Джуд Деверо
Сладък лъжец (30)

ГЛАВА 29

Вече се бе развиделило, когато Майк се върна в стаята на Макси. Не бе напускал дома през нощта. Остави Саманта при баба й, като каза на Макси, че трябва да й каже истината. Каза, че животът е твърде кратък, твърде непредсказуем, за да продължават да се правят, че не знаят коя е. Беше ядосан, че казва нещо, което би трябвало да премълчи, но Сам се нуждаеше да има баба си, колкото се може по-дълго, а и Макси се нуждаеше от Сам.

След като им каза всичко това, той ги остави сами, а те говориха цяла нощ. Той спа много малко върху едно твърдо легло, в стая, наричана евфемистично „помещение за гости“. Майк не знаеше за какво са си говорили часове наред, но всеки път, когато влезеше в стаята през нощта, те все още разговаряха.

— Как е тя? — попита той, когато влезе, виждайки как Сам се е свила в прегръдките на Макси. Не беше се бръснал, все още носеше дрехите, с които беше при Уолдън, вече измачкани и мръсни. Погледна усмихнат Сам, която спеше, както спи човек след голям емоционален стрес — леко отворени устни, пресечено дишане, а крайниците й отпуснати като на малко дете.

Той се приближи.

— Нека да я взема. Тя е тежка и ръката ти сигурно е изтръпнала.

За миг Макси го погледна така свирепо, че той отстъпи назад. Когато се съвзе от уплахата, й се усмихна.

— Е, предполагам, че не е чак толкова тежка.

Макси се изкикоти объркано.

— Не, не е толкова тежка. Бих искала да можех да я държа, когато е била дете. Бих искала да можех да съм до нея след…

— След смъртта на майка й?

Макси извърна поглед, тъй като знаеше, че смъртта на Алисън бе по нейна вина, защото, ако не се бе омъжила за Кал, родът Елиът нямаше да има нищо общо с Док и Сакатия.

— Лекарят й би инжекция, за да може да поспи — каза тя. — Той не искаше, но другите обитатели на дома го принудиха — тя се усмихна и погледна Майк с обич и благодарност. — Откакто купи книгите, игрите и всички останали неща за този дом, без да отбелязвам това, което направи с моята стая, мисля, че тези хора са готови на всичко за теб. За тях си нещо средно между светец и супермен.

— Не позволявай на Сами да те подведе. Това не беше моя идея. Преди да я срещна водех типичния живот на висшист. Прекарвах дни наред, мислейки как да увелича и без това огромното количество пари, което имах. Нощи наред се търкалях в леглото с разни хубавици, без да давам за тях и пукнат грош.

Галейки ръката на Сам, Макси сложи другата си на бузата й. Тази сутрин Макси изглеждаше по-възрастна, тази сутрин, отколкото при първата им среща. Саманта й бе разказала за убийството на Алисън и това я бе съкрушило.

— И сега животът ти е по-различен?

Майк се приближи до леглото, за да махне кичур коса от челото на Сам.

— Сега животът ми е много различен. Сега се чувствам сякаш той е… това е някак старомодно.

Очите на Макси блестяха.

— Обичам старомодните неща, особено ако се отнасят до внучката ми.

— Сега се чувствам, сякаш животът ми има смисъл, цел. Не знам дали има смисъл да го казвам, но мисля, че цял живот съм чакал Сам. А ти знаеш ли нещо за това? Мисля, че баща й е знаел, че чакам…

— Дейвид — каза меко Макси. — Моят красив син. — Тя погледна за миг настрани. Очите й бяха влажни. Мислеше си за всичко, което бе загубила — сина си, внучката си, а ако беше в Луизвил през 1975-а, сигурно щяха да убият нея, а не майката на това красиво младо момиче.

Майк взе ръката на Макси от рамото на Сам и я задържа в своята.

— Дейв не ми позволи да се срещна с дъщеря му. Тогава си помислих, че е доста странно да иска аз да си тръгна, преди тя да пристигне, особено след като ме бе накарал да живея в нейната детска стая вместо в стаята за гости. — Майк спря за миг, тъй като едва сега разбираше всичко, разбираше, че за Дейв времето бе спряло в онази студена февруарска сутрин, когато жена му е била брутално убита. И като последствие времето бе спряло насила и за жизнената му малка дъщеря.

— Дейв е избрал първия съпруг на Саманта — каза Майк, гледайки Макси право в очите.

Нужно й бе малко време, за да проумее какво иска да й каже.

— И сега мислиш, че пак той те е избрал за Сам — това беше твърдение, а не въпрос.

— Да. Дейв непрекъснато повтаряше, че иска аз да поправя това, което той й е сторил. Срам ме е, но за, миг си помислих, че той я е закачал. Но сега мисля, че той е имал предвид, че не е избрал най-подходящия, мъж за неин съпруг. Когато се връщам назад, спомняйки си първата ни среща, явно Сам е помислила, че аз съм поредният избраник на баща й и вероятно това бе, причина за вътрешната й враждебност към мен. Баща й и направил лоша услуга с първия си избор.

Макси му се усмихна, сякаш за да го подразни.

— Но не е свършил толкова лоша работа втория път?

Майк не отговори на усмивката й.

— Той едва не е направил фатална грешка. През първия месец, когато Саманта живя с мен, аз я оставих да стои сама в стаята си. Не знам какво щеше да се случи, ако една моя приятелка, Дафни, не бе отбелязала, че Сам е… е… — той пое дъх — Мисля, че вероятно е била на ръба на самоубийството.

Макси стисна силните му млади пръсти в потвърждение.

— Компенсирал си загубеното — гласът й стана по-ведър. — А сега когато си герой спасител, как се чувстваш? Сякаш си извършил някакво голямо хуманно дело?

При тези думи Майк се изсмя толкова силно, че Саманта се стресна в съня си.

— Отначало беше така. Чувствах се като мъченик. Помагах й, спасявах я от самата нея, а това неблагодарно момиченце дори не легна с мен за благодарност.

Макси се засмя.

— Но се справи и с това, нали?

— Тя се справи. Тя се справя с всичко. Тя ме накара да разбера колко самотен съм бил в последните няколко години и колко отегчен съм станал от всичко наоколо. Сам гледаше на живота, сякаш бе нещо ново и чудесно. Трябваше да я видиш, когато пазаруваше. Това е нещо толкова обикновено, но за нея бе, сякаш изследва нова планета. Предполагам, че човек, който не е преживял това, което й е минало през главата, никога не би могъл да оцени истински хубавите моменти от живота. — Той погали бузата на Сам. — Трябваше да я видиш на пикника, организиран от семейството ми. Тя си пасна с тях, сякаш е била родена в това семейство, а децата я обикнаха. Децата не обичат лошите хора, те ги усещат, а тя и малката ми сестра бяха непрекъснато заобиколени от деца.

Майк се отдръпна от леглото и се загледа във викторианската картина с невъзможно идиличен пейзаж, но Макси бе сигурна, че той не я виждаше.

— Тя разказа ли ти за пикника? — попита той.

— Малко. Изглежда, е прекарала добре. — Дори и Саманта да й бе разказала час по час какво се е случило, тя не смяташе да му казва, защото бе явно, че той желаеше да й каже нещо и тя искаше да го чуе.

— Бях много ядосан на майка, че е организирала този пикник, защото знаех, че Сам бе оглеждана и оценявана. Каза ли ти, че имам брат близнак, с когото си приличаме като две капки вода?

— Не.

Майк я погледна и се усмихна.

— Не ти е казала, защото това няма значение за нея — той спря за миг. — Всички неща, които са били важни за другите — би могло да се каже, нещата, които създават точна представа за мен — сякаш нямат значение за Сам. Тя не се интересува от парите ми или че имам близнак. Да имаш брат близнак, е добре понякога, но от време на време имаш чувството, че не си уникален, единствен, а за разлика от всички останали, си просто част от един човек. Това бе една от причините, поради които дойдох в Ню Йорк. Уморих се да живея в малкия град, а роднините ми постоянно да ме питат кой от двамата съм — той спря за миг и прокара ръка по полираната повърхност на масата. — Има една приказка в моето семейство, тъпа и нелепа приумица, не знам от кога съществува, която казва, че ще се ожениш за този, които може да различи двама близнаци.

Когато Майк не продължи, Макси го погледна опитвайки се да разбере какво иска да каже.

— Семейството ти дойде тук, за да види дали Саманта може да те различи от брат ти? Това ли беше изпитът?

— В известен смисъл, да. Преди около пет години брат ми Кейн се обади на майка ми от Париж и й каза, че се влюбил в красива французойка и ще се ожени за нея. Майка ми го поздрави, после затвори телефона и ми каза да се кача на самолета и да отида в Париж да се запозная с нея. Не каза защо, но не беше нужно. Защото и двамата знаехме причината.

— Ти трябваше да разбереш дали бъдещата ти снаха може да те различи от брат ти?

— Да.

— И успя ли? — попита Макси.

— Не. Кейн не знаеше, че идвам, така че отидох на адреса, където живееше. Оказа се, че това е къщата на родителите й. Почуках, но никой не ми отговори. Отидох в градината отзад и тя беше там — толкова красива, колкото Кейн я бе описал. Щом ме видя, тя скочи от стола, прегърна ме и ме целуна невероятно страстно. Докато Кейн се върне, тя почти ми бе скъсала ризата.

— Брат ти ядоса ли се, когато те завари в такова положение с годеницата му?

— Не, ние не сме такива. Той разбра какво се е случило, но не можеше да ме погледне в очите, защото много добре разбра, че тя не успя да ни различи тогава, а и въобще след това. Всеки път, когато заставах до нея, ме питаше дали съм Майк или Кейн.

— Какво стана с нея? Говориш, сякаш е в миналото.

— Загина при една катастрофа и Кейн бе смазан. Беше луд по нея, но…

— Но какво? — попита Макси.

— Семейството ми никога не пожела да се срещне с нея. Сякаш бяхме обладани от усещането, че тя умря, защото не бе за Кейн, не го бе опознала истински, ако мога така да кажа.

— Какво се случи на пикника?

Майк й се усмихна.

— Сам разбра, че брат ми е друг мъж. Позна го веднага, но мисля, че Кейн не успя да го повярва напълно. През целия ден я изпитваше. Вървеше зад нея и слагаше ръка на рамото й, но Сам само поглеждаше ръката му, явно го усещаше кой е и казваше нещо като: „Какво искаш, Кейн?“ Казваше го с доста груб тон — Майк се усмихна още по широко. — Не мисля, че тя харесва много брат ми.

— Какво мисли той за нея?

Майк се замисли за миг и си спомни как Кейн гледаше Сам и децата, как я гледаше на пикника.

— Ако утре умра, той ще й предложи да се омъжи за него, ще я моли да се омъжи за него. — Майк сложи ръце в джобовете си. — Кейн ме накара да разбера колко съм щастлив и колко много Сам е моя. Ако не се беше появила в живота, сигурно щях да се оженя за някоя като последната ми приятелка, после да се оставя на течението, нито щастлив, нито нещастен, но усещайки се леко неудовлетворен.

Макси се протегна и взе ръката му в своята.

— Ти сякаш отговаряш на молитвите ми. Най-голямото ми желание е да напусна този свят, знаейки, че внучката ми е с човек, който я обича и ще се грижи за нея.

— Не се тревожи за това. Обичам я много повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да си спомня какъв бе животът ми, преди да я срещна. Замислих се наскоро и не можах да си спомня какво съм правил — той се усмихна. — Може би, както казах, съм чакал тя да дойде, чакал съм съдбата и Дейв Елиът да ми я доведат.

Той огледа стаята, пълна с антики и картини, постлана с килим, и разпери ръце.

— Всичко това е нейна работа. Знаеш ли какво прави? На всеки десет минути ми казва „Благодаря“, и всеки път, когато го казва аз се чувствам виновен. Всичко, което направих, е да й дам някакви пари, което мога да си позволя, но тя дава много от себе си. Дава го на мен, на тебе, на самотния ми брат и неговите диви деца. Дори и когато мислеше, че ме мрази, тя се тревожеше за мен, когато главата ми бе разбита.

— И какво смяташ да правиш с нея?

— Първо, смятам да забременее.

Макси се изсмя толкова силно, че стрелката на апарата й започна да играе, сякаш също се смееше.

— Ти си един лош млад мъж.

— Нещо като дядото на Сам? — той понижи глас. — Някой като Майкъл Ренсъм.

— Откога знаеш?

— Когато я съблякох. Тя имаше същия белег по рождение, какъвто имаше чичо Майк — той я погледна. — Каза ли й?

— Да, казах й. Казах й всичко, което би трябвало да знае. Искам да я отведеш. Заведи я в този град в Колорадо и я пази.

— Твърде много сме вътре в играта. Много хора мислят, че сме напипали гореща следа и ще намерим парите на Сакатия. Майка й не беше на сигурно място в Кентъки и Сам няма да е защитена в Колорадо.

— Какво смяташ да правиш? — имаше страх в гласа на Макси.

— Ще разнищя цялата тази история. Ще разбера какво се е случило в онази нощ. Ще открия истината, цялата истина.