Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (45)

Първа глава

Самолетът на THY (Турски авиолинии) се плъзна надолу към Афийон. Черният пръст на Афийонкарахисар стърчеше на фона на заснежените върхове. Тази сурова местност ме впечатли за пореден път — как можеше някой да оцелее в селата, пръснати по враждебните планини и долината? Твърде мрачен пейзаж, но имаше една чудесна черта — прибирах се у дома! Оптическата илюзия за планински връх, отбелязваща мястото на волтарианската база, си беше на мястото — с подходящ зимен вид, — така че не само се връщах вкъщи, но и отново имах връзка с Волтар, истинската ми родина.

И още бях жив!

Каква утеха!

Кацнахме и докато чакахме подвижната стълба да се скачи със самолета, за да отворят вратата, Утанч пристъпи близо до мен. Докосна ме с крехката си ръка — една рядка радост за мен. Погледна ме през воала си с големи, тъмни, умоляващи очи.

— О, господарю мой — прошепна тя, — останаха ни малко пари. — Показваше ми отворената си чанта. Беше претъпкана до пръсване с банкноти. — Може ли да ги задържа?

— О, мила Утанч, какъв мениджър си ти! Разбира се, можеш да ги задържиш.

Бях дълбоко трогнат. Представете си, за цялото това пътуване да похарчим по-малко от сто хиляди долара! Пък и нали разполагах с милиони в пренесеното от Волтар злато.

Тя рязко затвори чантата си и първа слезе по стълбата.

Някакви хора чакаха на изхода. Таксиметровият шофьор, Карагьоз и двамата малки прислужници на Утанч.

Зимният вятър притисна воала към лицето на Утанч, когато тя затича натам.

Двете момченца се хвърлиха насреща й с радостни писъци.

Тя прегърна и двамата.

Те се овесиха на врата й, а тя ги целуваше по бузите през воала. Какво посрещане! Опитваха се наведнъж да й разкажат какво се е случило, откакто е заминала, едновременно и да научат какви подаръци им е донесла.

Пренебрегнаха ме, когато мъчително изкуцуках край тях.

Карагьоз се направи, че не ме вижда. Таксиметровият шофьор също. Излязох на паркинга. Явно Карагьоз бе докарал момченцата с БМВ-то на Утанч, защото го видях до таксито.

Вятърът беше много студен и сух, носеше песъчинки. Замръзвах, а това въобще не се отразяваше добре на моите заздравяващи рани.

Най-после те се появиха на паркинга, момченцата бъбреха възбудено с блеснали очи. Наистина донякъде приличаха на Рудолф Валентино и Джеймс Кагни, както сигурно са изглеждали като малки. Какъв сполучлив подарък!

Утанч говореше на таксиметровия шофьор:

— Вземи квитанциите за багажа ми. Не беше възможно да пристигне със същия самолет, но щом го докарат, ще трябва да наемеш камион, за да го вземеш. Сега да си вървим у дома.

Карагьоз прошепна нещо в ухото й.

— Сладолед! — възкликна Утанч. — Мили момченца, какво ще кажете да хапнем сладолед някъде в града?

Изпищяха одобрението си.

Карагьоз и двете момченца се качиха в БМВ-то, Уганч седна зад волана и колата изхвърча като ракета от паркинга, гумите изскърцаха на завоя към Афийон.

Таксиметровият шофьор натовари куфарите и чантите, които бяхме пренесли с този полет, след малко вече пътувахме към вилата.

— Е, как е тя? — подхвърли ми той през рамо.

— Направо изумителна. Не само е страхотна робиня, но се оказа и най-великият „бибипски“ финансов мениджър, който си виждал! Тя се занимаваше с всичките ни средства по време на това твърде скъпичко пътуване и ей сега, на слизане от самолета, май имаше в себе си почти цялата сума, с която тръгнахме. Фантастично! Не знам как го е направила!

— Да, вярно, тя се оказа добра покупка — съгласи се таксиметровият шофьор. — Че и евтино излезе. Вече не правят такива робини. Цената й на втора ръка би трябвало да е почти същата, както първоначалната. Ще желаете ли да я сменя за по-нов модел?

— Никога! — твърдо заявих аз. — Даже и ако ги произвеждат с нов модел дупета.

Наближавахме вилата. Стори ми се, че на пътя пред нея са спрели твърде много коли. Но шофьорът намери къде да паркира.

Сякаш скърцах, когато излизах от таксито. Минах през портата.

Дворът беше пълен с хора!

След всичко преживяно рефлексите ми вече не бяха толкова бързи. Не използвах шанса да се скрия.

Едър грубиян мина зад гърба ми.

Друг едър грубиян застана пред мен и ме назова с турското ми име.

— Вие ли сте Султан Бей?

— Той е — каза друг. — Познавам го!

Още един изскочи пред погледа ми.

— Аз съм от фирма „Америкън Опрес“. Ето ви сметката. Пресрочена е!

И друг разбута с рамо тълпата.

— Аз съм от „Дънър’с Клуб“. Ето ви сметката.

После следващият.

— Аз съм от „Маскър-Чардж“. Какво ще предприемете за уреждането на тази сметка?

И още един се намеси:

— Аз съм от корпорацията „Скуиза Кредит Кард“. Едномесечната лихва върху сметките ви за покупки през първия месец вече надхвърля първоначалната сума!

В хор, и то твърде заплашителен, те креснаха:

— Кога ще платите?

Отстъпих назад. Нямаше накъде, защото ме притискаха отвсякъде. Всички размахваха сметки!

И тогава сякаш нещо ме удари по главата! Преди да тръгнем, Утанч си е извадила кредитни карти на мое име, очевидно позовавайки се на моето положение и богатство. През цялото пътуване бе пазарувала с КРЕДИТНИ КАРТИ!