Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (46)

Втора глава

Видях някои от сумите на развяващите се листа. ОГРОМНИ! Най-добрите хотели, билети само в първа класа, най-скъпите магазини…

Колкото и да бях слаб, събрах малко разсъдливост. Моето злато! Щеше да ме заболи, но трябваше да се разделя с част от него.

Вдигнах бинтована си ръка.

— Достатъчно! — извиках. — Ще ви бъде платено!

Щях да спася от враговете старата крепост!

Втурнах се през двора, през вътрешния двор на къщата, в спалнята, в килерчето и през тайната врата.

Бяха си на мястото — сандъците, струпани в ъгъла на тайната ми стая, всички надписани „Опасна радиоактивност“ за отпъждане на досадници.

Въпреки смъденето в ръцете и мъката от навеждането, аз изкъртих капака на един сандък. Жълт блясък! Взех двадесет и пет килограмово кюлче. На Земята тежеше повече от двадесет килограма. С дванадесет тройунции в половин килограм, това правеше почти петнадесет килограма. Когато за последен път проверих цената му, златото струваше повече от 700 долара за унция. Това кюлче струваше около 350 000 долара! Щях да им запуша устите!

Затътрих се навън, помъкнал товара си. Когато пак се появих пред тях на поляната, те зяпнаха. Пуснах кюлчето на земята.

— Това злато, ако го обърнете в пари, би трябвало да покрие всичко. И не забравяйте да увеличите кредита ми с остатъка от сумата.

Сборичкаха се кой първи да го пипне. Един от едрите грубияни го докопа. Извади джобно ножче и резна от кюлчето.

Погледът му застина.

Показа го на останалите.

И моят поглед застина.

Стърготината беше от олово!

— Султан — започна той с нисък заплашителен глас, — нима се опитваш да ни преметнеш?

Не можех да повярвам!

Проверих собственоръчно. Само олово с тънка позлата отгоре!

Кредиторите незабавно започнаха да изнасят килими от къщата.

— Чакайте! Чакайте! — развиках се.

Напънах се пак да стигна до моята тайна стая.

Захванах се да отварям сандъци и да вадя кюлчета. Девет сандъка. Вдигнах общо четиристотин двадесет и пет килограма. И бясно стържех с нож!

Всички бяха оловни, покрити със златна боя! Но това си беше истинско злато, когато заминавах за Ню Йорк! Нали го проверих!

Измъчен и съсипан, с разкъсани бинтове на ръцете, някак се върнах на поляната.

Те не само трупаха купища килими и мебели, ами и подгониха навън домашната ми прислуга. Започнаха да оковават краката им и да връзват всички на дълга верига. Един от едрите грубияни извика:

— Ще вземем добра цена за тях на робските пазари в Арабия!

— Чакайте! Чакайте! — умолявах ги. — Ще ви платя! Само дето имам малко главоболие.

Шофьорът още се навърташе наоколо. Гмурнах се в таксито. Все пак щях да спася старата крепост.

— Към строителната фирма „Мудлик“! — нададох вой. — И по дяволите камилите!

Натъртванията ми пострадаха сериозно от неравностите по пътя, но ние бясно се понесохме към Афийон. С оглушително стържене на спирачки колата се закова пред „Мудлик“.

Нахълтах вътре. Мениджърът ми каза:

— Очаквах ви.

Тръгна право към сейфа, отвори го и извади купчини долари на пачки.

Наистина се терзаех, че влизат в торба, от която никога няма да ги взема, за да ги помилвам.

Четвърт милион долара! Остатъкът от моя рушвет за надутата цена на строителството. Разписах се за парите.

Бясно подкарахме обратно към вилата.

Почти в агония от друсането, излязох от обвитото в дим такси.

Промъкнах се в двора.

Те ме чакаха. Килимите бяха струпани един върху друг. Слугите ми още бяха с окови на краката.

Тържествуващо подхвърлих торбата на кредиторите.

Те хищно я разкъсаха и започнаха да броят парите.

Човекът от „Дънър’с Клуб“ ми кресна:

— Ами че тук има само четвърт милион долара!

Обърна гръб на торбата. Взе някаква хартия от помощника си. Размаха я.

— Ето я заповедта за налагане на възбрана върху имуществото! Сложете катинар на тази порта!

— Чакайте! Чакайте! — пищях аз. — Ще платя! Ще платя!

О, Богове, какви бяха тези сметки?

Пак се върнах при таксито.

— Към канцеларията на Фахт Бей!

Напук на всички Адове щях да спася старата крепост!

С рев на мотора и с безмълвен вой от натъртванията набихме спирачки пред Международния център за обучение на селяните. Влязох, олюлявайки се, в канцеларията на командира на базата.

Фахт Бей вдигна очи към мен.

— Очаквах ви — каза той, от старото дебело лице лъхаше смъртна заплаха.

— Дайте ми един милион долара! — настоях аз.

— Не мога! — отсече той.

Бях стъписан.

— Я помислете — казах му. — Аз започнах този проект в болницата. Тук ще дойдат двеста ганстери за прекрояване на физиономиите им. По сто хиляди от всеки — стават 20 000 000 долара! Сградите струват само един милион. Значи ви остават чисти 19 милиона! Как така не можете? Вижте само каква печалба!

— Едва ли е достатъчна, за да покрие щетите, които ни нанасяте. Отгоре на всичко исканията на Ломбар за нови количества наркотици надхвърлят всякакви граници. Трудно свързваме двата края.

— Загазих! — изхленчих аз.

— Че кога ли не е било така? — заяде се Фахт Бей. — Но имам едно предложение за вас. Ако се съгласите с някои условия, може да вземете четвърт милион.

— Какви условия? — умоляващо попитах аз.

— Когато започнаха да идват сметките от кредитните карти, аз помислих и написах всичко необходимо, само трябва да подпишете. Ето ги.

Зачетох.

„Аз, Солтан Грис, се заклевам никога повече да не крада, присвоявам и отмъквам пари от касата на Земната база. След това последно плащане няма да поискам нито цент и ще положа всички усилия да не сключвам никакви договори за строителство с цел да взема рушвет от фирмите, както правех досега.

 

Подписано, заверено, засвидетелствано

………“

Отчаях се. Все пак това беше ужасяващо!

Фахт Бей каза:

— Ако откажете да подпишете това, аз просто ще оставя хората от кредитните фирми да ви разкъсат на парчета.

Вече беше струпал пачките пред мен.

Подписах. Той накара жена си и един от охраната да свидетелстват.

В движение пъхах пачките в торба и скочих в таксито. Понесохме се към вилата сред смрад на изгоряла гума.

Излязох от колата с последни усилия. Замъкнах се до чакащите ме бандити. Хвърлих им торбата.

Сграбчиха я. Разкъсаха я. Преброиха парите.

— Аха! — каза човекът от „Америкън Опрес“. — Той покри първия месец!

Съгласиха се. Махнаха оковите от краката на слугите. Изтупаха прахта от тях. Върнаха по местата им килимите и мебелите.

Всичко ми се въртеше пред очите. Все пак спасих старата крепост. Но с цената на какви вледеняващи душата жертви! А само след броени седмици щяха да ни пометат, щом пристигнат останалите сметки.

Но не от това припаднах.

Когато подредиха всичко, цялата глутница се върна при мен. Умилкваха ми се.

— Ах, Султан Бей — подхвана онзи от „Дънър’с Клуб“. — Ще говоря от името на всички ни. Вие изплатихте сметките си за първия месец. Доказахте своята кредитоспособност и не оставихте място за съмнения. Отменяме всякакви лимити на вашите карти, макар че имахме намерение да ги наложим. Можете спокойно да купувате каквото пожелаете, за каквито и да е суми, където ще да е по целия свят!

Другите зашумяха приветствено.

Какво страшно веселие!

Рухнах като мъртъв!