Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (49)

Пета глава

Цялата сутрин лежах увиснал в тази „бибипска“ вана, раздразнен и ядосан.

Виждах през прозореца едно турско дърво, а на ръба на ваната над лицето си — табелата „Фирма «Занко». Машинен катализатор на клетъчния растеж. Модел 16, Свръхскоростен“.

Дървото нямаше с какво да привлече вниманието ми. Изписаната на волтариански табела значително повече стимулираше мисленето. КАКВО растеше тук? Птичи крачета?

Не си виждах тялото. И след двехилядното прочитане табелата не ми даде повече информация, отколкото при първото.

Въображението на всеки човек понякога се престарава.

Твърдо пропъдих всякакви предположения каква форма ще имам и какво неизбежно влияние ще окаже тя върху личността и характера ми.

Чудех се дали ще ме нахранят. Не бях гладен, но може би в подлия им план влизаше намерението да ме уморят от глад.

Сенките под дървото ми подсказаха, че вече е пладне.

Вратата се отвори.

Сестра Билдирджин! Облечена в колосана бяла униформа и шапка. В ръцете й нямаше поднос. Вместо него видях бележник и болничен лист. Тя обиколи ваната, заета да снема показанията на уредите или каквото имаше наоколо. Един-два пъти хвърли поглед на лицето ми. Твърде лукав поглед!

Реших да я заговоря независимо от последствията. Може би от нея щях да измъкна малко информация.

— Къде ми е яденето? — попитах.

— О, не се налага да ядете. Свързан сте с контейнерите на ваната.

— Дайте ми огледало — поисках аз.

— Съжалявам. Не е разрешено. Пациентите може да се разстроят.

— Какво сте ми направили вие двамата? — изчегъртах.

Тя се престори на безкрайно учудена.

Знаех, че няма да ми отговори. Подхванах друга тема.

— Както вися тук, ще полудея.

— О, Султан Бей — изчурулика тя, — аз пък си мислех, че това отдавна ви се е случило.

Засмя се противно и присмехулно на собствената си шега.

Аз не.

— Но — продължи тя, — не бих искала да плъзнат оплаквания, че не се грижим достатъчно за пациентите.

Излезе. Върна се след около три минути. Носеше радио на ремъче. Окачи го някъде на стената зад главата ми. Нагласи слушалките на ушите си. Докато избираше станция, изпод уплътненията им дочувах най-горещите попхитове в Истанбул.

Сложи слушалките на главата ми. Усили звука докрай. И излезе.

Никак не държа да слушам рекламни песнички за дъвки и камилски фураж. Но напоследък в Турция сякаш всеки слуша само поп.

Не можех нито да махна слушалките, нито да сменя станцията.

Часовете бавно се изнизваха и аз открих, че „Козарчетата“ като че са особено популярни, защото често пускаха техни записи. И поне веднъж на всеки час повтаряха последния им хит. Ето и текста, съпроводен от флейти, тъпани, ръмжене и ревове:

„Ти си моето чудовище,

аз съм твоята камилка.

Когато свириш,

направо ме побъркваш.

Само се чудя

защо милата ми мама

купи стрихнин

и те покани днес.“

Отначало не се заслушвах. Постепенно осъзнавах, че те я пускат специално за мен, сякаш ги бях помолил. Когато поразнищих смисъла, идеално пасваше на моя случай. Аз дори измислих нещо като психологически тест към песничката. Всеки път, щом дойдеше време за новините, запълвах интервала, през който едни араби не можеха да постигнат разбирателство с други араби, като изпитвах реакциите си към думата „стрихнин“.

След като клетките и тялото единствени определят личността, ако забележех у себе си промяна в реакциите към „стрихнин“, следваше, че би трябвало точно да разбера какво са ми сторили физически. Не сполучих.

За мой късмет, през нощта станцията прекъсваше предаванията си за по няколко часа и успявах да поспя.

Три пъти дневно някой влизаше в стаята да провери показанията на уредите. Но с тези слушалки на ушите ми те мислеха, че нищо не чувам, затова не си правеха труда да ми отговорят, каквото и да кажех.

През следващите осем дни забелязах само една промяна — снежната виелица, от която дървото побеля за около денонощие. После вятърът постепенно отърси снега от клоните.

Започвах да вярвам, че ще прекарам остатъка от вечността, увиснал в течността, без никакви усещания, откъснат от целия свят, ако не броя попхитовете и камилския фураж. Някъде в друг свят арабите се биеха с араби, а майките купуваха стрихнин.

Но една сутрин, тъкмо когато свиквах с живота си в „Занко. Модел 16 Свръхскоростен“, на това внезапно и стряскащо бе сложен край.