Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (29)

Първа глава

По улиците навън виеха сирени. Ако се съдеше по шума, там цареше страхотна бъркотия. Въпреки студа излязох на терасата и се наведох да погледна към Пето авеню.

Военни коли! Обкръжаваха хотела!

Военни полицаи с бели каски и колани изскочиха и поставиха картечница на ъгъла.

Отдръпнах се. Движение на една близка сграда привлече погледа ми.

Снайперисти с бели каски и колани!

И насочваха оръжията точно към тази тераса!

О, Богове — задъхах се аз, — американската армия е открила, че съм извънземен! Хванаха ме в капан! Скоро щяха да бъдат тук!

Припряно се прибрах в хотелския апартамент.

Гръмовен тропот по вратата!

Край, мъртъв съм!

Храбро тръгнах натам, изпъчил гърди срещу куршумите, а духът ми беше паднал в такива пропасти, че вече не ме интересуваше дали ще живея или ще умра. Рязко дръпнах вратата.

Там стоеше едно момче от прислугата.

С тебеширено пребледняло лице.

— Тук ли е мистър Инксуич? — попита то.

Без пари животът не си струваше да се живее.

— Защо пък да не е тук? — отвърнах.

Тряс!

Откъм стълбището, иззад саксиите с палми, от асансьора към мен се втурнаха приведени военни полицаи с насочени автомати.

Отвяха момчето встрани, като че беше парцалена кукла!

Нахлуха край мен в апартамента.

Преобръщаха и трошаха кресла.

Отваряха с трясък врати на гардероби и бани, отскачайки с насочени оръжия, в случай че вътре има някой.

Изстрелваха къси откоси по матраците.

Забиваха цевите на автоматите в дрехите.

Втурнаха се към терасата сред хвърчащи парчета от саксии и заеха позиция, от която контролираха целия терен долу.

До мен непоклатимо застана офицер. Имаше подкрепата на двама военни полицаи, насочили пистолетите си „Колт 45“ към мен. Той даде сигнал. Един от полицаите започна да ме претърсва. Прибра ми портфейла. Даде го на офицера.

Онзи го погледна. Вдигна го срещу светлината. Сравни го с някакви снимки. После даде друг сигнал. Един стисна ръката ми. Извади отнякъде малко табло с възглавничка, която напои с мастило. Взе отпечатъци от пръстите ми. Рязко ги подаде на офицера.

Офицерът ги сравни с някаква бланка.

И изкрещя с глас на кавалерист:

— НАА-А-ПРЕД!

Тътен и дрънчене.

Вкараха на бегом количка с прибори, оръдейните й колела подскачаха тежко по килима и го деряха на парчета. Бутаха я трима мъже. Спряха по средата на стаята. Един от тях изтича на терасата и вдигна хромиран прът.

Влезе друг офицер. Приклекна до количката. Взе някакъв уред. Излая в него и зачака напрегнато.

Паузата ми позволи да прочета емблемите на униформите им:

Американска армия

Свързочни части

Офицерът до количката се обърна към мен:

— Това е свръхсекретно. Могат да ви разстрелят, ако разкриете, че сте видял този спътников декодер-рекодер. Дори руснаците не знаят, че разполагаме с него. Заклевате ли се, че не сте го видял?

Вдигнах изцапаната с мастило ръка и се заклех.

— Добре — каза той. — Разговорът е за вас.

Той ми подаде уреда.

Нечий глас каза:

— Ало! Кто это говорит?

Протегнах уреда обратно на офицера-свързочник.

— Да не сте сбъркали номера? Според мен току-що ме попитаха на руски кой се обажда.

— Да го „бибип“! — промърмори офицерът.

Заговори много бързо и твърдо по уреда. Отново ми го даде.

Друг глас:

— Diga! Con quien hablo?

Пак се опитах да върна уреда на офицера.

— Някой ей сега ми се обади на испански. Като че искаше да знае с кого говори.

— Не, не — спря ме офицерът. — Сега се свързахме правилно.

Пак долепих уреда до ухото си. Гласът повтори:

— Con quien hablo?

— Инксуич — отговорих.

— Ah. Espere un momento, por favor.

И аз почаках един момент. Проточи се повече от един, но такива са испанците. Имаше обаче нещо странно. Не знаех достатъчно добре езика, за да долавям акцента, но ми се стори, че това не е испанският, който говорят в Испания. Твърде напевен изговор. Кубинец ли беше?

— Е, ама тези типове много се размотават!

Глас в слушалката. С произношение, типично за Ню Инглънд. Бери!

— Къде сте? — изграчих аз.

— В Централна Америка. Някой уби директора на ЦРУ и тук взе, че настъпи мир. Трябваше да дойда, за да се запозная с разните договори и да установя кои могат да бъдат нарушени. Не е кой знае колко лошо. Тук наистина имат великолепни змии. Би трябвало да ги видиш! Но не за това ти се обаждам. Въпросът е изключително секретен, затова се наложи да пренебрегна услугите на Националната агенция за сигурност. Пък и в тази джунгла няма телефони. В стаята още ли има хора от свързочниците?

— Да.

— Добре, обаче им кажи да се дръпнат достатъчно далече. Твърде поверително е за техните уши.

Предадох им и те се изтеглиха на терасата и в коридора, с готови за стрелба оръжия, за да защитават оборудването си в случай на вражеско нападение.

— Чисто е — съобщих.

— Чудесно. Преди час получих съобщение по сателитния си факс. Обади ми се лично той. Знаеш за кого ти говоря.

Да, знаех без никакво съмнение. Силно се разтревожих, като разбрах, че самият Делбърт Джон Роксентър беше потърсил Бери.

— Инксуич — започна Бери, — оставил си Медисън неуправляем! Онзи човек, знаеш кой, направо подскача от бяс! — Чувах как разтърсва вестници до своята слушалка. — Бушува, Инксуич, като ураган е!

Вледених се. Когато Роксентър се разбушува, падат правителства.

— Той малко накриво е разбрал нещата — продължаваше Бери. — Помислил, че според новините Хлапето се кани да създаде конкурентна петролна компания и нарушава политиката на фамилията, която не допуска конкуренция. Заради онази мис Пийс е станало — тя му чете вестниците, а не е особено грамотна. Така че Медисън здраво се е оплескал. Хлапето му е клиент, а не „Октопус“. Медисън си е излязъл от територията и се е набъркал в правото. А не бива да оставяме правосъдието да прави каквото си поиска. Знам го, защото съм юрист. Точно това е истинската катастрофа. Можем да преживеем повечето подробности, но има едно нещо, което трябва да бъде прекратено, и то без никакви възражения! Тази е истинската причина да те задължа да дръпнеш юздите на Медисън. Инксуич, разполагам ли изцяло с твоето внимание?

Уверих го.

— Инксуич, в тази вестникарска история той е стигнал до криминално престъпление. Споменал е „Суиндъл и Крауч“ редом с „Богъл, Гаудж и Хаунд“. Чуй ме добре, Инксуич — „Богъл, Гаудж и Хаунд“ са сбирщина евтини смотаняци и дори прошепването на „Суиндъл и Крауч“ в същите драсканици може да ни съсипе доброто име. Това е неоспорим опит за предумишлено убийство. Поради тази причина обаждането ми е строго секретно. Схващаш ли колко необходима е в случая тясна, ненарушима връзка адвокат-клиент?

Казах му, че схващам.

— Виж какво, не мога да се обадя на Медисън. Той просто ще се позове на Петата поправка. Затова ти трябва да се справиш с него. Ако не успееш, ще произнесем незабавна присъда без право на обжалване. Просветна ли ти?

Казах му да не се съмнява в това.

— Добре. Има ли още нещо на дневен ред?

— Ами да — отговорих. — Сменили са касиерките и не мога да си получа парите.

— Подробности — изпръхтя Бери. — Не ме занимавай с подробности. Кажи на отговорника по сигурността. Ей, не искаш ли да ти пратя две-три от тези хубави змии?

Побързах да кажа:

— Незабавно ще се заема с Медисън!

— Прекрасно. Гледай да стане така. Сега трябва да замина към планините, да намеря генерал Хачетхаймър и да уредя нарушаването на някои мирни договори, за да потръгнат нещата отново. Няма да се връщам известно време. Пък и искам още да се позанимавам с тези очарователни змии. Сигурен ли си, че не искаш поне една?

— Ще бъда твърде зает с Медисън! — припряно отвърнах аз.

— Е, предай поздравите ми на мис Агнес, да й го „бибип“!

Той прекъсна връзката.

Дадох знак на хората от свързочните части.

Те пронизително надуха свирките си. Военните полицаи преминаха в положение на бойна тревога.

На бегом откараха строго охраняваното си оборудване.

На улицата завиха сирени.

С извънредно точно изпълнени маневри те си отидоха.

Утанч изпълзя изпод леглото си, бледа и трепереща. Трясна и заключи вратата си под носа ми доста по-силно от обикновено.

Лекарят на хотела спешно преливаше кръв на момчето от прислугата.

Смутено се приближиха хора от ремонтната група и започнаха да оправят поразиите, доколкото можеха.

Появи се управителят.

— Имам два въпроса, ако позволите. Въпрос първи — да не сте беглец от Русия? И въпрос втори — да не сте таен член на Обединеното командване?

Бях малко разстроен. И затова отговорих неправилно:

— И на двата ви въпроса — „не“.

— Добре — каза той. — Тогава ето ви сметката за щетите.

Беше на сума 18 932.27 долара плюс компенсация за похабеното момче, чиято цена тепърва трябваше да се установи.

Това мигновено ми вдъхна крайна решителност!