Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (47)

Трета глава

Опомних се, легнал насред двора, на мястото, където бях паднал. Прислугата беше разчистила всичко. Ходеха наоколо, дори ме прекрачваха.

Уплаших се да не ме пъхнат в някой чувал за боклук. Твърде слаб бях, за да се възпротивя.

Внезапно разбрах колко съм болен. Трябваше да стигна до болницата, докато още можех да мърдам.

Таксиметровият шофьор беше отпрашил нанякъде.

В двора имаше едно старо комби „Шевролет“. Запълзях към него на длани и колене. Преди оставяха резервния ключ под килимчето в кабината. С огромни усилия вдигнах ъгъла му.

Ключът!

Придърпах се с ръце за кормилната колонка. Някак се настаних на седалката.

Двигателят запали!

О, Богове, само да издържа до болницата!

Видя ме водач на камили. Карах толкова бавно, че всъщност колата се влачеше. Той забеляза кой седи зад волана. Бързо махна животните си от пътя. Имах късмет — камилите биха могли да ме нападнат.

С пет мили в час, съсредоточен във всеки метър, който изминавах, най-сетне видях табелата пред себе си:

Стори ми се забележимо по-голяма. Бяха построили складовете и добавили ново крило.

Вниманието ми беше отвлечено от факта, че всичко наоколо приличаше на градина. Две селянки се занимаваха със зимното подрязване на розите. Разкрещяха се по мен, когато неволно с едно от колелата направих бразда в тревата. Не разбирах за какво вдигат такава врява, та нали и без това тревата беше повяхнала от студа.

Разсеян, не видях малкия „Фиат“, който ме изпревари и се шмугна към мястото на паркинга, избрано от мен. В последния миг забелязах, че вратата на яркочервената кола се отвори.

ТРЯС!

Вратата се удари в „Шевролета“.

Спрях в бордюра. Някак успях да изключа двигателя.

Някой излизаше от онзи „Фиат“. И се вайкаше:

— В името на Аллах, какво правиш бе, камило с кръстосани зъркели! Колата ми, горкичката ми кола!

В огледалото зърнах някой да се навежда и да гали вдлъбнатата ламарина. После този някой се изправи рязко и връхлетя като буря моя автомобил.

— Новият ми „Фиат“! Удари моя чисто нов „Фиат“!

Беше сестра Билдирджин!

Застана до вратата откъм моята страна. Погледна. Видя ме. Лицето й се разкриви от ярост!

— Значи си се върнал, „бибипец“ такъв!

Не беше особено дружелюбно посрещане пред портала на Милосърдието и Човеколюбието, макар че главната им задача се състоеше в подмяната на самоличността на гангстери.

— Умирам — с мъка промълвих аз.

— Наистина ли? — Поведението й коренно се промени. — Нали не ме лъжеш? — Обърна се и изпърха като птичката, на която бе наречена, вряскаше весело: — Докторе! Трябва да излезеш! Султан е навън и наистина умира! Ура, ура!

Това предизвика силно оживление. Множество жени с деца изтичаха навън от чакалнята, събраха се в кръг да зяпат, смееха се и бъбреха развълнувано.

Най-накрая и доктор Прахд Битълстифендър си проби път в гъмжилото. Следваха го двама санитари с носилка, на която се мъдреше чувал за трупове.

— Тук е прието мъртъвците да бъдат докарвани пред входа за моргата — укори ме Прахд. — Не можете ли спрете колата там?

— Твърде слаб съм за това — печално отвърнах аз. — Докторе, поне сега проявете великодушие. Длъжен сте да ми помогнете. Аз оцелях в битката с Ню Йорк. Аз съм жертва на червен пипер, мис Агнес, горчица, палки, таксита и змии. Допълзях до дома с тези последни думи — анулирайте кредитните ми карти, преди Свързочните части на американската армия да са открили Бери!

— О, не мисля, че ще положим чак такива усилия. Но като заговорихме за кредитни карти, откога ще си получавам заплатата?

— Нима трябва да говорим за пари? — разплаках се аз. — Моля ви, докторе, помогнете ми. Страдам!

Прахд им нареди да ме пъхнат в мъртвешкия чувал и скоро се озовахме в неговата операционна зала. Той избута навън санитарите и заключи вратата.

Стреснато осъзнах, че съм останал насаме с Прахд и сестра Билдирджин!

Съвсем делово ме съблякоха. Положиха ме върху операционната маса. Сестра Билдирджин се зае да връзва китките и глезените ми към масата. Това твърде смущаващо ми напомни скорошните болезнени преживелици.

— Какво ще ме правите? — разтреперан попитах аз. — Само газ не! Не искам да губя съзнание!

— Отпуснете се — посъветва ме Прахд. — Тук сме само за да изпълним професионалния си дълг. — Той се вгледа в мен. — Леле, каква каша!

Сестра Билдирджин попита с надежда в гласа:

— Какво ви се случи? Съчетана влакова и самолетна катастрофа? Всичко е накълцано, черно и синьо. Докторе, да не би да е влязъл във фабрика за салами и те съвсем правилно да са го помислили за прасе?

— Какви са тези ямички по корема ви? — попита Прахд. — С черните парченца в тях?

Погледнах си корема.

— Зрънца от барут. От черен барут.

— Бре, бре — възкликна Прахд. — Твърде неестетично. Ще трябва да бъдат премахнати. Сестра Билдирджин, ако нямате нищо против, заемете се с това.

— Може ли? — доволно попита тя. — Докторе, това не е ли за операция?

— Не, не. Твърде незначително е в сравнение с останалото.

Тя ловко хвана някакви инструменти и тасче, започна да вади първото зрънце.

АУУ!

— Така, това тук е по-съществено — каза Прахд. Прокара уред над тялото ми. — Ха! Три спукани ребра. Отчупено парче от тазова кост. Множествени кръвонасядания…

Водеше си бележки. Сестра Билдирджин се сдоби с грамадна пинсета.

— Мисля, че с това ще стане по-бързо!

Заби в мен пинсетата и я стисна.

ООО-ААУУ!

— Едно. Сега следващото.

— Колко са? — полюбопитства Прахд.

— О, може би двеста-триста.

— Трябва ли да оставяте толкова големи дупки? — писнах аз.

— О, да. Иначе може да пропусна някое. Ще бъде грозна гледка.

Тя вече ровеше за следващото зрънце. Богове, това беше къде по-лошо от самия изстрел, след който барутът остана в мен!

— Докторе, какво е професионалното ви мнение — бъбреше тя, — не му ли е малко късичък?

Прахд кимна.

— Да, бих казал, че е с два-три сантиметра по-къс от нормалното. Бре, бре! Това пък какво е? Какво е това? Смазан тестис!

— Случи се, когато бях момче! — започнах да му разказвам. — АУ-УУУ! Моля ви, сестра Билдирджин, не толкова надълбоко! Та тези барутни зрънца са съвсем мънички. Един фермер ме ритна, защото удавих всичките му разплодни животни. Намерих си работа през ваканцията и само се опитвах да разбера дали могат да плуват. Той беше един страшно… ИИИИИ-ООООУУУ!

— Е, може да се е случило, когато сте бил момче — каза Прахд. — Но ми се струва, че състоянието и на другия тестис е лошо. Ню Йорк сигурно е особено грубиянски град. Най-вече по отношение на тестисите.

— Така е, така е — уверих го. — Тези първобитни типове са… ИИИИИИИ-ОООУУУУУУ!… истински унищожители на „бибипи“.

— Сериозно ви говоря, че е необходима пълна упойка — убеждаваше ме Прахд. — Предстоят ни дълги часове хирургически и клетъчни манипулации. А сестра Билдирджин днес май работи твърде бавно.

— Според мен може да потръгне и по-бързо — отбеляза тя, — ако просто ги горя. Вижте, когато докосна някое с електрическата сонда в тасчето, то избухва. — Чу се „Зззът!“, вдигна се облаче дим. — Само да отида да пусна малко попмузика…

Толкова можах да понеса. Загубих съзнание.