Джоана Линдзи
Златокосият великан (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Рейна сряза последния конец и се изправи; погледна готовата одежда. Синята кадифена нощница бе създадена сякаш за крал с украсата от копринени ивици с цвят на слонова кост. Въпросът бе обаче дали мъжът й ще се съгласи да я носи, и то не само поради факта, че не бе свикнал с нощници. Просто целият му гардероб изглеждаше твърде скромен — обикновена вълна, лен без всякаква украса. Почти всички дрехи се нуждаеха и от поправка. Той явно не бе някакъв суетен грандоман, но все пак от доста отдавна бе в състояние да си позволи и по-качествено облекло. Предпочиташе да се облича семпло и този факт говореше много за характера му.

Рейна вложи всичката си фантазия в тази дреха, тъй като в нея щяха да го виждат само тя и един тесен кръг хора от прислугата. Останалата част от новия гардероб на Ранулф щеше да е също от добро качество, но по-скромна — поне докато успееше да го убеди, че е редно да носи по-луксозно облекло от своите васали. Както се полага на една млада невеста, докато работеха по нощницата тя трябваше да се примири с множество закачки по неин адрес.

— Нима наистина искате да скриете великолепните му рамене под това чудо тук?

— На ваше място бих му я свличала, вместо да го обличам в нея.

— Ще съжалявате, ако реши да спи в нея като моя Уилям. — Последните думи принадлежаха на лейди Маргарет.

— Щом като така и така не е свикнал да носи такива неща, защо тогава държите непременно да го отучвате от този чудесен навик?

Те обаче не разбираха едно нещо, което Рейна нямаше да им издаде: ако един мъж с ръста на Ранулф тръгнеше да се разхожда из спалнята, равновесието на жената можеше да пострада жестоко; поне с нея, Рейна, нещата стояха точно така. Когато бе гол, тя се държеше направо като глупачка — зяпаше го с безсрамна вежливост или пък обвиняваше една клета котка в коварство. Сигурно цял живот щеше да се чувства зависима от тръпката на страстта, която предизвикваше в нея тази златиста кожа. Искаше й се постоянно да го докосва, да го милва, да го вкусва целия, независимо дали той желаеше това от нея или не. Какво ли щеше да си помисли за нея в такъв случай? Те се любеха извънредно често и в крайна сметка той все пак изпълняваше една от клаузите в договора им. Когато заченеше, този разсипнически период на любов щеше да приключи.

Нощницата върху тялото на Ранулф щеше да бъде само вид защита срещу съблазънта. Чрез тази мярка за сигурност той трябваше да бъде убеден, че Рейна няма да изсъхне от мъка, ако се лиши от тялото му. Защото начинът, по който се любеше с нея, й се нравеше изключително. Ах, как само й се нравеше! На Ранулф този факт бе известен и се възхищаваше на постижението си. Типично по мъжки, предположи Рейна. Приличаше й на малко момче, което е спечелило първата си битка над някоя от непобедимите до този момент превратности на живота. Следователно зависеше от нея да го накара да повярва, че общо взето е все още равнодушна спрямо него. Нейната гордост щеше да й помогне да реши този проблем — друго просто не й оставаше.

Рейна заметна готовата дреха през ръка. Щеше да я занесе в спалнята и да я положи върху леглото. Може би Ранулф щеше да я носи, знаейки, че все пак е ушита специално за него. А ако не я вземеше, тя щеше за предприеме съответните мерки: махаше някои от стенните килими и в стаята щеше да става течение. Малко студ вероятно щеше да сдържа подтика му да се държи безсрамно.

— На ваше място бих премислила решението си още веднъж — възкликна госпожа Хилари с напевен тон. При тези думи по-младите дами избухнаха в буен кикот.

Рейна също не можа да сдържи усмивката си. Ако нещата около сватбата й се бяха развили по друг начин, сигурно щеше отново да помисли по въпроса. Тя осъзнаваше обаче, че на практика Ранулф бе принуден да се ожени за нея. Дори и да бе развил способности в любовта, с които се гордееше извънредно много, той несъмнено би предпочел да ги приложи на някоя друга жена.

— Щом като така и така ще го напъхате в нощница, по-добре ще е вие самата да не си слагате — предложи Флорет със сериозно изражение. — Така и той няма да си слага често своята.

При тези думи Рейна се изчерви — точно това и очакваха момичетата. Но докато младата жена търсеше думи, с които да отговори на закачката, на вратата се появи Уенда и прекъсна веселия смях. Явно бе тичала бързо, защото дишаше тежко.

— Господарке, най-добре да дойдете с мен. Рицарите на лорд Ранулф се завърнаха. Двама от тях обаче са тежко ранени.

В стаята се възцари мъртвешка тишина. Рейна се изплаши силно, тъй като в първия миг помисли, че нещо лошо се е случило с Ранулф. Но кръвта се върна бързо в лицето й и тя се раздвижи.

— Хилари, Флорет, вие двете идвате с мен. — Хвърли нощницата в ръцете на Уенда. — Занеси я в моята спалня, когато взимаш оттам лекарствата. Маргарет, вземете всичко необходимо; ще се срещнем долу. Илейн, изпратете някого да повика съпруга ми. Присъствието му е наложително.

— Той къде е?

— Мисля, че в селото. — За да позлати Червената Алма, добави тя наум. Не бе напълно сигурна дали Ранулф наистина се шегуваше, когато спомена, че съветът на тази жена струва колкото теглото й в чисто злато. — Флорет?

Младата вдовица бе застинала на мястото си и гледаше вторачено Уенда с посивяло лице.

— Сър… сър Уолтър бил ли е ранен?

— Не зная, мадам — отвърна Уенда. — Току-що ги докараха в жилищното крило и мастър Джилберт ме изпрати при лейди Рейна…

При този отговор бледността не напусна лицето на Флорет и Рейна се запита дали пък симпатичната брюнетка не е влюбена в Уолтър дьо Брьот. Очевидно проблемите й бяха попречили да забележи какво точно става в собствения й дом. Та тя дори не знаеше, че хората на Ранулф сутринта са напуснали Клайдън.

— Флорет, може би трябва да останете тук — предложи Рейна, допускайки, че младата вдовица може да се почувства зле, ако Уолтър бе сред ранените и тя го видеше. — Маргарет може…

— Не, аз трябва да знам…

— Разбира се, обаче…

— Моля ви, милейди, само съм изненадана — увери я Флорет. — Вече се чувствам по-добре.

Рейна се поколеба, но после кимна и излезе от шивалнята.

Още преди да стигне залата, до нея долетя гласът на Сърл от Тотнес — той кълнеше и ругаеше хората, които го носеха. Копие бе проникнало в горната част на бедрото и макар че бяха отстранили острието, метални части от доспехите му се бяха впили в раната и при най-незначителното движение причиняваха силни болки. Но съдейки по силата, с която крещеше, състоянието му не бе толкова тревожно. Другият ранен обаче — Уолтър — бе в безсъзнание. Лицето му бе посивяло, а от множеството рани се стичаше кръв. След носачите идваше Ерик Фицстивън и Рейна отправи въпросите си към него докато настаняваха ранените в стаите им от другата страна на залата.

— Откога кърви сър Уолтър?

— От доста време — отвърна Ерик с продрезгавял глас. — Раниха го тежко още в самото начало на схватката, но той продължи да се бие. А освен това ни нападнаха доста далеч от Клайдън.

— Когато получи раната на главата, падна ли от коня? — попита тя загрижено. — Трябва да знам дали има и вътрешни наранявания.

— Не, няма нищо счупено. Раните не го разколебаха. Едва след битката, когато видя собствената си кръв, той припадна.

— Разбирам — каза Рейна, виждайки колко трудно е за един рицар да признае слабостта на другаря си. — Знае ли се кой ви нападна?

— Бяхме на горския път, милейди.

Думите му не се нуждаеха от повече обяснения.

— Добре. Изпратих да повикат Ранулф. Отидете при някоя от моите дами да се погрижи за драскотините ви, преди да се е върнал. После ще трябва да му разкажете всичко с подробности.

Откри Флорет в стаята на Уолтър, приведена над ранения. Мъртвешка бледнина бе покрила лицето й, но тя не пожела да си тръгне, а сне предпазливо грубата превръзка от главата му.

— Оставете това — прекъсна я Рейна решително. — На това място кръвта е спряла. Отстрани обаче тече още.

— Той… ще умре ли, милейди?

— Не си струва да извърши подобна глупост — отвърна Рейна. И все пак първо трябваше да погледне раната, а чак след това можеше да даде по-точна прогноза.

В този случай най-трудното бе да се снемат доспехите на Уолтър — раните трябваше да се открият. Двама души се опитваха да свършат тази работа, и то с колкото се може по-малко сътресения за тялото. После изрязаха остатъка от дрехите и най-сетне стана възможно да се установи колко кръв е загубена.

Ерик бе казал, че от раняването е изминало много време и явно не преувеличаваше. Цялата дясна страна на Уолтър до ботушите му бе напоена в кръв, раната се бе разръфала и все още кървеше. Вражеското оръжие бе пробило ризницата над първото ребро, но се бе приплъзнало и в резултат бе причинило продълговата рана — дълбока, но сякаш не особено опасна. Въпросът бе дали Уолтър е изгубил твърде много кръв. Защото в такъв случай можеше и да не издържи на възможното възпаление.

Рейна се разбърза. Почисти мястото и го намаза с кръвоспиращ мехлем. Накара Флорет да зашие раната, а самата тя се зае с главата. Кожата не бе много разкъсана, но се бе образувала голяма цицина. Явно Уолтър не е носел шлема си и в следващите дни щеше да чувства остри болки. Едва ли от този ден нататък щеше да напусне Клайдън, без да предпази главата си.

Раненият не се събуди нито веднъж — благоприятно обстоятелство, тъй като се наложиха много шевове. Появи се обаче една трудност — Рейна не можа веднага да сипе в устата му подсилващото средство, което бе приготвила за случая. Тя възложи тази задача на Флорет и се прехвърли при по-младия рицар.

Страховитите жалби на Сърл се засилиха още повече, откакто с него се зае Хилари и проникваха чак в съседната стая. В този момент обаче Хилари привърши с лечението и виковете понамаляха.

Но виждайки Рейна, момъкът отново надигна глас.

— Вие сте жестока, милейди. Да ме оставите в ръцете на такава вещица!

— Тази вещица пипа по-внимателно и от мен, сър. За това благодарете се, че бях заета със сър Уолтър, а не с вас.

При тези думи той замълча, а пълната, набита дама се позасмя.

— Досега и малко момченце не ми е ревало така заради някакво си нищо и никакво убождане.

— Нищо и никакво ли? — изтръгна се от гърлото на Сърл.

— Само три пробождания, милейди — поясни Хилари.

— Толкова малко? Сър Уолтър има почти двадесет. Да сте го чули обаче да моли някога за милост? — Рейна се усмихна съчувствено на поруменелия младеж. — Не се ядосвайте, Сърл, ние само се шегуваме. Виковете намаляват болката. Да бяхте чули само баща ми, когато веднъж се набоде на някаква тресчица. Докато му я вадехме буквално трябваше да си запушим ушите, така силно крещеше.

— Той, Уолтър… да не би…

— Не се тревожете за него. Все още е в безсъзнание, но в момента това е добре за него. Раните не са в толкова лошо състояние, колкото изглеждаха на пръв поглед. Когато се събуди обаче, ще го боли много. А сега пийнете от това! — Тя му подаде отвара от бял мак, смесен с топло мляко. — Ще облекчи болките ви и ще ви помогне да заспите. Точно това ви е нужно в момента.

— А Ранулф…

— Ерик ще отговори на всичките му въпроси.

В този миг някой разтвори шумно вратата към съседната стая и Сърл изгълта бързо напитката си.

— Ще подейства ли бързо?

Рейна го изгледа учудена.

— Какво става с вас?

— Той направо ще се вбеси. Искам да заспя веднага.

— Защо да ви се гневи? Нали сте действали правилно? Някаква грешка ли сте направили?

— Имаме един убит и двама ранени. Онези бяха петнадесет души. Трябваше да ликвидираме врага, милейди.

— Колко яздеха с вас?

— Шест.

Рейна го изгледа с негодувание.

— Заспивайте, глупак такъв. Хилари, моля ви, погрижете се съпругът ми да не нахълта тук.

— Не е малко това, което искате от мен, милейди.

Хилари също бе удостоена с възмутен поглед заради ненужната подигравка.

— Много добре! Тогава сама ще се заема със случая. — Рейна излезе навън като си мърмореше под нос: — Мили Боже, трима срещу един — това е голямо предимство. Ранулф да не си мисли, че и хората му са великани като него?

 

 

Изтощен, Ерик се облегна на стената, зад която бе стаята на Уолтър. Сигурно той вече е разказал на Ранулф как е станало всичко. Вратата бе още отворена и Рейна забави крачки, виждайки Ранулф, който стоеше като каменна статуя и със свити юмруци до тясното легло на Уолтър. Лицето му не се различаваше ясно, но сигурно бе изплашил и Флорет, тъй като и тя чакаше до вратата. Той продължаваше да стои като вкопан в пода, дори и когато Рейна застана до него.

— Не бива да упреквате Уолтър, загдето е ранен. Да не мислите, че нарочно го е направил?

— Този глупак знаеше отлично, че в леса гъмжи от разбойници и въпреки всичко е взел със себе си само трима въоръжени мъже.

— Да, но с тях и трима рицари в пълно въоръжение. Разбойниците обикновено не нападат пътници, които имат сили да се защищават.

— Да, но този път са го сторили.

Не можеше да му възрази с нищо. Той имаше причини да е разгневен. Но в мига, в който най-сетне я погледна, тя осъзна, че в очите му се таи не недоволство и яд, а дълбок, силен страх.

— Милейди, моля ви, не позволявайте да умре — изтръгна се от гърдите му. В грубоватия му глас прозвуча искрено страдание. — Ако го спасите, ще ви бъда признателен за цял живот.

Рейна почувства как сякаш нещо я задавя — едва успя да се сдържи да не се хвърли на врата му. Искаше да му прошепне, че не бива да се бои. Но състраданието и баналните обещания не бяха подходящи за този мъж.

— Какво говорите, милорд? — попита тя с престорено твърд глас. — Знаете, че бих приела охотно благодарността ви, но повярвайте, Дьо Брьот не е на смъртния одър. Раните му не са много сериозни; поне в сравнение с онова, което ми е минавало пред очите.

— Защо тогава не отваря очи?

— Защото му дадох приспивателно; същото получи и сър Сърл. Най-доброто средство за човек, който е загубил малко кръв — така силите му се възстановяват по-бързо. Но и двамата не са тежко ранени. Опасявам се дори, че не след дълго ще започнат да се оплакват на висок глас от дългата почивка на легло, която ще съм принудена да им предпиша.

Не беше съвсем сигурна дали съпругът й ще преглътне последните думи, но само след секунда той кимна рязко и напусна стаята. Рейна въздъхна с облекчение, но когато погледна пак към Уолтър, тревогата отново се настани в душата й. Той бе все още мъртвешки блед. Нищо чудно, че Ранулф се боеше приятелят му да не умре.

— А сега чуйте какво ще ви кажа, Дьо Брьот. — Тя се приведе над него и зашепна енергично в ухото му. — Ако вземете да ми умрете, ще се превърна в лъжкиня. Предадете ли се, през остатъка от живота си ще се моля през вашия остатък от отвъдното ви съществуване да се скапете в пъкъла, ясно ли ви е? Не знам защо Ранулф толкова държи на вас, но заради него ви нареждам да се изцерите по най-бързия начин!

Не разбра дали я е чул или не, но се почувства по-добре.

Пред вратата все още я чакаше Флорет, изпълнена със страх. Рейна я изпрати вътре — вдовицата трябваше да следи за възможната поява на треска и наложеше ли се, веднага да повика Рейна.

В залата Ранулф и Ерик обсъждаха нещо. Рейна се приближи към двамата и до слуха и достигна само краят на техния разговор.

— И изпрати доверен вестоносец при кастелана на Уорхърст. Нека утре на разсъмване да изпрати дружина и ще залови разбойниците.

— Ще успеят ли?

— Да, ако ги подгони към нас, ще може да прави каквото си поиска с останалата част от бандата им.

Рейна се извърна още преди Ранулф да забележи присъствието й.

Вероятно нямаше и да я повика при себе си — та нали в ума му в този миг нямаше друго освен кръв и убийство. Никога не бе го чувала да говори с такъв тон и почувства, че всъщност не желае да узнае нищо относно плановете му за следващия ден. В сърцето и трепна дори нещо като съчувствие към разбойниците, макар да знаеше, че вече е крайно време да бъдат разгромени.