Джуд Деверо
Сладък лъжец (7)

ГЛАВА 6

Огледалото на стената потрепери, когато Саманта тръшна вратата. За какъв се мисли той? Какво право има да й дава ултиматуми? В момента, когато си зададе тези въпроси, знаеше отговорите. Баща й му бе дал правото да решава дали е изпълнила или не изискванията на завещанието. Но баща й не му беше дал правото да контролира всяка минута от живота й.

Отвори вратата на гардероба. Статуята на свободата, помисли си с отвращение. Винаги бе мразила изключително много всичко, което би могло да се нарече туристическа атракция. През четирите години, когато живя в Санта Фе, не посети нито едно от местата, посочени в рекламните брошури и посещавани от автобуси с туристи.

Погледна дрехите си и се усмихна. Вероятно можеше да я принуди да прави това, което той иска, но не можеше да я накара да харесва това, което прави. Може би, ако беше достатъчно капризна, щеше да я остави на мира. Ровейки се из двете кутии с дрехи, най-после откри това, което търсеше.

* * *

Майк написа писмото до Барет, обади се на експресната пощенска служба и въздъхна облекчено, когато взеха плика. Сега всичко зависеше от Барет, но се надяваше, че той ще разреши на Саманта да го посети. Предполагаше, че старецът много би желал да види внучката си или поне така би трябвало да бъде. Но кой можеше да каже как щеше да постъпи един деветдесетгодишен човек?

Докато гледаше как тръгва колата на пощенската служба, мислите му се върнаха при Саманта. Въпреки всичкото й противопоставяне и враждебност, той смяташе да прекара деня с нея. Не защото бе най-сексапилната жена, която бе срещал или защото искаше да я вкара в леглото си, а просто нещо в нея го заинтригува. Чудеше се какво ли представлява, когато не е ядосана. От време на време той успяваше да види нещо по-различно, което го караше да се замисля за истинската Саманта. Видя истинската Саманта, когато я срещна първия ден, и снощи, след като изпи чашата с вино и се поотпусна и се шегуваше. Тогава успя да я погледне по-отблизо. Тези няколко случая го караха да мисли, че има друга Саманта, скрита зад тази, за която се представяше, или пък, помисли си той с усмивка, тя се представяше така само пред него.

А сега, чудеше се той, как трябва да постъпи човек с млада дама, която изглежда така, сякаш носи шапка и ръкавици винаги, когато отива на църква. Не можеше да я заведе в любимите му нюйоркски дупки, някои бяха барове, нито пък мислеше, че ще й е приятно да се запознае с Дафни и нейните приятелки.

Взе телефона и потърси сестра си Джени. Тя можеше да му помогне как да забавлява човек като Саманта. Това си мислеше, като набираше номера на родителите си в Колорадо. Телефона вдигна майка му.

— Мамо, Джени там ли е?

— Не, Майкъл, мили, няма я — Патриша Тагърт познаваше гласовете на всяко едно от децата си и винаги усещаше, ако се нуждаеха от нещо. — Мога ли да ти помогна?

На Майк му беше неловко да споделя с майка си такива лични проблеми и се молеше тя да не започне да задава нелепи въпроси. Но все пак се нуждаеше от съвет на жена.

— Срещнах една жена… Сега, почакай малко, преди да започнеш да чертаеш розови планове.

— Не съм казала нищо такова, Майкъл, ти го каза — отвърна приятно Пат.

Майкъл прочисти гърлото си.

— Както и да е. Срещнах тази жена. Всъщност тя е дъщеря на мой приятел и…

— Това да не е младата дама, която живее при теб?

Майкъл се намръщи. Майка му бе в Чандлър, Колорадо, на около две хиляди мили, но все пак знаеше какво прави той в Ню Йорк.

— Не искам дори и да знам как си разбрала кой е наел апартамента — каза той.

Пат се засмя.

— Тами чисти апартамента и на братовчед ти Рейни. Спомняш ли си?

Майк присви очи. Голямата уста на братовчедите Монтгомъри. Трябваше да се досети.

— Мамо, искаш ли да отговориш на въпросите ми, или предпочиташ да научаваш и най-малките подробности от живота ми от други хора?

— Бих се радвала да научавам всичко директно от теб.

— Тя никога не е била в Ню Йорк и градът я ужасява. Къде да я заведа, за да го хареса?

Умът на Пат заработи трескаво. Защо тази млада жена живее в Ню Йорк, щом го мрази. За да е близо до сина й? А ако те двамата са влюбени, как ли изглеждат?

— Мамо, имам предвид трябва ли да я заведа на върха на Емпайър Стейт Билдинг? Или на Рокфелер сентър? А Статуята на свободата? Или пък Алис Айлънд?

Пат си пое дъх. Знаеше, че Майк мрази туристическите атракции. За съжаление синът й се чувстваше у дома си повече в един задимен бар, отколкото с група шумни туристи, но явно приемаше това, което става, доста сериозно, щом се бе решил да заведе момичето на Статуята на свободата.

— Тя нормално момиче ли е?

— Не — отвърна Майк. — Има три ръце, вярва в няколко странни религии, говори на черната си котка. Какво искаш да кажеш с това дали е нормално момиче?

— Знаеш много добре какво искам да кажа — тросна се Пат. — Да не е като тази стриптизьорка, която те посещава, или като ония мускулести момичета от гимнастическия салон? Доколкото те познавам, Майк, може да е някоя нещастна проститутка.

Майк се усмихна.

— А как би реагирала, ако ти кажа, че не е, и възнамерявам да се оженя за нея?

Пат се замисли.

— Ще ти попитам какво искаш за сватбен подарък.

Майк се засмя.

— Добре, тя е нормална. Много нормална, ако под това разбираш изрядна и прибрана. Сам може спокойно да се омъжи за проповедник.

Пат сложи ръка на слушалката, погледна към небето и прошепна.

— Благодаря ти, Господи.

После каза в слушалката.

— Заведи я на покупки — препоръча му тя с ентусиазъм. — Покажи й магазините на Пето Авеню. Заведи я в Saks. Братовчедката ти Вики работи там.

— О! — каза Майк отегчено. Имаше твърде много роднини, за да ги помни. — И коя е тя.

— Много добре, че е Дж. Т. и е най-малката дъщеря на Ариа. Ако твоята млада дама все още не харесва Ню Йорк след Saks, разходете се по Медисън Авеню. Започнете от Шестдесет и първа и продължете по Осемдесета, за да разгледате всички магазини.

Майк се засмя.

— Особено витрините на бижутерийните магазини? Може да й купя един-два диаманта? Диаманти, които се слагат на годежните пръстени? Кажи ми, мамо, за колко жени си ме женила наум?

— Най-малко шест — отвърна Пат, също смеейки се.

Гласът на Майк стана сериозен.

— Мамо, ти и татко сте щастливо женени, нали?

Тонът му накара сърцето й да се свие, тъй като явно нещо тревожеше детето й.

— Разбира се, скъпи.

— Саманта, това е името й, каза, че всяка жена, която е омъжена повече от две години, има много висока поносимост към болката. Не мислиш, че е вярно, нали?

След неуспешен опит да се спре, Пат се разсмя. Дори когато Майк повтаряше: „Мамо, мамо“, тя продължи да се смее. Дори когато разбра, че той е затворил телефона с отвращение, тя не можеше да спре да се смее.

Майк затвори телефона, раздразнен и ядосан на майка си. Всъщност бе ядосан на всички жени. Ако намираха женитбата за ужасно нещо, защо всички се чудеха как да се омъжат? Всички освен Саманта, помисли си той. Или пък неохотата й бе просто поза.

Усмихвайки се, той отиде в спалнята да се облече. Щеше да облече костюм и вратовръзка за Саманта. Може би трябваше да сложи онзи италиански костюм, който сестра му му купи.

След четиридесет и пет минути той излезе от стаята, изкъпан, избръснат и облечен. Огледа се в огледалото и затегна вратовръзката си. Не е лошо, помисли си. Не изглеждам добре.

— Сам — извика той. — Готова ли си?

Трябваше да изчака няколко минути, преди тя да слезе. Когато я видя, той се усмихна и й предложи ръката си.

* * *

Като видя как бе облечен Майк, на Саманта й се прииска да умре. Просто да седне и умре. Мечтаеше да го обърка, като го накара да признае, че не желае да го виждат с нея, ако е облечена по такъв начин. Така както би казал бившият й съпруг, ако му се бе появила в работните си дрехи. Затова облече един стар розов костюм, износен, избелял на места. На блузата й пишеше: „Отначало ме постави на пиедестал, а сега ме кара да го почитам“.

Когато се появи на стълбите и видя Майк в красивия му тъмен костюм, призна пред себе си, че не бе виждала по-красив мъж в живота си. Този път мъжът, избран от баща й, поне изглеждаше добре. С Ричард не беше така.

Само един поглед й показа, че Майк няма да се стресне и обърка. Всъщност тя не бе сигурна, че му пука, че е облечена неподходящо. Усмихвайки се, той й подаде ръка.

— Не мога — започна Саманта. — Трябва да…

— Саманта, единадесет часът е. Ако се забавиш още малко, ще затворят магазините.

— Магазините — повтори тя ужасена и се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.

— Не мога да отида на покупки облечена така.

Майк я огледа отгоре до долу, като че ли четеше надпис.

— Според мен изглеждаш чудесно. Обичам да те виждам в розово. Освен това можем да купим нови дрехи, ако искаш, разбира се.

Тя се дърпаше, но не можеше да се освободи.

— Трябва да се преоблека.

Той й хвърли един смразяващ поглед и каза адски спокойно.

— Щом не харесваш това, което си облякла, тогава защо го носиш?

Не му отговори, понеже не можеше да му каже, че искаше да го накара да се откаже да излиза с нея. А нямаше особено желание да му казва каквото и да е, тъй като, изглежда, облеклото й не му направи никакво впечатление.

Чувствайки се като наказано дете, тя го последва навън с наведена глава. Не би излизала по-далеч от Лексингтън Авеню, сега вървяха към Медисън Авеню, а след това продължиха към Пето. Колкото повече наближаваха Пето Авеню, толкова повече Саманта се притесняваше за отвратителните си дрехи. В списанията можеше да се видят модели, облечени в блестящи дрехи, и обикновеният човек от средните щати се чудеше кой би носил подобни неща. Повечето американци се обличаха спортно в светли цветове и изглеждаха, сякаш прекарват живота си, катерейки се по планините или участвайки в маратони. Но в Ню Йорк мъжете и жените, особено жените, изглеждаха, поне за нея, сякаш току-що се излезли от някое модно ревю.

Докато вървеше до Майк, хванала го здраво за ръката, Саманта болезнено усещаше отношението на жените наоколо. Косите им измити сякаш с приказен нектар, ноктите им бяха перфектно изрязани, сякаш не бяха пипвали домакинска работа, а дрехите им бяха божествени.

Един от недостатъците на нюйоркските жени е техният снобизъм. Повече от тях поглеждаха Саманта със съжаление, виждайки как е облечена, а някои дори се подсмихваха по начин, който накара Саманта да се притисне до Майк, сякаш за да се защити. Когато тя се притисна до него, той се обърна към нея, погледна я, погали ръката й и й се усмихна, сякаш не разбираше какво става между жената, хванала го под ръка, и другите жени на улицата. Саманта си помисли, че би било чудесно, ако го разбере.

Когато стигнаха Пето Авеню й се прииска да се завре в някоя дупка. Изглежда, Майк я водеше на точно определено място, защото минаха бързо край няколко магазина с красиви дрехи на витрините. Минаха край Tiffani’s, Gucci, Christian Dior, Mark Cross. След време Саманта спря да разглежда витрините, защото, колкото повече ги гледаше, толкова по-зле се чувстваше.

Стигнаха до голям магазин с тъмносин навес на Петнадесета улица и за неин ужас, Майк се отправи към въртящите се врати. Саманта се отдръпна от него. Първо, въртящите врати я стреснаха — явно нямаше да се справи. Веднъж трябваше да се завърти три пъти през такива врати, преди да успее да излезе. Второ, от надписа на входа видя, че това е Saks. Не можеше да си позволи да влезе в един световноизвестен магазин с износени дрехи.

Майк мина през вратите, откри, че тя не е с него, върна се, завъртя се, протегна ръка и я притегли. После я измъкна точно навреме.

Когато влязоха вътре, Саманта се вкамени. Стоя така известно време объркана от това, което видя. За всеки, който е прекарал четири години в град като Санта Фе, Saks бе земен рай. Липсваха стоките с нарисувани по тях виещи койоти, нито дрехи, направени от платове, тип одеяло Панделтън. Продавачите не бяха облечени в дрехи от мексикански памучни платове, а наоколо бе пълно с купища тюркоазени и сребърни накити. Хората се движеха по-бързо от напекъл се на слънцето гущер и носеха обувки, които нямаха нищо общо с каубойските. Но най-хубавото бе, че нямаше нито един човек, облечен в дрехи с ресни.

— Харесва ли ти? — попита Майк. Наблюдаваше лицето й, което изразяваше страхопочитанието й, когато гледаше блестящите чанти на Judith Lieber на щанда пред нея.

Тя успя само да го погледне. Бе твърде впечатлена, за да говори.

— Какво ще кажеш да направим някои покупки? — той едва се сдържаше да не се засмее, когато зададе този реторичен въпрос. — Мисля, че асансьорът е тук отзад.

Саманта се измъкна от транса, в който бе изпаднала, и си даде сметка, че жените наоколо я оглеждаха. Знаеше много добре, че се е провалила във всяко едно отношение. Вероятно би могла да се прибере, да се преоблече и пак да се върне тук. С парите, които бе спестила, би могла да си позволи да си купи нова рокля. Но знаеше, че няма рокля, която да е на нивото на модерните дрехи, които носеха жените в този красив магазин.

— Не мога да пазарувам облечена така — прошепна тя.

От погледа му разбра, че не му е ясно какво иска да каже. Понякога й се струваше, че мъжете и жените говорят на толкова различни езици, колкото различни са английският и китайският. Как би могла да обясни на един мъж, че продавачите няма да се занимават с жена, която изглежда, сякаш се нуждае от техните стоки?

— Изглеждаш великолепно — каза Майк и я повлече към задната врата.

Млади, красиви, стройни жени предлагаха на клиентите мостри от парфюми, но когато видяха Саманта с нейната плътно дръпната назад коса, с отблъскващия, стар костюм, не й предложиха нищо. Всички жени поглеждаха първо Майк, после Саманта, а след това отново Майк с изражение на лицето, което казваше: „Как може един такъв великолепен мъж като теб да се движи е такава жена?“

Когато Майк буквално я натика в асансьора, Саманта почти се скри зад него, стараейки се никой да не я забележи.

Майк слезе на деветия етаж, дърпайки я след себе си и я поведе през детския отдел.

— Къде ме водиш? — попита тя, опитвайки се да измъкне от хватката му.

— Да се видим с една моя приятелка. Не точно приятелка, повече братовчедка.

Минаха край офисите и стигнаха до една остъклена стая. Зад едно бюро седеше красива млада жена, която не бе толкова красива, колкото впечатляваща. Косата й изглеждаше, сякаш никога не е била разрошвана, дрехите й явно бяха шити специално за нея. Видът й накара Саманта да поиска да се скрие, за да не я види.

Когато жената видя Майк, се усмихна и стана. Но Майк остана сериозен. Застана мирно, чукна токове, взе ръката й и я целуна.

— Ваше кралско височество — каза той с глас на придворен компаньон.

Оглеждайки се нервно, жената каза.

— Майк, престани.

Майк се усмихна, прегърна я и завъртя, имитирайки Фред Астер, и я целуна по врата.

— Така по-добре ли е? — попита, като я остави на земята.

— Много по-добре — отвърна тя, изчервявайки се, опитвайки се да изглежда ядосана, но бе явно очарована от него. Измъкна се от прегръдката му.

— Как сте у вас? — попита Майк, усмихвайки се, сякаш бе много доволен от себе си.

— Всички сме добре. Щеше да го разбереш, ако бе решил да ни посетиш. Майк, колкото и да съм щастлива, че ме посети, имам работа. Какво мога да направя за теб?

— Помогни ни с покупките — той измъкна Саманта от скривалището й и я представи като нещо, което трябва да се поправи, като часовник или по-точно като хранещ се с катерички въоръжен селяк.

Жената погледна въпросително Майк, отчитайки начина, по който той държеше Саманта.

Саманта се опита да обясни.

— Не е точно така, както изглежда. Той ми е настойник — още щом изрече тези думи, усети колко тъпо прозвучаха и че развали всичко с обаждането си.

— Като Тинкърбел — каза усмихнат Майк.

— По-скоро като капитан Хук — бързо реагира Саманта.

Жената се разсмя и тръгна към нея с протегната ръка.

— Виждам, че го усещате. Казвам се Виктория Монтгомъри и с Майк сме братовчеди — огледа Саманта с професионално око, оцени лицето, фигурата й и отвратителните й дрехи. — Какво мога да направя за вас?

Саманта се усмихна изкривено и опитвайки се да поправи грешката си, каза.

— Направете ме да изглеждам като тези жени на улицата.

С усмивка на пълно разбиране Вики отвърна.

— Мисля, че имам нещо предвид — обърна се към Майк. — Искаш ли да се срещнем след около три часа?

— В никакъв случай — отвърна той. — Ще бъда с вас през цялото време. Ако оставя на нея сама да избира, ще се облече като Ребека от Сънбрук Фарм. Ще можеш ли да я оправиш?

Думите му накараха Саманта да се чувства като кола, чиято трансмисия се е разбила и не знаеше дали ще успеят да я оправят или не. След като погледна Саманта, чието лице бе придобило същия цвят като окаяния й костюм, Вики се обърна към братовчед си.

— Майк, изглежда, използваш повече мускулите си, отколкото мозъка си. Дръж се културно.

В гласа й имаше и авторитетност, но и раздразнение от държането на братовчед й.

Саманта се усмихна с благодарност на Вики, обърна се и тръгна към асансьора. Вече се чувстваше по-добре.

— Колко? — прошепна Вики на Майк, когато Саманта се отдалечи.

— Няма значение — той повдигна рамене.

Вики го погледна, повдигайки вежди.

— Кристиан Диор или Лиз Клейборн?

— Предполагам, че това означава скъпо или евтино. Искам да има от двете. Всичко. Но моля те, не й позволявай да види цените и изпрати сметката на мен — той се замисли за миг. — И обувки, всичко което носи една жена.

— А косата? — Вики погледна братовчед си. Знаеше, че той можеше да си позволи да купи каквото поиска, но също така знаеше, че не харчи парите си безразборно.

Майк гледаше умоляващо Вики. Беше му омръзнало да гледа хубавата коса на Саманта събрана отзад, стегната в грозна опашка.

— Знаеш ли — каза той замислено. — Мисля, че когато е пусната, косата й е къдрава.

— Не знаеш ли със сигурност? — попита дяволито Вики, опитвайки се да разбере какво означава тази жена за него.

— Все още не — каза той поверително и намигна на красивата си братовчедка.

* * *

Саманта не бе прекарвала така божествено нито един ден от живота си, както днес в Saks. Като дете ходеше с майка си на покупки и й беше много интересно, но след смъртта на майка й нямаше много време, нито пък влечение да се облича в нови дрехи. След като се омъжи и отиде в Санта Фе, нямаше нито пари, нито желание да купува дрехи.

Но дори и когато беше с майка се, не се бе чувствала толкова добре както днес. Вкусът на Вики за дрехите и съответните им аксесоари беше безупречен, а тактичността й и умението да насочва Саманта към най-добрите за нея дрехи бе нещо, което човек трябва да преживее, за да повярва, че съществува. Отначало Саманта наслуки и колебливо избра някои нови костюми от щандовете, но след като ги облече и се огледа в тройните огледала, откри, че изглежда по същия начин — отегчително. Тогава Вики, много тактично, сладко и между другото, я попита дали ще й позволи да избере някои неща. Саманта, разбира се, се съгласи. Коя жена не би желала елегантна и изглеждаща великолепно жена като Виктория да й помогне да избере дрехи?

Двадесетина минути след като Вики подаде на Саманта първата рокля, тя започна да се вижда в съвсем друга светлина. Когато отново влезе в огромната, луксозна пробна на третия етаж, облечена в идеално пасващия й костюм на St. John и се погледна в огледалото, видя човек, когото не познаваше. Костюмът беше великолепен — елегантен, но малко секси, удобен, но изискан, моден, но класически.

— Може ли? — попита Вики, докато махаше ластика от опашката й и остави косата й да се спуска свободно.

Саманта се погледна в огледалото и си спомни, че започна да прибира косата си, когато започна да работи с компютри, но също така откри, че я приемат по на сериозно, когато нямаше къдрици около лицето.

Вики я огледа от всяка една страна, както художник гледа картина.

— Можем ли да ти подстрижем косата? Просто да я оформим, за да пада свободно? Имаш ли нещо против?

Дали има нещо против, помисли си Саманта. Сякаш я питаха дали има нещо против да отиде в рая.

— Мисля, че ще е добре — отвърна, стараейки се да скрие, че вътрешно кипи от радост и крещи: „Ю-пи-и!“

Вики се усмихна вежливо, преструвайки се, че не забелязва какво чувства Саманта. Щастието й бе заразително. Вики рядко имаше работа с клиенти, които така искрено се радваха на обикновени неща като дрехи и прически.

— Сега трябва да покажеш костюма си на Майк.

Саманта неволно се намръщи, тъй като не желаеше да показва на Майк каквото и да е. Всъщност тя почти бе забравила, че той съществува. Вики й бе обяснила, че дрехите могат да се купят на кредит и че тя ще уреди сумата да бъде разпределена по месеци. Саманта щеше да ги получи на сметка на Вики и така можеше да си позволи да си подмени целия гардероб. Ако щеше да си плаща сама, защо трябваше да показва дрехите си на този мъж?

Виждайки неохотата й да демонстрира дрехите си на Майк, Вики не можа да си обясни защо, когато ги видя заедно, Саманта се бе хванала за Майк, сякаш той бе спасителна сламка.

— Мисля, че той би искал да те види в новите ти дрехи — настоя Вики, чувствайки се малко виновна, че трябва да измисля лъжи, за да скрие, че всъщност плаща Майк.

Колебливо, с нежелание Саманта излезе от пробната и тръгна към салона, където Майк се бе разположил в красиво розово канапе. До него имаше кафе, а той четеше вестник. Явно се чувстваше много добре, сякаш притежаваше магазина, чувстваше се у дома си сред женски тела и дрехи. Изглеждаше по същия начин, както когато се срещнаха за първи път, когато носеше шорти и скъсана тениска.

Саманта не искаше да му демонстрира дрехите си, защото си спомняше безразличието на баща й и съпруга й по отношение на дрехите. Съпругът й искаше да е облечена, спретната и не го интересуваше нищо повече. Баща й не забелязваше разликата, ако беше с къси панталони, боса или с джинси и риза на цветя.

Но Майк не пренебрегна Саманта и въобще не бе безразличен към нея. Когато я видя да върви към него, остави вестника, стана бавно, завъртя я, огледа я, като оценяваше кройката, цвета и как й стои костюма.

— Да — каза той след размисъл. — Това подчертава фигурата й.

Саманта положи огромно усилие да скрие усмивката си. Не ставаше дума за това, че й направи комплимент, а защото се държеше така, сякаш тя бе красива и той гледаше дали дрехите й отиват. Когато тя се обърна да последва Вики към пробната, той я хвана за ръката и за неин ужас се наведе и я целуна по ухото.

— Ако още веднъж си вдигнеш косата, мисли му.

Саманта се отдръпна, но я обляха вълни от удоволствие.

След час свикна да му демонстрира дрехите си. Противно на първоначалното й мнение, че Майк е разсеян, откри, че той се интересува от женските дрехи, и тя скоро започна да му се доверява.

— Но този жакет е твърде дълъг за теб — каза той много сериозно.

— Това не е причина да не харесвам роклята — тросна му се тя, но Майк само се усмихна. Саманта реши да купи жакета и да го носи по-често, но в пробната, когато Вики я попита ще го вземе ли, тя се поколеба и каза: „Не“.

Много скоро тя започна да се съобразява с това, което харесва или не Майк.

За да й донесе дрехи от други етажи освен от отдела за модно облекло на третия, Вики прибягна до услугите на две продавачки, като им каза какво й трябва и къде да го намерят. Жените донесоха кутии с дантелено бельо, нощници, дори обувки, чанти, ръкавици, трикотаж от първия етаж.

Когато пробваше една чудесна рокля на Carolyn Roehme, разбра, че Майк одобряваше и бельото й.

— Този цвят не е за нея — чу го да казва. — Не, не черно. Искам бяла нощница — чу го да казва два пъти.

Усети как лицето й почервенява, тъй като си спомни, че й бе казал, че не може да се контролира при вида на нещо бяло и дантели.

— Имате ли сини нощници? — попита тя Вики.

Вики се усмихна и след миг една приятна синя нощница бе донесена.

— Майк не я харесва — каза Вики.

— Добре — отвърна Саманта. — Ще взема две.

Саманта накупи доста неща. За около четири часа тя купи огромен брой костюми, обувки, рокли и други дрехи, които й харесаха и само няколко, от които щяха да отидат на нейна сметка.

— Това ще е твърде скъпо — каза тя на Вики. — Сигурно неколкостотин долара.

Вики бе с гръб към Саманта, затова тя не я видя как повдигна вежди. Неколкостотин? Вики разбра, че Майк е бил прав. Бе й казал, че Саманта не може да си представи, че само една рокля може да струва седемстотин долара, така че цената на всички стоки трябваше да се маха, преди тя да ги пробва. Снемането на етикетите доста изтормози Вики и асистентките й, но парите, които Майк похарчи, си струваха тормоза. А Саманта, понеже имаше усет за качеството, бе похарчила няколко хиляди. Ако й бяха показали два чифта обувки — едните шестстотин, другите двеста и петдесет долара, тя без съмнение би избрала по-скъпите.

Вики се изправи и погледна Саманта.

— Чакат те в козметичния салон.

Саманта се зачуди какво ли ще каже Майк за косата й. Надяваше се да не е от мъжете, които казват.

— Отрежете четвърт инч, не повече.

Когато ставаше дума за женската коса, баща й и съпругът й смятаха, че тя трябва да се носи само по един начин — жената трябва да може да седи на косата си.

Готова за наближаващия спор, Саманта реши, че трябва да се пребори да направи косата си така, както тя иска, но още преди да опита, знаеше, че е обречена на неуспех. Майк влезе в салона, без да се стресне от крещящата женственост наоколо — дори намигна на една жена, чиято коса бе покрита с навити парчета алуминиево фолио. Веднага започна да обяснява на фризьорката как иска да бъде подстригана Саманта.

— Искам къдриците й да изпъкват — каза той. — Не искам прическа, която да я кара да използва лак за коса. Не понасям твърди кичури коса, които да дращят лицето на мъжа.

— Ще си направя каквато прическа пожелая — каза Саманта.

И Майк, и фризьорката се обърнаха към нея с празни погледи, сякаш бяха изненадани и въобще не се интересуваха от мнението й. Такъв бе принципът: ставаше това, което кажеше Майк, нямаше значение какво иска тя.

Докато й правеха маникюра, фризьорката отряза доста от косата й, подстригвайки я на пластове с различна дължина. С всеки кичур, който падаше, Саманта се чувстваше по-лека и по-млада. Още преди да заработи сешоара, тя виждаше къдриците около лицето си. Когато бе напълно готова, тя разтърси глава и се засмя.

Майк бе до нея, гледайки я в огледалото.

— Не мислех, че можеш да бъдеш по-красива, но ти си — каза нежно, карайки Саманта да се изчерви.

Хвана я под ръка и я заведе на друг стол, където й предадоха урок по гримиране и й дадоха малка чанта с козметика. Сигурно би била шокирана, ако разбереше, че само козметиката струва над триста долара.

Бе вече късно следобед, когато Саманта, облечена в черен костюм на Christian LaCroix, с къса, къдрава коса, идеално гримирана, напусна Saks, хванала Майк подръка. Този път, когато минаваха покрай щандовете с козметика, много от стройните, млади жени се втурнаха към тях да й предлагат мостри от парфюмите, но тя ги отпрати. Майк спря пред щанда на Lancome и въпреки неискрените протести на Саманта й купи Tresor, плащайки в брой.

Като държеше здраво малката торбичка с парфюма, сякаш бе нещо много ценно, тя погледна Майк.

— Благодаря ти — каза. — Благодаря ти за днес.

Той се усмихна. Усмивка на гордост и удоволствие.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Да — отвърна тя. — Умирам от глад.

Излязоха от магазина хванати подръка. Саманта забеляза, че Майк бе също толкова горд, че го виждат с нея, както и когато носеше стария си костюм. Наистина не го интересуваше как е облечена.