Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— Ама защо точно сега, господарке?

— Защото сега е най-подходящият момент, Ейлмър. — Докато този мизерник все още изпитва угризения на съвестта, добави тя наум. — Днес той ще се съгласи с всичко, което поискам от него.

— Точно от това се страхувах — промълви момчето.

Рейна го изгледа укорително.

— Ти не искаше ли да се грижиш за лейди Ела?

— Да, но си мислех, че няма да се срещна лично с господаря.

— Не бива да се тревожиш. Почакай там в нишата до прозореца докато те извикам. — Тя прокара пръсти през косата му и се усмихна окуражително. — Хайде, Ейлмър, няма нищо страшно.

В мига обаче, в който момчето се обърна, усмивката слезе от лицето й. Как ли успяваше майка й да бъде такъв дипломат? В този мъжки свят, в който жената буквално за всичко трябваше да иска разрешение от мъжа, тя учеше дъщеря си да използва и най-малкия повод, и най-дребното събитие, за да получи това съгласие.

Усещането за вина у мъжа е нещо много съществено и трябва да се използва, обясни й веднъж майка й. Не, тя всъщност никога не заподозря мъжа си в изневяра. Просто извличаше полза от неизпълнени обещания, малки прояви на небрежност изобщо от всякакви ежедневни дреболии. За разлика от дъщеря си тя нямаше съпруг, който при пръв удобен случай да се впусне отново в старите си порочни навици.

Майката на Рейна умееше да внушава на мъжа си, че не е доволна от него. Независимо дали бе виновен или не, той изпитваше някакви угризения на съвестта и предприемаше най-различни ходове за да се сдобри с жена си — било под формата на нова рокля, било чрез гостуване в двореца или нещо друго.

Рейна изобщо не можеше да си представи, че мъжът й ще вземе да облекчава съвестта си. А и от себе си не очакваше, че, обзета от силен гняв, е в състояние да му предостави съответните условия. Само че бе длъжна да придобие умението на майка си. И когато получи съгласието на Ранулф по всички спорни въпроси, тогава ще го убие, този долен нерез, този мръсен, гаден мошеник!

Как можа да постъпи по този начин? Глупости, какво всъщност става с нея? Не биваше да се ядосва за такива неща. Та нали никой не гледаше сериозно на съпружеската вярност? Рейна бе наясно с този въпрос и не очакваше мъжът й да бъде по-различен. Единственият човек, който не споделяше това мнение, бе майка й.

Рейна се надяваше само, че съпругът й няма да я излага и няма да води метресите си у дома, както практикуваха някои мъже. И все пак деянието на Ранулф не бе много по-различно от тяхното. Да посети Червената Алма посред бял ден, да се изложи на селските клюки само два дни след сватбата! И то с Алма! По-можеше да го разбере, ако го свареше в някой тъмен ъгъл с Едуина. Всъщност нима трябваше да очаква, че съпругът й се различава от другите?

И все пак защо точно с Червената Алма? Вярно, че тази жена хващаше окото с огненочервените си коси и мамещи очи с цвят на виолетки. Освен това тялото й имаше множество извивки, точно като жените, които обичаше Ранулф. Но нали той знаеше, че за разлика от останалите благородни дами Рейна посещаваше крепостните, за да лекува болестите им. Знаеше също, че вестта за посещението му бързо ще достигне до нея, макар и да не очакваше, че тя ще го свари на местопрестъплението.

А може би е целял тя да узнае къде е бил? Нима това бе начинът му да я накаже за нейното недоволство? А тя от своя страна започна да се оплаква, и то като му вдигна скандал! А може изобщо и да не е помислял да я наказва? Много по-близо до ума бе, че просто е удовлетворил нагона си и толкоз. Не бе забравила въпроса, който й зададе предната нощ — дали желае той да се забавлява с други жени. Нима е изтълкувал мълчанието й като израз на съгласие? Нима наистина бе толкова глупав?

— Младият Малфед ми каза, че желаете да разговаряте с мен.

Добре. Ранулф сигурно си въобразяваше, че ще си приказват за Червената Алма. Нищо подобно — той трябваше да изпита безпокойство, което постепенно да нараства.

Рейна се помъчи да придаде на лицето си спокойно-равнодушно изражение преди сблъсъка с неверния съпруг и… самата тя почувства остро безпокойство. Не бе съвсем наясно какво си е представяла под виновно изражение, защото лицето на мъжа й не изразяваше нищо друго освен най-непредвзето любопитство. Дори и лейди Ела мъркаше доволно в ръцете му и явно не долавяше никаква тревога, която да измъчва душата на стопанина й.

— Седнете, милорд. — Тя посочи към стола, поставен пред камината специално за случая. — Чаша вино?

Той кимна утвърдително и седна. Рейна направи знак с ръка и отнякъде незабавно долетя прислужник с чаша. Ранулф въздъхна и този факт не убягна от вниманието на Рейна. Нима мъжът й бе изтощен от усилията, които е положил в селото? С известно усилие успя все пак да си наложи да постави чашата с вино на масата пред него, вместо да му я излее направо върху главата.

— Управителят ми съобщи, че сутринта ви е развел из имота.

— Да.

А, сега отпива от чашата, само и само за да не ме погледне в очите, помисли си Рейна. Тя пристъпи пред камината и загледа Ранулф отгоре надолу.

— Предполагам, че сте прекарали и останалата част от деня все така градивно.

При тези й думи той се задави и изплю виното от устата си. Котката изсъска и скочи на пода. Рейна подсуши козината й и я постави внимателно на една от близките пейки, където лейди Ела сама довърши своя тоалет. През това време Ранулф все още кашляше.

— Силно ли ви е виното, милорд? — попита невинно Рейна. — Може би предпочитате бира?

— Предпочитам да започнете по същество — изхриптя той ядовито.

— По същество ли? Това пък какво означава? Просто се налага да обсъдим някои въпроси, но ако сте уморен в резултат на този тъй изтощителен ден, можем и да отложим разговора за друг път.

От вниманието на Ранулф не убягна, че тя набляга върху умората му. Бе наистина изморен, тъй като с коня си прекоси надлъж и нашир гората, издирвайки разбойници — и всичко това, за да не мисли за казаното от Червената Алма. Нейните съвети разбудиха желанията му и той реши с цената на всичко да не се превръща в слуга на пениса си.

Докато не мислеше за плътска любов, той някак си се справяше — дори и в присъствието на жена си. Но нейните подмолни намеци го поразтревожиха. Какво, по дяволите, искаше да му каже? Ако държеше да узнае какво е вършил през деня, можеше да го попита направо, а не със заобикалки. Усещаше, че тя не е в настроение. Външно изглеждаше спокойна, дори твърде спокойна и ведра, но от нея в този миг буквално се излъчваше плам и възбуда.

— Случило ли се е нещо, което трябва да знам? — заръзсъждава той с висок глас.

Въпросът му сякаш я стъписа.

— Което трябва да зна… Та вие знаете по-добре от мен, милорд.

Какво пък означаваха сега тези нейни думи?

— Добре, добре. — Той въздъхна отново. — А сега ми кажете каквото имате да ми казвате, защото се уморих да ви чакам и ще престана да ви слушам.

Рейна сви юмруци зад полата си. Разговорът не протичаше както трябва. Защо ли той не се държи според предвижданията? Нали знаеше, че го е видяла? Този мъж можеше да й даде всевъзможни обяснения за присъствието си в къщата на Червената Алма, само че тя го видя с ръка, поставена върху гръдта на проститутката и обясненията ставаха излишни.

Нима му беше безразлично дали тя знае или не? Или пък разсъждаваше по следния начин: тя не ще посмее нито да ме упрекне, нито дори да спомене случката. Вярно, че повечето жени не биха събрали смелост да го сторят, тъй като се бояха от пердах, оплачеха ли се от неверните си съпрузи. Благодарение на брачния договор Рейна не се опасяваше от подобно развитие на нещата, но всъщност дори и това споразумение да не съществуваше, нищо не би я спряло да наругае съпруга си, щом той го заслужава.

В този момент обаче трябваше да се въздържа. Защото първо желаеше да разбере дали безгрижието му не е престорено.

— Чудесно, милорд. Нека тогава не губим време. Необходими са ми само вашите решения по няколко случая. Първо: имаме предложение за покупка, свързано с настойничеството над наследничката на Дьо Бърг. Саймън ми донесе писмо от един неин съсед, млад лорд, за когото твърди, че е способен да поеме управлението на имотите, собственост на момичето. Не исках да говоря за това, преди гостите да си тръгнат окончателно.

— Ще рече, че вашето лордче е излетяло от гнездото ни, така ли?

Снизходителният му тон я накара да стисне устни.

— Да, тази сутрин лорд Джон си тръгна.

— Уверен съм, че сте му пожелали приятен път и от мое име. Все пак не мога да бъда груб към човек, когото съм победил.

— Не вие сте го победили, победи го закъснението му — отвърна тя хапливо. — И тъй като той не е известен за своята загуба, можете спокойно да си спестите добрите чувства към него. А освен това, ако бяхте тук, едва ли щяхте да се държите кой знае колко дружелюбно с него. Не е лесно да откриеш вежливост у човек, който ръмжи и ти се зъби насреща, нали?

— Нито ръмжа, нито се зъбя, милейди.

— Както кажете — отвърна тя с меден гласец, а ръмженето му все още кънтеше в ушите й.

Внезапно той се засмя тихо.

— Е, поне не писукам като вашия гърчав мишок.

— Той не е… — Отново стисна плътно устни и го загледа мрачно и продължително. — Мно-о-го смешно, милорд. А сега предлагам все пак да се върнем на нашата тема.

— Колко предлагат?

— Четиристотин и петдесет марки и два благородни ездитни коня.

— И защо толкова много?

— Всъщност сумата не е никак висока при положение, че става въпрос за двете резиденции, към които спада и по едно село. Годишно те носят сто и петдесет марки от аренда, а като добавим и доходите от селските имоти, сумата нараства доста. Освен това трябва да се има предвид и възрастта на детето, което е едва двегодишно. Ще мине доста време, докато малката се омъжи и имуществото попадне в ръцете на съпруга й. Или с други думи, този, който управлява имотите й, ще спечели значително състояние.

— В такъв случай защо да продаваме?

— Не ви казвам да продаваме. Просто споменах едно предложение, на което трябва да отговорим. Трябва да предприемем нещо. Вдовицата има управител и няколко рицари и изобщо се справя доста добре и сама. Всъщност досега трудности не е имало.

— Значи все пак ми предлагате да продам настойничеството.

— Не, не ви предлагам нищо — възрази тя през зъби. — Саймън може и да познава съседа си, но ние не го познаваме. Освен това съществуват и по-изгодни възможности.

— Би могло да назнача собствен управител. Само че ако не надзираваш тези добри хора, започват да си пълнят гушата. Бих могъл и да сгодя детето за някого, който ще управлява имота до мига, в който той бездруго ще стане негова собственост.

Рейна бе учудена от факта, че той познава своите възможности, само че не спомена именно тази, която й се въртеше в главата.

— Както казахте, не на всеки управител можеш да имаш доверие. Ако обаче сгодите детето отсега, съответният мъж трябва да е на възраст, в която да е способен да стопанисва имот. Или с други думи, ще окажете лоша услуга както на него, така и на малката. Той например ще трябва да чака доста дълго за наследници, а тя пък един ден ще се омъжи за твърде възрастен мъж, с когото вероятно няма да е много щастлива.

— Това обаче няма да се случи, ако избера Сърл или Ерик. След десет години момците ще са на по двадесет и осем години; ще рече, че няма да е кой знае каква трагедия за младоженката.

По дяволите, той беше прав!

— По този начин обаче ще ви бъде задължен само един-единствен човек, а могат да бъдат и двама, в случай, че оженим вдовицата. Пастрокът би могъл първо да извлече печалба от имотите, а по-късно със спечеленото да закупи собствена земя за собствените наследници. От доста време вече си мисля за сър Арнулф, но тъй като ми е нужен в Бъркънхем, реших да отложа решаването на този въпрос за по-удобен момент.

— Чуйте ме, Рейна: защо просто не ми казахте онова, което сте искали през цялото това време?

— Значи сте съгласен, така ли?

— Съгласен съм вдовицата да се омъжи. Но няма да ми откажете да огледам този сър Арнулф преди да дам съгласието си, нали?

— Естествено.

— Добре. — Той се изправи от мястото си в цял ръст. — И когато следващия път желаете нещо от мен, говорете без заобикалки. Не си струва да пилеем времето с излишни приказки…

Тя го прекъсна.

— Все още не съм свършила. — Вътрешно вреше и кипеше заради упрека. — Има още нещо. Става въпрос за котката ви.

— Какво за котката ми?

Рейна извика момчето при себе си и за пръв път накуцването и бавното му придвижване породи в нея нещо като неприязън. Но тя постигна един малък успех, от което следваше, че Ранулф има угризения на съвестта, макар и да не се издаваше външно.

Този път тя хвана бика направо за рогата.

— Ейлмър харесва котката ви. Той работи в кухнята, но му се иска да се занимава и с котката ви, да я храни и изобщо да се грижи за нея.

— Той да не някой като вашия Тео? — попита Ранулф.

— Винаги съм го мислела и съм се тревожела за него, ако това имате предвид. Сирак е.

Той огледа момчето отгоре до долу, а тя го наблюдаваше отстрани. Обзе я несигурност, която нарастваше с всяка изминала секунда, макар лицето на Ранулф да не издаваше никакво чувство. Не, не биваше да рискува. Трябваше да скрие момчето от мъжа си, вместо да го показва така открито. А ако Ранулф го изпъди? Какво да стори в такъв случай?

Клетият Ейлмър буквално примираше от ужас и не посмя нито веднъж да погледне нагоре. Рейна забеляза, че трепери неудържимо. Внезапно страхът и я напусна и се превърна в гняв. Как си позволява Ранулф да плаши момчето със страховитото си мълчание?

Рейна понечи да срита мъжа си, но в този миг той заговори със сравнително благ глас.

— Значи обичаш котката ми, така ли?

— Да, господарю — прошепна едва чуто момчето.

— И не й позволявай да преяжда.

В първия момент Ейлмър не можа да осъзнае, че желанието му се сбъдва и вдигна учуден поглед. Но веднага след това широка усмивка озари лицето му.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

На Рейна също й бе необходима секунда, за да разбере какво става, след което спусна крака си обратно на земята. Прасе такова — да държи и двамата толкова време в напрежение! Чувство за вина ли? Няма що! Само дето не си е посипал още главата с пепел! Трябваше на спокойствие да си помисли как да му отмъсти.

— А сега занеси лейди Ела в кухнята, Ейлмър. Цял ден е била навън с лорд Ранулф и сигурно умира от глад. — Изчака момчето да вдигне грижовно котката на ръце и да се оттегли, накуцвайки от стаята, след което се обърна към мъжа си.

— Докато…

— Трябваше да ме осведомите още преди да го доведете тук.

Тя зае защитна позиция.

— Защо? Може би не искате хромият да оцапа котката ви, така ли?

— Не. Защото това бе задача на Лензо. Няма да му се понрави, че го е изместило някакво си кухненско ратайче.

— Ейлмър не е ратай. Родителите му бяха свободни собственици на земя, но починаха и никой не пожела да приеме момчето или да му помогне по някакъв начин. Хората се отнасяха с него, сякаш недъгът му е заразен. Беше слаб и болен — на два пъти почти го бяхме отписали, и то в резултат на болести, които не биха нанесли вреда на никое по-яко дете. Той може да е дребен и безпомощен, но си има своята гордост. Не приема никакви благодеяния и се труди за насъщния си. Обичам го, защото си няма никого другиго.

— Не му и трябва друг, след като генерал го закриля.

Рейна не обърна внимание на шегата му.

— Така и така стана дума за вашата котка, та…

— Така ли? А аз си мислех, че говорим за момчето.

— Момчето си е мой проблем, а котката ваш, особено що се отнася до мястото, където спи. Не ми се нрави да си тика муцуната в лицето ми, когато се събудя от сън, както се случи тази сутрин. Изобщо не биваше да я пускаме тук горе.

— Котката ще ходи, където ходя и аз и ще спи там, където спя и аз. Така е било винаги.

— По палатките, където сте живели, това може и да е било нормално, милорд, но спалнята не е място за животни.

— Като ви слушам, ми мина през ума, че май и мен причислявате към животните. Кога ще благоволите да изхвърлите и мен от стаята?

Тя изпръхтя.

— Сякаш ще си тръгнете, ако взема да опитам.

— Вярно е, няма да си тръгна! А това се отнася и за лейди Ела.

— Пак ще си говорим по този въпрос.

— Смятайте въпроса за решен, Рейна — изрече той с решителен тон. — А сега разпоредете, моля, да приготвят банята ми. Ако желаете, можете да се присъедините към мен. В противен случай ще се видим на вечеря.

Стисна здраво зъби, за да не го повика обратно, когато той пое към вратата. Длъжен бе да изпълни всяко нейно желание, а не да отхвърли последното. Трябваше все пак да признае пред себе си, че две от три съвсем не е лош резултат. Но ако този мъж все пак си мислеше, че вече е изкупил вината се, значи много се е лъгал.