвъри напусна коридора и се върна в стаята си. Това, че Ирайн беше сложила рога на съпруга си, можеше да се окаже много изгодно за него. Тя сигурно ще се съгласи да му плати, за да не я издава.

 

 

На другата сутрин Ирайн се освободи по-рано от обикновено от прегръдките на съпруга си и слезе долу, където за нейна изненада баща й вече я очакваше. Изразът на лицето му я раздразни. Беше присвил замислено устни, а главата си беше сгушил дълбоко в яката на палтото, така че приличаше на надута костенурка. Докато тя прекосяваше салона, той не я изпускаше от очи, и когато се приближи, за да постави пред него чаша чай, на Ирайн й се стори, че по чертите на лицето му премина злобна усмивка.

— Нещо не е наред ли, татко?

— Може и така да се каже.

Тя седна на стола срещу него и започна с наслада да отпива от чая си.

— Може би искате да разговаряте с мене?

— Може би.

Тя нямаше желание да го окуражава да започне разговор, който в крайна сметка отново щеше да завърши със самосъжаления от негова страна. Затова пиеше чая си и изчакваше.

Ейвъри отпусна глава на високата облегалка на стола си и плъзна поглед по гоблените и портретите, които висяха по стените и изобразяваха сцени от рицарските времена.

— Ти знаеш, дъще, че винаги съм бил великодушен към майка ти и към цялото семейство. Доколкото можех да си го позволя, аз се стараех да не ти липсва нищо.

Макар че имаше какво да възрази на тези негови думи, Ирайн запази мълчание. Ейвъри Флеминг беше известен със своето влечение към сладостите на живота. Това, че имаха покрив над главата си и че получиха добро образование, Ирайн и Фарел дължаха единствено на майка си. Но високото мнение на Ейвъри за себе си остави Ирайн безучастна.

— Не ми беше лесно след смъртта на майка ти — оплака се той. — От скръб по нея аз понякога се самозабравях и търсех бягство от грижите си в играта на покер. И тогава настъпи злощастният ден, когато срещнах онзи негодник, янкито, и той ме нарече измамник.

— Но нали наистина сте го измамили? — отбеляза невъзмутимо Ирайн. Когато той я погледна изненадан, тя вдигна вежди. — Веднъж дори сам го признахте, спомняте ли си?

Ейвъри се прокашля и сведе поглед, като повдигна рамене.

— Това беше от отчаяние. — Ръката му се плъзна отбранително нагоре. — Освен това този мъж не можа да понесе загуба. Или той трябваше да загуби, или аз, момиче, и докато за него това беше без значение, за мене… ти сама знаеш, какво ми остана.

— Татко — гласът на Ирайн беше съвсем спокоен, — да мамите някого, за да спечелите една игра, е същото като да крадете, а вие наистина го измамихте.

— А какво ще кажеш за това, че твоят префърцунен Кристофър Сатън кръстосва из околността и сее смърт? — попита той.

Тъмносините й очи вече хвърляха искри.

— Той е премахвал бандити, които подло са убивали невинни хора и с това са заслужили смъртта си. — Тя махна с ръка. — А ако виждате нещата по този начин, значи и аз съм убивала. И Фарел. Ние попаднахме на банда разбойници, които точно в този миг нападаха един файтон. Стреляхме по тях и улучихме няколко, за да спасим едно момиче.

— Едно момиче?

— Мис Бейкър. — Ирайн назова името със самоуверена усмивка. — Ако е необходимо, тя ще потвърди моя разказ, а също и това, че именно тайнственият ездач нападна разбойниците и й помогна да избяга заедно с Фарел.

Любопитството на Ейвъри беше събудено.

— Фарел не ми е разказвал нищо за нея.

Ирайн се сети за нежеланието на брат си да споделя с баща си и не беше склонна да му каже нещо повече.

— Предполагам, че Фарел ще предпочете да ви разкаже всичко сам.

Настъпи кратко мълчание, преди кметът да вземе отново думата.

— Изглеждаш ми много доволна от себе си, малката. Май ти харесва да си живеете тук с лорда.

— Аз съм доволна, татко. Много по-доволна, отколкото можете да си представите.

— О, разбирам, много добре разбирам. — Брадичката му почти изчезна в яката и злобната усмивка, която се появи на лицето му, вече не можеше да остане незабелязана.

Ирайн се запита какви ли други изненади й беше приготвил баща й.

— Има ли още нещо, което искате да обсъдите с мене?

За известно време той замълча, вгледан в късите си, дебели пръсти.

— Имам чувството, че не се отнасяш твърде благосклонно към семейството си, откакто получи титла и разни такива.

— Още не съм чула подобно оплакване от Фарел — отвърна тя.

— Горкото момче. Та то е заслепено от малкото внимание, което ти му оказа. А в действителност какво си сторила за него? Дали изобщо си му засвидетелствала съчувствие или готовност да му помогнеш за лекуването на ръката му? Той стана ли по-богат от това, че ти дойде на гости? Не! За всяко пени той е принуден да полага тежък труд.

— Според мене в поведението на Фарел има забележим напредък, откакто престана да се разкъсва от самосъжаление, а вместо това стори нещичко за себе си — обясни натъртено Ирайн, леко разгневена. — Когато са прекалени, подкрепата и симпатиите могат да провалят всеки свестен човек. Ако разбере, че е в състояние сам да си помогне, човек придобива отново вяра в собствените си сили. Много правилно — трябва да помагаме на онези, които са по-нещастни от нас и да се отнасяме добре с тях. Но ако им се подаде ръка, така че те да се справят сами, на тях им се оказва много по-голяма помощ, отколкото, ако с прекалено внимание ги накараме да провесят нос. Честният труд е много важен за самочувствието на всеки човек. А освен това — не можа да се сдържи да не каже тя, — те имат по-малко време да седят на масата за игра на карти и да се самосъжаляват.

Ейвъри й хвърли убийствен поглед.

— Никога не ще можеш да ми простиш, че те обявих на търг, нали?

— Намирам за отвратителен начина, по който ме продадохте — призна тя. По устните й прелетя лека усмивка, докато приглаждаше полите си. — Но досега последствията от това са били само добри. Аз обичам човека, за когото се омъжих, и нося в себе си неговото дете…

— То негово ли е? — прекъсна я той с унищожителен тон. — Или е от онзи кучи син, който беше нощес в стаята ти?

Ирайн вдигна изненадано поглед, а сърцето й заби от уплаха.

— Какво искате да кажете?

— Бях дошъл да разговарям с тебе, но ти беше прибрала в стаята си онзи дявол Сатън — точно под носа на мъжа си. Чух как се смеехте за бебето, което сте направили. Копелето в твоя корем е от Сатън, а не от мъжа ти.

Лицето на Ирайн почервеня. Тя отчаяно желаеше да му каже истината, но същевременно съзнаваше колко глупаво би било това. Много по-добре щеше да бъде, ако оставеше баща си да мисли, че е изневерила на съпруга си, отколкото да заложи на карта живота на мъжа, когото обича.

— Не можеш да отречеш това, нали? — Зловещата усмивка върху лицето на Ейвъри постави гордостта й на сериозно изпитание. — Ти си любовница на Сатън и си му позволила да ти направи дете. Естествено, нямаш намерение да казваш това на лорд Сакстън.

Ирайн понесе мълчаливо злобните му думи, стиснала плътно устните си. Но вътрешно кипеше.

— Мисля, че и аз не би трябвало да говоря за това. — Той я погледна с присвити очи. — Ще бъда по-спокоен, ако зная, че ти ще се грижиш малко по-добре за мене, отколкото досега. Можеш да ми пращаш от време на време по някой агнешки бут или по някоя тлъста гъска. Мили боже, та аз сам трябва да приготвям храната, нямам никого, който да го върши вместо мене, нито пък някой, който да пере дрехите ми или да поддържа малко ред в къщата. Като гледам всичките тия слуги, дето ги имаш тук, не ми се вярва да те ощети много, ако ми изпратиш някого, който да се грижи за мене. Но този прислужник вероятно ще иска заплата, пък аз не съм заделил нищичко. И понеже си дойдохме на думата — имам нужда от ново палто, чифт обувки, а не би било лошо, ако и в моята кесия задрънчат няколко шилинга. Виждаш, че не искам много от тебе — само една дреболия, за да ми поолекне малко животецът.

Възмутена от неговото нахалство, Ирайн се надигна бавно от стола си. Мисълта, че той се опитваше да получи възнаграждение за мълчанието си, я отврати. Както винаги той се интересуваше единствено от това да извлече някаква облага за себе си.

— Как си позволявате да ме изнудвате да ви давам пари? Откакто се помня вечно слушам колко ви е зле, но сега с това е свършено. Лично съм била свидетел как изнудвате други хора, само и само да изпросите нещо за себе си. Използвахте майка ми, брат ми и мене. Искахте да измамите и Кристофър, ала номерът не мина и вие накарахте Фарел да се бие с него, за да спасява несъществуващата ви чест. А сега отново идвате при мене, но аз повече не желая да слушам оплакванията ви.

— Момиче, ти си много жестока! — извика той ядосано. Скочи от стола си и нервно закрачи напред-назад. — Правиш се на горда и великодушна, макар че лягаш с някакъв престъпник, а за баща си нямаш няколко дребни монети, та да облекчиш поне малко живота му. И сега трябва да се чудя как да гледам в очите приятелите си от селото, когато ги срещам. — Той се спря и стовари юмрука си върху масата, която стоеше до нея. — По дяволите, момиче! Какво ще правиш, ако издам на лорд Сакстън тайната ти, че му слагаш рога с онзи кучи син Сатън?

Той я погледна и щеше да продължи да говори, ако изскърцването на една твърда подметка не го беше накарало да се обърне. С отворена от изненада уста той видя как лорд Сакстън се приближаваше към тях от кулата, като влачеше осакатения си крак по каменния под. Той застана до жена си и погледна кмета.

— Някой тук като че ли спомена моето име? — Дълбокият му, дрезгав глас разкъса внезапно настъпилото мълчание в салона. — Има ли нещо, за което искате да разговаряте с мене, кмете?

Ейвъри се загледа напрегнато в Ирайн и остана много учуден, като видя колко спокойна беше тя. Сякаш й беше безразлично, че той може да я издаде. Въпреки че лорд Сакстън търпеливо очакваше отговора му, Ейвъри не можа да каже нито дума. Ако Флеминг се страхуваше да настрои някого срещу себе си, то на първо място това беше лордът. Той знаеше прекалено добре, че мъжът обожава момичето и че със сигурност няма да приеме спокойно вестта за нейната изневяра, така че и този, който му я поднесеше, можеше лесно да стане жертва на неговия гняв.

— А, приказвахме си с дъщеря ми, милорд. — Ейвъри се прокашля от смущение. — Разговорът нямаше нищо общо с вас.

— Всичко, което се отнася до моята съпруга, се отнася и до мене, кмете — увери го лорд Сакстън с почти приятелски тон. — Понякога наистина се опасявам, че моята благосклонност към нея се превръща в прекомерна загриженост. Навярно ме разбирате, нали?

Ейвъри закима, като не смееше да каже нищо, защото този мъж едва ли щеше да приеме с добро някакъв съвет от него.