Джоана Линдзи
Златокосият великан (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Луиз дьо Бърг бе застанала до отворената врата на залата и наблюдаваше с ужас ездачите, които един след друг преминаваха през портата и се струпваха в двора й. Бяха й съобщили, че става въпрос за лорд Фиц Хю и неговите хора, но нямаше достатъчно време да затвори портите. Тя осъзна обаче, че такъв един ход нямаше да й донесе никаква полза, тъй като в замъка бяха навлезли петдесет или дори шестдесет ездачи и все още прииждаха нови. Сред тях, възседнал огромен боен кон, изпъкваше войн с великански ръст, който се бе вторачил точно в мястото, където се намираше тя.

Разпозна още един мъж, сър Ерик Фицстивън. Слава на Бога, той поне беше жив. Но какво ли бе станало с останалите двама, които го придружаваха предния ден? Нима бяха загинали?

Бог да й е на помощ! Сигурно не е била с всичкия си, когато изпрати хората си да нападнат онези рицари. Малко по-късно умът й се просветли и тя изпрати още хора след първия отряд, за да ги спре, но бе закъсняла. И ето, нейният сюзерен идваше, за да я накаже. За всичко беше виновен онзи мизерник Сърл от Тотнес. Ако не бе казал, че е достатъчно само да помоли Ранулф, и ще я вземе, за жена, гневът й нямаше да я накара да извърши такава глупост.

Разбира се, известна вина носеше и Уилям, тъй като бе толкова туткав и все още не искаше да се ожени за нея. Ако бе омъжена жена, Сърл от Тотнес нямаше да я безпокои. И все пак не желаеше да упреква Уилям. Защото го обичаше. С времето тя щеше да го убеди, че са създадени един за друг. Сега обаче бе вече късно.

Или все още не? Нима лорд Фиц Хю можеше да знае какво точно е сторила? Ако не признаеше нищо, той нямаше да е убеден във вината й. Мъжете, които се върнаха предния ден, също нямаше да промълвят нито дума. А Уилям с проклетото му чувство за чест не знаеше пък нищо за случилото се. Следователно просто не биваше да…

— Луиз дьо Бърг?

Стресна се от този глас. Той все още не бе слязъл от коня си и дори не се бе приближил. Гласът му обаче кънтеше из целия двор като тромпетен сигнал.

За да отговори, Луиз дьо Бърг трябваше или да се разкрещи, или да иде при Ранулф. И двете неща не й допадаха, затова само кимна.

— Госпожо, това ли са всички мъже, които имате?

Луиз се огледа и констатира, че всички, включително и слугите, са наизлезли, за да видят новия лорд на Клайдън. Та те нямаше от какво да се страхуват. Уилям също присъстваше. Той стоеше до хората и мръщеше вежди, недоволен от невъзпитаното държане на Ранулф. Явно Фиц Хю имаше предвид войниците. Бяха останали общо дванадесет, след като предния ден тя загуби цели десет.

Още преди Луиз да отговори, лорд Ранулф попита:

— Кой от вас е Уилям Лайънел?

В този миг Луиз се затича надолу.

— Какво искате от сър Уилям? — извика тя. — Вчера той не беше тук…

Вече бе твърде късно да си вземе думите назад, думи, които бяха равнозначни на присъда, ако се съдеше по изражението на Ранулф. Господарят на Клайдън слезе най-сетне от коня си, а Луиз пребледня като мъртвец, осъзнавайки, че наистина ще си има работа с великан. И този великан започна да се приближава към нея. Щеше може би да избяга, но ужасът скова краката й. Той щеше да я убие!

— Бях готов да се закълна, че не сте вие, госпожо. Бях склонен също да допусна, че Лайънел е действал на своя глава, за да отстрани новия съперник. Макар че Ерик не си спомня нищо за никакъв Лайънел.

Ранулф си спомни, че Ерик се появи неочаквано в мига, в който изпрати половината от мъжете да придружат пленниците до Клайдън, а самият той се канеше да поеме към Кейф Менър. Ерик успя да го убеди, че е безсмислено да чакат още разбойниците, след като отрядът от Уорхърст все още се губи някъде из пътищата.

Тогава Ерик, едва-що изслушал разказа на разбойника, се застъпи за вдовицата.

— Тя е извънредно хубава. Ако Сърл не се бе влюбил веднага в нея, сигурно щях да я пожелая аз. Не е трудно да станеш убиец, за да притежаваш тази жена. Този рицар сигурно се е почувствал заплашен, когато е научил каква е целта на пристигането ни.

Ранулф сметна, че предположението на Ерик е доста правдоподобно, но се оказа, че истината е друга. Трябваше да послуша инстинкта си, който му подсказваше, че не бива да се вярва на дамите, че те са способни на коварство и предателство. Тази тук бе наистина пленителна с пшениченорусите си копринени коси и сапфирени очи, млада и разтреперана от страх — и то съвсем основателно. Идеше му да я обеси, но неговият малък генерал сигурно щеше да възрази.

— Какво означава всичко това, лорд Фиц Хю?

Ранулф извъртя глава, за да види по-добре рицаря, когото бе забелязал още по-рано и за когото предполагаше с право, че е сър Уилям Лайънел. Висок, хубав, с гарвановочерна коса и смели сиви очи — да, този мъж сигурно бе в състояние да възбуди страстта в гърдите на една млада, самотна жена. Но въпросът бе все пак: всъщност кой от двамата желаеше другия и кой — не.

— Ами, ето какво: господарката ви е сметнала, че кандидатите за ръката й са станали малко повечко от необходимото и затова решила да очисти няколко от тях — отвърна Ранулф отвратен.

— Това е много тежко обвинение, милорд.

— Възможно е. И все пак госпожата е виновна.

— Не и докато не сте доказали вината й. Държа да защитя нейната чест, за да се реши този въпрос веднъж завинаги.

Думите му незабавно събудиха интереса на Ранулф и той заразглежда мъжа по-обстойно. Бе достатъчно висок, достатъчно силен и готов за битка. Цяла нощ и цяла сутрин очакваше да влезе в бой, но не би. Нима най-сетне го бе споходил късметът?

— Срещу мен ли?

Всеобщ вик на изненада последва тези думи, но сър Уилям възвърна бързо самообладанието си и кимна рязко с глава. Устата на Ранулф бавно-бавно се разтегна в широка усмивка — нещо, което въздействаше смазващо върху противниците му. Лейди Луиз избухна в плач и обви с ръце раменете на Уилям.

— Не можеш да го победиш — не и него! Моля те, Уилям, не съм сторила нищо; или поне той не може да докаже нищо. А лейди Рейна със сигурност ще се застъпи за мен.

— Спри веднага — прекъсна я грубо Уилям и я изблъска встрани.

— Но той ще те убие!

— Трябвало е да помислиш за последствията, когато си се впуснала в поредната си детинщина.

Обърна й гръб и закрачи към средата на двора. Ранулф кимна на Ерик да придържа дамата, ако рече да припада, след което и той се отправи към младия рицар. Настана кратка пауза, през време на която оръженосецът на сър Уилям му донесе шлема, за да няма разлика във въоръжението на двамата съперници. В следващия миг Ранулф изтегли шпагата от ножницата и нападна.

Той се надяваше да се сблъска най-сетне с достоен съперник и в началото Уилям Лайънел се отбраняваше много сръчно. Движенията и реакциите му бяха бързи и успяваше да отблъсне всички удари с острието и щита. Но това бе и всичко, което успяваше да стори. Както обикновено тактиката на Ранулф не допускаше никакви ответни атаки от страна на противника. Могъщите му удари следваха един след друг без прекъсване, докато най-накрая, изтощен, Лайънел се свлече на колене, без да може дори да вдигне щита си.

Той приведе глава, за да приеме смъртоносния удар — в този момент се чувстваше толкова слаб и замаян, че участта му вече не го интересуваше особено. Той обаче чу как Ранулф пъха шпагата обратно в ножницата и вдигна изненадан глава. Великанът се усмихваше широко; не бе успял дори и да се задъха. Уилям поклати тъжно глава, смаян от случилото се.

— Не ви прави чест да вкусите тази победа, след като става въпрос за съдбата на една лейди.

Ранулф се усмихна заради недоразумението.

— Съдбата на госпожата бе подпечатана и без вашата намеса.

— Защо тогава приехте моето предизвикателство?

— Необходимо ми е да се упражнявам. И тъй като моят партньор е прикован на легло благодарение на предателството на госпожата, ще ми се наложи да почакам доста, докато срещна отново някой равностоен партньор. Но вие не питате за наказанието, което очаква вашата лейди. Толкова малко ли я обичате?

— Аз изобщо не я обичам. Може и да е хубава, но иначе е само едно разглезено дете, твърде опърничаво за моя вкус.

— А вие знаехте ли, че Луиз ви желае за съпруг?

— Да, но никога не съм я окуражавал в намеренията й. Напротив — направих всичко възможно, за да й покажа, че не ме интересува, включително като я помолих да ме освободи от задълженията ми към нея. Тя обаче не пожела да ми повярва.

— Защо тогава се бихте от нейно име?

— За мен тя е само една разглезена малка вещица, която освен всичко останало е й безкрайно глупава, но… аз също така съм и на служба при нея и все още не съм освободен.

Ранулф едва успя да сдържи усмивката си, долавяйки яда, стаен в тези думи.

— Много похвално от ваша страна. Мога да взема човек с подобни възгледи на служба при себе си, ако ви интересува. Но що се отнася до съдбата на дамата, не бива да се притеснявате. Ще я омъжа за един от най-близките си приятели от моята свита и той ще се погрижи жена му да не причинява повече злини. Това решение няма да й допадне, но тя ще се научи да се подчинява на своя сюзерен, та ако ще и тялото й да пострада, докато я обучават.

— Отдавна беше време да получи този урок — изпръхтя Уилям, напълно съгласен с Ранулф.

Ранулф се извърна и подхвърли шлема си на Кенрик. Погледът му се спря на вдовицата, която не бе чула разговора на двамата мъже, тъй като бе на доста голямо разстояние от тях. Бе пребледняла и трепереше цялата от страх, тъй като в двубоя Уилям Лайънел не успя да снеме обвинението от нея. Ранулф се приближи, за да й съобщи своето решение и забеляза, че тя се променя пред очите му. Изражението на лицето й омекна, тялото й се отпусна, в очите проблесна възхищение и чувствена страст и той буквално чу и видя колелата, които се въртяха в мозъка й. Твърде често бе срещал този поглед — погледът на жена, която иска да съблазни мъжа, за да получи онова, което желае.

— Напразни усилия, милейди — рече той сърдито и й обърна гръб.

Нека почака, докато Сърл оздравее и лично й съобщи какво й е отредило бъдещето. Междувременно обаче нека се по-пържи в неизвестност, докато стои под ключ, наказание, безкрайно леко в сравнение с живота на толкова много хора, които бе погубила. Ранулф наистина нямаше да се отнесе толкова снизходително към нея, ако инцидентът, резултат на нейното коварство, не бе довел до някои доста важни разкрития.