Джуд Деверо
Сладък лъжец (9)

ГЛАВА 8

Саманта се събуди в седем часа, но лекият дъжд, който ромонеше навън, я накара да остане в леглото. Сгуши се в завивките и заспа отново. Все пак бе събота, защо да става?

Събуди се отново в девет и половина и първата й мисъл бе за това, което й каза Дафни. Че Майк е разбивач на женски сърца. Точно това не искаше да й се случва отново. Огледа стаята на баща си за кураж и усмихвайки се, заспа отново.

В единадесет я стресна едно леко почукване на вратата, а след това вратата се отвори. Все още сънена, отвори очи и видя Майк с поднос в ръка.

— Махай се — промърмори и се скри под завивките.

Той, разбира се, не се подчини. Доколкото можеше да го определи, Майкъл Тагърт бе комбинация между куче-пазач, войнстваща медицинска сестра и развратник.

Остави подноса на ръба на леглото и седна до него.

— Донесох ти закуска. Дрехите от Saks пристигнаха, а Барет ни покани на чай вдругиден. Ще ни изпрати кола.

— О! — каза тя и го погледна. Вече й се струваше почти нормално да седи до нея в леглото.

— Кое те интересува повече? Храната, Барет или дрехите?

— Мислиш ли, че онзи малък син жакет е там? Онзи с големите копчета?

Той взе една кифла.

— Значи дрехите. Не мога да те виня, че не се интересуваш от човек, който вероятно ти е роднина. И на мен роднините ми причиняват неприятности.

Бавно, прозявайки се, Саманта седна в леглото и се облегна на таблата.

— Не знаеш какво говориш. Не знаеш колко си щастлив, че имаш роднини. Братовчедката ти Вики се държа така мило с мен и бе толкова толерантна с теб.

Той й подаде кифла и голяма пластмасова чаша с прясно изстискан портокалов сок и каза:

— Тя е една от малкото Монтгомъри, които са дори толерантни. Но в такъв случай не е от Монтгомъри от Мейн.

Майк вече бе натъпкал устата си и бе поръсил трохи по леглото, но изглежда, му беше добре така, пльоснат до нея. Гъстата му тъмна коса бе все още мокра от банята, току-що се бе обръснал и бе облечен в мека стара дочена блуза, която подчертаваше всеки мускул по тялото му. По-добре ще е да поддържа разговора, помисли си тя, защото, ако разговарят, той няма да се опитва да я докосва. Пое си дълбоко дъх.

— Кои са Монтгомъри?

— Братовчеди. Никога не съм срещал по-голяма тълпа от префърцунени типове.

— Префърцунени типове?

— Кокони, фръцльовци, превзети типове — тросна се той. — Пиячи на чай. Всеки един от тях би припаднал, ако им сервират бира в бутилка без чаша.

— И всички те живеят в Мейн? — попита тя, като захапа кифлата.

— Да — имаше враждебност в гласа му. Тя се зачуди какво толкова са направили братовчедите му, че заслужават неприязънта му. Забелязвайки учудването й, той започна да обяснява. — В нашия род е традиция децата на Монтгомъри да прекарват половината лято в Колорадо, а Тагърт — в Мейн. Не знам кой е измислил това, но съм сигурен, че сега се пече в ада.

— О! И какво се случи, когато бяхте в Мейн?

— Тези копелета се опитаха да ни убият.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. Правеха всичко, което им дойдеше наум, само и само да не преживеем лятото. Повечето от тях живеят в морето и са полуриби. Брат ми казваше, че имат люспи вместо кожа. Обикновено ни водеха в океана, после обръщаха лодката и плуваха до брега. Знаеха, че нито един от нас не може да плува.

— А как се добирахте до брега?

Майк се усмихна самодоволно.

— С гребане. Не можем да плуваме, но имаме мускули.

Саманта се усмихна когато той изду бицепсите си, казвайки това.

— А какво ставаше, когато те идваха в Колорадо?

— Е, ние бяхме малко сърдити заради отношението им, докато бяхме в Мейн.

— Разбира се.

— А и трябва да познаваш Монтгомъри, за да ги разбереш. Те са най-досадната тайфа в света. Винаги благодаряха на майка ми и никога не забравяха да използват салфетките. На всичко отгоре подреждаха и сгъваха дрехите си.

— А това е лошо, така ли? — попита Саманта, криейки усмивката си зад чашата.

Но Майк, изглежда, не забеляза иронията й.

— И затова смятахме, че имаме право да вършим с тях това, което правехме. Качвахме ги на най-дивите коне, които можехме да намерим. Завеждахме ги в Скалистите планини и ги оставяхме сами през нощта, без храна и вода, без никакви завивки.

— Не е ли опасно.

— Не, по дяволите, не и за един Монтгомъри. Мисля, че те не могат да бъдат убити. Единият от братята ми изведе един Монтгомъри в планините, завързал кучия син на едно въже, спуснал го от една скала и го оставил да виси — Майк се усмихна при спомена. — Отдолу бяха двеста фута.

— И какво направи братовчед ти?

— Не знам. По някакъв начин бе успял да се изкачи. Тя дори не закъсня за вечеря.

Думата „ТЯ“ накара Саманта да се разсмее. Остави портокаловия сок на нощното шкафче, хвана се с две ръце за корема и се разсмя.

— Майк, ти се ужасен — каза, след като разбра, че през цялото време се е шегувал, измисляйки цялата тази история (или най-малкото, преувеличайки я), за да я забавлява.

— Радвам се да те видя да се смееш — каза той, пресегна се и взе една кифла, миришеща доста апетитно. — Измислих я специално за теб.

Подаде й кифлата. Саманта я взе и си помисли — храни ме, разсмива ме.

— Какво е това?

— Шоколадова кифла?

Тя му я върна със съжаление.

— Има твърде много калории. Не мога да я ям.

Той се изпъна на леглото, но не взе кифлата.

— Както си и мислих.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто се обзаложих със себе си. Не пиеш алкохол, а ако те оставят да решаваш сама, се обличаш като стара мома. Никога не ядеш храна, която не е добра според теб. Сигурен съм, че никога не си се изкушавала да опиташ наркотици.

Тя го погледна.

— Подай ми онази бучка масло. Или не, подай ми две.

Усмихвайки се неприлично, той й подаде маслото и пластмасовия нож.

— Ако се тревожиш как да изразходваш тези калории, знам едно великолепно упражнение.

Саманта бе изцяло съсредоточена в изключително вкусната кифла, за да му обърне внимание. Шоколадови пръчици. Меко бяло тесто. Разтопено масло.

— По дяволите, Саманта. Престани да гледаш храната по този начин — каза той наистина разгневен. Грабна ръката й, дръпна я към устата си, отхапа от кифлата, после захапа единия й пръст и облиза маслото. След това я погледна с горещи очи.

Тя дръпна ръката си.

— Има ли нещо, каквото и да е, което да те обезкуражи?

— Не — каза той, без много-много да се замисля, облизвайки пръстите си. После стана и се протегна мързеливо.

Саманта се загледа в него и спря да яде. Имаше широки рамене и тесен кръст. Гледката на изложеното му на показ тяло бе достатъчна да я накара да забрави дори шоколада.

Когато той спря да се протяга, тя се обърна бързо настрани, преди да забележи, че се е заплеснала но него. Той се наведе и прибра остатъците от храната.

— Защо… Искам да кажа — Саманта прочисти гърлото си. — Защо изглеждаш така?

— Какво искаш да кажеш? — попита той адски невинно.

Знаеше, че той иска тя да му направи комплименти, искаше тя да го попита: „Защо си само мускули? Защо изглеждаш като гръцки бог? Защо имаш тяло, достойно за скулптура на Микеланджело?“

Вместо да изрече думите, които той би желал да чуе, думите, които се въртяха в главата й, тя го погледна, сякаш искаше да каже: „Знаеш какво имам предвид!“

— Вдигане на тежести — отвърна той, като остави подноса на бюрото на баща й.

— Като културистите?

Майк изсумтя презрително.

— Красивите момчета. Това, което правят културистите и Шварценегер, е бодибилдинг. Аз тренирах вдигане на тежести в колежа. Сега само си поддържам формата.

Саманта не успя да потисне усмивката си.

— Мисля, че вдигането на тежести е работа за „истински мъже“.

Той се усмихна, сякаш разбрал, че тя му се подиграва, после изведнъж с рязко движение я грабна заедно с одеялата и докато тя му каже да я пусне, я изнесе на балкона.

Саманта притисна ръце до тялото си.

— Пусни ме — каза тя, правейки всичко възможно да не го докосва.

Майк я прехвърли през парапета, сякаш не тежеше нищо, и леко отпусна ръце. Тя с писък го сграбчи за врата и се притисна до него.

— Така ми харесва — каза той, отърквайки се във врата й, а когато тя отпусна прегръдката си, той пак леко отпусна ръце, докато тя не започна да се хлъзга и отново го сграбчи.

Харесваше й да е в прегръдката му, наистина много й харесваше. Той бе голям, топъл и силен. Когато докосна с устни врата й, тя притвори за миг очи.

— Саманта — прошепна той.

Тя имаше твърде добра самодисциплина, за да отговори на молбата му и на собствените си желания.

— Пусни ме — каза тя сериозно.

Той неохотно я остави на балкона и за миг задържа ръката си върху бузата й.

— Искам да ми кажеш какво те тревожи — попита той меко.

За миг тя отвори уста да му каже, но се спря.

— Нямам представа за какво говориш. Ако ти се струва необичайно как се държа, уверена съм, че проблемът е, че съвсем скоро погребах баща си и се разведох. Съмнявам се, че човек, преживял като мен две подобни травми, може да е нормален.

— Кога успя да напишеш тази реч и да я изрепетираш? — попита той. Тя понечи да му отвърне, но той вдигна ръка и я спря. — Не желая да слушам повече лъжи и банални фрази. Защо не се облечеш и не слезеш да пуснеш този компютър. Или по-добре не се обличай.

Въпреки че въздъхна с привидно отвращение, Саманта бе доволна, че той вече не бе сериозен. За един безгрижен веселяк като него, той бе понякога смущаващо схватлив, което бе още една причина да напусне Ню Йорк и да се отдели от него.

Усмихвайки се, тя каза:

— Ще сложа един бял халат с дантели и…

— Недей — отвърна той сериозно.

— Просто се шегувам.

Майк отиде до вратата.

— Давам ти двадесет минути. Чакам те долу. Не можеш да стоиш тук, в този мавзолей — огледа намръщено тъмните завеси и мебели. — Не можеш да стоиш в тази гробница на баща ти — и излезе, преди Саманта да измисли какво да му отговори.

* * *

Саманта прекара целия ден с Майк. Господи, мислеше си, толкова бе лесно да се живее с него. Той бе толкова различен от Ричард и баща й. Те двамата бяха членове на СРА (Гилдията на заклетите счетоводители) и може би това предопределяше изключителното им чувство за ред — и двамата искаха всичко да е на мястото си, на мястото, избрано от тях. Начинът, по който Ричард нареждаше нещата в хладилника, караше Саманта да крещи понякога. За нея бе нещо ужасно да сложи хляба в купата за мляко. Веднъж, когато той отсъстваше цяла нощ, тя извади всичко от хладилника и го подреди по различен начин. Тя слагаше хляба на три различни места, нещо, което би накарало Ричард да побеснее. Разбира се, преди той да се върне, тя връщаше нещата на старите им места.

Майк не беше като тях. Той явно нямаше твърди навици за каквото и да е. Не ядеше в определен час, а когато огладнееше. И можеше да си готви сам! За Саманта това бе някакво чудо. Когато майка й почина, тя пое задължението да готви на баща си. Готвеше в осем сутринта, а след като се омъжи, разписанието остана същото. Веднъж на една вечеря в Санта Фе, след като бе изпила две чаши, някой попита какво означава да си богат. Саманта се чувстваше твърде трезва, за да си знае мястото и да контролира езика си. Но преди някой да успее да отвори уста, тя каза:

— Богата е тази жена, която живее с един мъж, и когато той каже, че е гладен, тя да няма задължението да го нахрани. Това е наистина богата жена.

Всички на масата се смяха гръмогласно, но Ричард бе бесен и след това й говори за склонността й към алкохолизъм и й „предложи“ да спре да пие.

Майк не бе като двамата мъже, които бе познавала. При него нямаше правила. Освен може би едно — ако ти е добре да правиш нещо, прави го. Когато видя Саманта да вдига две от ризите му, които бе хвърлил на земята и да ги слага на закачалката, той взе третата от ръцете й, хвърли я зад дивана и каза:

— Имам си прислужница.

Объркана, че без да се усети, е започнала да върши домакинската работа, Саманта отиде при кутиите и ги отвори. Вдигна капака и вдиша аромата на съвремието — на нова пластмаса. Майк се разсмя, когато видя изражението на лицето й и това я обърка. Но вече знаеше, че Майк носи майтап и обича да се шегува, за разлика от бившия й съпруг, който се смяташе за неприкосновен.

— Ароматът на новия компютър със сигурност е по-приятен от този на евтиния парфюм, който, изглежда, предпочиташ — тросна му се тя, което отново го разсмя.

Той явно възнамеряваше да седи и да я гледа как включва компютъра, но тя му каза, че трябва да й помогне. Той, разбира се, нямаше и представа колко ново бе за нея това, което ставаше. Баща й и Ричард смятаха, че има женски и мъжки задължения и те не трябва да се месят. Когато живееше в Санта Фе със съпруга си, тя отговаряше за компютрите и не бе нещо необичайно да се върне от следобедната си работа и да открие, че Ричард си е легнал и заспал, като е оставил компютъра пуснат, за да запише тя материалите, които е работил през деня, и да го изключи.

Не й отне много време да скачи компютъра с монитора и лазерния принтер. Повече време й бе нужно да въведе редакторската програма и създаде аутоекзек бат и да въведе някои други бач файлове.

След като свърши всичко това, каза на Майк, че е готова да го учи да работи с компютър.

През последните четири години бе учила твърде много хора да работят на компютър, бе се справяла с някои доста особени случаи. Имаше една жена, която закачаше дискетите към разпечатките с кламер, а един мъж разби флопито, опитвайки се да сложи фината вътрешна мембрана върху дискетата. Но въпреки това през тези четири години не бе срещала толкова трудности да научи някой да работи с компютър, каквито срещна с Майк. Той не можеше да запомни нищо от това, което му обясняваше. От опит знаеше, че за да научи някой да работи с компютър, е нужно преди всичко търпение, но след като работи два часа с него, започна да се нервира.

Усети, че започва да крещи.

— F7, не седем — каза му тя, но Майк отново натисна клавиш седем и я погледна с широко отворени очи.

След десет минути вече не можеше да се сдържа. Стискайки го с две ръце за врата, започна да го душил.

— Клавиш F7! Чуваш ли? Клавиш F7!

Смеейки се, Майк я придърпа в прегръдката си и двамата се затъркаляха по пода. Едва тогава разбра, че той нарочно се правеше на глупак, за да разбере колко време ще издържи и няма да загуби самообладание.

Когато се отдръпна от него, бе много ядосана. Защо винаги се стараеше да я докара до бяс?

— Хайде, Сам — каза той. — Не ме гледай така. Не се превръщай отново в малкото послушно момиченце.

Какво трябваше да направи? Да се качи горе и да прочете една книга! Вместо това се обърна, погледна го седнал на килима и се усмихна.

— Наистина можеш да подлудиш човек, знаеш ли?

Преди да се усети, той я целуна по врата.

— Защо да не ти дам някои от записките ми да ги вкараш в машината? — попита той.

— Ясно, аз да свърша цялата работа, а ти да прибереш парите.

— Ще деля наравно с теб, всичко, което сме заработили заедно — каза той меко, показвайки, че наистина го мисли.

Саманта го блъсна.

— Остави ме да кача основните данни и ще започна да вкарвам информацията в компютъра.

Когато той се усмихна самодоволно, тя разбра, че той се бе сдобил с това, което искаше — собствена секретарка.

След около час тя въобще не се интересуваше от него, защото това, което й даде да печата, бе много интересно. Той бе събрал стотици страници информация за различни гангстери, които са имали нещо общо с Барет. Четеше с интерес за Ноктите, Подскачащата Жаба, Бясното Куче, Келнера, Сакатия Джо, Джип Кървавия.

Колкото повече четеше, толкова повече се замисляше за Тони Барет, който можеше да й е дядо. Но за него имаше твърде малко информация в бележките, които печаташе. Когато попита Майк защо има толкова малко неща за Барет, който бе обект на биографията му, той мълчаливо й подаде страниците, в които ставаше дума за клането на 12 май 1928 година.

Не й бе приятно да пише за този ден на 1928-а. Най-силният гангстер в Ню Йорк се страхувал от Барет, от растящата му мощ, и решил да убие него и хората му. Изглежда, за него не е имало голямо значение, че по време на престъплението Барет е бил в нелегална кръчма и че освен гангстерите са загинали и много невинни хора.

Саманта четеше с растящо отвращение за кръвопролитието през онази нощ.

— Не ми харесва — каза тя, побутвайки записките настрани.

Майк повдигна вежди.

— Макси е изчезнала през тази нощ. Не си ли любопитна защо?

Тя го погледна невярващо.

— Много е лесно да се обясни защо е избягала. Колкото и да е обичала Барет, не е искала да има нищо общо с такова ужасно престъпление, като тази кървава баня.

Майк я гледа известно време, после я попита дали иска да хапне. Когато тя каза „да“, той се обади в деликатесния и поръча сандвичи. Когато храната пристигна, те излязоха в градината.

— Как умря майка ти? — попита ненадейно Майк.

— Аз я убих — отвърна Саманта, без да се замисля. После се изчерви и отвърна поглед. Дразнеше се, че той я караше да говори неща, които не желаеше да казва. Ядосваше се, че му се доверяваше. — Нямам предвид в буквалния смисъл, разбира се. Така се чувствах тогава. Детски фантазии — опита се да омаловажи страха, който я преследваше през целия й живот. — Бях дванадетгодишна, когато ме поканиха на партито на Джени Майлс. Беше важно парти, защото Джени бе най-известното момиче в училище и щеше да има и момчета. Но майка ми не ме пускаше. Когато ми каза, че съм твърде малка, за да се занимавам с момчета, й се ядосах и й казах, че тя не желае да порасна. Отвърна ми, че съм права и ако зависело от нея, щяла съм да остана на дванадесет години — Саманта правеше всичко възможно да представи историята по-забавна, тъй като не желаеше Майк да разбере какво е чувствала и какво чувстваше относно смъртта на майка си. Всъщност не желаеше никой да знае, нито да разбере как се преобърна животът й онзи следобед.

Пое дълбоко дъх и продължи.

— Както и да е. Майка ми закъсня да ме вземе от училище и да ме заведе на рождения ден. Бях почервеняла от гняв. Обикалях из училищния двор, кълнейки се никога повече да не й проговоря, когато дойде директорът да ме заведе у нас — тя стисна толкова силно рибния сандвич, че той потече през пръстите й. Забеляза погледа на Майк, погледна ръката си и видя смачкания сандвич. Хвърли го, взе една салфетка и се избърса. — Майка ми се била разбързала толкова много да ме заведе на партито, че минала пред една кола, без да се огледа. Беше убита на място.

— Сам — каза Майк, пресягайки се към нея, но тя се дръпна.

— Майка ми е бързала толкова много, че си е изгорила ръцете на печката. Но нещо толкова маловажно като изгаряне трета степен не я е накарало да отиде на лекар. Единствената й мисъл е била да заведе дъщеря си на рождения ден, защото той е… — Саманта замълча за миг, после каза горчиво: — Едно много важно парти.

— А човекът, който я удари, избяга ли? — попита бързо Майк. Не искаше да я кара да дълбае в спомените си, но пък желаеше да научи всичко.

— Не, за Бога — тя се опита да се усмихне. — Човекът, който я удари, живееше в Охайо. И беше доста разстроен от случилото се. Остана две седмици в Луизвил след… смъртта на мама и ни посещаваше редовно. Дори ми показа снимка на децата си.

— Саманта! — прошепна Майк. — Съжалявам.

— Благодаря — измърмори тя. — Това се случи много отдавна и вече го преодолях. Човек може да преживее много неща.

— Дори и съпрузи? — попита Майк, опитвайки се да се пошегува.

Саманта не се усмихна.

— Човек може да преживее съпруг, който го е предал, майка и баща, които са умрели, баба, която го е изоставила. Човек може да преживее дори и баща, който има толкова малко доверие в дъщеря си, че да постави условия в завещанието си. Мисля, че човек може да преживее всичко — тя стана от масата и понечи да влезе в къщата, но Майк я хвана.

— Сам — каза той, сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Ако някога искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.

Тя се насили да се усмихне.

— Наистина няма за какво да говорим. Нямам какво да казвам. Или поне нищо повече, отколкото би казал един обикновен човек. Имаше наистина изключително много смърт в живота ми, един развод и ще ми трябва известно време да се възстановя, но ще го направя — тя се обърна. — Защо да не попечатам още малко.

Майк я гледаше намръщено как отива в библиотеката. Каквото и да правеше, изглежда, никога нямаше да успее да проникне в черупката, в която се беше свила. Въпреки че от време на време виждаше другата Саманта, която се криеше зад студената, спокойна, владееща се млада жена, както се представяше за околните. Когато я целуваше, виждаше една страстна жена. Когато тя се смееше, виждаше жена с чувство за хумор. Когато си пийнеше, виждаше жена, която може да се закача и да пуска неприлични шеги. Но тя никога не сваляше гарда за дълго. След всяко отпускане отново се свиваше в себе си. Беше като костенурка, която е била атакувана и се крие в черупката си, но от време на време подава глава навън, оглежда се и пак се прибира.

Баща й му бе казал, че като дете Саманта е била коренно различна от младата дама, в която се е превърнала. Дейв разказваше, че като дете е била доста буйна, често се е заплитала в различни истории и е докарвала майка си до лудост. Катерила се по дърветата, имала остър език и била една безстрашна малка палавница. А майка й казвала, че трябва да напряга всичките си сили, да използва всичките си умения, за да се справя с непокорното дете.

От време на време Майк виждаше това малко момиче, но това бе твърде рядко. Искаше му се да направи всичко, което е по силите му, за да влезе под кожата й и да види малкото дяволче, което баща й му бе описал. Усмихна се, като си спомни как се опитваше да го удуши, когато не възприемаше уроците за работа с компютър, защото, ако го направеше, щеше да има една причина по-малко да бъде с нея. Сега най-важната му задача бе да я опознае. Да бъде около нея, бе като да наблюдаваш разцъфнала розова пъпка. Тя се променяше с дни и разцъфваше все повече. Сега трябваше да направи така, че да е сигурен, че тя няма да си тръгне след посещението при Барет. Оставаха му още два дни и знаеше, че ако след това тя си замине, няма да я види повече. А мисълта за това, бе нещо, с което не желаеше да се тормози.

— Сам — извика той, докато влизаше в библиотеката. — Знаеш ли, че Макси е била певица? Пеела блус.