Джуд Деверо
Сладък лъжец (18)

ГЛАВА 17

След като зави на ъгъла на Шестдесет и четвърта улица, Саманта започна да бяга. Дъждът бе много силен и цялата бе вече вир-вода. Но бързаше не заради това, а за да се върне при Майкъл. Той сигурно се бе ядосал, че е излязла, без да му каже къде е. Сигурно ще е афектиран, но ще се зарадва да я види. Ще е доволен, че е жива и здрава, и ще иска да му разкаже какво е правила, какво е видяла, какво е купила. Ще пожелае да му разкаже всичко. Не можеше да си обясни защо, но беше сигурна, че ще е точно така. Просто го знаеше.

Той отвори вратата още преди да е изкачила стълбите. Очевидно бе стоял на прозореца и я бе чакал. Въпреки че избухна, тя му се усмихна.

— Къде, по дяволите, беше? — каза той ядосано, но тя усети облекчението в гласа му. Откри още нещо — любопитство. — Ако се беше забавила още една минута, щях да се обадя на ченгетата. Не разбираш ли, че този град е много опасен?

— О, Майк — отвърна тя, смеейки се и прокара ръка по мократа си коса. — Има хиляди, милиони жени, които се разхождат, без да са в компанията на някой голям и силен мъж, който да ги пази.

Забеляза, че той се поуспокои малко, когато го нарече голям и силен мъж.

— Да, но те знаят какво правят, а ти…

Той спря, защото тя кихна. Хвана я за ръката и я заведе в банята.

— Свали веднага тези мокри дрехи.

— Майк, имам сухи дрехи горе. Трябва…

— След днешния случай се страхувам да те изпусна от очи. Дори ако трябва да отидеш горе. Ще ти донеса да облечеш нещо — той затвори вратата на банята.

Известно време Саманта остана загледана в огледалото. Наистина изглеждаше свежа и щастлива, както се и чувстваше. Започна да се съблича бързо, колебаейки се дали да си свали и бельото. Накрая го свали и се избърса с хавлията. Майк почука, отвори леко вратата, колкото да й подаде един халат. Взе го и видя, че е чисто нов и досега не е носен. Просто не бе нещо, което Майк би сложил. Бе халат, който една жена би купила на мъж и после би му се ядосала, че не го носи. Само Дейвид Нивън би облякъл подобно нещо и би се чувствал добре в него.

Облече го и й стана приятно. Халатът бе на Майк и беше чудесен.

Когато излезе от банята, бършейки косата си, Майк я чакаше в кухнята с чаша питие.

— Не — започна тя, но той бутна чашата в ръцете й и тя я взе.

— Сега — каза сухо той. — Искам да знам къде беше? Какво те накара да бягаш така? Какво те уплаши до смърт?

Тя отпи голяма глътка джин с тоник.

— Ако не престанеш да хленчиш, няма да ти покажа какво ти купих.

Думите й го накараха да се ококори.

— Хайде — каза тя и отиде в трапезарията, където можеше да седне и да гледа дъжда. Остави Майк там и отиде да вземе чантите от фоайето. — Затвори очи и протегни ръце.

След моментно колебание той направи това, което му каза. Тя разопакова самурая и го сложи в ръцете му. Той отвори очи и тя забеляза, че е поласкан.

Майк мълча известно време, държейки малката скулптура. Харесваше му страшно много. Всъщност той също би си купил подобно нещо, но имаше нещо много по-важно от това, че статуята му харесваше — фактът, че тя му я подари. Никога досега жена, с която бе обвързан, не му бе правила подаръци, освен за рождения ден или Коледа. Всички подаръци, които бе получавал от жени, бяха нещо много лично — пуловер, вратовръзка или портфейл. И обикновено следваха думите: „Хайде да отидем на вечеря и ти ще го сложиш“, което означаваше, че той ще плати много повече, отколкото струваше подаръка.

— Харесва ли ти? Помислих си, че много прилича на теб. Разбираш ли, някак свиреп, но много сладък, а и е усмихнат.

Той я гледаше, сякаш я вижда за пръв път. От това, което виждаше изписано на лицето й, наистина можеше да се каже, че я вижда за пръв път — тя изглеждаше щастлива.

— Дали ми харесва? — отвърна той нежно, объркан от удоволствието, което й доставиха думите му. Възможно ли бе да изпиташ удоволствие, правейки подарък на друг човек.

Стана и отиде до прозореца, за да разгледа скулптурата на светлината. Разглеждаше лицето на самурая, дрехите му. Когато вдигна поглед, Сам стоеше да него.

— Това е най-хубавият подарък, който съм получавал в живота си — каза той искрено. Обикновено, когато получеше подарък от жена, той я целуваше, а по-късно след богата и скъпа вечеря, я завеждаше в леглото си. Но сега само се усмихна на Сам, докато пръстите му следваха извивките на малката фигура. В тази усмивка се съдържаше много повече интимност, отколкото бе споделял с други жени в леглото.

Върнаха се при масата и тя започна да разказва, а той я наблюдаваше, докато слушаше. Тя разказваше за великото и чудесно преживяване, когато бе пазарила самурая. Разказваше, сякаш бе тръгнала да завоюва нови граници във вражеска територия.

— Какво още си купи? — попита той, кимвайки към чантите.

Тя започна да вади покупките си от чантата и Майк разбра, без тя да каже и една дума, че ходенето за покупки за нея е било ново приключение. Колко е странно, помисли си той. Често му се струваше, че сестрите и майка му, а понякога и всички жени в квартала, също като тях се събират в трапезарията да разглеждат покупките си.

Обсъждаха всяка една покупка и той одобри това, което тя му показа. Слушаше с интерес разказа й за Медисън и Пето Авеню, как са били облечени другите жени, как си е купила хотдог от улична сергия. Всичко това бе съвсем обикновено, но за Саманта, съдейки по блестящите й очи, бе едно великолепно преживяване.

След като му показа всичко, с изключение на бялата нощница, Саманта се бе изтощила да разказва и се отпусна на един стол, без да прибере разхвърляните по масата дрехи. Погледна усмихната навън.

— О, Майк — каза тя. — Не съм била така… — търсеше подходящата дума. — Така щастлива от години.

— Ходенето на покупки те прави щастлива?

— И да, и не. Егоизмът на този град, прическата ми, маникюрът, животът тук в тази къща, без да има нужда да готвя, да чистя, и ти, който ме гледаш, сякаш… — спря се, погледна го и не продължи.

Той проговори пръв.

— Какво правеше в Санта Фе? — попита с искрено любопитство, тъй като, доколкото можеше да каже, откакто бе в Ню Йорк, тя не правеше нищо необичайно. Сестрите му, майка му и другите жени, които познаваше, изглежда, прекарваха живота си, суетейки се около прическите и маникюра си.

— Работех — отвърна Саманта, знаейки, че трябва да си държи езика зад зъбите, но питието я бе отпуснало. — Работех в Компютърленд пет дни в седмицата, а две вечери и в събота вечер водех курсове по аеробика в местния санаториум. Когато не бях на работа, вършех къщната работа, плащах сметките, купувах продукти, такива неща.

— А какво правеше съпругът ти? — без той да го желае, думата „съпруг“ прозвуча като подигравка.

Саманта се изсмя беззвучно и вдигна чашата си високо, сякаш искаше да вдигне тост.

— Той пишеше най-великия американски роман.

Едва сега Майк разбра защо тя мрази толкова много писателите.

— А как живееше с баща си, преди да се омъжиш?

Тя пресуши чашата и се загледа в дъжда. Когато започна, говореше толкова тихо, че той едва я чуваше.

— В едно телевизионно шоу попитаха един човек защо не се е развел с жена си, след като била ужасна. Беше много приятен човечец. Отвърна, че понякога мисли, че е като часовник и жена му е тази, която го навива. Затова се страхува, че ако я изгуби, ще седне някъде и никога повече няма да може да стане. Ще бъде като часовник, който са забравили да навият. Майка ми бе контактен и общителен човек. Мисля, че същото се случи с мен и баща ми. След смъртта й ние… бяхме ненавити часовници.

Майк не бе сигурен дали е разбрал точно думите й. През целия си живот той се бе борил за самостоятелността и самотата си и не можеше да си представи как двама души могат да живеят заедно в една къща. Когато бе малък, едно от децата бе влязло в стаята му и я бе обърнало наопаки. Тогава си мислеше, че сигурно е божествено да си единствено дете в семейството.

Сега, докато я гледаше, свита в стола, облечена в халата му — никога не го бе харесвал — не бе сигурен, че е добре да си само дете.

Усмихна й се.

— Разкажи ми нещо повече за живота си. Разкажи ми за Санта Фе.

Тя се изсмя.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че Санта Фе е най-странното място на този свят. Да ти разкажа ли за семинарите за спасението на душата, или за новия ескалатор?

— За всичко — отвърна той.

Тя започна да говори. Майк я слушаше и се смееше. Дъждът ги бе отделил от света. Бе една най-обикновена вечер — двама души, които седяха на масата, пиеха джин и говореха. Но за Майк това бе една от най-приятните вечери в живота му. За първи път бе с жена и не се чувстваше задължен да я впечатли. Погледна малкия самурай и го стисна здраво.

— Какво? — попита той.

Саманта го гледаше очакващо.

— Искам да ми разкажеш за Колорадо, за единадесетте си братя и сестри. Ако искаш, разбира се — говореше малко стеснително, сякаш правеше нещо, което не би трябвало да върши.

— Откъде да започна? Винаги съм живял сред тълпи от хора. Само шум, скандали, никаква възможност за усамотяване. Всъщност представи си, че живееш в цирка с маймуни и клоуни навсякъде около теб.

Тя се наведе напред. На лицето й бяха изписани интерес и нетърпение.

— Имал ли си скандали? Имал ли си много приятели? Имал ли си домашни животни? Ходил ли си на кино? Сестрите ти правеха ли следобедни събирания?

Той се усмихна.

— Искаш ли да ти разкажа как с брат ми Кейн се скрихме под леглото на сестра ми, чакайки да започне следобедното парти?

— Да — отвърна тя нетърпеливо.

* * *

Вече бе доста късно и Саманта започна да се прозява. Майк предложи да си лягат. Тя тръгна към стълбите, но той настоя да остане долу, поне докато сложат решетките в понеделник.

Придружи я до апартамента и я изчака в хола да си вземе нещата и ги пренесе в спалнята. Неговата спалня, помисли си с усмивка. Сутринта, когато се опита да се обръсне, трябваше да премести едно шише парфюм, две стъкла с някаква розова течност, едно с виолетова и най-малко шест четки. Чорапите й бяха закачени на крана на душа, а на дръжката на вратата висеше сутиен.

След като напусна бащината къща и избяга от куп роднини, той не желаеше да живее с друг човек. Дори в колежа не пожела да има съквартирант и не позволи на нито една от приятелките си да живее при него. Живя така допреди около две години, когато започна да усеща липсата на хора около себе си. Затова когато срещна Дейв и се сприятелиха, бе напълно естествено да го покани да живее при него. Щяха да са заедно, но да имат отделни апартаменти. Това изглеждаше идеалния вариант.

Когато Дейв му се обади и го помоли да се грижи за дъщеря му в продължение на една година, Майк се ужаси от мисълта да има жена в къщата, защото знаеше, че една жена изисква много грижи и създава много проблеми.

— Наистина не можеше да предположиш какво ще се случи, Тагърт? — каза той на глас.

— Каза ли нещо? — Саманта излезе от стаята. Носеше още шишета. Какво правят жените с всички тези неща, зачуди се той.

— Не, просто оглеждах. Доста е мрачно тук, нали?

Саманта огледа стаята, тъмната зелена дамаска, ловните сцени и карираните дамаски на мебелите. Когато за първи път влезе в стаята я харесаха, но сега си мислеше, че би могла да купи нещо друго за мебелите.

— Видях една много красива розова дамаска в един магазин на Медисън — каза тя. — Може би… — спря се, защото това, което си мислеше, й се стори като неуважение към паметта на баща й. Все пак той бе избирал всичко тук, а и нямаше смисъл да харчи пари да преоборудва апартамента, тъй като скоро щеше да го напусне.

Погледна Майк, но пак обърна глава. По-добре да мисли за заминаването и че ще отиде някъде, където няма да познава никой.

— Розова дамаска ли? Хм? — каза той, предлагайки й да вземе шишетата. Тя поклати глава, после го помоли да вземе кутията за шапки от гардероба.

Помогна й да подреди нещата си на етажерката в банята. Тя го погледна извинително.

— Ще ти освободя мястото, когато сложат решетките.

Минути преди това Майк си мислеше със съжаление за изгубеното място, но точно в този момент избягваше мисълта, че тя би могла отново да се премести горе.

— А, Майк — каза тя. — За пръстена — вдигна лявата си ръка и погледна големия блестящ диамант. Беше толкова красив и не й се искаше да се раздели с него. С неохота започна да го сваля. — Исках да го върна, но…

Той хвана ръката й.

— Задръж го. Можеш да го носиш, колкото пожелаеш.

— Не мога да го направя. Искам да кажа…

— Аз просто ще го взема и ще го занеса в банката и ще го сложа в сейфа. И там ще се погуби. Майка ми казва, че бижутата изглеждат по-добре, когато се носят, отколкото, когато са заключени в някой сейф. Освен това изглежда по-добре на ръката ти, отколкото в сивата грозна кутия.

— Майк — започна тя. — Никой досега не е… Имам предвид…

Той се наведе и я целуна нежно.

— Ако още веднъж ми благодариш, ще се ядосам.

Погледна я и видя благодарност в очите й. Това не му хареса. Не бе сторил нищо повече, освен да й обърне внимание, най-обикновено човешко внимание, което тя би трябвало да очаква.

— Искаш ли да прекараш нощта с мен? — попита той.

Отначало Саманта се изненада, чувствайки се предадена, че той очаква да му благодари по такъв начин, но усети, че той просто се заяжда. Засмя се и напрежението изчезна.

— Не съм ти чак толкова благодарна.

— Благодарностите ще дойдат, след като прекараш нощта с мен — отвърна той, усмихвайки се.

— Махай се.

Той си открадна една целувка и излезе от банята.

* * *

Майк се прибра в стаята си и започна да се съблича. Усмихна се. По дяволите, доволен беше, че тя остана, че не замина с мършавия му братовчед за Мейн. Понякога му бе трудно да помни, че е опасно за нея да стои тук. Единственото, което си спомняше, бе, когато бяха с приятелите му. Бе приятно изненадан, че тя не се заяде с Дафни и че хареса Кори и другите. Бе уверен, че, семейството му в Колорадо ще й се понрави, а и те също щяха да я харесат. Представи си как с Джени разговарят за розовата дамаска.

При мисълта за семейството си Майк помръкна, спомняйки си тазвечерния й разказ. Какво имаше предвид с тази история за ненавитите часовници? Беше му ясно, че ако й поискаше някакво допълнително обяснение какво е искала да каже, тя щеше да му разкаже друга история, после още една и още една. И може би никой няма да открие истината. Тя го наричаше лъжец, но самата тя можеше спокойно да преподава уроци.

Взе телефона и се обади на информацията в Луизвил. Даде на оператора името на адвоката на Дейв и поиска да му дадат домашния му номер. Знаеше, че е късно, но нямаше към кого друг да се обърне, за да получи отговор на въпроса какво се е случило със Саманта след смъртта на майка й.

Адвокатът вдигна. Майк му се извини набързо, че се обажда толкова късно и зададе въпроса си. Адвокатът го шокира, като му каза, че след смъртта на Алисън Дейв е изпаднал в клинична депресия, която продължила години.

— Той беше толкова зле, че ние дори мислехме, че трябва да го затворим в лудница — каза адвокатът. — Но не намерихме сили да го направим. Стоеше по цял ден у тях на тъмно — не можеше да понася светлината, ядеше колкото да не умре и виждаше само Саманта. Тя се превърна в заместник на жена му и вършеше цялата къщна работа. Горкото дете се отказа от всички детски занимания. Дейв имаше някакви спестявания, така че можеше да не ходи на работа. Освен това не можеше да понася Саманта да не е пред очите му, освен когато не е на училище. Горкото дете. Ако беше израснала в гробница, сигурно щеше да живее по-весело, отколкото с Дейв.

— И кога свърши всичко това?

— Дейв не успя да се оправи изцяло след смъртта на Алисън, но спестяванията му се стопиха и той бе принуден да се върне на работа. По това време Саманта бе тийнейджър, но Дейв бе толкова зависим от нея, че тя продължи да се грижи за него, докато не се омъжи. Всички бяхме щастливи, че се омъжи, вярвайки, че най-после ще има собствен живот — той се поколеба. — Но бракът й не се получи, нали?

— Не, не се получи — каза меко Майк, благодари му и затвори телефона. Имаше чувството, че сега нещата му бяха доста по ясни. Разбираше удоволствието, което й доставяше и най-малкият жест на внимание, разбра защо от време на време изглеждаше, сякаш вижда света за пръв път.

Замисли се за Сам, припомни си как стоеше в апартамента на баща й, как стоеше пред онзи стол. Веднага след това взе телефона и се обади на сестра си в Колорадо. Джени веднага мина към въпроса: Саманта. Майк вдигна очи към тавана. Без съмнение Саманта бе основната тема за разговор в семейството.

— Как изглежда тази Саманта? — попита Джени, без да се опитва да скрие любопитството си.

Майк не се поколеба.

— Една нова Бардо, кадифена кожа, очи с цвета на Кийт 57 Шеви, косата е като твоето паломино, което имаше, когато беше на четиринайсет. А тялото й е достойно за Спорт Илюстрейтид — спря, защото Джени се заливаше от смях.

— Майк, а има ли ум?

— Да, и доста остър език.

— Мисля, че вече ми харесва. Кажи от какво имаш нужда?

— Пазиш ли все още плана за горните два етажа на къщата ми? Апартамента, който обзаведе за Дейв.

— Да. Майк, съжалявам за Дейв. Знам, че го харесваше.

— Благодаря. Искам да преобзаведа апартамента и това да стане наистина бързо.

— Две седмици?

— Седмица и половина. Ще изведа Сам за един ден, да кажем следващия понеделник, и искам да се върна в нов апартамент.

Джени не отговори веднага, понеже премисляше възможностите си в Ню Йорк. Можеше да купи по-голямата част от обзавеждането от изложбената зала на Tepper Falleries, да го прибере в някакъв склад и после да го пренесе за един ден.

— Няма да мога да осигуря картини и завеси, така че ще трябва да платиш някои неща отделно.

— Добре — каза Майк без колебание.

Джени подсвирна.

— Ти май си влюбен, а? — когато Майк не отговори, тя продължи. — Какъв тип човек е?

— Живее с мен, но ми позволява само да я целуна от време на време. Никакви опипвания.

— О, старомодна. Английски крепонени завеси. Розови копринени възглавници. Голямо легло с розова покривка. Пискюли. Антики от осемнайсети век.

Той я прекъсна.

— Добре звучи. Хей, Джени — каза той точно преди тя да затвори. — И направи леглото по-голямо.

Тя затвори, смеейки се.