Джуд Деверо
Сладък лъжец (11)

ГЛАВА 10

Когато братовчед му позвъни, Майк отвори вратата и остана загледан в него известно време.

— Ако я докоснеш, Монтгомъри, никога повече няма да имаш възможност да имаш деца.

Без да се усмихне, Рейни кимна, давайки му да разбере, че му е ясно какво Майк има предвид. Той харесваше Саманта.

Майк се обърна и напусна стаята, тъй като мислеше, че няма да издържи да гледа как Саманта се усмихва на друг мъж. Но въпреки благородните си намерения той все пак застана на големия прозорец, когато чу вратата да се затваря. Стоеше и гледаше как двамата вървят към Сентрал Парк. Помисли си, че дори и физически не си подхождат. Малкото добре оформено тяло на Саманта не пасваше на високото, слабо, мършаво тяло на братовчед му.

Майк отвърна поглед от тях с отвращение. Отвращение от самия себе си може би. Може би Сам бе права, че той е луд. Никога досега не бе разяждан от такава ревност, а и, честно казано, не обичаше това чувство. Нито пък разбираше защо ревнуваше, след като Саманта не му бе дала повод да си мисли, че му принадлежи.

Баща й го бе направил, помисли си той в своя защита. Баща й бе го бе помолил да се грижи за безценната му дъщеря, след като умре. Първия месец не бе направил нищо, не се бе грижил за нея, но оттогава насам бе положил огромни усилия да навакса загубеното.

Майк въздъхна при мисълта за самотния следобед, който му предстоеше. Нямаше кой да се възхищава от такова обикновено нещо като поръчките от деликатесния магазин? Кой щеше да мирише розите в градината? Кой щеше да го оглежда, когато тя си мислеше, че той не я гледа?

Тъкмо понечи да се отдръпне от прозореца, когато видя един мъж да излиза от сянката на една сграда от другата страна на улицата и да тръгва нанякъде. В Ню Йорк човек среща разни хора, но имаше нещо, което направи впечатление на Майк. Той беше на същото място и вчера. Бе го забелязал, защото обикновено хората, които тренират, забелязват мъжете, чиито трицепси опъват ръкавите на ризата. Този мъж не беше едър и широк, че ръцете му да опират тялото му, но сигурно бе доста як.

Майк отвори прозореца и погледна навън. След като погледа известно време след мъжа, без да знае защо, бе деветдесет и девет процента сигурен, че мъжът следеше Сам и братовчед му.

Не загуби и минута и след секунди бе навън, следвайки мъжа през Парк Авеню, Медисън, после по Пето и накрая в парка. Тук той се увери, че мъжът следеше Самата, тъй като се скри зад статуята на генерал Шърмън, докато Рейни купуваше сладолед и балони на Саманта.

За секунда Майк отклони вниманието си от мъжа, защото Сам гледаше неговия скапан братовчед с поглед, пропит със сантименталност. От погледа й човек можеше да помисли, че никой до сега не й бе давал нещо по-прекрасно от полуразтопен сладолед и евтини балони. Неговият тъп братовчед й се усмихваше, сякаш й бе подарил главата на някакво чудовище.

— Дай ми малко отдих — каза Майк с отвращение.

След това двамата продължиха да се разхождат из парка, без да се интересуват от никой около тях. Майк видя мъжа. Той въобще не се и опитваше да се скрие. Дори по едно време ги задмина, седна на една пейка и ги гледаше, докато минаваха край него.

Майк се криеше от него, защото, ако бе наблюдавал къщата, сигурно щеше да го разпознае, ако го видеше.

Следващите четиридесет и пет минути, докато следеше мъжа, Майк наблюдаваше най-вече Саманта и братовчед си. Рейни не се опитваше да докосне Саманта, но всеки път, когато тя се усмихваше на този скапаняк, му се искаше да му размаже физиономията. Когато двамата спряха в детския кът, на Майк му се стори, че ще му прилошее. Хващайки сръчно с една ръка люлката, Рейни помогна на Саманта да седне, сякаш тя беше инвалид, и я залюля. А тя се смееше от удоволствие, сякаш той бе извършил някакъв подвиг.

— Трябваше да го убия още когато бяхме дванадесетгодишни — промърмори Майк.

За миг Майк изпита удоволствие, когато Саманта след като спря да се люлее и Рейни й подаде ръка, за да стане, тя не я пое.

— Не само с мен се държи така — каза доволно Майк.

Те продължиха да се разхождат по пътеки, които се виеха из гората, и всеки път, когато изчезваха от погледа му, косите на Майк настръхваха. Когато Рейни спря, за да хване една бейзболна топка и да я хвърли обратно на децата, Майк откри, че мъжът не се вижда наоколо. Беше се залисал да гледа дали мършавият му братовчед ще докосне Саманта и бе забравил истинската причина, заради която бе тръгнал след тях.

Майк се заоглежда паникьосан, усещайки, че нещо не бе наред. Къде беше мъжът? Кой беше той?

Видя Саманта да стои в сянката на някакви дървета и да гледа сладникаво Рейни, а зад нея бавно, за да не вдига никакъв шум, вървеше мъжът.

Майк побягна. Премина през покривка с храна и хората му се разкрещяха, прескочи една пейка, на която имаше хора и те го наругаха. Профуча през някакви храсти и бягайки, удари мъжа и го просна на земята. Бореха се известно време, скрити в сянката на дърветата. Майк бе много по-силен от мъжа и го притисна към земята.

— Кой си ти? — попита Майк, притискайки го. — Какво искаш?

Изражението на лицето му показваше, че по-скоро ще умре, отколкото да каже и дума. Изведнъж Майк прозря истината.

— Барет те изпрати, нали?

Едно едва забележимо потрепване на очите на мъжа му показа, че е прав.

— Защо? — попита Майк, наистина объркан. — Иска да знае нещо повече за внучката си?

Не успя да получи отговор, защото мъжът се възползва от объркването му, грабна един камък и го удари по главата. Болката от удара, както и изненадата, накараха Майк да се отдръпне, а мъжът не загуби и минута и изчезна. За секунди Майк остана седнал, с ръка на главата и със замъглен поглед.

— Майкъл Тагърт! Как можа да направиш това? Как можеш да ме шпионираш?

Майк погледна нагоре и видя Саманта, с ръце на хълбоците и изглеждаше ядосана. Но погледът му бе твърде замъглен, за да вижда добре.

— Това наистина е прекалено — каза тя, като слизаше по хълма.

Майк премигна няколко пъти, опитвайки се да проясни зрението си. Една носна кърпа се появи пред очите му. Взе я и я притисна към главата си на мястото, където го болеше.

— Добре ли си?

Позна гласа на братовчед си. Когато се опита да стане, една силна ръка му помогна.

— Майк?

— Добре съм — успя да каже. Стоеше притиснал носната кърпа към челото си и усещаше как кръвта се стича по косата му.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Не — отвърна Майк, без да погледне братовчед си. — Сам добре ли е?

Рейни погледна към огряната от слънце поляна, където Саманта гледаше как играят децата.

— Да. Има ли причина да не е добре?

— Не знам, но мисля, че някой иска да й причини зло. Няма причина за това — той погледна братовчед си. — Ще внимаваш за нея, нали?

Рейни кимна. Загледа се след Майк, който вървеше между дърветата. Видя, че залитна и се хвана за един от парапетите. Миг след това Рейни отиде при Саманта и й каза, че трябва да се обади по телефона. Познаваше добре Майк и бе сигурен, че той няма да отиде на лекар, въпреки че бе ранен. Затова реши той да се обади.