Джоана Линдзи
Златокосият великан (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Рейна видя великана да пресича залата, но така и не повярва на очите си — та тя знаеше прекрасно, че в този миг Ранулф е все още в леглото. Неговите „няколко часа“ сън се проточиха през цялата нощ и цялата сутрин. Рейна тъкмо идваше от кухнята, където се разпореди да сервират обяда в по-късен час.

Но ако мъжът, който идваше насреща й, не бе нейният съпруг, следователно на този свят съществуваше и втори човек с неговия ръст, нещо, което до този момент тя не смяташе за възможно. Видя лицето и златната грива на великана едва след като той сне шапката си и се приближи. Джилбърт сигурно го бе представил, преди да изчезне, но в объркването си Рейна не разбра нито дума. Златиста коса и златиста кожа, тъмновиолетови очи и същото лице — лицето на Ранулф. Но този мъж все пак не бе Ранулф. Може би негов брат? Не, нали той бе казал, че брат му е по-млад от него. Мъжът пред нея бе по-възрастен, макар и не много. Всъщност не изглеждаше достатъчно възрастен, за да бъде баща на Ранулф, но очевидно друго тълкувание не съществуваше. Само че този мъж не бе любещ баща — Рейна си спомни съвсем точно разказа на Ранулф.

— Всичко е наред, лейди Рейна. Случва ми се често, когато се запознавам с жени.

Вероятно не казваше тази фраза за първи път. Защото дамите явно губеха ума и дума при вида му. Но този път той се заблуждаваше относно причините за нейното сепване. Все пак не всеки ден човек можеше да се изправи лице в лице с по-възрастния двойник на собствения си съпруг.

— Нима сте дошли да видите Ранулф?

— Ранулф ли? — Сега бе негов ред да се смути, но той се овладя бързо и се усмихна разбиращо. — Затова значи се изненадахте толкова! Приликата помежду ни е изключителна, нали?

— Да, наистина. — Все още не можеше да повярва, че двама души на различна възраст могат да си приличат толкова много.

— Но аз не знаех, че Ранулф се върти из тези краища. Последното, което чух за него бе, че смята да се сражава за някакъв лорд. Но това бе миналата година, а той не е свикнал да се задържа дълго на едно място.

Откъде ли знаеше всичко това? Та нали според Ранулф двамата бяха говорили само два пъти през живота си. Нима този мъж се преструваше, че между тях съществува семейна близост и че се интересува от съдбата на сина си?

— По-рано може да е било и така, но сега той едва ли ще напусне Клайдън толкова скоро — поясни Рейна с официален тон.

Мъжът сякаш се изненада от държането й, но в крайна сметка любопитството му надделя.

— Познавам добре Клайдън и спадащите към него просторни имоти, лейди Рейна. Но не знаех, че сте изпаднали в толкова големи трудности, че се е наложило да използвате изключителните умения на сина ми. Трябва да ви уверя обаче, че сте направили възможно най-добрия избор.

Нима в гласа му прозвуча бащинска гордост? Откъде накъде този човек ще се гордее със син, когото е изоставил още като дете?

— Ние изпитваме дълбока благодарност към талантите на Ранулф, милорд, но се опасявам, че в този случай сте станали жертва на недоразумение. Аз не съм наела Ранулф да се сражава за мен, не, аз се омъжих за него и сега той е новият лорд на Клайдън.

Гостът бе направо потресен от чутото и в този момент Рейна вече не се чувстваше такава глупачка, каквато изглеждаше няколко минути по-рано. Загубил дар слово, мъжът се вторачи в нея. Внезапно обаче той отметна глава назад и се разсмя с пълен глас.

— Нима се съмнявате в думите ми? — попита го тя остро.

Трябваше да мине малко време, докато успее да й отговори.

— Не, в никакъв случай. Винаги съм смятал, че Ранулф ще стигне далеч, но все пак не съм и подозирал, че ще надмине дори и мен. Ако е тук в момента, ще ми бъде много драго да се видя с него.

— Но не това е причината, поради която сте сред нас, нали? Какво ви води в Клайдън, сър?

— О, тук наблизо изгубихме едното колело на колата. Исках само да наема вашия ковач и да ви погостувам, докато поправката приключи. Но все пак, кажете ми, защо се държите толкова хладно?

— Хладно ли? А аз си мислех, че поведението ми е направо невежливо. Впрочем, щом ви харесва, можете да го наричате хладно.

Той се разсмя отново, вместо да се разгневи, както очакваше Рейна. Наистина баща и син не се обиждаха лесно, помисли си Рейна. Стана й неприятно, че изобщо се бе опитала да го стори. Макар и неканен, все пак този човек бе неин гост и едва ли заслужаваше да се отнася с него враждебно заради минали събития, които нямаха нищо общо с нея. А може би Ранулф щеше дори да се зарадва, че вижда баща си. Не, в никакъв случай не бива да го прогонва, преди Ранулф да изясни отношението си към своя баща. Държа се отвратително спрямо човек, когото изобщо не познава. Как ли се казваше той? Попиташе ли го сега за името му, със сигурност щеше да го обиди отново.

— Трябва да ви се извиня за…

— Не — прекъсна я той, все още усмихнат. — Харесва ми маниерът ви, госпожо. Вашия темперамент е необходим за човек като сина ми; знаете, че понякога е доста неприятен и се държи заплашително. Ако жена му не гори и не пламти, той сигурно ще я смачка бързо.

Рейна отново си зададе въпроса откъде черпи сведенията си този човек, след като никога не е общувал със сина си. Все пак реши да не задава въпроси. Най-добре веднага да се оттегли, за да не надмине с непредпазливи слова и досегашната си неучтивост. Само че все пак се налагаше да вземе отношение към последните му думи.

— Ранулф не е чак толкова застрашителен, колкото изглежда на пръв поглед. Просто човек трябва да свикне с избухливостта му. Но вие сигурно най-добре познавате тази негова черта… — Тя спря внезапно, изплашена от думите си и от скритата в тях насмешка, като се надяваше, че мъжът не ги е забелязал. — Настанете се удобно, господине. — Тя посочи пейката до огъня, разположена на известно разстояние от забързаните слуги, които сервираха на масите. — Скоро ще се храним и ще се радваме да споделите трапезата ни. — Поканата й бе съвсем искрена, макар че не знаеше точно каква ще бъде реакцията на Ранулф, когато види баща си. — А сега ме извинете, моля. Отивам да извикам съпруга си.

Не му остави време за отговор и бързо си тръгна като междувременно нареди на един прислужник да сервира вино на госта. Чувстваше се объркана и малко изплашена, а същевременно бе и ядосана от държанието на мъжа. Човек можеше едва ли не да си помисли, че Ранулф е любимият му син, и то при положение, че на практика дори не го бе признал. А може би искаше да заграби част от имуществото на Ранулф? Наистина, така можеше да се обясни възхищението му от факта, че Ранулф е станал господар на Клайдън, но не и гордостта от този син, проличала, когато все още предполагаше, че Рейна го е наела на служба.

Рейна просто не знаеше как да тълкува държането му. Не бе изключено Ранулф да не й е съобщил всички факти; само че огорчението от баща му бе съвсем безспорно. Тъкмо това огорчение я накара да възненавиди и тя този безсърдечен баща. Независимо дали всички подробности й бяха известни или не, все пак Ранулф явно имаше пълното основание да не обича този човек.

Разсъждавайки за ожесточеността на Ранулф спрямо баща му, я обзе още по-силен страх. Почувства неудобство пред този мъж и дори го приветства като скъп гост. Това бе грешка. А ако Ранулф откажеше да го приеме или — което бе още по-лошо — поискаше от него да си тръгне незабавно, тя щеше да се почувства дваж по-засрамена. Защото да дадеш някому гостоприемство бе равностойно на предложение за мир. Не можеше току така да прогониш някого, комуто вече си оказал гостоприемство; освен ако гостът с думи и дела не смути мира в дома ти, разбира се.

Но всички тези разсъждения се изпариха от главата й в мига, в който съзря Ранулф все още да лежи в леглото. Тя незабавно се зае да открие признаците на някакво заболяване. Такива нямаше, но той сигурно бе заболял от нещо. Защото в противен случай щеше вече да е на крака — нали желаеше непременно да изпрати някого от своите хора в Уорхърст, за да разпита гражданите? Рейна започна сериозно да се упреква, че не е проверила по-рано състоянието на мъжа си.

— Трябваше да изпратите някого да ме повика. — Деловитият й тон влезе в ярко противоречие с нежното движение, с което опипа челото и врата на мъжа си. — Не горите — продължи тя със загрижено изражение на лицето. — Къде ви боли?

За миг Ранулф я изгледа смаян, след което отговори:

— Не е там. По-надолу.

Погледът й се спря на стомаха му, който не бе покрит с ленената завивка и съвсем леко положи пръсти върху това място. Мускулите му се стегнаха — признак, че изпитва болка. Рейна се изплаши, тъй като положението му бе по-тежко, отколкото очакваше.

Гърлото й се сви от страх.

— Тук ли е? — прошепна тя.

— Не, по-надолу — изхриптя той.

Погледът й се насочи в указаната посока, после в очите й проблесна подозрение и най-накрая вдигна глава към него.

— Там, така ли? И какво толкова ви боли на това място?

— Ами-и, появила се е някаква извънредно болезнена подутина.

— О-о-о!

— Защо? Какво има? — Той се усмихна широко и весело.

— Проклет да сте, Ранулф! Помислих си, че сте сериозно заболял. Ако само още веднъж ме изплашите така… — В този миг изпита огромна потребност да го удари и понеже той не спираше да се хили насреща й, тя не успя да се противопостави на порива си.

— Ох!

— Така ви се пада — възкликна тя. — А сега трябва да решим един въпрос.

Той заразтърка рамото си, сякаш наистина го боли.

— Да, обаче първо трябваше да решим един друг въпрос — рече с жален глас.

— Вашето чувство за хумор се нуждае от смазване. Добре, а сега ми кажете истинската причина, поради която все още се излежавате. Скоро ли се събудихте?

Той поклати глава.

— Упражнявам търпението си, генерале. Просто ви очаквах да дойдете и да ме накажете заради мързела ми.

— Хайде, поне веднъж се дръжте сериозно.

— О, аз съм напълно сериозен. Нима предпочитахте да сляза долу и да ви довлека тук в леглото? Няма ли в такъв случай дамите ви стреснато и вкупом да набърчат чела и извият вежди?

За разлика от предположението му тя сви сърдито своите си вежди.

— Вие… вие не бихте постъпили тъй грубо с мен… — Но дяволитият му поглед, както и собственият й опит подсказваха тъкмо обратното. — Трябва ли да ви благодаря?

— Не би било лошо. — Той се позасмя тихо. — Когато не ми откъсвате главата, вие се скривате зад насмешката. В този случай обаче може би се налага наистина да ми благодарите, генерале. Защото едва ли всякога ще бъда толкова внимателен с вас. Някой ден със сигурност не ще имам време да ви чакам и…

— Да, и тогава ще ме сврете в някое тъмно ъгълче, нали?

За наказание той я притегли към себе си.

— Така е. Всяко място става за целта, макар че все пак предпочитам това меко легло.

— Тук по-добре ли е, отколкото върху горската пръст?

— Много, много по-добре.

Тя реши да не се усмихва, но не можеше да се сърди сериозно, когато мъжът й е в такова ведро настроение. По-рано не предполагаше, че в този груб великан се крие такава игрива жилка, но с времето тази негова черта започна да й доставя удоволствие. Сега тя бе на път да откликне на любовния му порив, нещо, което в бъдеще щеше да й създаде проблеми. Желаеше да се наслаждава на любовта му докато той все още я желае… но не и в този миг.

Ранулф нежно и внимателно я зацелува по врата, но тя намери сили в себе си да се противопостави на изкушението и извика:

— Ранулф, друг път. Сега не може.

Той обаче не спря, а и ръцете му се заеха усърдно за работа.

— Ранулф… исках да… да ви кажа нещо… долу има човек… който… Ранулф! — Тя простена в мига, в който той захапа леко ухото й. — Добре, нека почака. — После обаче въздъхна наново. — Не, той не бива да чака. Ранулф, вашият баща е тук.

При тези думи той застина, без да издаде нито звук. После обаче се облегна назад и я загледа втренчено.

— Моят какво?

— Баща ви се намира долу в залата и желае да ви види.

По лицето на Ранулф се изписа изненада и за части от секундата сякаш и радост; но Рейна не бе сигурна дали не се е излъгала. Обаче независимо от първата реакция, скоро тя бе изместена от по-тъмни и тревожни чувства.

Ранулф се изправи на крака, но не се облече, а се заразхожда напред-назад из стаята като неспокоен звяр. Нощницата, ушита специално за него, си лежеше непокътната върху раклата, но в момента този факт не занимаваше ума на Рейна. Ранулф бе мъж, за когото срамът вероятно бе непознато чувство и по тази причина нощницата щеше да си остане необлечена. Великолепното му тяло и неговата сурова мъжественост предизвика в Рейна първични трепети. Тя съжали, че спомена за баща му, но вече бе късно. Не й се искаше да го прекъсва, но се налагаше.

— Ще идете ли при него?

— Как, по дяволите, е научил толкова бързо?

Той сякаш не бе чул въпроса й, сякаш не говореше на нея.

— Ако имате предвид сватбата ни, баща ви не знаеше за нея — отвърна тя.

Думите й привлякоха вниманието му.

— Защо тогава е тук?

— Няма никаква загадка, Ранулф. Колата му се е счупила на нашия път, затова е и тук. Джилбърт го доведе при мен и…

— И предположихте, че е той — продължи Ранулф изречението.

— Нищо подобно. Няма място за предположения. Вие обаче не сте ми казали, че е толкова млад и че буквално сте му одрали кожата.

— Да не мислите, че тази прилика ме радва? Нямате представа колко често ме бъркат с него. Срещал съм дори и хора, които така и не пожелаха да повярват, че аз не съм той. Знаете ли какво е да те бъркат с някого, когото ти…

Не пожела да довърши мисълта си и затова Рейна го стори вместо него.

— Презираш? Наистина ли го презирате толкова?

Той не отговори и я погледна мрачно.

— За какво ме търси?

— Може би желае да ви честити? — Лицето му потъмня още повече при тези думи. — Всъщност не знам — добави тя раздразнено. — Защо просто не слезете при него и не го попитате лично?

— Дръжте си по-добре езика зад зъбите, момиче!

Тя примига няколко пъти, а след това нацупи устни. По този начин разговаряше и с Уолтър, но тя вече бе доловила, че това е по-скоро израз на нежност, отколкото на яд.

— Значи не искате да го видите, така ли?

— Точно така. Не искам — избоботи той.

— Твърде жалко — отбеляза тя с безразличие, сякаш въпросът вече е приключен веднъж завинаги. — Защото се надявах да науча като как така той знае толкова много неща за вас.

— Какво искате да кажете?

— Ами сигурно по някакъв начин сте му дали повод да ви нарича с гордост свой син. Само че не ми е ясно как…

— Рейна!

— О, само се пошегувах — извика тя в мига, в който той бавно започна да се приближава към нея. Изправи се на крака и тръгна към вратата. — Трябваше обаче само да го чуете — добави тя, — каква хвалебствена ода ми изпя по ваш адрес, докато все още си мислеше, че съм ви наела на служба. Явно искаше да ме увери, че не съм си хвърлила парите на вятъра. Достави ми голямо удоволствие да разсея заблуждението му. Но трябва да си призная, че в началото се държах извънредно неучтиво с него. Просто не знам как стана така. Но съм убедена, че не ще ви е неприятно да узнаете следното: баща ви е същият като вас — дебелокож и нечувствителен спрямо обидите. Не се засяга от нищо.

— Аха. Е, грешката не е ваша. Защото иначе сте извънредно талантлива, що се отнася до това да захапете някого за гушата.

Тя се подсмихна неуловимо, решавайки, че с думите си той, така да се каже, изразява протест срещу нейната забележка. Пристъпи още по-близо до вратата, преди да се изповяда за последно.

— Все пак за мен той е чужд човек и, сам разбирате, нямах никакво основание да бъда неучтива спрямо него. Затова реших да поправя пропуска си и го поканих да се храни с нас.

Той буквално избухна.

— Какво… какво сте направили?

За нея думите му бяха знак да изчезне по-най бързия начин.