Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (4)

Втора глава

Хелър се разбърза.

Свали червения анорак от покойния Бени. Провери за кръв по него, нищо не видя и го захвърли в кабината. Обиколи навсякъде и си прибра гаечните ключове. Увери се, че ги е събрал всичките. После ги почисти и ги сложи по кутиите им в работилницата.

След това се зае да извлачва труповете до микробуса. Нахвърля задушените с въглероден окис отзад, вмъкна се под колата и проби с отвертка дупка в заглушителя на ауспуха.

Двамата с най-очебийни рани по лицата сложи на пътническите седалки в кабината. Другите четирима набута отзад.

Събра всички оръжия и принадлежности — получи се доста внушителна купчина, и ги метна отзад при труповете.

След това се увери, че не е оставил наоколо никакви улики.

Постоя замислен замалко. Отиде в работилницата и намери черен пластмасов чувал за отпадъци. Върна се при микробуса и започна да прибира всички документи, портфейли и какво ли още не от труповете. Беше гадно занимание, макар че кръвта отдавна бе замръзнала. Пусна всичко в чувала и го метна в кабината на „Питърбилт“.

Върна се в работилницата, взе някакви топчета и три туби, пълни догоре с бензин, които сложи отзад в микробуса.

Пак огледа околността. Отиде да вземе ботуши за сняг и ги намъкна върху бейзболните си шпайкове.

Качи се в микробуса и го подкара.

Снегът валеше толкова гъсто, че ми беше трудно да видя накъде се е запътил. Но той явно знаеше. Храсталаците все по-плътно обграждаха пътя. Доста време мина. Най-после спря колата и излезе.

Отдясно имаше маса за пикник. Той тръгна напред. Застана на ръба на урва. Мрачно дефиле зееше точно до полянката за пикник. Очевидно се намираше в област на парка близо до морето, твърде безлюдна сред урвите и дюните.

Качи се отзад в микробуса. Отвори трите бензинови туби. Погледна си часовника. Във всяка туба пусна по едно топче, после им сложи капачките.

Аха! Досетих се. Това бяха волтариански експлозивни детонатори с определено време за разтваряне.

Качи се в микробуса, включи на скорост и го подкара към ръба на пропастта.

Изскочи от колата, а тя продължи напред.

Плъзна се над ръба и изчезна в мрака и виелицата. От чернилката долу долетя тъп удар и трополене на камъни. Двигателят спря.

Хелър затича с крачки, които сякаш поглъщаха разстоянието. Снегът валеше толкова плътно и беше така тъмно, че аз щях да се загубя след броени секунди. Но не се надявах и той да се загуби. Не и Хелър с неговия подобен на компас мозък.

Измина доста път. Накара часовника си да покаже за миг часа. Потича още малко и се огледа назад.

Съвсем блед зеленикав проблясък, едва забележим в тази вихрушка. После слабо БУУМ!

Три секунди, значи на три пети от милята от него.

Но нима той коленичи в снега? Говореше на волтариански.

— О, Боже на пътниците, благодаря за милостта ти днес! Зная, че така изпитваш душите на космонавтите, за да ги направиш по-достойни за бъдещия живот. Но, о, Боже на пътниците, трябваше ли да правиш жителите на тази планета толкова озлобени срещу усилието ми да кацна и да им помогна? Ако питаш мен, на Блито-3 малко си се престарал. Слава на всички вас!

Премина на английски.

— Прости ми, Исусе Христе, че затрих неколцина от твоите хора. Като си помисля, май не им оставих време да си обърнат и другата буза. Моля те, приеми тези души от погребалния им огън и смекчи сърцето си, за да не им въздадеш повече, отколкото са заслужили. Амин.

Изправи се.

Включи джобно фенерче. Тънък лъч проби въртящия се във вятъра сняг. Отпечатъците от стъпките му се запълваха толкова бързо, че щяха да се заличат след някакви си минути. Доволен, той изключи фенерчето и тръгна бързешком. Аха, най-после можех да видя поне нещо. И да чуя. Светлините на влекача и шума на двигателя му.

Той позабави крачка и го обиколи отдалеч, движеше се съвсем тихо и оглеждаше дали има още нежелани гости. Успокои се и тръгна натам.