Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (50)

Шеста глава

Според студеното слънце зад прозореца беше единадесет часът преди обяд.

Влезе Прахд.

Следваха го двама санитари и количка, натоварена с инструменти, газови бутилки и маски.

Дрънченето проникна през звуците на „Ти си моето чудовище“. Завъртях очи, уплашен от ненадейното нашествие.

Прахд махна слушалките от главата ми.

— Дойдох да ви извадя — каза той.

Протегна дясната си ръка.

Санитар пъхна анестезираща маска в нея.

— Но… — започнах.

Маската залепна за лицето ми и аз се отнесох.

Дойдох на себе си след не повече от две секунди, така ми се струваше.

Бях проснат на легло. В друга стая. Бяха метнали чаршаф върху мен. И под него, и над него бях вързан с ремъци. Не можех да помръдна крак или ръка, нито да се надигна.

Направили са ми още нещо! Бях сигурен. Но не, нали нищо особено не може да се случи за две секунди.

Обърнах глава. Мъждивото слънце беше слязло ниско. Значи са минали повече от две секунди. Преди беше единадесет сутринта. Сега сигурно наближаваше три следобед. Предостатъчно време да ми направят още нещо гнусно!

Установих, че съм способен да свивам нещо в края на ръцете си. Успях да зърна длан. О, Богове, благодаря ви! Не бяха плавници. Имах пръсти! Можех да ги движа и да ги контролирам. Не бяха фалшиви. Бяха си моите.

Някъде в другия край на леглото усещах платнените ремъци. Размърдах и този крайник. Чаршафът леко се надигна. Едва не си изкълчих врата, но видях пръсти на крака си. Свих ги. О, слава на Боговете, не бяха копита! Моите си пръсти! Опитах и с другия крак. Пръсти и на двата! Благодаря ви, Богове!

Дрънчене до вратата.

В стаята се появи количка с храна, бутана от сестра Билдирджин. Цялата й униформа беше колосана и сякаш поскърцваше. На лицето й цъфна усмивка. Дали долавях нещо лукаво в нея?

— Какво ще кажеш за една малка закуска? — попита тя.

ЗАКУСКА! Богове, значи те са ме обработвали още цели двадесет часа! Погледнах храната подозрително. Ами ако са ми направили козе шкембе? Имаше ли сено на количката? Не, само две сварени яйца и чаша кафе. Но това не уталожи страховете ми. Знаех, че все нещо са ми направили.

Тя не ми позволи да използвам ръцете си, което вече беше достатъчно съмнително. Нахрани ме с лъжица, а кафето си изпих през сламка. И през цялото време тихо си мънкаше някаква песничка. Познах я — „Ти си моето чудовище“. О, Богове, какво са ми сторили?

Опитах се да разчета по лицето й. Тя беше изключително хубаво момиче, макар и твърде малка на години. Гарвановочерна коса, загар, равни бели зъби, пълни устни, големи черни очи, особено изразителни. И беше прекалено добре развита за възрастта си. Нали беше жена, значи никакво коварство не й беше чуждо. Всеки може да ви каже, че хубостта и коварството вървят ръка за ръка. Затова трябва да избивате пойните птички, щом ги зърнете. Но когато говорим за жени, става точно обратното. Стигне ли се до убийство, те винаги първи ме избират за мишена. Какъв ли не опит ми се струпа на главата — Крек с нейните хипношлемове, мис Пинч с нейния червен пипер и дори скъпата ми Утанч с нейните кредитни карти доказваха това без никакво съмнение! Вече се учех да бъда недоверчив. Сестра Билдирджин непременно криеше някакъв трик в ръкава!

Тя подреди съдовете върху количката и я бутна към вратата. Усмихна ми се много весело — твърде лош знак!

После застана до отсрещния край на леглото.

Леко повдигна чаршафа и надникна под него.

— Това исках да видя — каза тя.

О, Богове! Какво ли гледаше?

Все пак са направили нещо!

На моя вече поразклатен ум му се събра прекалено много. Разпищях се:

— ПРАХД! ПРАХД! ПРАХД!

Сестра Билдирджин цялата сияеше.

— Ако говориш за доктор Мухамед — тя го назова със земното му име, — ще ти го доведа. О, това е страхотно!

След не повече от минута младият доктор Прахд (същият доктор Мухамед Ататюрк) влезе, следван по петите от сестра Билдирджин.

Надвеси се над мен и оголи гръдта ми. Имаше две-три лепенки. Дръпна ги, а с тях и малко косми.

— Упоили сте ме за двадесет часа! — извиках му вбесен. — Какво толкова още трябваше да ме правите, не ви ли стигаше преди?

Той дръпна чаршафа по-надолу, намери други две лепенки на корема ми и ги отлепи.

— Дупки от тръбите. Заздравели са чудесно. След като ви извадихме от Свръхскоростния, трябваше да излекуваме и дупките от тръбите.

Превръзката на корема ми пречеше да погледна по-надолу. А той застана до краката ми и също като сестра Билдирджин леко повдигна чаршафа и надникна.

— Ами да — отбеляза. — Вече сте съвсем добре.

О, Богове, какво ли гледаха? Нали познавах Кроуб. Изпаднах в паника.

— В какво съм съвсем добре? — изкрещях аз.

— Дайте огледало — обърна се той към сестра Билдирджин.

Тя го беше донесла. Сложи го на коленете ми и го нагласи. Младият доктор Прахд дръпна чаршафа с жест на театрален директор, представящ нова пиеса.

Взрях се в огледалото.

Едва не припаднах.

Пак погледнах.

И писнах:

— Превърнали сте ме в кон!

— Не, не — успокои ме той с професионална невъзмутимост. — Това е съвсем нормално. Толкова сте свикнал единият тестис да ви липсва, а другият да е хлътнал в тялото ви, че скротумът и самите тестиси може би ви изглеждат необичайно.

— Но ТОВА е толкова ДЪЛГО! — изврещях.

— Султан Бей — каза Прахд, — вие като че ми нямате доверие. Кожата ви е напълно обновена, всички зле зараснали счупени ребра са нагласени добре, всичките ви вътрешни органи са излекувани. И макар че силно се изкушавах, дори не промених лицето ви, само премахнах някои циреи и белези. Просто ще имате по-интелигентна и свежа външност. И сега не сте особено приятен за окото, така че не се тревожете.

— Не, не! — прекъснах го аз. — говоря за тези ГРАМАДНИ гениталии!

Виждах всичко в огледалото. Бях вцепенен от ужас!

— Хайде де — спря ме Прахд. — Никога ли не сте се къпал в присъствието на други мъже? Сигурно сте крайно ненаблюдателен. Във вашия роден свят дължина двадесет и пет сантиметра при ерекция въобще не е прекомерна. Мнозина на Земята имат толкова дълги… дори къде по-големи. Уверявам ви, че предишните ви два и половина сантиметра при ерекция бяха твърде скромни.

— Охо, знам ви аз целолозите! — викнах му. — Не можете да не направите нещо смахнато!

Прахд внимателно обмисли думите ми. Отметна сламенорусата си коса от челото.

— Всъщност не е така. Разбира се, вероятно ще се почувствате малко по-жизнен. Мускулният ви тонус ще се подобри.

— Не, няма да ме заблудите! — крещях аз. — Направил сте нещо по-особено! Сигурен съм!

Той пак помисли. Май си спомни нещо. Погледна ме пренебрежително с яркозелените си очи.

— Ами да. Катализаторът. Значителна сложност представляваше да наместя всички нервни окончания в първия тестис, след като бе направен според генетичните ви особености. Затова оставих втория малко по-дълго в стимулатора на бърз растеж. Но няма да произвежда наведнъж по повече от двеста и петдесет грама сперма.

— КАКВО? — креснах аз.

— Но — продължи той разсъдливо — това е не повече, отколкото кон изхвърля на един път.

— Знаех си! — захленчих. — Превърнали сте ме в кон!

— Не, не, не — успокояваше ме той. — Всичко е в границите на човешкото. Ще правите съвсем нормални бебета. Наистина, Султан Бей, трябва да ми вярвате. Конете тук отдавна не са на мода. Имат си предостатъчно. Вие сега сте най-обикновен добре оборудван мъж. Разбира се, вероятно е да чувствате нагон да го правите по-честичко, отколкото досега. И е възможно да го правите повече от веднъж на нощ. Но искрено ви уверявам — ще видите, че ще се чувствате прекрасно.

— О, Богове! — заридах аз. — Сигурен съм, че всичко това изцяло ще промени личността ми.

— Какво?

Яркозелените му очи зейнаха от изумление насреща ми.

— Да — хълцах аз. — Питайте който щете земен психолог. Личността представлява всичко на всичко продукт на клетките. Човек има нагони. Те идват от примитивните части на мозъка. Които също се състоят от клетки. Вие променихте клетките ми и следователно сте внесъл коренни промени в характера ми.

— А, това ли било! Конкретно във вашия случай бих желал да е вярно. За нещастие вие само повтаряте суеверията на един невеж първобитен култ, често срещан на изостанали в развитието си планети. Те се стараят да внушат на хората, че характерът е вроден и се предава по еволюционната верига или някаква подобна безсмислица. В някои шамански култове дори стигат дотам, че определят човека изцяло като резултат от клетъчната му наследственост, значи той не може да се промени. Това е начин да се оправдаят за неспособността си да формират характерите. Когато хората се опитват да им потърсят отговорност, че по този начин създават престъпно общество, те нагло заявяват, че „човекът е продукт единствено на своите клетки“. Но само прикриват факта, че самите те са твърде некадърни и престъпни, за да възпитават характери и да различават доброто от злото.

Но не, Султан Бей. Ако клетките и жлезите бяха всичко в живота, аз щях да съм Бог, нали? А не съм. Аз съм само един беден целолог, на когото не плащат, но въпреки това си върша работата, без дори да получавам благодарност от висшестоящите, а вместо нея — незаслужени подозрения.

Той пусна чаршафа. Погледна ме.

— Твърде тъжно е, че личността не може да се променя, като сложим няколко нови клетки. Особено във вашия случай. Но — той се усмихна храбро — правя, каквото мога, за да облекча страданията и да дам малко повече радост на хората. И се надявам, че вашите нараснали способности няма да доведат до тежки последици за други хора на тази планета. — Прахд се развесели. — Добре! Това го направихме добре. Можете да станете и да си тръгнете, когато пожелаете.

За да даде пример, и той излезе.