Джуд Деверо
Сладък лъжец (37)

ГЛАВА 36

1991

Саманта се събуди сякаш от хипнотичен сън и изведнъж вече не беше Макси, а тя самата, не бе в 1928-а, а в 1991-а. Преди представлението си мислеше, че Майк ще намери човек да играе Док, но той не го направи. Пред нея беше дребният мъж, а на лицето му беше изписана тази всезнаеща усмивка. Всичко бе изиграно точно както се бе случило, нищо не бе променено въпреки изминалите години.

През онази нощ на 1928-а година Макси бе простреляла Док и бе засегнала гръбначния му стълб, но той бе успял да запази това в тайна две години, когато обявил, че е пострадал при катастрофа. Макси му бе отнела подвижността, бе отнела и парите, които Сакатия, действащ по негова заповед, бе откраднал от Скалпини. Док, изпълнен с омраза към Макси, се бе заклел да я убие, както и всеки, който знае нещо за нея. През 1964-а, когато видял снимката на Макси и внучката й, толкова щастливи, той почти обезумял. Грешката му била, че й се обадил по телефона и я заплашил. Когато изпратил убиец, тя вече била изчезнала от Луизвил.

Около 1975-а той вече не бил така силен и затова изпратил човек в Луизвил да разбере дали семейството й не знае нещо за парите на Сакатия — неговите пари.

И сега, Саманта стоеше пред този съсухрен мъж в инвалидна количка с пистолет в ръка, знаейки всичко това. В състоянието, в което той се намираше, нямаше значение дали пистолетът бе пълен с истински или халосни патрони, ако натиснеше спусъка, тя щеше да го убие. Досега той й се струваше като един стар мъж, но сега бе човекът, който бе разстрелял цял нощен клуб, пълен с хора, само за да убие мъжа, от който е забременяло неговото момиче. Виждаше човек, който, за да получи контрол върху нелегалната продажба на алкохол, бе убил много от своите хора, хвърляйки вината върху друг мафиотски шеф.

— Ти си убил човек, който те е обичал повече от собствения си живот — прошепна Саманта, говорейки за Сакатия. — Убивал си всеки, който се опитвал да се грижи за теб. Заслужавало ли си е? Сега стоиш тук, необичан от никого, сам, самотен и няма нито един човек в този свят, на когото да му пука за теб. Осакатен си от собствената си алчност. Заслужаваха ли си тези пари болката и нещастията?

Док й се изсмя, сякаш тя беше голям глупак.

— Ти си глупаво дете. Мислиш си, че всички те харесват. Да, заслужаваше си. Никога през живота ми не ми е било скучно. Получавал съм всичко, което съм пожелавал, и съм печелил всяка игра, която съм играл. Няма нищо по-важно в живота от това. Аз победих.

— Майка ми… — прошепна тя.

— Тя не значи нищо. Сакатия също. Макси няма значение, освен едно — че ме победи. Бяха ми казали, че си има любовник, но не знаех, че е бременна, докато не го чух от твоя мускулест приятел. Знаех, че не си ми роднина и нямаше да се срещна с теб, ако не бяха парите.

На Саманта й бе трудно да приеме такова отношение към хората и живота. Може би той беше прав, че тя вярваше, че всички я харесват, но винаги си бе мислила, че всеки човек се стреми да има любов и приятели. Но ако беше така, нямаше да има хора като този старец.

— Мразя те — прошепна тя.

Той й се усмихна, една нежна, лукава усмивка, сякаш знаеше какво мисли, и в този момент Саманта разбра, че той иска тя да го убие. Опита се да го погледне, без омразата да замъгли съзнанието й и видя пред себе си един стар, болнав човек, и което беше по-лошото — един нещастен човек. Майк й бе казал, че е открил, че Док няма повече пари, за да плаща на телохранителите си, защото именно тези разноски бяха стопили средствата му. Кой щеше тогава да се грижи за него, чудеше се тя. Дали щеше да отиде в някой старчески дом и непоносимите сестри да го наричат Тони?

Погледна го отново и разбра, че ако го застреля, той ще отиде в ада, мислейки, че отново е победил, защото, ако я накараше да го застреля, тя щеше да отиде в затвора за убийство.

Дръпна бавно ръката си вдясно от него и изстреля шестте патрона един след друг в стената.

* * *

Следващото, което си спомни, бе, че Майк стоеше до нея и й подаваше чаша с бренди.

— Изпий го — каза той. Тя се подчини, но Майк трябваше да й държи ръцете, които трепереха твърде силно.

— Сега — гласът й трепереше и се наложи да започне отново. — Как е оцелял Майкъл Ренсъм?

 

 

12 МАЙ 1928

Когато санитарят видя тялото на Майкъл Ренсъм, разбра, че той без съмнение е мъртъв. Не бе възможно човек да загуби толкова много кръв и да оживее. Имаше най-малко двадесет куршума в долната част на тялото му, а краката му изглеждаха като накълцано месо.

Но когато се наведе над него, мъжът отвори очи и санитарят веднага извика:

— Хей, този тук е все…

С малкото сила, която имаше, Майкъл стисна ръката на санитаря и каза:

— Ако има малко милост в теб, не им казвай, че съм жив.

Санитарят бе сигурен, че човекът е в шок и нямаше представа какво говори.

— Раните са ти смъртоносни.

— Ако разберат, че съм жив, ще станат още по-големи.

В този момент един огромен мъж се приближи. На сакото му отстрани имаше издутина, която можеше да бъде само от пистолет. Погледна към Майк и попита:

— Този как е?

Санитарят знаеше, че касапницата е дело на гангстери, но този път имаше убити и няколко жени. Всъщност всички жени от балета бяха покосени. Един от оцелелите, който бе видял всичко, каза, че първо стреляли по жените, сякаш на убийците им е било наредено да убият първо тях. Човекът каза, че три от автоматите били насочени към този мъж под чаршафа, който би трябвало да е мъртъв, но по някаква необяснима причина всички куршуми са попаднали под кръста му.

Санитарят покри лицето на Майк с чаршафа.

— Мъртъв е.

При тези думи огромният мъж кимна и се отдалечи, видимо доволен.

Когато мъжът си отиде, санитарят се наведе към Майк и прошепна.

— Ще направя всичко възможно, за да не разберат, че си жив.

Малко по-късно се почувства отвратително, че трябваше да излъже оная жена, но ако й бе казал истината, тя нямаше да успее да я запази в тайна. Когато се поосвободи, санитарят отиде отзад, за да я намери, но тя бе изчезнала. В стаята, която явно бе гримьорна на момичетата, нямаше никой, но на пода имаше локва кръв.

Санитарят трябваше да изчака, докато всички, които бяха оживели, бъдат закарани в болницата, за да заведе мъжа под чаршафа там. Лекарят му се разкрещя, че е оставил кървящ човек последен, и каза, че няма никакъв смисъл да го преглежда, защото няма никаква надежда да оживее, а има други, които се нуждаят от помощта му много повече. Но санитарят му се примоли и лекарят с въздишка изпрати Майк в операционната.

Два дни по-късно санитарят дойде в стаята на Майк и му каза, че трябва да се измъкне.

— Проверяват болничните стаи и мисля, че търсят теб.

В мъглата от успокоителни и болка Майк го помоли да му донесе телефона, за да се обади на един човек.

Майк се обади на бойния си другар Франк Тагърт, на когото бе спасил живота. След това, в болницата, Франк бе казал на Майк, че ако се нуждае от нещо, всичко, което трябва да направи, е да му позвъни.

И сега Майк молеше приятеля си за помощ.

След два часа ескорт от полицейски коли се появи пред болницата и отведе Майк до чакащия самолет. Майк отлетя за Чандлър, Колорадо, където му бе оказана първокласна медицинска помощ. Когато се оправи, той стана част от семейството на приятеля си.

През всичките години, докато живееше при Франк, Майк се чудеше какво ли се е случило с Макси, но се страхуваше да я търси — да не би Док да усети и да ги открие. Харесваше му да си мисли, че Макси и детето й са на сигурно място, но едва през 1964-а, когато видя снимката във вестника, той се увери, че жената, която обичаше, не само е оцеляла, но е и щастлива, доколкото можеше да разбере от фотографията, на която тя държеше своята внучка. Нашата внучка, помисли си Майк, щастлив, че е оставил нещо зад себе си. Именно след като видя снимката, той започна да пише книга, която щеше да озаглави „Хирургът“.

 

 

1991

— Мисля, че е по-добре да дойдете с мен — каза Блеър на Майк, а очите разкриваха това, което той не желаеше да чуе.

— Сами — каза той нежно.

Саманта го погледна и разбра.

— Не съм толкова крехка, Майк — каза тя, ставайки и оправяйки роклята на Макси. По нея имаше кръв, не истинска, а имитация на глицеринова основа — като от филмите, кръв, която стоеше винаги свежа и червена. Х. Х. Уолдън бе играл Сакатия, а баща му бе това малко момче, което се бе скрило в шкафа, когато са убили баща му. Макси е била тази, която е плащала обучението на Х. Х. и бе издържала семейството му.

— Баба ми умира, нали? — каза тя, обръщайки се към Майк.

Нито Майк, нито Блеър смятаха да я лъжат.

— Да — отвърна Блеър.

— Знае ли?

— Да. Помоли да отидете при нея двамата. Иска да говори с вас.

— Да — каза Саманта. — Искам да знам за дядо Кал.

Изведнъж разбра, че е много важно за нея човекът, когото тя толкова много обичаше, да е бил обичан от неговата съпруга, че Макси не е обичала само Майкъл Ренсъм.

Саманта се усмихна, когато видя баба си да лежи на легло, покрито с красиви розови чаршафи. Блеър бе довела Макси в клуба по-рано през деня, за да може да наблюдава всичко, но когато Саманта, играеща Макси, се беше изнизала през задната врата, Блеър премести пациентката си в една отделна стая, която някога е била съблекалнята на Майкъл Ренсъм.

Както винаги, Саманта се покатери на леглото на баба си, но Макси бе вече твърде немощна, за да се притисне до нея.

— Разкажи ми какво се случи — каза Саманта, отдръпвайки косата й от челото, усещайки как изстива тялото на Макси. Двамата с Майк трябваше да се наведат напред, за да могат да чуят какво им казва.

— Излязох от клуба — прошепна Макси с дрезгав глас. — Нямах багаж, само дрехите на гърба ми, чантата ми и платнената чанта, която ми даде Сакатия Джо. Отидох на гарата и си купих билет за парите, които имах. Стигнаха ми да отида до Луизвил, Кентъки. Когато слязох на гарата в Луизвил, седнах на една пейка. Бях гладна, не бях яла два дни, човекът, когото обичах, беше мъртъв, вероятно бях ранила смъртоносно човек, който щеше да търси отмъщение, бях бременна в третия месец и нямах дом, нямах нищо. Всичко, което притежавах, бяха десет хиляди долара в платнена чанта, белязани пари, които можеха да ми костват живота, ако изхарча дори и едно пени от тях, и бижута, които можеха да бъдат проследени, ако ги заложа. — Тя спря да си поеме дъх, преди да продължи. Майк и Саманта чакаха търпеливо, знаейки, че тя трябва да успее да им разкаже това, което знае. — Вече бях в Луизвил, когато, след като отидох в тоалетната, за да се опитам да изчистя кръвта от роклята ми, отворих чантичката и видях малка торбичка на дъното й. Тя беше пълна с големи диаманти, които струваха, ако трябва да бъда точна, три милиона долара, всичко това бе собственост на Док. Сакатия бе обърнал парите в диаманти, за да може по-лесно да ги носи. След като видях камъните, разбрах, че ако Док или някой от хората му ги открие, с мен е свършено. Върнах се в чакалнята, размишлявайки дали да сложа край на живота си или не — тя се усмихна. — Един млад мъж седна до мен и каза: „Изглеждате така, както се чувствам аз. Искате ли да хапнем нещо и да си поговорим?“ Взрях се в добрите му кафяви очи и казах „да“. Така срещнах Калвин Елиът. Заведе ме в кафето, пихме кафе и ядохме. Разказах му всичко за себе си. Той ме слушаше, без да ме прекъсне, без да ме осъжда. Когато свърших, той ми разказа своята история. Току-що се бе уволнил, преди две години родителите му починали от сърдечен удар, а преди четири месеца момичето, което обичал от началното училище, се събрало с мъж, когото познавала от шест дни. А три дни преди срещата ни военните му казали, че заушката, която е прекарал преди две години, го е направила стерилен.

Известно време на Макси й бе трудно да си поеме дъх, а Саманта едва се сдържа да не я препира да й разкаже останалото, но остана мълчалива. И двамата с Майк знаеха, че нищо вече не можеше да помогне на Макси.

Когато тя продължи, гласът й бе почти шепот.

— Двамата с Кал седяхме и се гледахме, никой не знаеше какво да каже. Тогава Кал ми каза, че трябва да се оженим. Каза, че има смисъл, защото той никога не може да има деца, а ще е срамно аз да имам дете, което да израсне без баща. Каза, че независимо, че не се обичаме и може би никога няма да се обикнем, ще обичаме детето и това ще е достатъчно.

— И ти каза да — каза Саманта, държейки непрекъснато отслабващото тяло на Макси.

— Не веднага. Казах му, че е опасно, ако хората на Док ме открият. Но Кал отвърна, че ще си сменя името и те никога няма да ме намерят. Опитах се да го убедя. Казах му, че не си струва, но той се засмя и ми отвърна, че явно не съм се гледала в огледалото скоро.

— И така ти се омъжи за него.

— След три дни — отвърна Макси, притваряйки очи. — И Док не успя да ме открие, докато не видя снимката ми във вестниците. Затова изчезнах, но това не спаси майка ти.

— А ти обикна ли го? — Саманта изрече тези думи твърде високо, тъй като притворените очи на баба й я плашеха. Искаше й се да се моли на Господ да не я взима, но Саманта не бе такъв егоист. Макси никога не споменаваше за това, но Сам знаеше, че болките й се усилват с всеки изминал ден. Лекарят й бе казал, че когато тя се бе появила, Макси престанала да взема обезболяващи, защото не желаела да е замаяна от тях и да пропусне някоя минута от часовете, прекарани със скъпата й внучка.

— Да — продължи Макси, като едва отвори очи. — Беше много лесно да се влюбиш в Кал. Не бе така вълнуващ като Майкъл, не бе от тия, които могат да те изненадат, но винаги бе около мен, когато се нуждаех от него.

Тя погледна внучката си с любов.

— Кал винаги ме е обичал.

Макси почина с обич, изписана на лицето й.