Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (44)

Девета глава

Толкова бях очарован от великолепното оръжие, наречено връзки с обществеността, че не забелязвах как минаваше времето, а всеки миг можеше да означава смъртна опасност за мен. В края на краищата не отидох при мис Пинч предишната вечер. Освен това Бери не би могъл да е доволен от мен и дори беше способен да ми уреди още едно телефонно обаждане. Въобще не бях в подходящо състояние да издържа още едно нашествие на Свързочните части, особено пък подкрепено с флангова атака на змии.

Наближаваше обяд. Мъчително се измъкнах от леглото и се затътрих към стаята на Утанч.

Вратата на апартамента зееше широко отворена! Никога досега не се бе случвало.

Опитният ми нос подуши ново бедствие и аз надникнах.

Стаята й беше празна!

Никакъв багаж. Нищичко в гардероба и по чекмеджетата.

Тя си бе отишла!

Не знаех с кой полет щеше да пътува.

Нямах билет.

Разполагах с някакви си осемдесет-деветдесет долара. Въобще не стигаха да ме спасят от Ню Йорк.

После си помислих дали няма да се обади, когато купи билетите. Разбира се, точно така щеше да постъпи.

Ръцете ми бяха омотани в бинтове. Както и по-голямата част от тялото ми. Страдах от всяко движение. Но знаех, че е най-добре да си събирам и аз багажа. С мъчителни усилия се заех да свърша работата, само понякога изпищявах.

Беше много изтощително занимание. Пред окончателното затваряне на чантите трябваше да отдъхна. Свлякох се в едно кресло.

По пода бяха пръснати вестници. Преситеното ми око се спря на някаква историйка. С учудване установих, че във вестника пишеха не само за лудориите на Гениалното хлапе.

„ЗАПОДОЗРЯН ПРАТЕН В ЛУДНИЦАТА ОТ ДАНЪЧНАТА СЛУЖБА

Арджинъл П. Поупър днес бе пратен в дома за побъркани «Кукувичи покой» по обичайната процедура със заповед на агент на Данъчната служба.

Според обвиненията Поупър не е попълнил и предал декларация за дължимите данъци върху доходите си.

В заповедта на Данъчната служба освен това се настоява той да бъде подложен на електрошокова терапия, префронтална лоботомия и до края на живота си да бъде изтезаван в горепосоченото заведение.

«Той се нуждае от помощта на професионалисти, заяви говорител на Данъчната служба, и само нашите психиатри са в състояние да му я окажат.

Той твърди, че похарчил оспорваните шестдесет цента за марки, за да прати данъчната си декларация. Всички декларации обаче, които не бъдат пуснати с препоръчана поща, естествено попадат в кошчето за боклук, така че оправданията му са смехотворни.»

Вдовицата на Поупър, както и сирачетата му са смлени на кайма, за да бъдат изплатени данъчните глоби.

Шефът на Районното бюро на Данъчната служба в Ню Йорк — Стоуни Т. Блъд, даде изявление за пресата:

«Данъчната служба uber alles! Нека това ви послужи за урок, скапани тъпанари!»

Според службата над 300 милиона американци всяка година извършват данъчни нарушения.“

Знаех, че и това са връзки с обществеността. Знаех, че е изсмукана от пръстите приказчица, която да сплаши хората, за да си плащат данъците. Но въпреки това от уплаха устата ми пресъхна!

Днес вече видях какви опустошения можеше да причини въпросното оръжие, затова косата ми се изправи от ужас!

Едва дочетох вестника, когато телефонът звънна.

Грубиянски глас попита:

— Инксуич?

Толкова се стреснах, че отговорих:

— Да, Инксуич е.

— Добре. Обаждам се от Нюйоркското бюро за неизправни данъкоплатци. Просто правя редовната проверка дали сте си на адреса.

Той прекъсна.

Косата ми не само щръкна, ами взе и да пращи!

Ох, трябваше да се махам! След три години във федерален пандиз с разни педита, пред които и мис Пинч бледнее — ами че после сам ще поискам да ми направят мозъчна операция!

Затворих всички куфари и чанти. Но забелязах, че съм забравил да се облека. Нямах сили да разопаковам всичко. В коша за боклук бе захвърлен костюмът, с който отидох за последен път при мис Пинч. Трескаво го облякох.

Кихнах!

Смърдеше непоносимо на червен пипер, сос „Табаско“ и горчица.

Нямаше време. Бях принуден да се ориентирам по думите на Утанч. Тя спомена полет в четири следобед. Реших да бягам към летището!

Обадих се да дойде някой от прислугата с количка и им казах да извикат такси, което да ме чака пред хотела. Може би щях да се измъкна. Полицаите винаги проверяват дали сте си вкъщи, преди да разбият вратата, значи Данъчните бяха способни на нещо още по-страшно!

Момчето натовари багажа ми на количката. Избута я до вратата на асансьора и зачака кабината да спре на нашия етаж. Сигурно някой се качваше насам!

Някакво шесто чувство ми подсказа да бъда предпазлив. Вратата към аварийното стълбище беше наблизо. Скрих се там и я оставих леко открехната.

Асансьорът спря и вратата му се плъзна встрани.

В коридора излязоха двама грамадни груби мъжаги, каквито досега не бях виждал! С черни шапки, сиви палта, огромни рамене и пищни черни мустаци. Вдъхваха ужас!

Задумкаха гръмовно по вратата на апартамента!

О, Богове, благодаря ви за обучението си в Апарата! Втурнах се надолу по стълбата, без да обръщам внимание на болките от всяко движение.

С голяма скорост изминах всичките тридесет етажа на хотела.

Влетях във фоайето.

Портиерът ме позна. Махна ми. Таксито ме чакаше пред входа.

Момчето вече товареше багажа ми в колата. Толкова бавно, толкова бавно!

Погледът ми се закова в асансьорите.

Отчаяно бутнах под носа на момчето десетдоларова банкнота.

А той спря, за да провери дали не е фалшива!

Управителят тръгна към мен. Помислих, че ей сега ще ме спипа за неплатената сметка. Но вместо това той стисна ръката ми и каза:

— Радвам се, че ни напускате, мистър Инксуич. Моля ви, когато се върнете, изберете си някой друг хотел.

С голямо облекчение разбрах, че Утанч бе платила сметката.

Забавянето се оказа почти съдбоносно.

Двамата мъжаги излязоха от асансьора.

Метнах се в таксито и креснах:

— Международно летище „Джон Ф. Кенеди“!

Шофьорът натисна газта докрай.

Оглеждах се.

Прекарах ги!

Промушвахме се през плътните колони коли. Гмурнахме се в тунела на Куинс. Вляхме се в плътните потоци по Шосе 495. Оглеждах се. За миг видях сградите на ООН да се смаляват в далечината. Още малко! Какво облекчение!

Чакай, чакай. Зад нас имаше много автомобили. Сива кола правеше маневри да ни доближи. Силно притиснах нос към задното стъкло.

ДВАМАТА МЪЖАГИ!

Отгоре на всичко май ме разпознаха! Единият трескаво размаха ръка, за да ни накара да отбием и спрем.

Нямах особено много пари. Но се наведох напред към шофьора.

— Бакшиш двадесет долара, ако се изплъзнеш на онази сива кола!

— Петдесет долара — отсече той.

— Петдесет — съгласих се.

Той подкара по-бързо. Таксито се клатушкаше на завоите, задминавахме камиони, гумите скърцаха. Отчаяно засичахме други коли и спирачките им пищяха от усилията на техните шофьори да избягнат сблъсъка.

От подмятането наляво-надясно моето измъчено и изранено тяло изпита всички възможни страдания. Богове, колко щастлив щях да се махна от Ню Йорк — ако успеех!

Излязохме на булевард „Уудхавън“. Профучахме през заснежения „Форест Парк“. Минахме като ракета край „Кю Гардънз“. Стрелнахме се близо до пистата „Акуидъкт“.

Набихме спирачки пред входа за отпътуващите на летище „Джон Ф. Кенеди“. Озъртах се напрегнато. Все още можеха да се появят. Платих на таксиметровия шофьор. И ми останаха само осемнадесет долара!

— За коя компания сте? — попита чернокож носач с количка.

— Де да знам! — отвърнах му.

Той вече товареше багажа ми на своята количка.

— Значи можеш да си избираш. Кеф ти „Пан Ам“. Кеф ти „ТУА“. Ама ако ще е „ТУА“, взимай друго такси, че тука са „Пан Ам“. Глей сега, като броя катастрофите им…

Мислех бързо. Четири часът. Може би само един самолет излиташе в четири часа.

— Кой има полет до Рим или там до Лондон, или където ще да е в четири?

— А, май има един до Рим в четири. Обаче ако не ти пука къде отиваш, на твое място ще си фръкна до Тринидад, там ще е по-топличко.

— Рим. Заведи ме на гишето.

Заведе ме. Имаше твърде много време до самолета.

— Инксуич? — повтори служителката. — Нямаме резервация на това име. Ще се свържа с централната…

Не я слушах. Често се оглеждах към вратата.

ТЕ БЯХА ТАМ!

В истерика метнах три банкноти по един долар на носача.

— Наглеждай ми багажа!

Побягнах.

Забих се в група скаути, сблъсках се с жена, носеща на ръце пекинез, която ме бутна силно и така се врязах в олимпийски отбор по ски. Те бяха моето спасение. Изтласкаха ме с такава скорост, че като топка за боулинг ударих неколцина свещеници. Настъпи страхотна бъркотия, аз само трябваше да продължа в същата посока и да се скрия зад вратата на мъжката тоалетна.

Припряно изрових монета от джобовете си и с мъчителна въздишка на облекчение се озовах в една кабинка.

Отпуснах се на седалката. Толкова ме болеше, че забравих да прибера краката си нагоре. Но си спомних този трик и го направих. Тъкмо навреме.

Два чифта тежки обувки!

Двамата мъжаги вървяха край редицата кабинки и надничаха под вратите!

Не ме забелязаха.

Бързаха.

Продължиха нататък.

Едва тогава си позволих да страдам. Всички натъртвания се сливаха в обща болка от друсането в таксито. Сигурен бях, че драскотините ми пак кървят от блъскането навън. През какво ли не трябваше да мина, за да изпълня и най-обикновените си задължения!

Потиснах кихавица и в същия миг се сетих, че забравих да звънна в нашия нюйоркски офис, за да кажа на Рат да включи Предавател 831. Без него оставах като сляп за действията на Хелър.

Имаше още много време до четири часа. Проблемът беше как да се изнижа оттук и да стигна до телефон, без да ме забележат.

Събрах смелост и излязох от кабинката.

Над една мивка се беше надвесил грамаден мъж. До себе си беше отворил доста скъпа тоалетна чанта и се бръснеше със старомоден бръснач.

Беше обърнат в профил към изхода. Шапката му, подобна на ловджийска, и палтото на черни и бели квадрати висяха на кука съвсем близо до вратата.

Тъй като поначало съм си хитроумен, знаех, че след малко щеше да си изплакне лицето. За момент щеше да има сапун в очите. Почаках. И, разбира се, той се наведе над мивката.

Бърз като светкавица, грабнах палтото и шапката. Още по-бързо се измъкнах от тоалетната, като майсторски се облякох в същата секунда.

Странната червена шапка ми беше твърде голяма. Лесно я нахлупих върху своята. Просторното палто ми стигаше до петите. Чудесна маскировка!

Предпазливо се огледах наоколо. Да! Ето ги и двамата мъжаги! Но те гледаха другаде, към тълпящите се хора из залата.

Отидох до автомат за монети и развалих на дребно десетдоларова банкнота. Останах съвсем без пари.

Добре прикрит под шапката и палтото, шмугнах се в стъклена телефонна будка. Набрах номера на нюйоркския офис.

— Извикайте Рат на телефона — заповядах.

Обади ми се някакъв тъп чиновник, родом от Флистен, познах по идиотския начин, по който произнасяше „с“ — превръщаше се в „з“.

— Зъжалявам. Горкият Рат още е в болницата. Има узложнения. Пневмонията му не зе поддава на лечение з пеницилин. Зъзтоянието му е критично. За кого да му предам?

Побеснях! Мозъкът ми така зъзкаше, че направо минах на бандитзки флизтензки. Идиот като този не би могъл да разбере и дума на стандартен волтариански, камо ли пък английски.

— Почивки! Само почивки! Вие там само за това мислите!

— О, Демони на зелената бездна! — възкликна той на флистенски. — Това трябва да е офицерът Грис!

Стори ми се уплашен. Така вече беше по-добре.

— Сега ме слушай внимателно — излаях му на флистенски. — Предай на Рат заповедта ми да прекрати преструвките и да се оправи с „Емпайър Стейт“, накарай го после да докладва или ще го натъпча до пръсване с червен „Табаско“, марка „Свързочни части“! Чуй ме, кретен такъв, ако още веднъж те хвана, че приказваш на флистенски по земна телефонна линия, за тебе ще има „Нощ на голия връх“ с точилки! Разбра ли?

Разбра. Беше най-страшната заплаха, която успях да съчиня. Той заломоти нечленоразделно.

Оставих слушалката. Чувствах се малко по-добре.

Медисън! Трябваше да се обадя на Медисън и да му кажа каква чудесна работа свърши. Триумф на връзките с обществеността! И да му съобщя, че заминавам. А Бери нямаше да знае къде да прати змиите.

Пуснах монетите и натиснах бутоните. Изумително! Медисън се обади лично.

— Мистър Ъндърсланг, благодаря ви, че веднага ми се обадихте отново. Докъде стигнахте в уреждането на награда „Оскар“ за Гениалното хлапе като най-добър пилот-мошеник?

— Не, не — кихнах аз. — На телефона е Табаско Смит, исках да кажа мистър Смит. Медисън, непременно трябваше да ви звънна, за да ви кажа колко великолепно си свършихте работата. Вие сте истинско чудо. Благодаря на Боговете, че съществуват връзките с обществеността, и ви моля да предадете на мистър Бери, че заминавам на дълго пътуване. Ще шпионирам Свързочните части за мис Агнес.

— Да съм си свършил работата ли? — повтори той объркан. — Смит, тази кампания е твърде далече от своя край. Ще извървим още дълъг, много дълъг път, докато създадем един трайно утвърдил се образ. Само почакайте да видите вестниците утре! Там ще пише, че е спечелил толкова пари, залагайки сам срещу себе си, та може да даде целия подкуп на фермерите в Канзас.

Пак тази загадка, която не разбирах.

— Защо са забъркани и фермерите в Канзас?

— Нима не разбирате? — учудено попита той. — О, небеса, вие несъмнено не сте никакъв професионалист! Имам заповеди името му да зазвучи във всеки дом и да го обезсмъртя. След като рухна образът на „човека, разпалил Третата световна война“, наложи се да избера друг подход. Сега работя над образа „Джеси Джеймс“. Някога бил знаменит престъпник, който се борил с железопътните компании в Канзас, като обирал влаковете им и раздавал плячката на фермерите. Той е сред най-великите народни герои на Америка. Безсмъртен. Така че ако създам на Уистър образ от типа Джеси Джеймс, всичко ще бъде наред. Може обаче и да стигнем до промени. Инксуич, връзките с обществеността са изключително динамични и гъвкави и преди всичко трябва да държим на първа страница независимо от стихийните бедствия, изпречващи се на пътя ни. Ако работя упорито и се придържам към основните професионални принципи, Гениалното хлапе ще преуспее, но ми е необходимо време. Сега ще ви бъда благодарен, ако ми освободите телефона. Днес не ми достигат помощници, защото Худуърд беше застрелян на летището от хората на Фаустино, а жената на Тед Трамп ражда. Очаквам обаждания от различни спортни асоциации, за да бъде забранен на Гениалното хлапе достъпът до всяка писта в Америка, а на следващия ден ще им отвърнем, че ги е страх да се състезават с него. А за по-следващия ден съм подготвил бунтове на загубилите облозите, но за да подклаждаш безредици, също е необходимо време. Така че имам нужда от всичките си телефони!

Да, бях уверен в неговата прекрасна трескава дейност.

— Моля, предайте на мистър Бери — кихнах аз, — че и Свързочните части, и мис Агнес имат детектори за откриване на змии. Довиждане.

Окачих слушалката. Е, от това се отървах. Дали да се обадя на отговорника по сигурността в „Октопус“ и да му кажа, че няма да отивам доста дълго там? Тогава си спомних, че на всичко, свързано с мен, компютърът отговаряше с празен екран, така че не можеха да научат работя ли или не. А и мис Пинч може би подслушваше телефона му. Данъчната служба също можеше да проследи откъде е обаждането. Всъщност може би вече са ме проследили…

ТРЯС!

Вратата на телефонната будка отлетя встрани.

Отдръпнах се, но закъснях.

Беше собственикът на палтото и шапката!

Надвисна като планина.

Сграбчи ме грамадна лапа.

Издърпа ме свирепо от будката.

Видях вдигнат юмрук.

ДУМ!

Сякаш ковашки чук се стовари върху окото ми!

Пльоснах на пода. Главата ми се блъсна в ръба на телефонната будка.

ПЛЯС!

Във въздуха около мен закръжи облак от звезди.

Но звукът не идваше от звездите. А от обувка, забила се в хълбока ми.

Съдра от мен палтото. Прибра си шапката.

БАМ!

Пак ме ритна.

Стиснах клепачи. Очаквах следващия удар. Не го дочаках. Отворих очи.

ДВА ЧИФТА ТЕЖКИ ОБУВКИ! Точно до лицето ми!

Двамата мъжаги ме докопаха!

Свършено беше с мен!

Вдигнах поглед. Единият се наведе и ме вдигна на крака.

Другият бръкна в джоба си. За оръжие? За белезници?

Първият попита:

— Вие ли сте Ахмед Бен Нути?

О, Богове! На гишето на „Пан Ам“ попитах за резервация на името на Инксуич. Ахмед Бен Нути беше самоличност от Обединената арабска лига, под която пътувах и имах паспорт с това име.

Твърде слаб бях за някаква съпротива. Идваше ред на лукавството.

— Да, аз съм Ахмед Бен Нути и имам дипломатически имунитет! Не можете да ме арестувате!

— Да ви арестуваме ли? — повтори той. — Не, другарю, не! Ние сме от туристическа агенция „Большой“. Опитваме се да ви догоним и да ви връчим билета!

Той изтупа прахта от мен и се вдигна облак миризми на червен пипер, „Табаско“ и горчица. И двамата кихнахме.

— Ето ви всички необходими документи за пътуването — каза другият мъжага. — Вече намерихме вашия багаж и го регистрирахме за полета. Другарю, най-добре е да побързате. Обявяват вашия полет.

— Като го гледам, не може да ходи — обади се другият, след като кихна. — Хайде да го отнесем до входа за първа класа, ще ги убедим да ни пуснат, за да го оставим в самолета.

Минахме през лабиринта от детектори, край добронамерените служители, по свързания със самолета коридор и се озовахме вътре. Бяхме последните, които се качиха. Едва не си изпуснах самолета! Явно излиташе по-рано.

Те ме хвърлиха в една от седалките на първа класа.

Утанч! С пелерина, качулка и воал, седеше точно до мен!

— Скъпа! — извиках аз.

Утанч хвана един минаващ син ръкав.

— Стюард — каза тя, — виждам, че отзад имате много свободни места. Моля ви, бихте ли оставили моя господар някъде там? Усещам, че ще се разкихам от него!

Той отсечено отдаде чест.

— Госпожо, „Пан Ам“ е на вашите услуги.

Главният стюард щракна с пръсти, едно от подчинените му момичета дотича, двамата веднага ме натикаха в дъното на първокласния салон, покриха дрехите ми с пластмасово фолио и закопчаха предпазния ми колан.

Отпуснах се в седалката. Заобиколен от натрапващия се лукс на първа класа в мощния реактивен самолет — даже имаше рисунки на древногръцки храмове по стените, аз изпуснах въздишка, прекъсната от кихавица, и оставих напрежението да се махне от главата ми.

С благодарност наблюдавах как пистата за излитане се втурна назад край нас и след малко се наведох встрани без особени болки, за да погледам как потъналите в смог очертания на Ню Йорк се смаляват и изчезват отвъд хоризонта.

Благодаря ви, Богове, успях!

По-късно сервираха чудесната вечеря от минаващи в прохода колички. Но чаша вино, колкото и церемониално да я поднесат, не замества доброто старо кристално кълбо.

С присъщата си гадна усмивка злодейката Съдба бързаше пред мен по пътя ми, за да ми уреди някакво нещастие. Но това, което ми поднесе първо, беше смразяващо. Изтръпвам само от спомена за него.