Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (6)

Четвърта глава

В седем и половина Хелър включи радиото:

„… тълпите. От Манхатън, от Куинс, от Бруклин и дори чак от Ню Джърси те се стичат за състезанието. 495-о шосе е задръстено, федерална магистрала 25 е претъпкана, а 27-ма е гъчкана с коли и автобуси. Незнайно как поддържат отворена претоварената автострада «Сънрайз».

Въпреки бурята армейците докараха по въздуха снегорини чак от Блуминдейл. Но колкото и бързо да почистват пътищата, снегът пак натрупва.

Неколцина от пилотите и техните екипи вече са тук. Още не се е мяркал този идол на Америка — Гениалното хлапе. Неговата кола ще има номер 1. За екипа му е определен Бокс 1.

Аха, ето го и Джеб Тошуа. Той е на 101 години. Джеб, как ти се струва тази снежна буря?

— Ами к’во да ти кажа бе, Джери, май не помня да е вилняла толкоз лошо чак от шейсе и пета, да не беше пък седемдесе и пета? Не бе, може да е било през осемдесе и втора. Я да видим сега, затри ми се котката…

— Благодаря ти, Джеб — припряно го прекъсна спортният коментатор. — Доста парици са заложени не само на състезанието, но и на времето: дали ще вали, когато дадат стартовия сигнал?

Ей, ето го и Браг Убиеца, най-добрия пилот на отстраняване в Джорджия. Убиец, какво имаш да ни кажеш за това състезание?

— Ама това жури е най-побърканото, откак има състезания с коли. Вали сняг, обаче тия «бибипнати» типове от журито не щат да променят правилата и да ни позволят да сложим вериги и шипове. Тия «бибипци»…

— Благодаря, Убиецо Браг. А тълпите все прииждат. Ей там има един автобус, препълнен от Маршируващия девически оркестър на гимназията «Джаксън». Ами че те имали много девици…“

Осем часът. Снегът бе поотслабнал. Стана по-светло. Ясно различавах от своя хълм нахлуващото към пистата човешко гъмжило. Изсипващото се от вагоните на метрото множество пристигаше до крайната цел с автобуси. Снегорините пръскаха бели гейзери встрани от пътищата. Един работеше по почистването на самата писта.

Осем и половина. Нова, зловеща стена от сиво-черни облаци напираше насам. Започна да вали двойно по-упорито отпреди.

Радиото не млъкваше:

„Според местните метеоролози, чиито прогнози научавате благодарение на Търговската камара на Флорида, днес тук действат два атмосферни фронта. Единият е леденостуден и напира откъм Манхатън с температури под минус десет градуса. Другият се сражава срещу него с плътен снеговалеж, изтласкван на север от горещите знойни ветрове на Маями Бийч, Флорида. Сега в Хиалеа е прекрасно тропическо утро с температури осемдесет и два градуса по Фаренхайт, там най-хубавите момичета на Флорида ще гледат надбягването на чистокръвни кучета. Двата вкопчили се атмосферни фронта се блъскат над Сприйпорт в Лонг Айлънд. Ще прекъснем за рекламата на «Тропически въздушни линии»…“

Каквито и лъжи да разправяха жителите на Флорида за тамошното време, те само подчертаваха жестокостта на ставащото тук. Пелени от бял сняг се стелеха върху напълно замръзналата околност. Движението по пътищата го превръщаше в каша, незабавно втвърдяваща се в мръсен лед. Когато подадох от прозореца на колата носа си и бинокъла, те не закъсняха да замръзнат. Търсех своите снайперисти. От тази височина би трябвало да ги забележа. Но снежната завеса скриваше всичко.

Тълпите не се насочваха към Флорида. Увити така, че приличаха на подвижни планини, те се скупчваха тук, в Сприйпорт, за да гледат състезанието на Гениалното хлапе.

Хелър се опитваше да види Бокс 1. Дори прозорчето в покритото със сняг предно стъкло се заледяваше и той бе принуден постоянно да нагрява стъклото отвътре, за да вижда поне нещо.

Полека наближаваше девет. Радиото бърбореше:

„… а идват още хора. Никаква вест за Гениалното хлапе досега. Другите пилоти имаха среща с официалните лица. А, ето го Чука Малоун. Чук, как мина срещата?

— Господ да го убие, ама тоя сняг ту ще спира, ту ще почва целия ден. Не можеш да поддържаш чиста тая «бибипната» писта. Нужни са ни вериги и шипове, за да има състезание. А ония проклети от Бога чиновници не щат да отменят правилата. Никакво състезание няма да има!“

Зазвучаха високоговорителите пред трибуните:

„Дами и господа, за съжаление принудени сме да съобщим, че пилотите отказаха да се състезават без вериги и шипове. Журито няма да промени правилата на…“

Ревяща вълна от гняв се разнесе по откритата местност. Десет хиляди души виеха от ярост. Побесняха!

Пак високоговорителите:

„Дами и господа, умоляваме ви да запазите спокойствие. Моля ви, успокойте се, дами и господа…“

Ръмжене, шум от чупене.

И забързан усилен глас:

„Само преди минута журито постигна съгласие за ново решение. Ще отменят всякакви правила относно веригите, шиповете и гумите! Състезание ще има!“

Хелър промърмори:

— Точно това чаках.

За миг снегът поспря. През наблюдателната си дупка Хелър гледаше как два огромни пикапа минаха през портала. Завиха и спряха до Бокс 1. И на двата имаше надписи:

От пикапите наизскачаха много мъже.

Чувствах се, сякаш ми потънаха гемиите. Хората на Майк Мутационе щяха да бъдат негов екип в бокса! Какво ли още имаше да става?

Хелър се пресегна и взе пилотска каска. Спусна затъмнения предпазник, покриващ цялото лице. Включи полуприцепа на скорост и запълзя бавно покрай претъпкания път, за да се промуши до портала.

При будката на пазача той спусна стъклото на прозореца. Държеше карта от NASCAR и десетдоларова банкнота. Човекът от охраната рязко си пое дъх. Хелър бързо каза:

— Недей да викаш кой е дошъл.

Пазачът си затвори устата, взе банкнотата и Хелър влезе. Спря до Бокс 1.

Майк отвори вратата.

— Адски бързахме, Хлапе, обаче сколасахме. От три нощи не сме спирали работата. И ти събрах страхотен екип за бокса.

Хелър подаде на Майк боклукчийския чувал.

— Майк, ще ми го скриеш ли това някъде?

Още едно разочарование за мен. Из главата ми се мотаеше идеята да се промъкна някак и да свия онзи чувал. Сега нямаше как да разбера къде е! Но какво беше това?

Групата на Майк разтоварваше огромни резервоари с оксиацетилен и ги настаняваше върху подвижни подложки. Ама какво се канеха да правят тези? Да отворят най-производителната работилница за заварки в света?

Имаше още нещо — когато Хелър оглеждаше всичко наоколо, по издутините под дебелите им танкистки гащеризони познах, че всички от екипа бяха въоръжени!

Майк говореше на Хелър:

— Защо не позволи на фамилията да залага за тебе? Скъсахме се от бачкане по тия колела. Сега няма как да не спечелиш.

Махнаха покривалото от „Кадилака“. Виждаше се от трибуните. От гъмжилото се надигна приветствен рев.

Когато гласът му отново можеше да се чуе, Хелър каза:

— Ами всъщност не съм много сигурен, Майк. Това състезание е прекалено смахнато. Хайде да монтираме колелата.

Пак заваля, работата по разчистването отиваше нахалост. Екипът смъкна „Кадилака“ от ремаркето. Избутаха го в бокса. На колата личеше грамадна черна цифра 1, контурът беше подчертан със златно. Екипът закрепяше някакви ленти на мястото на махнатото предно стъкло.

Появиха се трима души от журито, увити чак до носовете.

— Закъсняхте — недоволно промърмори първият.

Хелър им каза:

— Моля ви да проверите, че вътре няма бензинов резервоар, нито под или встрани от колата, след което да удостоверите това.

Хора от екипа повдигнаха отдясно „Кадилака“ с хидравличен крик. Премръзналите инспектори направиха каквото ги бяха помолили.

После Хелър каза:

— Сега ви моля да проверите предния капак и плочата под двигателя и да удостоверите, че са запечатани. Моля и вие да сложите личните си печати.

Направиха и това. Изведнъж един от инспекторите възкликна:

— Ами тези колела!

Екипът беше свалил двете нормални колела от дясната страна, търкаляха към колата други. Имаха чудат вид. Целите сребристи. Приличаха на колела, но по тях личаха много дълбоки зигзагообразни улеи, навсякъде стърчаха гъсто разположени шипове.

Инспекторът тупна едното. Кухо дрънчене.

— Ей, та това не е каучук! Метал е.

— Това са вътрешно укрепени стоманени колела с ниско налягане — обясни Хелър. — А вие току-що се съгласихте да отмените всякакви правила за колелата.

Инспекторите май се успокоиха. Но не и аз, не си въобразявайте! Тези колела не можеха да се спукат!

Я почакайте! Ами да, един куршум „0.30-06 Ускорител“ с начална скорост 1224 метра в секунда щеше да откъсне великолепно парче от такова колело и да наруши целия баланс. Значи всичко беше наред.

Екипът вече беше монтирал и четирите колела. Хелър приклекна поред до всяко. Забелязах, че над барабаните на спирачките имаше някакви дискове. Хелър свързваше проводник към двигателния сектор на колата и прикрепяше нещо като електрическа четка. Разбрах какво правеше. Неговият карбуратор май произвеждаше повече електричество, отколкото гориво. Хелър заземяваше автомобила през четирите метални колела, вместо да влачи метална лентичка по земята.

Инспекторите искаха да знаят дали в колелата има мотори. В такъв случай смятаха да забранят употребата им, защото се очакваше да са колела, а не двигатели.

— Само ги заземявам — каза Хелър. — Днес наоколо има доста електричество. Няма никакви мотори в колелата.

Значи всичко беше както трябва. Инспекторите имаха достатъчно ум в главите да не дразнят онази тълпа. Въпреки силния студ хората крещяха и виеха от кеф.

Снегът вече валеше пет пъти по-плътно отпреди. Току-що свършената от снегорините работа беше бързо заличена.

До старта оставаха двайсетина минути. Хелър се качи в кабината на „Питърбилт“. Съблече се и навлече дреха, която ми приличаше на изолиращ скафандър. Отгоре облече дебел състезателен гащеризон от червена изкуствена кожа, който имаше и отопление. На краката си сложи обточени с кожа каучукови ботуши с грамадни метални пластини по подметките.

Внезапно разбрах, че надпреварите при ужасен студ не са нещо ново за него. Ами че космонавтите хвърчаха из пространството при температури, доближаващи абсолютната нула! Днешните минус десет градуса по Фаренхайт може би му се струваха доста топличко време!

На ръцете си сложи волтариански изолиращи ръкавици. После нахлупи на главата си червена състезателна каска с микрофон пред устата, явно имаше и радио. Спусна затъмнения предпазник.

Слезе от кабината и се вмъкна в „Кадилака“. Включи двигателя да загрее. По цялата редица боксове през снега се чуваше как пилотите-убийци загряваха моторите на колите. Шумът беше тътнещ и заплашителен. Валеше още по-силно.

Хелър закопча колана, провери бързото освобождаване и пак го закопча. Хората от екипа в бокса правеха своите последни проверки.

Хелър заговори в микрофона:

— Там ли си, Фенси-Денси?

В слушалките се обади нечий глас:

— Там съм.

Чакай, чакай. Кой е пък този Фенси-Денси? И къде беше това „там“?

Помислих, че проверява как работи радиовръзката с екипа в бокса.

Съдията с флагчето и стартиращата кола излязоха на пистата, мъчеха се да стигнат до местата си.

Хелър увеличи оборотите на „Кадилака“.

— Като музика е — отбеляза застаналият до прозореца Майк.

Внезапно си спомних, че трябва да пусна секундомера си. В карбуратора на Хелър вече оставаха към пет часа работа. Но нямах намерение да чакам дотогава.

Някой даде сигнал. Хелър завъртя волана, за да излезе на стартовата площадка.

— Бай-бай, Хелър — казах аз.

О, как щях да се наслаждавам на провала на този „бибипец“! Неговия и на неговите смрадливи, снобски правила и обноски на Флотски офицер! Гнусната му популярност след малко щеше да се разсее като дим!