Джуд Деверо
Сладък лъжец (14)

ГЛАВА 13

— Чудно ми е какво ли се е случило с нея? — попита Саманта.

Двамата с Майк седяха в задния двор и ядяха китайска храна, поръчана от магазина.

— С кого? — попита Майк, въпреки че много добре знаеше за кого става дума.

— Ако баба ми не е напуснала дядо ми Кал, за да отиде при мистър Барет, къде е отишла?

— Това искаше да знае и баща ти — измърмори Майк, гледайки в чинията си. Нещо го тревожеше, но не можеше да определи какво точно. Напуснаха къщата на Барет веднага след като старецът свърши дългия си разказ. През целия път до Манхатън Саманта бе тиха, гледаше през прозореца с едва забележима усмивка, сякаш бе много, много доволна от нещо. Сега не ядеше, а си играеше с храната в чинията.

— Мислиш ли, че живее сам в тази огромна къща?

— Вероятно. Изглежда, е убил абсолютно всички, които е познавал през годините.

— Защо трябва да говориш толкова лоши неща за него? Мислех, че писателите би трябвало да обичат хората, за които пишат.

— О! А какво ще кажеш за авторите, които изследват серийните убийци. Не харесвам Барет и никога няма да го харесвам, но той ме интересува. Никой досега не се е опитвал да опише какво е направил през живота си. Никой не знае на какво е способен наистина.

Саманта мълча известно време и след това проговори:

— На мен ми се струва приятен.

Майк преглътна, преди да каже нещо. Трябваше да си поеме дъх, преди да заговори.

— Не мога да разбера жените и любовта им към сърцераздирателните истории. Един мъж, който не си виждала досега, ти разказа сълзлива история за загубена истинска любов и ти се побърка. На мен най-много ми хареса частта за Мидас. Чудя се дали не е изрепетирал речта си, преди да ти я каже?

Тя стана и се втренчи в него.

— А аз се уморих от твоята ревност! От първия миг, когато те срещнах, ти се държиш с мен, сякаш съм твоя собственост. Нахълтваш в собствените ми стаи, преследваш ме, унижаваш ме, или с една дума, направи живота ми нещастен. Аз дори не те познавам. Ти не означаваш нищо за мен.

— Знача повече за теб, отколкото Барет — каза Майк, стана и се наведе през масата към нея.

— Не, не значиш — отвърна тя тихо. — Той ми е дядо, последният ми жив роднина на земята.

Майк въздъхна тежко. Вече знаеше какво го тревожеше в изражението на лицето й, докато се връщаха от имението на Барет. Тя се бе усмихвала със задоволство, усмихвала се бе, сякаш бе открила нещо изгубено.

— Сам — каза той и протегна ръка да я докосне.

Тя се отдръпна. Не искаше да чуе какво ще й каже. Той можеше да си позволи да говори всичко за това, че е открила жив роднина, тъй като, изглежда, имаше хиляди роднини в цяла Америка. Човек като него вероятно не би могъл да разбере какво означава да си напълно, абсолютно сам на света. Не би могъл да разбере перспективата да вечеряш сам в Деня на Благодарността, понеже няма кого да поканиш или няма на кого да купиш подаръци за Коледа. Човек, който има много роднини, може да си позволи да бъде циничен с тях, да говори с насмешка различни неща, просто не би могъл да я разбере. Барет може да е извършил много ужасни неща в младостта си, може всичко, което Майк знаеше за него, да беше истина, но сега той бе един самотен стар човек. А тя също бе сама.

Отвратена от този мъж, който й беше чужд, тя понечи да влезе в къщата.

Майк застана пред нея и сложи ръце на раменете й.

— Сам, къде отиваш?

— Горе. Вярвам, че съм достатъчно свободна, за да ми позволиш да го направя.

Майк не я пусна.

— Искам да знам какво мислиш. Не ми харесва погледът ти.

— На мен не харесва как ме гледаш още от първия ден тук — тросна се тя. — Моля те, пусни ме. Трябва да си опаковам багажа.

— Няма да те пусна, докато не ми кажеш къде възнамеряваш да отидеш.

— Казах ти вече, че какво правя, какво съм направила не е твоя работа. Ще отида където поискам.

Майк се наведе да я погледне в очите, но тя се извърна.

— Отиваш при него, нали?

— Това не е твоя…

— Сам, не можеш да отидеш при този човек. Той е убиец!

Тя го погледна с отвращение.

— Той е деветдесетгодишен и е прикован на инвалиден стол. И каква причина може да има да ми причини зло? Не съм богата, така че не може да желае парите ми. Съмнявам се, че би желал секс. Може и да е измислил цялата история, за да накара внучката на Макси да прекара с него последните години от живота му. Ако е така, какво лошо има? Той е самотен стар човек, а аз… — спря, защото не желаеше да продължи.

— Хайде, кажи го. Ти си самотна млада жена — гласът му стана по-мек, ръцете му се спуснаха по нейните. Той се приближи. — Кажи ми какво искаш Саманта? Кажи ми какво искаш и аз ще се опитам да ти го дам. Любов ли искаш? Тогава аз…

Тя се измъкна от прегръдките му.

— Не смей да казваш, че ще ми дадеш любов. Получила съм достатъчно от алчни млади мъже и нямам нужда от повече. Какво трябва да ти кажа, какво да направя, за да те накарам да разбереш, че говоря сериозно. Не желая да остана в тази къща с теб! Не искам и да легна с теб! Не искам да имам нищо общо с теб!

Майк я гледа втренчено известно време, а гневът му постепенно отстъпи на учудването и накрая прерасна в примирение.

— Свободна си да правиш каквото пожелаеш. Сутринта ще отида до банката и ще ти донеса парите. Чек е добре, нали?

— Да, чудесно — отвърна тя, обърна се бързо и тръгна по стълбите. Спря на първата площадка и се обърна към него. — Майк, оценявам това, което се опита да направиш за мен. Искрено вярвам, че наистина чувстваш това, което казваш. Но просто не ме познаваш. Мисля, че си бе създал представа за мен, че съм… — тя си пое дъх. — Че съм една от твоите ранени птички. Но аз не съм такава, Знам какво искам.

— Барет — каза той стегнато. — Ти искаш да отидеш при този старец, защото той каза, че вероятно ти е роднина, Той никога… — не можа да каже нищо повече, защото Саманта побягна по стълбите.

Когато се качи горе, тя затвори вратата и заключи. Не че имаше някаква полза, помисли си с отвращение, той има собствен ключ.

Извади големия куфар от гардероба, сложи го на леглото и започна да подрежда багажа си. С всяка нова, красива дреха, която слагаше в куфара, усещаше как се увеличава тъгата й, че напуска тази къща, която донякъде й бе станала близка. Но направи всичко възможно да затвърди решението си и продължи да подрежда.

Когато бе подредила половината куфар, седна на ръба на леглото. Къде щеше да отиде? Мистър Барет не бе направил и намек, че я моли да живее с него, въпреки че тя бе забелязала, че той се нуждае от домакиня, която да се грижи за занемарената къща. А Майкъл Тагърт не искаше нищо друго освен секс. Винаги я бе забавлявала реакцията на мъжете по този въпрос. Когато не успеят да завладеят една жена, смятат, че са се провалили. Понякога си мислеше, че когато един мъж й додява непрекъснато, просто трябва да легне на леглото и да му даде това, което иска, за да го разкара. Може би така трябваше да постъпи и с Майк. След като получеше това, което искаше, той нямаше да се интересува дали тя е в къщата, или е отишла да живее с бивш гангстер, или пък какво въобще прави.

Стана и продължи да опакова. Не желаеше да даде на Майк, това, което той искаше, не желаеше да го чува да изрича всички думи, които мъжете говорят, когато искат да се вмъкнат под полата на жените — че я обича, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, че тя е всичко за него. Не искаше, защото до този момент той й бе приятел. Беше мил през цялото време, само на моменти деспотичен. Ако трябваше да бъде честна спрямо себе си, намираше ревността му ласкаеща. Той прекара доста време с нея. Денят, когато ходиха на покупки, бе един от най-щастливите в живота й. Бе я накарал да се смее, да забрави смъртта, която я следваше през целия й живот.

Понечи да сложи чифт обувки в куфара, но се спря. Щеше да помни през целия си живот времето, прекарано с Майк. Щеше да помни скандалите им, как я вбесяваше с всяко свое действие. Щеше да помни как изглеждаше, когато току-що бе излязъл изпод душа, с мокра коса, само по джинси, гол до кръста и бос. Щеше да помни всяко докосване, всеки поглед. Щеше да помни как се усмихва, леко повдигайки едната си устна, саркастично и с неверие, че въобще има за какво да се усмихва.

Хвърли обувките в куфара. Може би ще е най-добре да отиде в Сиатъл. Сигурно ще е прекрасно да живее сред влажна и гориста местност. След сушата на Санта Фе щеше да е по-добре да живее на мъгливо и влажно място.

Прибра нещата си и остави куфара на пода. На сутринта тръгваше. Какво щеше да направи? Ще вземе такси до летището, ще отиде на гишето и ще каже, че иска билет за следващия полет?

— Не е добре обмислено, нали Сам? — каза тя и се усмихна, че се нарича Сам. Когато стана на единадесет години и половина, започна да усеща пола си и обяви на семейството си, че не желае да бъде наричана с момчешко име. От този момент нататък трябваше да я наричат Саманта. Баща й и дядо й с готовност се съгласиха, но майка й я вбеси, понеже се разсмя и продължи да я нарича Сам. След смъртта й никой не я бе наричал Сам, докато не срещна Майк.

Огледа стаята, мебелите на баща й и за първи път си помисли, че тя би харесвала други завеси. Може би розово и сигурно би сложила подходяща покривка на леглото.

Разкопча блузата си, съблече се, облече нощницата си и отиде да се изкъпе. На новото място, където щеше да живее, щеше да прави каквото си поиска.

* * *

Всичко стана изневиделица. Спеше спокойно, а миг по-късно нечия ръка я стискаше за гърлото и тя се бореше за живота си. Впи нокти в ръката, която я душеше, но дори и тогава човекът не отпусна хватката.

— Къде са парите на Сакатия Джо? — прошепна той.

Лунната светлина, която проникваше през прозореца, й позволи да види, че той има чорап на главата си.

— Къде са парите на Сакатия Джо? — повтори той, но не намали натиска върху гърлото й, за да може тя да му отговори.

Саманта се опита да го ритне, но той бе застанал така, че не можеше да го достигне. Освен това вече се задушаваше и губеше сили. Майкъл, помисли си и използва силата, която й бе останала да удари с пета по стената. Един, два, три пъти. После почти загуби съзнание, тъй като натискът продължаваше.

Ръката рязко се дръпна от гърлото й, но тя не можа да си поеме дъх. Сякаш някои части от дихателните й органи бяха счупени и колкото и да се опитваше да диша, никакъв въздух не достигаше до дробовете й. Дори, когато седна в леглото, хванала с ръка гърлото си, не можеше да диша.

Чу шум от удар, обърна се и видя сянката на Майкъл, който се биеше с мъжа, който се бе опитал да я убие. Майк бе доста по-едър от него, по-силен и когато юмрукът му се заби в лицето на мъжа, той не успя да запази равновесие. Мъжът падна с трясък на пода, а Майк се хвърли към нея и я взе в ръце.

— Дишай, мило — каза той. — По дяволите! Дишай!

Удари я по гърба и я държеше, докато тя се опитваше да си поеме дъх. Силните ръце на Майк стиснаха раменете й. Разтърси я леко, гледайки я разтревожен. Сякаш я караше да прави нещо, което тя не желаеше. А тя искаше да диша. Стори й се, че минаха часове, когато въздухът влезе в гърлото й след болезнено, разкъсващо я вдишване.

Усети как Майк се обърна, когато се чу трясък. Разбра, без да поглежда, че нападателят й е дошъл в съзнание и е скочил през балкона.

— Надявам се да счупи гадния си врат — прошепна Майк, но и двамата чуха мъжа да бяга през градината и да се прехвърля през оградата. Явно бе скачал от балкон на балкон, докато стигне градината.

Държейки я, Майк се пресегна, взе телефона и набра някакъв номер.

— Блеър — каза той. — Трябваш ми. Не, душене. Ела бързо — затвори.

— Майк — опита се да каже нещо Саманта, той й каза да мълчи и продължи да я държи.

Усещаше я как трепери, усещаше страха й, когато се притискаше до него. Притискаше се като уплашено дете към баща си, докато той я утешаваше, галейки я по гърба, милвайки косите й. Тя продължаваше да трепери и той легна на леглото, обхвана я с ръце, притискайки ръцете й към гърдите си. Прехвърли крака си през нея, сякаш да я покрие в защитна обвивка.

— Тук съм, мило — прошепна, мръщейки се в тъмнината, когато тя сякаш се опитваше да се приближи до него.

Ранена птичка, му бе казала тя. Каза, че не е една от ранените му птички, и той бе уверен, че бе чула тази идиотщина от Дафни. Ако си падаше по ранени птички, би трябвало да е лудо влюбен в Дафни.

Саманта го интересуваше още от мига, в който я срещна.

Когато откри снимката на Сам и Макси в къщата на чичо си Майк, потърси Дейв Елиът. Прекара известно време с него. Нямаше намерение да остава в Луизвил, но двамата си паснаха. Дейв бе самотен, единственото му дете бе далеч на запад и както казваше, щастливо омъжена. Майк също бе донякъде самотен след смъртта на чичо Майк. Решиха да живеят заедно в Ню Йорк, в къщата на Майк. След пенсионирането си Дейв щеше да търси майка си и да помага на Майк да пише биографията на Док. Майк хареса идеята някой да му помага в работата над книгата.

Дейв упълномощи сестра му да обзаведе апартамента, както той искаше. Малко след това му се обади и му каза, че няма да дойде в Ню Йорк. Не каза каква е причината, но Майк разбра, че нещо не е наред. Хвана първия самолет за Луизвил и се появи на вратата на Дейв с куфар в ръка и поиска обяснение. Дейв му каза, че преди няколко дни са му съобщили, че е болен от рак. Майк предложи да извика дъщеря му, но Дейв отвърна, че Саманта е видяла достатъчно смърт в краткия си живот и не е нужно да бъде свидетел на друга.

Така Майк остана да живее с Дейв за един месец. Дейв се опитваше да го убеди, че е добре, но Майк не бе в състояние да го остави, тъй като не би понесъл да го види толкова самотен, знаейки колко му остава.

По някаква причина Дейв настоя Майк да живее в стаята на Саманта, а не в тази за гости. Когато Майк видя стаята, се разсмя, защото това бе детска стая.

— Саманта и майка й избираха всичко тук — каза Дейв с усмивка, оглеждайки се гордо.

Майк щеше да се изпусне да каже, че майката на Саманта е починала, когато тя е била на дванадесет години, но замълча. Остави куфара на килима, изрисуван с бели и розови танцуващи балерини, и погледна леглото. Четириъгълно бяло легло, покрито с прозрачна розова покривка, в краищата с розови панделки. Имаше малка тоалетка до едната стена. Огледа се, очаквайки да влезе едно десетгодишно момиче.

Вече знаеше, че Саманта е живяла в тази стая, преди да замине със съпруга си. Отвори гардероба, очаквайки да види детски рокли, но имаше дрехи на възрастен човек. Безформени, максимално спретнати, но дрехи на възрастна жена.

През следващите седмици любопитството му към тази дъщеря, която бе израснала в детска стая, се увеличи. Дейв гълташе обезболяващи и спеше през повечето време, така че Майк имаше много свободно време, което използваше да разучава стаята на Саманта. Отначало беше нерешителен, защото знаеше, че не му е работа да си пъха носа в тези неща, но през следващите дни нямаше какво друго да прави и вече не бе толкова нерешителен, когато се ровеше из шкафовете в стаята.

Дейв бе описал дъщеря си като весела, своенравна и оправна. Ако беше така, защо е прекарала всичките тези години, живеейки в детска стая?

Откри един лексикон и го разгледа с интерес. Тя бе изрязвала рисунки на кинозвезди и рокпевци, имаше няколко изсушени цветя. Всичко това изглеждаше нормално за едно дванадесетгодишно дете, освен че имаше десет страници некролози за майка й. След тях нямаше нищо. Той търси усилено, но не откри други лексикони от времето след смъртта на майка й.

Намери пет дневника, които Саманта си бе водила. Всичките писани от несигурната детска ръка, всички пълни с тайни, споделени с другите момичета, в кого е била влюбена в момента и в кого са били влюбени приятелките й. Пишеше за скандалите с майка си и колко чудесен е баща й. Той се усмихна, спомняйки си как като дете се караше с баща си. Майка му бе светица и не можеше да разбере защо сестрите му от време на време й се ядосваха.

Към края на престоя си в къщата на Елиът Майк бе много объркан. Понякога му се струваше, че Саманта и баща й са спрели да броят времето след смъртта на Алисън Елиът. Дейв разказваше случки само от първите дванадесет години от живота на Саманта. Никога не споменаваше какво е правила в горния курс или в университета.

Майк задаваше въпроси, насочени към живота й след смъртта на майка й, но никога не получаваше конкретен отговор. Дейв отговаряше неясно и често сменяше темата.

Майк бе този, който настоя Дейв да му разреши да каже на Саманта, че той умира. Каза му, че не е честно спрямо нея да не знае какво става с баща й. Но Дейв настоя Майк да не среща със Саманта. Съгласен бе да й се обадят, но не желаеше да го направи Майк, а искаше той да не е там, когато тя пристигне.

Майк се почувства обиден от думите му. Сякаш го смяташе за противен тип, недостатъчно добър за безценната му дъщеря. Но направи това, което Дейв пожела — помоли един съсед да се обади на Саманта, след което се качи на самолета и се върна в Ню Йорк.

Две седмици по-късно Дейв му се обади и му каза, че иска той да се грижи за нея след смъртта му. Звучеше, сякаш говореше за някакво сираче или експресна пратка.

Майк се съгласи неохотно да даде апартамента на Дейв на Саманта. Всъщност намираше за ужасяващо да се занимава с нея. Ако съдеше по стаята й, тя явно бе живяла под похлупак.

Но жената, която срещна, и момичето, което бе очаквал, бяха две различни същества. В един миг тя бе гореща и пълна със страст, бе малкото момиче от дневниците, което пишеше за своите приключения. В следващия миг се плашеше дори и от сянката си. А след това бе студена и груба, затворила се за света, недопускаща никой до себе си.

Все пак, помисли си, не беше студена и груба. Дърпаше се при всяка възможност, но понякога го гледаше с такъв копнеж, че не знаеше дали да я доближи или да побегне.

В деня, когато й купи дрехите, го гледаше с такава признателност, че той се обърка. Повечето жени са щастливи да имат нови дрехи, но Саманта бе повече от щастлива. Всъщност причината не бе в дрехите, а… във вниманието. Държеше се така, сякаш бе благодарна, че някой бе забелязал съществуването й. Не бе сигурен, че й е доставил толкова голямо удоволствие този ден, но явно имаше нещо.

Какво се бе случило с нея след смъртта на майка й. Какво я бе променило от нормално, буйно дете с много приятели, ходещо по забави, в една млада жена, която може да прекара седмици наред, като спи?

Сега се притискаше към него по начин, по който никой друг не го бе правил. Беше уплашена, разбира се, а и имаше причина да е така, но имаше и нещо друго, за да се притиска до него. Сякаш се нуждаеше от него.

Може би желанието му да избяга от родния град бе една от причините да се премести в Ню Йорк. Желаеше да живее някъде, където няма да бъде „един от Тагърт“, а човек със собствена индивидуалност. Някъде, където да бъде отделна личност, а не част от глутницата.

Усмихна се, погали я по косата и я целуна по челото. Когато човек е израснал в такова голямо семейство като неговото, чувството, че е нужен, не е нещо, което се изживява често. Твърде рано разбираш, че ако не свършиш нещо, има кой да те замести. Ако не нахраниш конете, друг ще го направи. Ако някой беше нервен, неспокоен, винаги имаше поне дузина души наоколо, които да го успокоят. Доколкото си спомняше, никой никога не бе казвал: „Само Майк може да свърши тази работа“ или „Нуждая се от Майк и от никой друг“. Дори момичетата в училище бяха доволни да са с някой от тях. Явно за тях нямаше значение с кого са.

Но Саманта се нуждаеше от него. Не й трябваха парите му, не се нуждаеше от тялото му, нуждаеше се от него.

Притисна я. Преди да я срещне, си мислеше за съжителството с нея като задължение, като товар, всъщност повече като постоянно съжителство с чужд човек.

После за известно време единственото му желание бе да я има в леглото си и тя доста жестоко му каза, че това не я интересува. Жестоко, помисли си, по дяволите, та тя беше гадна и отвратително долна. Отново загуби интерес към нея и я остави да стои в стаята си и да спи. Разреши й да прави каквото пожелае. После Дафни го накара да разбере, че тя не само си почива.

Докосна ухото й. Бе толкова нежна и самотна, а той може би бе твърде суетен, но се чувстваше, сякаш й бе спасил живота два пъти — когато я измъкна от съня й и нощес, когато трябваше да разбие вратата, за да влезе. Щеше да сложи решетки на прозорците още утре, за да е спокоен.

— Ще си на сигурно място, мила — прошепна той. — Ще те пазя и…

Ще те накарам да се смееш, помисли си, ще те накарам да не се дърпаш, когато искам да те докосна.

* * *

Мина известно време, преди Саманта да престане да трепери, преди да може да диша достатъчно спокойно, за да дойде на себе си. Видя дупка във вратата, която Майк явно бе направил, за да влезе.

— Как?… — прошепна тя, намръщвайки се от болката, която почувства в гърлото си. Бе се притиснала до него, държеше го колкото може по-здраво, както и той нея. Не искаше да мисли за страха си, страх, от който я втрисаше.

— Чух те — отвърна Майк. — Чух ударите по стената и разбрах, че нещо не е наред. Помислих си, че си паднала и си се наранила. Не съм и мислил… — нямаше намерение да й обяснява какво почувства, когато видя онова копеле да се опитва да я убие. Сега се чудеше как не го утрепа веднага, но единствената му мисъл бе да се добере до Сам, да разбере, че е добре, и не искаше да губи и секунда да бие този тип.

— Просто лежи спокойно — каза той нежно. — Блеър ще е тук след малко. Искам да те прегледа, за да се уверя, че си добре.

— Братовчедка? — успя да каже Саманта, повдигна глава и се усмихна.

Майк не отговори на усмивката й. Вече бе овладял страха си. Когато видя мъжа, наведен над Сам, не се замисли какво прави този мъж тук. Единствената му мисъл бе да я спаси. Но сега се чудеше защо този крадец се бе опитал да я убие. Защо не бе взел каквото му трябва от кутията с бижута, без да прави опит да я убие.

— Сам?

Тя се притисна до гърдите му. Преди минути се бе борила за живота си и в момента се чувстваше сигурна, както никога досега.

— Каза ли нещо мъжът? Нарече ли те по име, попита ли те нещо?

Тя поклати глава. Спомняше си смътно, че мъжът каза нещо, но не си спомняше какво. Искаше да забрави случилото се.

Това явно го задоволи, защото усети как се отпусна, когато му отговори отрицателно. Сложи ръка на бузата й, тя му се усмихна и той й отвърна.

— Не бих желал да ти се случи нещо, Саманта — каза той, целувайки я по челото и притисна главата й до гърдите си.

Малко след това се позвъни. Майк я остави нежно и хукна по стълбите. След минута в стаята влезе красива, млада жена с лекарска чанта. Професионално и внимателно тя прегледа Саманта. Докато я преглеждаше, говореше с Майк, който стоеше зад нея само по бельо, изглежда, без да му пука, че беше почти гол пред две жени.

— Какво се случи? — попита Блеър, докато опипваше гърлото и врата на Саманта.

— Някакво влечуго се вмъкнало през прозореца — отвърна Майк. — Сам сигурно се е събудила и го хванала да прибира кутията й с бижута, не знам точно.

Саманта поклати глава.

— Аз… спях — каза тя и се намръщи, защото всеки опит да каже нещо й причиняваше болка.

На Майк не му бе приятно да чуе това, но Саманта сигурно се бе завъртяла или помръднала, което е накарало крадеца да се опита да я убие. Не му се искаше да мисли, че се е появил нов убиец маниак, който обаче убива по големите градски къщи. Погледна прозорците и се замисли какви решетки да сложи, но после видя куфара на Саманта на пода и разбра, че няма нужда от тях — тя си тръгваше сутринта.

Блеър свърши прегледа.

— Мисля, че ще си добре. Просто почивай и не говори. Ще ти дам успокоително, за да можеш да спиш.

Саманта кимна, взе хапчето и отпи от чашата, която Майк й държеше. Очите й се разшириха, когато Майк я взе и започна да слиза надолу.

— Ще спиш долу, за да мога да те пазя — обясни той, а тя не се възпротиви. Съмняваше се, че каквото и да е успокоително ще й помогне да заспи. Знаеше, че ще лежи будна, вземайки всяка сянка за човек или хора, които се опитват да я убият.

Майк я остави внимателно в леглото си, сякаш беше дете, после излезе с братовчедка си. Саманта ги чу да разговарят тихо. Затвори очи.

* * *

— Как е тя? — понита Майк.

— Чудесно — отвърна Блеър. — Здрава е и силна, а и няма сериозни наранявания. Ще се оправи за ден-два. Гърлото й е възпалено, нищо повече — тя затвори чантата си, обърна се и го погледна. — Майк, знам, че не е моя работа, но…

— Искаш да ме попиташ какво означава тя за мен? Или нещо подобно? Съвсем честно да ти кажа, не знам.

— Нямах намерение да те питам нищо за личния ти живот — тросна се тя, карайки Майк да се усмихне. — Не е ли странно, че Саманта не плаче? Ако някой се бе опитал да ме убие, бих наводнила стаята. Не мислиш, че е в шок, нали?

Майк не знаеше какво да й отговори, но сега, когато се замисли, наистина му се стори странно, че тя не плака. Сестрите му ревяха за щяло и не щяло.

— Не знам. Може би плаче тайно.

— Може би — каза Блеър. — Но все пак я наглеждай. Ако положението не се промени до сутринта, обади ми се.

Когато Майк й благодари, че е дошла посред нощ, тя каза:

— Дай да прегледам главата ти. Ще махна конците следващата седмица — каза тя, след като разгледа раната му на светлината. — Изглежда, ти се случиха доста неприятни неща в последните дни. Първо някой те удря с камък, а после някой се опитва да убие младата дама, която живее при теб. Не мислиш, че двата случая са свързани, нали?

— Не, разбира се — отвърна Майк, но Блеър усети фалшива нотка в гласа му.

— Хм — каза тя, целуна го по бузата и си тръгна.

Лицето на Майк се разведри, когато влезе в стаята и видя Саманта, увила се в одеялата му. Погледна го сънено, когато седна на ръба на леглото и взе ръката й. Все още носеше годежния пръстен, който сложи на ръката й вчера.

— Мъжът…

— Ш-ш-т! Не говори.

Тя се усмихна, когато Майк целуна ръката й.

— Той каза: Къде са парите на Сакатия Джо?

Добре, че очите й бяха затворени и не видя ужаса, който се изписа на лицето му, страхът, който се появи в очите му.