Джуд Деверо
Сладък лъжец (3)

ГЛАВА 2

Той отвори веднага след позвъняването. Саманта примигна няколко пъти — бе се променил изцяло. Носеше чиста синя риза, леко разкопчана, разхлабена копринена вратовръзка, тъмносин вълнен панталон и чудесно лъснати мокасини. Дебелата неколкодневна брада бе изчезнала, а черната му къдрава коса бе грижливо сресана на път. За минути той се бе променил — от сексапилен, доста опасен водач на банда хулигани, в проспериращ млад банкер в края на работния си ден.

— Здравейте, вие трябва да сте мис Елиът — каза той, подавайки й ръка. — Аз съм Майкъл Тагърт. Добре дошла в Ню Йорк.

— Моля те, дай ми чантата — Саманта пренебрегна протегната му ръка. — Искам да си тръгна.

Усмихвайки се и реагирайки, сякаш не бе казала нищо, Майк отстъпи встрани.

— Няма ли да влезете? Апартаментът ви е готов.

Саманта не желаеше да влиза в къщата му. Това, което я смущаваше, бе, че той можеше да промени външния си вид толкова бързо и съвършено, че за минути да се превърне от мускулест играч, който не може да направи нищо по-умно от това да запомни нещо повече от няколко футболни игри, в млад професор. Ако го бе срещнала облечен така отначало, никога не би предположила какъв е всъщност. А в момента не бе сигурна кой от двамата бе истинският.

Видя ръчната си чанта на стълбището и влезе да я вземе. Когато хвана дръжката й, чу как вратата се затвори зад нея. Обърна се ядосана, с присвити устни, но избягна погледа му.

— Искате ли да разгледате първо къщата, или само вашия апартамент?

Тя не желаеше нито едното, нито другото, но той стоеше на изхода, препречил го като каменен блок на входа на пещера.

— Искам да си отида. Искам…

— Тогава да разгледаме къщата — каза той ведро, сякаш тя се бе съгласила. — Къщата е строена през двайсетте години, не знам точно коя година, но можете да видите, че стаите са с оригинални корнизи.

Отказвайки да мръдне, тя стоеше при чантата си.

Но Майк я принуди да участва, дори неохотно, като я хвана за лакътя и полудърпайки, полупобутвайки я, я поведе от фоайето към гостната. Стаята бе широка с големи, удобни кресла с черна кожа, огромен диван и ръчно тъкан килим на пода. Навсякъде имаше различни произведения на народното творчество, както и две огромни палми в ъглите до прозорците. Имаше няколко маски по стените, както и китайски гоблен и рисунки от остров Бали. Това бе мъжка стая в тъмни цветове, кожа и дървени предмети — стая на мъж с вкус и ум.

Стаята не изглеждаше като бордей, както си мислеше, че ще бъде, под влияние на първото си впечатление от него. Наистина мъжът до нея, облечен в скъпи дрехи, стоеше много по-добре в тази стая, отколкото този, когото срещна преди малко.

Знаеше, че Майк я гледа и бе доволен от реакцията й, защото отпусна малко ръката й. Неохотно, но вече не толкова ядосана, тя го следваше от стая в стая. Разгледа трапезарията с голяма маса от Индия и един изключителен яркочервен тапет на едната стена.

Саманта се успокояваше с всяка изминала минута. Влязоха в библиотеката, облицована с дъб, с огромни, издигащи се от пода до тавана рафтове с книги. Бе впечатлена от огромния брой книги, докато не откри, че, доколкото можеше да види, всички те са за американски гангстери: произхода им, биографии, дори книги за умението да бъдеш гангстер. Тя се обърна с отвращение и тогава забеляза в ъгъла, близо до голямо бюро покрити с хартия, огромни бели картонени кутии с етикета на Компак и Хюлет Пакард. Погледна го учудена.

— Наемът ти — отвърна той на мълчаливия й въпрос. Целият ти наем за една година е в тези кутии, а аз не знам какво да правя с това проклето нещо.

— Аз бих могла… — Саманта се спря. Като гледаше как един такъв мощен компютър седи в кутията си; изпита онази прочувствена тръпка на човек, отдаден всецяло на компютрите. Може би по същия начин се чувстваше и колекционерът на кукли, ако видеше на тавана кутии с надпис „Великите кукли на баба“ и да не му разрешават да ги отвори.

— Да не би случайно да знаете да работите с компютър? — попита невинно Майк, въпреки че знаеше много добре, че тя е цар на компютрите. Той купи това, което Дейв Елиът му каза, че Саманта е пожелала да си купи.

— Разбирам малко — отвърна тя едва-едва, бавно извръщайки поглед от кутиите.

Той я заведе на горния етаж и й показа двете спални. И двете бяха отрупани с цветя и произведения на изкуството от целия свят, а едната бе обзаведена с плетени столове с възглавници с бродиран по тях бръшлян.

— Харесва ли ви? — попита той, без да се опитва да скрие любопитството в гласа си.

— Да, харесва ми — Саманта се усмихна, преди да се усети.

Когато той се усмихна в отговор на одобрението, тя остана без дъх. Той изглеждаше много по-добре, когато се усмихваше така, от удоволствие, без усмивката да е обременена от някакво друго чувство. Изведнъж й стана горещо в тази стая и тръгна към вратата.

— Искаш ли да разгледаш апартамента?

Отвръщайки поглед от него, тя кимна. Последва го на третия етаж. Когато Майкъл отвори вратата на първата стая, Саманта забрави въобще, че се намира в Ню Йорк. Навсякъде личеше почеркът на баща й. Той винаги казваше, че ако трябва да започне отначало, ще обзаведе стаята си в зелено и бургундско червено. А тази стая бе обзаведена за баща й. Канапе, облицовано в тъмнозелено, бе разположено под ъгъл срещу камина от зелен мрамор и два големи удобни, облечени в зелено стола от двете му страни. Те бяха разположени върху ориенталски ръчно плетен килим в зелено и кремаво. Наоколо имаше махагонови мебели, направени така, че да могат да се местят лесно.

Саманта се приближи до рафта на камината и видя снимки на семейството си: майка й, родителите й заедно, дядо й, нейни снимки от детството допреди една година. Взе една снимка на майка си в сребърна рамка и докато я държеше, се огледа наоколо, после затвори очи. Присъствието на баща й бе така силно, че почти очакваше, като се обърне, да го види.

Вместо това, когато се обърна, видя един чужд човек да стои при вратата и при това намръщен.

— Не ти харесва — каза Майк. — Тази стая не е за теб.

— Чудесна е — отвърна тя меко. — Усещам баща си.

Майк се намръщи още повече.

— Нали? — сега той погледна на апартамента с други очи. Това не бе жилище за една красива руса жена. Това бе мъжка стая. По-точно стаята на Дейв Елиът.

— Спалнята е тук — докато вървеше след Саманта, Майк гледаше всяко кътче с други очи.

Сестра му бе обзавела всички стаи в къщата. Майк бе обяснил на Дейв, че просто трябва да каже на сестра си как иска да изглежда неговата стая и тя ще го направи. Дейв каза, че желае апартаментът му да прилича на английска аристократична къща — и той изглеждаше точно така. Саманта му изглеждаше не на място сред тези тъмни цветове.

В спалнята стените бяха боядисани в тъмнозелено, а пердетата на прозорците към балкона бяха от кадифе на зелени и черни райета. Майк наблюдаваше как Саманта галеше покривката с любов.

— Бил ли е някога баща ми тук?

— Не. Обзаведе го с поръчки по телефона и с писма — имаше чувството, че баща й не бе мъртъв, а все още жив.

Показа й стаята за отдих до спалнята, после двете бани, облицовани в тъмнозелен мрамор. Всекидневната бе със столове на червени и зелени райета и рафтове, пълни с биографични книги, които баща й така много обичаше. На четвъртия етаж бе спалнята за гости и кабинет с тежко дъбово бюро и френска врата, водеща към балкона. Когато отвори вратата и излезе на балкона, видя, че отдолу има градина.

Не бе очаквала да види градина в Ню Йорк — поне не такава. Всъщност като гледаше сочната трева, двете високи дървета, храстите, които всеки момент щяха да разцъфнат и лехите с току-що посадени цветя, тя почти забрави, че се намира в град.

Когато се обърна към Майк, лицето й сияеше и не забеляза, че той е мрачен.

— Кой се грижи за градината?

— Аз.

— Мога ли да помагам? Ако остана тук, бих желала да помагам в градината.

Той се усмихна едва-едва.

— Ще бъде чест за мен — би трябвало да е доволен от думите й, но нещо го тревожеше, без да може да разбере какво. Преди малко наистина искаше тя да остане, но сега се надяваше да не го направи. Противоречивите чувства, които го разкъсваха, бяха породени от начина, по който тя се държеше в стаите — стаите на Дейв. Нещо в начина, по който притисна снимката на майка си до гърдите си, го караше да иска тя да си замине.

— Искаш ли да видиш кухнята?

Тя кимна. Той отвори една врата в задния край на стаята и тръгна по тясно, тъмно стълбище, водещо на долу.

— Това е стълбището за слугите — обясни той. — Тъй като къщата не е била преустроена на отделни апартаменти, ще трябва да ползваме обща кухня.

Тя го погледна остро.

— Не трябва да се тревожиш за мен — каза той раздразнен, че отново трябва да се защитава. Може би трябваше да й донесе декларация от полицията, че няма досие, че не е насилник или убиец, и единственото му провинение е глоба за превишена скорост. — Умея да готвя толкова, колкото разбирам от компютри, така че няма да се срещаме често. Използвам само хладилника. Дори тостера не ползвам.

Тя продължаваше да го гледа мълчаливо, показвайки му, че далеч не е убедена в добрите му намерения.

— Виж, Сам, може би двамата не се разбрахме, но мога те уверя, че аз не съм… не съм това, което си мислиш за мен. Ти си на абсолютно сигурно място тук. Няма да те безпокоя. Всичките врати имат здрави ключалки, а аз нямам ключове. Баща ти имаше само един оригинал. Що се отнася до кухнята, можем да си направим график. Можем да си направим разписание за всеки ден, така че да не се виждаме въобще. Баща ти ми предплати наема и мисля, че би трябвало да живееш тук. Освен това вече го изхарчих и не съм в състояние да го възстановя.

Тя не знаеше какво да отговори — дали да му каже, че смята да остане, или не. Разбираше, че не би трябвало да остава, заради начина, по който се запознаха, но усещаше присъствието на баща си по-силно, отколкото спомена за допира с този мъж. Може би не би трябвало да остава тук с него, но би ли могла да напусне втория дом, който баща й бе създал? Бе загубила дома си в Луизвил с всички онези спомени и духове, които витаеха там, а тук би могла да усети началото на нови спомени.

Неохотно остави снимката на майка си и тръгна надолу по стълбите, чак до приземния етаж, където беше кухнята. Въпреки че той й бе казал, че нищо не разбира от готвене, все пак някой умееше да готви, защото, както изглеждаше, тази красива, просторна, в синьо й бяло кухня беше добре оборудвана и удобна за ползване.

Понечи да попита нещо, но тогава погледът й се насочи към дъното на кухнята, през очарователната малка стая за закуска, където видя двойни стъклени врати, които водеха към градината. Подобно на всички градини в заден двор — и тази не беше голяма, но бе заобиколена от солидна дървена ограда, висока девет фута. Така дворът бе уединен и усамотен.

Когато я разгледа по-отблизо, тя забеляза, че градината е по-красива отколкото изглеждаше от четвъртия етаж. Около оградата, имаше розови пълзящи рози, току-що напъпили. Имаше и старомодни цъфнали ароматни рози, които тя много обичаше.

Обърна се и се усмихна на Майк.

— Справили сте се чудесно.

— Благодаря — отвърна той, наистина доволен от думите й.

Докато миришеше розите и си мислеше за стаите горе, стаите на баща й, тя прошепна.

— Ще остана.

— Добре. Може би утре ще мога да ти покажа някое място, откъдето можеш да купиш мебели. Сигурен съм, че ще искаш да промениш нещо, тъй като не са много удобни за една жена. Сестра ми е дизайнер по вътрешно обзавеждане и аз бих могъл да осигуря всичко чрез нея, така че…

Тя се обърна към него с каменно лице.

— Мистър Тагърт, благодаря ви много за предложението, но искам да сме наясно още отначало. Не търся нито приятел, нито любовник или пък екскурзовод. Имам работа, която трябва да свърша в този град и когато го направя, си тръгвам. И в този период от време нямам намерение да започвам каквото и да е. Разбирате ли?

От погледа му й стана ясно, че наистина я е разбрал.

— Разбрах ви отлично. Не искате да имате нищо общо с мен. Чудесно. Ключовете ви са в кухнята. Един за външната врата, друг за апартамента ви. Баща ви искаше всички брави да са еднакви, така че ключът е само един.

— Благодаря ви — отвърна тя, като отиваше към кухнята.

— Саманта — каза той, докато тя минаваше край него. — Имам една молба.

Тя не се обърна.

— Какво? — попита.

— Ще се виждаме от време на време, особено в кухнята, и бих искал да ви помоля… — той понижи глас. — Ако трябва да слизате долу нощем или рано сутрин, не носете от онези бели дантелени неща. Виждате какви са предпочитанията ми. Червено и черно е добре. Мога да приема червено или черно, синьо също, но не мога да се оправя с тези бели дантели.

Без да го погледне, Саманта побягна в кухнята, грабна ключовете и изтича нагоре.