Джуд Деверо
Сладък лъжец (20)

ГЛАВА 19

В таксито пътуваха мълчаливо и Саманта имаше достатъчно време да мисли. Но единственото, което усещаше, бе старомодна, свиваща стомаха ревност. Това усещане бе ново за нея и й трябваше малко повече време, за да разбере, че не харесва начина, по който се чувства. Да бъдеш ревнив, мислеше си тя, означава да се държиш с другия, сякаш е твоя собственост и разполагаш с времето, вниманието и… любовта му. Но тя със сигурност не притежаваше Майк, нито пък той нея. Не бе ли се борила именно срещу това собственическо чувство? Не бе ли се борила за свободата си? Не бе ли се борила по всякакъв начин срещу изкушението да не хлътне по него?

Много добре съзнаваше, че е уязвима. Все пак бе загубила и последния си жив роднина и съпруга си. Нямаше близки хора. Самотата и тъгата караха човек да върши странни неща, като например да мислиш, че си влюбен в човек, на който всъщност си благодарен. Точно това изпитваше тя към Майк — благодарност. Бе му казала, когато я измъкна от стаята, където лежеше и спеше по цели дни, че е просто уморена. Но дори в момента, когато изричаше тези думи, знаеше, че лъже. Бе толкова подтисната и нямаше никакво желание да живее повече. Въпреки че никога не бе мислила за самоубийство, й се искаше да заспи и да не се събуди повече.

Майк я бе изкарал от черупката й и насила я бе върнал към живота, ядосвайки я или обръщайки й внимание. Даде й нещо, което й липсваше след смъртта на баща й. Даде й надеждата, че ще успее да намери баба си, последния й кръвен роднина.

Все пак старанието на Майк, всичко, което направи, нежността, вниманието се обезсмислиха, защото я въвлече в оная история, която бе доста опасна. Но Сам не съжаляваше за нищо. Ако животът й беше в опасност, по-добре опасността да идва отвън, отколкото от нещо вътре в нея.

Сега, когато гледаше Майк, се стараеше да преодолее ревността си. Той каза, че сърцето му е свободно, че не е влюбен, но това означаваше, че не е непременно нужно да си влюбен, за да излизаш с някоя жена. Не бе нейна работа, разбира се, дали има среща или не, тъй като тя бе негов съквартирант, но й се струваше странно да му е приятно в нейната компания, а след това да излиза с друга.

— Отдавна ли е уговорката ти? — попита, надявайки се въпросът да изглежда като опит да подхване разговор. А може би майка му е уредила среща с дъщеря на техни приятели.

— От три седмици — отвърна той сухо.

— О, значи трябва да отидеш.

„Да не би да е по задължение?“, това искаше всъщност да го попита.

— Да — той се обърна към нея. — Ревнуваш ли?

Забеляза, че той се старае да изглежда безгрижен, да я дразни както винаги, но в гласа му имаше напрежение. Явно криеше нещо. Тя помръкна. Имаше нещо, което не желаеше тя да знае. Първата й мисъл бе, че ще излиза с Ванеса и не желае тя да разбере. Колко глупаво от негова страна. Глупаво е да крие такова нещо. Какво прави той изобщо не е нейна работа. Може да излиза с актриси, модели, с когото пожелае и това въобще не я интересува.

Когато се замисли за Ванеса и всяка друга жена, която Майк бе имал, усети, че се стяга. Това е абсурдно, каза си, абсолютно нелепо. Майк и тя бяха… просто приятели. Бяха принудени да прекарват дълго време заедно и се бяха постарали да им е добре. Това бе всичко. Сигурно се чувстваше самотен в тази къща и бе благодарен, че има компания. Затова прекарваше толкова време с нея, разхождайки се, смеейки се, докосвайки я, целувайки я…

Погледна го и осъзна колко е глупаво да си мисли такива неща за него. Майк не можеше да е самотен. Той бе твърде красив, общителен, нежен, внимателен…

— Не ме гледай така — прошепна той, без да се обръща към нея.

Тя се обърна и се загледа през прозореца. Нещо го тревожеше, но какво? В този миг осъзна какво го тормози. Той я лъжеше. Нямаше среща. Но защо лъжеше?

Веднага откри отговора. Лъжеше я, за да я защити. Топлина обля тялото й. Не само топлина, а радост, чиста искрена радост изпълваше тялото й. Както бе сигурна, че ако някой я нападне и тя успееше да му обади, той веднага ще дойде да я защити, така бе уверена, че той се старае тя да е в безопасност. Какво й беше казал? „Баща ти ме помоли да се грижа за теб и смятам да оправдая доверието му.“

Знаеше, че той се смята за виновен за опита за убийство, защото не бе взел на сериозно легендата за изчезналите пари на стария гангстер. Оттогава насам правеше всичко възможно тя да е в безопасност. Дори стигна дотам да се реши да я изпрати с Рейни в Мейн. А той не харесваше Рейни, особено щом се отнасяше до нея.

Отпусна се назад, стараейки се да не се усмихне. Спомни си последния път, когато й каза, че има среща. Тогава искаше да я накара да го ревнува и се разочарова, че не се получи. По-късно й каза, че срещата е била с една осемдесетгодишна жена, която вероятно е работила с Макси.

— Идвам с теб — каза тя, когато наближиха къщата.

— Ужасна си — отвърна той и нещо в гласа му й даде да разбере, че е на прав път — където и да отиваше той, това имаше нещо общо с Макси. Трудно можеше да си спомни кога за последен път мисълта, че е права, й е доставяла такава дълбока радост. Сега би танцувала на улицата или пък би се качила на оградата да изпее „Пеейки в дъжда“. Но се сдържаше.

Докато Майк плащаше на шофьора, тя се изкачи бавно и извади ключа си. Но Майк я дръпна и отключи. Наблюдаваше го усмихната — старомодната му етика се простираше дори до отварянето на вратата. Виждаше, че е ядосан, и колкото повече той се ядосваше, толкова по-щастлива ставаше тя. Ако отива на „истинска“ среща, щеше да й се надсмее.

— Какво мислиш, че трябва да облека? — попита тя ведро. — Костюм или панталони?

— Нощница и халат — отвърна той с присвити устни, докато затваряше вратата. — Това ти е нужно, за да останеш у дома и да гледаш телевизия.

— В събота вечер няма нищо интересно, така че смятам да дойда с теб.

— Саманта — каза той със смразяващ поглед. — Ти няма да дойдеш с мен.

— Ванеса може да се ядоса.

Той й обърна гръб за секунди, после се усмихна. Но Саманта го познаваше достатъчно, за да разбере, че усмивката му бе фалшива. Не беше Ванеса, слава Богу.

— За твое сведение, имам среща с Аби.

— Къде?

— Не познаваш това място. Горен Уест Сайд. Много е шик. И сигурно ще закъснея доста или ще остана там през нощта.

— Управата на старческия дом ще ти разреши ли?

Сянката на ужас, която пробягна по лицето му, й показа, че е познала. Той успя да се овладее доста бързо, но не преди Сам да разбере истината. Докато й разправяше нещо от сорта на: „Аби не живее в старчески дом“ или „Тя е една доста гореща дама“, Сам просто го гледаше и му се усмихваше. Никаква Ванеса. Никакви актриси. Никакви модели. Никой друг. Майк просто се опитваше да открие баба й.

— Проклета да си Саманта — каза той с тон, сякаш щеше да се разреве. — По дяволите, ти не можеш да дойдеш с мен. Тази жена може би е познавала баба ти. Хората на Док може да я наблюдават. Тя може…

— Би могла да е баба ми, нали?

Той се обърна. Знаеше, че търси начин да я убеди да не идва с него, че не може да отиде, но тя пък бе уверена, че каквото и да й кажеше, не бе в състояние да я разубеди.

— Не мога да разбера защо гледаш толкова самодоволно — отново се обърна към нея.

Тя се приближи до него и му се усмихна.

— Не мога да разбера защо си мислиш, че си съвършен лъжец. Ти не умееш дори да лъжеш добре.

Тялото му се напрегна от ярост. Очите му заблестяха, ноздрите му се издуха, а ръцете му се свиха в юмрук.

— Може да не съм добър лъжец, но съм много добър във връзване на момичета, които са достатъчно глупави да не разбират кое не е добро за тях — пристъпи към нея.

Саманта преглътна, защото изглеждаше, сякаш има намерение да изпълни заканата си.

— Ти не си в състояние да нараниш никой, колкото и да се правиш на страшен — каза тя, като вложи повече смелост в гласа си. Не помръдна дори когато той се приближи толкова, че почти я докосваше, надвесил се над нея.

Гневът му изби. Хвана я и я стисна толкова силно, че тя едва дишаше. Но вместо да се опита да се освободи, тя се отпусна върху му, търкайки бузата си в гърдите му. Толкова много си отиваха. Бившият й съпруг беше висок и слаб и с него изглеждаха доста странно, въобще не си пасваха. Но Майк бе идеален.

— Виж, скъпа — каза той. — Не искам да те замесвам повече. Не искам дори да те оставям сама в къщата тази вечер. Щях да ти предложа да прекараш нощта с Вики или Блеър, или…

— Рейни? — попита тя усмихната, без да отваря очи. Мислеше си за хилядите пъти, когато й се искаше да се притисне в Майк. Беше й много по-добре, отколкото можеше да предположи.

— Не, дори не ми е минавала подобна мисъл. Да те оставя с тоя сухар — все още държейки я, той се отдръпна и я погледна. — Ти всъщност не го харесваш, нали?

— Не — отвърна тя, съвсем честно.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Добре, ето какво ще нравим. Ще отида да видя старицата, въпреки че сигурно пак ще е напразно — Майк поклати невярващо глава. — Тя е седмата стара дама, която посещавам. За всяка една информаторите ми се кълняха, че е била в клуба онази нощ, но после се оказваше, че жените бяха или смахнати, или прекалено млади, или въобще не бяха чували за Джубили. Беше просто губене на време и съм уверен, че и днес ще е така. Ще те заведа у Блеър, тя живее в Уест Сайд. И когато свърша със старата дама, ще ви взема и двете и ще ви заведа на вечеря. Ще те заведа, където поискаш. Можем да отидем в…

— Сами, скъпа, моля те, чуй ме — галеше касата й, а огромното му тяло се бе надвесило над нея, така че тя почти се скриваше в него. Надяваше се да прекара следващите три часа, убеждавайки я да не идва с него.

— М-м-м, слушам те. Можем да отидем на вечеря, след като се срещнем с нея. Искам да отидем в Знака на гълъба.

Майк я пусна вбесен.

— Няма да дойдеш с мен.

— Добре, тогава въобще няма да излизам с теб. Ако не желаеш заедно да търсим баба ми, ще го направя сама. Колко старчески домове има в Горен Уест Сайд? За западната страна на какво говориш?

Майк стоеше и я гледаше втренчено. По лицето му пробягваха различни чувства. Знаеше, че тя ще направи това, което казва. Не бе виждал по-голям инат от нея.

— Облечи си костюм — каза сухо и се обърна.

— Нали ще отидем на вечеря след това? — попита тя, но той не й отговори.

* * *

Саманта не хареса старческия дом. Защото бе грозен. Стерилно грозен. Всичко бе избрано според това дали ще върши работа, а не дали е красиво. Подът бе облицован с онези идиотски изкуствени кечета, които някакво дяволско същество бе измислило. Стените бяха боядисани в бяло и блестяха ужасяващо. Осветлението бе луминесцентно и всяка лампа издаваше жужене, което би подлудило всеки нормален човек за три дни.

Освен това имаше някакъв мирис — на дезинфекционни препарати и лекарства. Чудеше се понякога как хората успяват да направят някои места да миришат на лекарства. Дали изваждат лекарствата от опаковките, или изливат съдържанието им на пода.

Майк я държеше за ръката. Погледна я и видя отвращението, изписано на лицето й.

— Това е един от най-добрите домове — каза той. — Някои миришат на урина.

Тя поклати невярващо глава и погледна към тавана. Дизайнерът или не — осквернителят на старческия дом — бе успял да скрие, че той се намира в красива стара сграда. Високо над главите им имаше чудесни корнизи, а стените бяха дебели, здрави и поглъщаха шума.

Но бяха покрити с ужасни фотокопия на наредби и разписания: никакво осветление след девет часа, да не се слуша силно музика, никакъв рокендрол, да не се танцува в трапезарията, да, не се бяга, да не се дъвчи дъвка. Докато Майк питаше за жената на регистрацията, тя прочете надписите и се зачуди каква е причината да бъдат обявени за престъпления рокендрола и дъвките.

— О, Аби — каза сестрата, усмихвайки се леко. Това бе усмивка, която човек използва, когато говори за някое своенравно дете, което често се забърква в разни каши, но все пак се гордее с този малък палавник. Сестрата стоеше зад бюро, покрито с белези от химикалки. — Аби е много добре сега. Преди време помислихме, че ще я загубим, но тя се справи. Елате, ще ви заведа при нея, но не се учудвайте, ако се държи троснато. Тя е доста дива.

Саманта тръгна с Майк след сестрата, чудейки се дали Аби е нормална или луда.

Сестрата отвори една сива врата и те влязоха в стая, която бе също толкова грозна, както и цялата сграда. Стаята бе толкова чиста, че Саманта си помисли, че малко прах би я направил по-приятна. Над главите им луминесцентните лампи жужаха и светлината им обливаше всеки инч от сивите плочки до отвратително белите стени и мебелировката от неръждаема стомана.

— Ето ни — каза сърдечно сестрата. — Надявам се, че се чувстваме добре, за да посрещнем гостите.

— Пукни — каза жената в леглото със силен глас.

— Аби, не трябва да говориш такива неща пред хората. Те са дошли да те видят от много далеч.

— От Ийст Сайд? — каза жената със сарказъм.

Сестрата се изхили. Саманта загледа жената в белите чаршафи в боядисаното в бяло легло. Единственият „цвят“ в стаята бе сивото на плочките.

Жената бе малка и фина. От ръката й излизаше игла, от която излизаше маркуч, който минаваше под чаршафа и стигаше до някакъв апарат идеално пасващ на цялото обзавеждане. Жената бе стара, бузите й бяха хлътнали, кожата й — набръчкана и имаше нездравословен зеленикаво-синкав цвят на лицето. Независимо от болнавия й вид Саманта отбеляза, че на младини е била красива. Въпреки че тялото й се предаваше, очите й блестяха и в тях личеше интелигентност.

Жената гледаше сестрата, но когато тя се отдръпна, очите й се спряха на Майк. Огледа го отгоре до долу, остави го и се втренчи в Саманта. Известно време я гледа втренчено, сякаш бе изненадана от нещо, после се обърна към сестрата.

— Разкарай се — каза тя. — Искам да говоря насаме с гостите.

Сестрата се обърна, намигна съучастнически на Майк, сякаш искаше да каже: „Не е ли супер“ и напусна стаята.

— Здравейте, аз съм Майкъл Тагърт. Свързах се с вас преди време, но ми казаха, че се възстановявате след операция и не можете да ме видите.

— Сигурно са ви казали, че ще умра, нали?

Майк й се усмихна, но Аби не сваляше очи от Саманта.

— А коя е тази красива млада дама?

Саманта изстреля първото, което й дойде наум:

— Не ми харесва това място, не ми харесва и тази сестра.

Аби се изкиска с блестящи очи.

— Виждам, че сме на едно мнение по някои въпроси. Защо не дойдете и да седнете до мен. Не, не на стола, на леглото, така че да мога да ви виждам. Очите ми са стари, нали разбирате.

Саманта не се поколеба. Някои хора се страхуват от старците, може би защото се замислят, че и те ще остареят някой ден, но Саманта не беше такава. Бе прекарала доста дълго време с дядо си Кал и с баща си, когато болестта го състаряваше от ден на ден. Сега не се замисли дали да седне, не се и учуди, че жената взе ръката й и я задържа.

Аби погледна Майк.

— Доколкото си спомням, вие ми писахте за Макси.

— Да — отвърна меко Майк, стоейки до таблата на леглото, загледан в двете жени, следейки движенията им. — Искам да разбера какво знаете за нея.

— Защо? — изстреля Аби и Саманта забеляза, че стрелката на апарата отскочи.

Поради някаква неясна причина Майк стоеше на мястото си, без да отговоря.

— Той пише биография на Док — отвърна Саманта вместо него. — И иска да научи нещо за Макси. А и аз искам да я намеря, защото тя вероятно е моя баба — тя понижи глас. — Искам да разбера какво знаете за нея?

Аби не продума, но стрелката отскочи вдясно и остана там една-две секунди.

— Макси е мъртва — каза тя след известно време. — Умря преди осемнадесет месеца.

Саманта въздъхна.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Бяхме приятелки още от двадесетте. Е, не съвсем близки още тогава, но по-късно се сближихме. Тя почина в Ню Джърси и управата на старческия дом, където живееше, ми писа — тя погледна Саманта. — Защо едно красиво същество като теб се интересува от старица като нея? Би трябвало да се омъжиш за младия си приятел, да имате деца и да забравите миналото.

Сам не погледна Майк.

— Той не е мой приятел.

— О? — каза Аби. — А това какво е? — повдигна лявата ръка на Саманта и посочи блестящия голям диамант.

— О, това е… Аз… Е, ние…

— Чичо ми Майк искаше да намеря Макси — каза Майк, нарушавайки дългото си мълчание.

— И кой е този твой чичо Майк? — попита Аби, без да проявява интерес.

— Майкъл Ренсъм — отвърна тихо Майк.

Аби рязко се обърна и го погледна със студени, блестящи очи. Тялото й може да беше старо, но духът й бе все още млад.

— Майкъл Ренсъм умря в онази нощ. Умря на дванайсети май 1928 г.

— Не, не е умрял — каза Майк. — Хората на Скалпини са простреляли крака му, но той е оживял. На следващия ден след клането се обадил на дядо ми в Колорадо и Гремпс изпратил самолет да го вземе. После се погрижил всички да повярват, че Майкъл Ренсъм е мъртъв.

След дълго мълчание, през което се опитваше да асимилира думите на Майк, Аби каза с присвити очи.

— Ако дядо ти е могъл да прави това, значи е имал пари… и влияние.

— Да, госпожо, имаше.

— А ти? Ще можеш ли да издържаш това прекрасно дете?

— Да, госпожо, мога. Бихте ли ми разказали нещо за чичо Майк.

Аби се облегна на чистите стерилни възглавници, като продължаваше да държи ръката на Саманта.

— Той беше красив мъж. Красивия Ренсъм, така го наричаха момичетата.

— Красив колкото Майк? — попита Саманта, после понижи глас, объркана, че е издала мислите си. — Исках да кажа…

Аби се усмихна.

— Не, скъпа, не толкова красив като твоя млад мъж. Майкъл Ренсъм бе красив по свой собствен начин.

— От къде е? — попита изключително сериозно Майк. — Чичо Майк не разказваше много за миналото си.

— Сирак е. Нямал е семейство. Всичко, което имаше, бе външността му и умението да танцува, сякаш се носи из въздуха — тя замълча и продължи почти шепнешком. — И имаше способността да кара жените да се влюбват в него.

— Бяхте ли влюбена в него? — попита Саманта.

— Разбира се. Всички бяхме влюбени — не бе трудно да се разбере, че Аби не желае да каже нищо за себе си.

— А Макси беше ли влюбена в него? — попита Майк.

Аби го погледна с тежък, разкъсващ поглед, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Да — каза след известно време. — Макси го обичаше много.

Саманта взе чантата си от стола до леглото и извади една снимка, която бе пожълтяла от времето, а единият й ъгъл бе изгорен.

— Това ли е Майкъл Ренсъм?

Като видя снимката, Майк скочи и я взе още преди Аби да успее да я разгледа добре. Беше снимка от фотостудио. Портрет на красив, приятен мъж, облечен в смокинг, с цигара в ръка. Майк познаваше чичо си Майк, когато бе вече стар, но бе уверен, че мъжът на снимката бе човекът, когато обичаше толкова много.

— Откъде взе това? — попита той Саманта.

Саманта не хареса тона му, както и това, че смяташе, че трябва да му покаже снимката, преди да я е видял някой друг.

— За твое сведение баща ми ми остави кутия, пълна с неща на баба ми и снимката бе там. Татко ми бе написал бележка, че още когато бил малък, майка му изгорила няколко неща, но той успял да спаси тази снимка.

— Защо не ми я показа преди това?

— По същата причина, поради която ти криеш от мен разни неща — тросна му се тя. — Всеки ден научавам по нещо, което си крил. Тогава защо и аз да нямам някои тайни от теб?

— Защото… — Майк спря, почервенял от объркване, тъй като Аби започна да се смее.

— Той не е твоят кавалер? — попита тя, гледайки ги.

Саманта не се обърка.

— Той си мисли, че съм на четири години и че ми е настойник. И трябва да ме защитава. Побеснява дори, ако изляза на покупки.

Преди да успее да каже още нещо, Майк каза тихо:

— Един от хората на Док се опита да я убие.

Тези думи, само те, казваха достатъчно много и веднага изтриха усмивката от лицето на Аби. Известно време тя лежа облегната на възглавницата без да продума, стараейки се да диша. Стрелката на апарата играеше диво, от едната до другата страна. Саманта стискаше силно ръката й. След време Аби вдигна ръка.

— Да, това е Майкъл Ренсъм — каза тя тихо с мек глас. — И вече съм доволна, че успях да разкрия тази мистерия. Макси умря преди около година. Имам адреса ви, млади човече, и ще ви изпратя писмото от старческия дом, с което ме известиха, че е починала — тонът й подсказваше, че трябва да си тръгват, но нито Майк, нито Саманта реагираха, сякаш са разбрали.

— Какво бе истинското й име? — попита Саманта.

— Макси Бенет — изстреля намръщена Аби.

— Бих желала да я срещна — каза замечтано Саманта, стискайки ръката й. — Слушала съм толкова много за нея от дядо Кал и от баща ми.

— Кал — каза тихо Аби, мрачността й изчезна, тя се отпусна и се усмихна леко. — Макси ми говореше за него. Добре ли беше, след като тя го напусна, или умря в подобен дом?

— Не — отвърна Саманта, щастлива и ведра. — Той остана с нас, с татко и с мен през последните две години от живота му. Аз ходех на училище и затова трябваше да наемем сестра.

— Беше ли добра?

— Не, беше отегчителна и дядо Кал направи живота й ад.

Аби не каза нищо, само се усмихна и Саманта продължи.

— Беше ужасна, деспотична жена и се отнасяше с дядо Кал като с някакво глупаво дете. Той сигурно би я изгонил, но казваше, че да й се противопоставя, му дава стимул да живее. Измисляше какви ли не отвратителни номера, като да сложи сол в шампоана й и той да й щипе на очите. Един ден, докато тя косеше тревата, той й направи голяма кана чай с лед. Само дето не беше чай с лед, а Лонг Алънд Тий, ликьора, нали го знаете. Тя изпи три огромни чаши и се просна на пода в кухнята. И дядо Кал й обръсна мустаците.

Аби и Майк се разсмяха.

В този момент влезе сестрата. Първо сгълча Саманта, че седи на леглото, после смъмри Аби, че кара апарата да играе.

— Те обичат пациенти, които са в кома — каза Аби. — Те са единствените, които се подчиняват на правилника.

— Хайде, хайде, Аби, не можеш да говориш така. Кажи „довиждане“ на тези чудесни млади хора.

Аби погледна към Саманта през рамото на сестрата.

— Електролиза — каза Саманта и Аби се засмя толкова силно, че стрелката побесня.

Сестрата ги изведе.