Джуд Деверо
Сладък лъжец (2)

ГЛАВА 1

Ню Йорк

Април 1991

Петнадесет минути след като Саманта Елиът кацна в Ню Йорк, й откраднаха портмонето. Всъщност вината бе нейна, понеже, бръкна в чантата си за книжна кърпичка и забрави да затвори ципа. Така крадецът е трябвало само да бръкне в чантата и да извади портмонето. В него бяха почти всичките й пари и двете кредитни карти „Мастъркард“ и „Америкън експрес“. Добре че все пак се бе сетила да отдели сто и петдесет долара в сака си и не беше съвсем без пари.

След като откри кражбата, трябваше да ликвидира кредитните си карти. Всичко, което ставаше, я травматизираше: пристигайки за пръв път в големия, отвратителен град Ню Йорк, за „добре дошла“ я ограбиха и трябваше да ликвидира кредитните си карти. За отегчената жена зад гишето „Загубени вещи“ това бе нещо обикновено. Случваше се по петдесетина пъти на ден. Тя даде на Саманта да попълни формулярите и й посочи едно табло на стената, където бяха изписани телефонните номера на кредитните компании, като й каза да се обади. Докато Саманта телефонираше, жената успя да си лакира ноктите, да поговори с приятеля си по телефона и да каже на колежката си какво иска за обяд. И свърши всичко това едновременно. Саманта се опита да й обясни, че откраднатото портмоне е било на майка й и е имало кожена подплата с психоделична украса, както казваше баща й. Но жената я погледна празно и каза:

— Да, разбира се.

Ако малко преди това не бе демонстрирала, че е достатъчно интелигентна да върши няколко неща едновременно, Саманта би си помислила, че е абсолютно тъпа, съдейки по празния й поглед.

Когато излезе от отдела за загубени вещи, откри, че куфарът й е заключен в една остъклена стая и трябва да намери човек от охраната да й отключи. Това се оказа един малък подвиг, тъй като нито един от хората, които пита, не знаеше кой има ключ, нещо повече, изглежда, никой не знаеше, че тази заключена стая съществува. Когато накрая успя да го вземе и го буташе с количката към изхода, цялата се тресеше от изтощение и отвращение.

Трябваше да вземе такси, първото такси в живота й, и да отиде в града.

След тридесет минути седеше в най-мръсната кола, която бе виждала някога. Вътре вонеше на цигари толкова силно и тя помисли, че ще припадне. Но когато се опита да отвори прозореца, откри, че всички ръчки липсваха. Искаше да поговори с шофьора, но в името му, написано над брояча, преобладаваха Х и К и явно той не знаеше много добре английски.

Таксито мина по един мост, който изглеждаше готов за бракуване, после продължи по улици, отрупани с малки магазинчета с мръсни витрини. Когато шофьорът за трети път я попита за адреса, тя му подаде листа, стараейки се да не излее отвращението си върху него. На листа, даден й от адвоката на баща й, пишеше, че апартаментът се намира в кооперация на Източна Шестдесета улица между Парк и Лексингтън Авеню.

Когато шофьорът намали, за да открие номера, тя видя, че се намират на улица, която изглеждаше малко по-спокойна и по-тиха от тези, през които бяха минали. Таксито спря, тя плати на шофьора, пресмятайки бързо бакшиша, и взе куфарите си сама.

Къщата пред нея бе пететажна, само с два големи прозореца. Бе доста приятна градинска къща с малко стълбище, водещо към врата с прозорец над нея. От лявата й страна растеше глициния, която бе стигнала до покрива и бе покрита с лилави пъпки, готови всеки миг да разцъфнат.

Саманта натисна звънеца и зачака. Никой не отвори. Позвъни още три пъти, изчака петнадесетина минути, но пак никой не се появи.

— Разбира се — каза си тя, сядайки на куфарите. Какво трябваше да очаква? Че хазяинът ще е тук, за да й даде ключ за външната врата? И то само защото го бе известила за пристигането си, той би трябвало да се тормози и да я чака, за да й отвори? Какво го интересуваше него, че тя иска да се изкъпе и да седне някъде на спокойствие?

Докато чакаше, чудейки се дали мъжът изобщо ще се появи, се замисли какво би могла да прави в огромен град като Ню Йорк, ако няма къде да отседне. Би могла да вземе такси и да отиде в хотел. Би могла да накара адвоката на баща си да й изпрати пари, докато си открие собствена банкова сметка в Ню Йорк.

Изминаха още няколко минути, но никой не се появи. Минувачите също не й обръщаха внимание. Няколко мъже й се усмихнаха, но тя рязко се извърна.

Огледа се и видя, че под стълбата има друга врата. Може би това е входната врата и трябва да почука на нея.

Без да е сигурна дали е безопасно да остави куфарите си на площадката, тя реши да ги зареже и да слезе, като се молеше да не ги откраднат. Слезе по стълбите, мина покрай красива ограда от ковано желязо със заострени върхове и почука. Отново никой не отвори.

Въздъхна и стисна юмруци. Погледна към куфарите. Все още бяха на мястото си. До вратата имаше саксия с червено мушкато и когато я видя, тя се усмихна. Поне цветята изглеждаха щастливи: грижеха се добре за тях, нямаше увехнали листа, пръстта бе влажна, но не и мокра, а те бяха натежали от цвят.

Все още усмихвайки се, тя тръгна към стълбите, но тъкмо се бе изкачила, една футболна топка профуча толкова близо до главата й, че трябваше да се наведе, за да не я удари. Веднага след нея се появи огромен мъж, облечен в дочени шорти и потна фланелка, разпрана от раменете до кръста. Саманта се прилепи плътно до стената, опитвайки се да се отдръпне от пътя на мъжа, но не бе достатъчно бърза. Той хвана топката точно когато тя минаваше над главата й. Видя Саманта едва когато щеше да падне върху нея. Пусна топката и я хвана точно преди да падне върху заострените колове на оградата. Ръцете му я сграбчиха и притиснаха до тялото му, за да я защитят.

Известно време стоя в прегръдката му. Той бе доста по-висок от нея, но начина, по който я държеше, позволяваше да се гледат очи в очи. Саманта понечи да каже „благодаря“, но когато го погледна, забрави всичко.

Той бе изключително красив мъж, с черна, къдрава коса, големи черни вежди, тъмни очи, а на миглите му би завидяла всяка жена. Устните му също бяха много красиви. Изглеждаше като скулптура на Микеланджело. Сигурно щеше да изглежда женствен, ако не пращеше от мускули. Не, той въобще не изглеждаше женствен. Никакви мигли не биха могли да го направят да изглежда по-малко мъжествен. Всъщност мъжествеността струеше от него и караше Саманта да се чувства малка и беззащитна. Той дори миришеше на мъж, но не изкуствения мирис, който можеш да усетиш във всеки магазин. Този мъж миришеше на мъжка пот, малко на бира, а кожата му имаше бронзов оттенък.

Най-много я впечатли устата му. Имаше най-красивата уста, която бе виждала. Тя бе сочна и изваяна, изглеждаше едновременно нежна и мъжествена, и тя не можеше да отдели очите си от нея и когато видя тези устни да се приближават към нейните, не се отдръпна. Той докосна устните й нежно, сякаш искаше разрешение. Саманта реагира инстинктивно, водена от някаква нужда и от нещо много по-дълбоко. Отвори устните си и той я притисна. Ако животът й зависеше от това, не би ги отделила от топлата му сладка уста. Когато сложи ръка на гърдите му, за да го спре, усети кожата му. Никога не бе докосвала толкова мъжко рамо — твърдо, силно, мускулесто. Ръката й се плъзна по мускулите му, а пръстите й се забиха в якото му тяло.

Когато ръката й го прегърна, той се наведе и голямото му, силно, тежко тяло я притисна към стената. Ръката й се плъзна по гърба му под отворената отстрани риза и докосна очертаните му мускули.

С въздишка, отронила се от устните й, тялото й започна да потъва в неговото.

Като сложи голямата си ръка зад главата й, обърна я настрана и започна да я целува с цялата страст, която бе пропуснала в живота си. Целуваше я така, както винаги бе мечтала и искала да я целуват. Целуваше я така, както свършват приказките, както пише в книгите, че трябва да почувстваш целувката, целуваше я както никой досега не я бе целувал.

Когато той промуши крака си между нейните, Саманта го прегърна през врата, като го притисна колко то може по-близо.

Той отдръпна устните си от нейните и започна да я целува по врата, по ухото, а ръцете му галеха гърба й. Обхвана с ръце задните й части и я повдигна така, че тя се опря на бедрото му, после повдигна крака й и го сложи на кръста си.

— Хей, Майк, събираш тълпата.

Отначало Саманта не чу гласа. Тя не чуваше нищо, само усещаше.

Мъжът се отдръпна. Отдръпна устните си от лицето й, сложи ръка на бузата й, като я галеше с палеца си, усмихвайки се.

— Хей, Майк, това да не е някоя отдавна изчезнала братовчедка или я забърса на улицата?

Навеждайки се, мъжът целуна нежно Саманта и свали крака й от кръста си.

Когато той се отдръпна, Саманта започна отново да разсъждава. Отначало се почувства ужасена от това, което бе направила. Опита се да си измъкне ръката, но той веднага я хвана.

Пред тях стояха трима потни мъже, които изглеждаха сякаш носят цигарите си в ръкавите на фланелките и пият бира за закуска. И тримата имаха цинично и самодоволно изражение на лицата, сякаш знаеха нещо, което не би трябвало да знаят.

— Ще ни представиш ли?

— Разбира се — отвърна мъжът и избута Саманта напред. — Бих желал да ви представя… — той се обърна към нея въпросително.

— Саманта Елиът — едва успя да прошепне тя.

— О, така ли? — каза мъжът, после отново погледна тримата мъже, които се побутваха, след като разбраха, че Майк не познава жената, която преди малко целуваше така, сякаш възнамеряваше да я изяде.

— Искам да ви представя моята наемателка — каза мъжът, усмихвайки се. — Тя ще живее с мен в къщата.

Гордостта и удоволствието прозираха в гласа му.

С рязко движение Саманта се освободи от прегръдката му. Тъкмо се бе успокоила, че унижението й няма да бъде толкова голямо, когато разбра кой е мъжът, се ужаси. Ужас, унижение, паника, погнуса — това бяха чувствата, които се бореха в нея и й се искаше да избяга или да умре. Дори и двете.

— Съквартирантка, а? — смеейки се вулгарно, единият от мъжете я огледа.

— Ако искаш да живееш с мен, гадже, само ми кажи — каза вторият мъж.

— С теб и с жена ти — каза третият, като удари другия в ребрата. — Скъпа, аз не съм женен. Наистина ще се грижа добре за теб. По-добре от Майк.

— Разкарайте се оттук! — изкрещя Майк, но без злоба или яд, просто весело и им хвърли топката.

Единият от мъжете хвана топката и тримата продължиха по улицата, побутвайки се и смеейки се.

Мъжът се обърна към нея.

— Аз съм Майк — подаде ръката си, но Саманта само го изгледа. — Майкъл Тагърт — след като тя отново не реагира, той започна да обяснява. — Вашият хазяин. Вие ми писахте, спомняте ли си?

Без да каже и дума, Саманта мина покрай него, внимавайки да не го докосне, и се качи по стълбите. Взе си багажа, преди той да я настигне.

— Изчакайте за момент да отключа. Надявам се, че апартаментът ще ви хареса. Наех хора да го почистят и да сложат чисти чаршафи. Съжалявам, че не бях тук да ви посрещна, но бях загубил представа за времето и… Хей! Къде отивате?

Хванала двата си куфара, Саманта си бе тръгнала и вече бе подминала три къщи, когато той успя да отключи.

Вземайки по две стъпала наведнъж, Майк я настигна и застана пред нея. Посегна да вземе куфарите й, тя се отдръпна и се опита да го заобиколи, но той я спря.

— Не сте ядосана от закъснението ми, нали?

Саманта го погледна студено и отново се опита да го заобиколи. След три нейни опита да мине, а той все я спираше, тя се обърна и тръгна в друга посока. Но той отново застана пред нея. Тя спря и го погледна.

— Ще ме пуснете ли да мина?

— Не разбирам — каза той. — Къде отивате?

Интелигентни, но тъпи хора, помисли си тя. Целият град е пълен с подобни хора. Все още втренчена в него, каза:

— Отивам да си търся хотел, мистър Тагърт.

— Хотел? Но апартаментът е готов. Не сте го видели още, така че не можете да кажете, че не го харесвате. Аз ли съм причината? Казах ви, съжалявам, че закъснях. Обикновено не закъснявам, но часовникът ми се намокри миналата седмица и сега е на поправка. Затова не знаех колко е часът. А и тези шемети, с които бях, сигурно не биха ми казали колко е часът, ако имаха часовник, или пък щяха да се пошегуват.

Като го погледна смразяващо, Саманта мина покрай него, но той не се оставяше така лесно. Застана пред нея и завървя гърбом.

— Заради момчетата е, нали? Доста са груби, нали? Извинявам се заради тях. Виждам се с тях само когато играем футбол и в гимнастическия салон. Искам да кажа, че не са ми постоянни приятели, ако това ви тревожи. Няма да ги видите в нашата къща, обещавам.

Саманта спря за момент учудена. Как може да е толкова красив и да не разбира нищо? Насили се да отвърне поглед от него. Точно красотата му я накара да извърши тази глупост.

Продължи, а той вървеше до нея.

— Ако не е закъснението ми, не са момчетата, тогава къде е проблемът? — попита той.

В края на блока тя спря. Зачуди се какво ще прави сега. Нямаше представа къде отива, но край тях минаваха доста таксита. Във филмите хората заставаха на бордюра и махваха с ръка на такситата. Така че тя преметна чантата си през рамо и вдигна ръка. След секунда едно такси спря пред нея. Тя хвана дръжката.

— Почакайте — каза Майк, когато тя отвори вратата. — Не можете да си тръгнете. Вие никога не сте била тук и не знаете къде да отидете.

— Искам да се махна далеч от вас, и то колкото се може по-бързо — отвърна тя, без да го погледне.

На лицето му се изписа изненада.

— Мислех, че ме харесваш.

С въздишка на отвращение Саманта понечи да влезе в таксито. Но Майк я спря, като й взе куфара, после я хвана за ръката.

— Няма да си тръгнеш — каза той, после се обърна към шофьора. — Изчезвай.

Шофьорът го погледна и без да задава въпроси, потегли, без дори да дочака Майк да затвори вратата.

— Добре — каза тихо Майк, сякаш говореше на уплашен кон. — Не знам какво става, но мисля, че трябва да поговорим.

— Къде? Във вашата къща? Къщата, където аз трябва да живея с вас?

— Затова ли е цялата работа? Ядосана сте ми, защото ви целунах? — той се усмихна нежно и понижи многозначително глас. — А аз си мислех, че целувката ми ти хареса — и се приближи до нея.

— Махнете се — тя отстъпи назад. — Разбрах, че в този град на никого не му пука за нищо, но мисля, че все някой ще ми обърне внимание, ако се разкрещя.

При тези думи Майк се обърна и я огледа. Бе облечена в строга рокля в морскосиньо — това бе единственото, което можеше да каже за облеклото й. Беше в обикновена рокля, стигаща до коленете й, и жакет с бяла яка и маншети. И тази малка невзрачна рокля успяваше изцяло да скрие всяка извивка на тялото й. Ако Майк не я бе докосвал и опипвал, никога не би могъл да повярва, че тя има великолепно тяло. Щеше да си мисли, че е плоска като дъска. Когато я целуваше, той прокара ръка по гърба й, по плешките, доста приятно изпъкнали, после надолу по хубавите й задни части, после по гърдите й и перфектните бедра до глезена и малкото й стъпало. Би се обзаложил, че е невъзможно подобно тяло да се скрие под каквито и да е дрехи, но тя по някакъв начин бе успяла да го направи.

Когато погледна лицето й, откри, че е на границата между красива и симпатична, но пък носеше много малко грим, сякаш за да притъпи красотата си, вместо да я подчертае, а косата й бе дръпната силно назад. Предполагаше, че косата й е дълга и така както я носеше, изглеждаше абсолютно права, но един кичур се бе освободил и къдрица се спускаше по бузата й. Спомни си как си играеше с този кичур и му се прииска отново да го докосне.

Гледайки я сега, му бе трудно да повярва, че това е жената, която бе целувал преди малко. Липсваше всякаква сексапилност в лицето и тялото й. Всъщност, както бе облечена в семплата си рокля, със здраво завързаната отзад коса, би си помислил, че е омъжена, има няколко деца и е учителка в неделно училище. Ако я срещнеше на улицата, не би се обърнал след нея. Но твърде ясно си спомни, че само преди минути тя бе коренно различна. Страстната, привлекателна, жадна красота се криеше някъде в нея.

Когато скочи зад стълбите, за да хване топката, той едва не я стъпка, а после инстинктивно я хвана да не падне на желязната ограда. Отвори уста да я попита дали е добре, но когато погледна очите й, не можа да каже и дума. Тя го гледаше, сякаш го приемаше за най-красивия, най-сексапилния и желан мъж в света. Майк знаеше още от дете, че е привлекателен за момичетата и използваше това си предимство, когато бе възможно. Но никога досега жена не го бе гледала така.

Допускаше, че може би и той я е гледал по същия начин. Големите й сини очи бяха пълни с изненада и желание. Устните й бяха толкова сочни и прелъстителни, че умираше от желание да ги докосне.

Отначало я целуна, без да е сигурен дали трябва да го прави, тъй като не искаше да я уплаши. Но в момента, когато устните му докоснаха нейните, разбра, че не може да спре. Никога досега жена не го бе целувала като нея. Не беше само желанието, което извираше от нея, но и глад. Целуваше го, сякаш е била в затвор десет години и след като са я освободили, той е мъжът, който желаеше повече от всичко на света.

Затова в момента Майк не можеше да разбере какво става. Как можеше да го целува така, а десет минути по-късно да го гледа, сякаш го презира? Как можеше тази порядъчна млада жена да е същата чаровница, която обви крака си около кръста му?

Майк не знаеше отговорите, нито разбираше нещо от това, което ставаше в момента, но бе сигурен в едно — нямаше да я пусне да си отиде. Той трябваше да разбере какво я кара да иска да се махне от него. Що се отнася до него, той би желал да я вдигне и да я занесе в къщата, и да я задържи може би завинаги. Но ако тя пожелаеше, би направил всичко преди това — да се изкачи на небето, да събере дузина звезди, да ги наниже на гирлянди и да ги закачи в спалнята й. Все пак, помисли си, би трябвало да го знае, за да се подготви.

— Извинявам се за всяка постъпка, с която съм ви обидил — каза той, без, разбира се, да го мисли. Всичко, което си спомняше, бе крака й около кръста му.

Саманта присви очи.

— И предполагаш, че това ще ме накара да ти повярвам? — тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои, тъй като забеляза, че вече привличат вниманието на минувачите.

— Не можем ли да отидем някъде и да поговорим? — попита той.

— В твоята къща може би?

Майк реши, че това не е толкова лоша идея въпреки сарказма в гласа й.

— Няма за какво да говорим.

Този път не можеше да не отбележи убеждението й, че къщата му е свърталище на греха. Майк пое дълбоко дъх.

— Ще се върнем в къщата, ще седнем на верандата с изглед към Ню Йорк и ще поговорим за всичко. После, ако все още искаш да си тръгнеш, ще ти помогна да си намериш хотел.

Саманта знаеше, че не трябва да го слуша. Трябваше да спре друго такси и да намери къде да прекара нощта.

— Виж, ти дори не знаеш къде отиваш, нали? Не можеш просто да спреш такси и да кажеш: „Закарайте ме в някой хотел.“ И нищо повече. Ти не знаеш дори къде ще се озовеш. Така че позволи ми поне да ти направя резервация.

Виждайки колебанието й, Майк реши да тръгне към къщата, надявайки се, че тя ще го последва заради багажа си. Тъй като не желаеше да насилва късмета си с успеха, който бе постигнал, не каза нищо повече. Но вървеше бавно, спирайки от време на време, за да се увери, че тя го следва.

— Сега искаш ли да ми кажеш къде е проблемът?

Саманта гледаше ръцете си. Беше изморена от дългия, изтощителен ден. Всъщност така се чувстваше от години насам.

— Мисля, че е очевидно — отвърна тя, опитвайки се да не го гледа, тъй като бе много леко облечен. Докато стоеше облегнат на оградата, той бръкна под фланелката си без ръкави, за да се почеше по гърдите, и тя видя здравите му коремни мускули. След като той не отговори, тя поясни. — Нямам намерение да живея в къща с мъж, който ще ме преследва през цялото време и навсякъде. Жалея баща си, току-що се разведох и не желая никакви усложнения повече.

Може би Майк би приел обидата в думите й, но тя го накара да се чувства като стар мръсник, който не може да се спре да гони всяко младо и красиво момиче. Потискайки изкушението си да й отвърне, че въобще не се е натрапвал, се изкушаваше също да й каже, че просто се бяха целували и нищо повече. Затова няма нужда да се държи, сякаш той със сигурност е насилник, който току-що я е задявал.

— Добре — каза той студено. — Какви са правилата?

— Не разбирам за какво говориш?

— Много добре разбираш. Човек, който се облича като теб, трябва да живее по определени правила. Сега ми кажи какви са твоите.

При тези думи Саманта взе ръчната си чанта и посегна към куфара, но той сложи ръка върху него.

— Добре — каза той, този път примирено. — Извинявам се отново. Не можем ли да опитаме отначало?

— Не. Невъзможно е. Би ли ми дал куфара, искам да си тръгна.

Майк нямаше такова намерение. Освен, че я желаеше толкова много, че се бе изпотил целия въпреки студения ден, той бе дал обещание на баща й. Бе наясно, че тя не знае колко близки бяха с Дейв, не знаеше, че двамата бяха прекарали доста време заедно, преди Дейв да му каже, че Саманта се прибира у дома. След това си пишеха, като Майк изпращаше писмата си до адвоката. По някаква причина Дейв не желаеше Майк и Саманта да се срещнат, поне докато той е жив. Два дни преди да умре, Дейв се обади на Майк и въпреки че бе твърде слаб и едва говореше, Майк разбра основното, което искаше да му каже. Дейв каза, че изпраща Саманта в Ню Йорк и го помоли да се грижи за нея. Тогава Майк мислеше, че няма друг избор и му обеща, че ще я пази и ще се грижи за нея. Но едва сега разбра какво е имал предвид Дейв.

Погледна двете й чанти.

— В коя са нощниците ти?

Саманта си помисли, че това е доста странен въпрос, но пък и последните няколко минути бяха най-странните в живота й.

Без да чака отговор, той взе ръчната й чанта и отвори вратата.

— Пет минути. Не повече. Дай ми пет минути и позвъни.

— Би ли ми върнал чантата?

— Колко е часът?

— Четири и петнайсет — отвърна тя автоматично, като погледна часовника си.

— О’кей, в и двайсет звънни.

Затвори вратата и я остави на стълбището без половината й багаж. Тя натисна звънеца, но никой не отговори. Изкушаваше се да вземе големия куфар и да си тръгне, но скритите пари бяха в ръчната й чанта. Затова седна на куфара и зачака.

Опита се да не мисли за баща си, да не се пита защо постъпи така с нея и най-вече да не мисли за съпруга си, по-точно бившия си съпруг, и се насили да разгледа тротоарите и улицата пред нея. Насили се да гледа хората, мъже, облечени в джинси, жени с невероятно къси поли. Дори въздухът в Ню Йорк сякаш бе пълен с ленивостта на неделния следобед.

Този мъж, Майкъл Тагърт, каза, че иска да започне отначало. Ако бе възможно, и тя би желала да започне живота си отначало. Да започне от сутринта в деня, когато почина майка й, защото след този ден всичко в живота й се промени. Дори и това, което се случи днес, бе част от болката и раната, която се отвори в този ден.

Когато погледна часовника си отново, си помисли, че би могла да го заложи. Но той струваше тридесет долара като нов и се съмняваше, че би могла да вземе нещо повече за него. Забеляза, че е четири и двадесет и пет. Помисли, че ако позвъни, Майкъл Тагърт ще й отвори и ще й даде чантата. А тя ще намери къде да отседне. Колкото по-бързо започне изпълнението на тази едногодишна присъда, толкова по-бързо ще успее да се махне от този ужасяващ град.

Пое дълбоко дъх, пооправи си роклята, провери дали косата и е вързана и позвъни.