Джоана Линдзи
Златокосият великан (46)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Рейна се събуди от гальовната ласка на една ръка, която дръпна внимателно завивката от тялото й. Тя въздъхна мечтателно, отвори едва-едва очи и се изплаши. Но още в следващия миг осъзна, че мъжът й е този, който се мушва до нея в леглото.

— Исусе Христе, Ранулф, как ме изплашихте само!

— Всъщност искам не да ви плаша, а да направя нещо съвсем друго с вас — отвърна той, широко усмихнат.

Страните й порозовяха при тези думи. Все още не бе свикнала с предизвикателните му задявки, макар че нямаше нищо против тях.

— Чак сега ли се връщате? — Бледата утринна светлина се процеждаше през завесите на леглото.

— Двамата с Уолтър пристигнахме вчера вечерта, но вие спяхте тъй сладко, че не посмях да ви разбудя.

Докато й говореше, ръката му я галеше по корема. Рейна веднага си помиеш за плода, който почиваше под нея.

— Не забелязвате ли някаква промяна в мен, Ранулф?

— Не. — Пръстите му се заиграха с една от гърдите й и той се загледа съсредоточено в набъбващата пъпка.

— Наистина ли нищо не забелязвате?

— Не, защо?

— Ах, няма значение — възкликна тя разочаровано.

— А вие забелязвате ли в мен промяна? — подразни я той.

— Единственото, което забелязвам, е че умствените ви способности силно са намалели — изпръхтя тя.

Ранулф се разсмя с цяло гърло и я взе в прегръдките си.

— Защо просто не кажете, каквото има да казвате, милейди?

— Какво?

Той отново положи ръка върху корема й, след което се наведе и я целуна по заоблеността.

— Ами например онова, което Уолтър ми каза преди повече от два месеца.

— Значи знаете? — продума тя задъхана. — И не сте промълвили нито думичка?

— На жената принадлежи привилегията да извести съпруга си. Чаках вие да ми кажете.

— Много съжалявам. Знам, че трябваше аз да го сторя, но…

— Какво „но“?

Тя се размърда неспокойно на мястото си.

— Причината звучи много глупаво и… не ми се ще да я издавам.

Той прие възражението й. „Никога не спори с бременни жени“, каза баща му, „защото в това си състояние понякога са склонни да говорят пълни безсмислици.“ Освен това в момента други мисли занимаваха ума му — време бе да поопознае новите очарователни форми на жена си. Което и стори, докато тя се чудеше и маеше защо ли желае да се люби с нея, след като вече знае, че ще се роди бебе. Не бе толкова глупава, че да му разкрие мислите си, но тревогата, временно отшумяла в последвалия час на върховно щастие, се възвърна отново в мига, в който Ранулф вдигна глава от гръдта й и се накани да стане, за да се заеме с предстоящите си задължения. Нима през месеците на техния брак бе свикнал с нея и все още я желаеше? Но нали ако това се окажеше истина… Усмивка грейна по лицето на Рейна. Очите й засияха от радост и задоволство. Внезапно обаче се досети за нещо.

— О! За малко да забравя. Имаме гости, Ранулф, и аз…

— Искате да кажете, че имахме гости, милейди — прекъсна я той, пресече стаята и затропа по вратата, за да събуди Лензо. — Те си заминаха през нощта.

— Заминали? — попита тя удивена. — Защо?

— Според мен дамата стигна до извода, че няма да се чувства особено добре, ако остане тук по-дълго.

Рейна замълча. Това решение на въпроса я задоволяваше напълно.

 

 

Два месеца по-късно пристигна вестоносец, който им предаде призива на Шефърд да го подкрепят с оръжие и в миг разби безметежното щастие на Рейна. Младата жена бе в залата и тъкмо играеше шах с Уолтър, когато Ранулф й донесе вестта. Очевидно Ротуел бе взел на прицел друга наследничка, и то не коя да е, а племенничката на лорд Ги, на която той се падаше и настойник. Резиденцията й бе обсадена от няколко седмици, но сър Хенри бе узнал новината съвсем скоро и бе решил да извика Ранулф на помощ.

Рейна запротестира буйно.

— Само ви изпробват как ще реагирате и това никак не ми харесва. Сър Хенри би могъл да извика поне половин дузина мъже в близост до Йорк, което и възнамерявам да му кажа. Не е необходимо да отивате, Ранулф.

— Милейди, не се намесвайте в неща, които не са ваша работа — отвърна той, невярващ на ушите си. — Та тук ръката ми ще ръждяса от мързел и бездействие.

— Значи ще се биете, дори и да нямате основателна причина, така ли? — разкрещя се тя насреща му.

— Ще се бия, защото ми доставя удоволствие, разбрахте ли? — ревна и той насреща й. — Това съм учил и тези битки най ги обичам — с изключение на битките с вас в леглото, разбира се.

Лицето й пламна при тези думи и гневът й избухна с още по-голяма ярост.

— Значи, чувствата ми нямат никакво значение за вас, така ли? Че коя ли съм аз? Някаква си там съпруга!

— Държите се неразумно, госпожо! — изръмжа Ранулф. — Разберете, че Ротуел е непоправим негодяй и страхливец. Само да види, че идват подкрепления и веднага ще си плюе на петите.

— А ако не побегне? — изкрещя тя, извън себе си от гняв. — Обичам ви, глупак такъв! Да не си мислите, че ще се зарадвам, ако кръвта ви изтече на бойното поле?

— И аз ви обичам, госпожо, но въпреки това никога не ще се откажа от една хубава битка само и само за да укротя гнева ви.

— Вървете тогава! Щом като не ви засяга тревожа ли се или не!

Тя хукна ядосано към вратата, но едва направила няколко крачки се обърна и се втурна в обятията му.

— Нима ме обичате?

— Да.

— Наистина ли?

— Да. — Той се усмихна.

— И аз ви обичам.

— Знам.

Тя отстъпи крачка назад и го срита.

— Само че досега не знаех, че ме обичате. Трябваше да ми го кажете.

— Сега кой е глупакът, а, госпожо? Та нали ви го казвам всяка нощ. Казвам ви го по единствения начин, който умея.

— Не, милорд, сега го изразихте значително по-ясно — възрази тя и от очите й бликнаха сълзи на щастие — За тези думи копнея, та дори и да ми ги изкрещите право в лицето.

— Значи тези думи, така ли?

— Да.

— Но думите значат толкова малко — възрази той.

— Милорд, поискам ли да чуя любовно признание от устата на трубадур, ще му платя и той ще ми пее. Аз обаче искам постоянно да чувам от вашите уста: „Обичам ви.“

Ранулф се засмя тихо.

— Както желаете, малки ми генерале.

Тя придърпа главата му надолу и го целуна страстно и дълго. Той бе решил да не я вдига повече във въздуха, тъй като в началото на месеца щеше за малко да я изпусне — толкова много го изненада силното, дръзко ритане на сина му.

— Е — започна тя, направо мъркайки от удоволствие, — сега ще забравите ли най-сетне тази глупава война помежду ни?

— Не!

— Ранулф!

— Обаче аз въпреки всичко ви обичам.

Тя го изгледа вбесена, замарширува отново към вратата, но този път не се върна при него.

— Скоро ще й мине — забеляза Уолтър, който не можеше да скрие, че сцената го е развеселила. — Убеден съм.

— Само че когато се успокои, мен няма да ме има тук — усмихна се Ранулф широко. — Не обичам да пропускам тези моменти. Когато се сдобряваме, тя е тъй… как да кажа… тъй изразителна.

Уолтър изрева възторжено.

— Някой трябва да й каже тези думи.

— Дръж си езика! Издадеш ли защо постоянно дразня буйния й нрав, ще ти ощавя кожата като обезщетение за понесените щети.