Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

ГЛАВА ВТОРА

Събуди го силно измяукване. Лейди Ела очевидно не бе склонна да чака повече за закуската си. Без да отваря очи, Ранулф Фиц Хю протегна дългата си ръка, напипа проскубаното козиняво кълбо, вдигна го високо и го пусна върху широката си гръд.

— Май че е време да ставаме, а? — Въпросът бе произнесен със сънлив глас и се отнасяше до котката, но отговорът дойде от неочаквана посока.

— Господарю?

Ранулф се сепна. Бе забравил, че предната вечер не бе взел само любимото си животно в леглото. Проститутката — една от многото жени, които кръстосваха страната и се предлагаха на бойците му — се притисна в него и отърка голото си бедро в коляното му. Ранулф не отвърна на ласката. През нощта се люби с жената, тъй като усети в себе си желание, но вече бе настъпила сутринта и намеренията му бяха съвсем други.

Той седна в леглото и плесна здраво задните части на жената. Веднага след това погали удареното място, за да я поуспокои.

— Хайде, момиче, изчезвай!

Тя се понацупи, но гримасата й не му направи впечатление. Вярно, че бе най-хубавото от леките момичета, но Ранулф поначало бе безразличен към тях. Дори не помнеше името на нощната си гостенка, макар не за пръв път да топлеше ложето му.

Тя се казваше Мей и бе наясно, че я забравя в мига, в който извадеше монета от джоба си и й я подхвърлеше. Да, но този мъж не можеше да бъде забравен. Просто не можеше да не мисли за него поне по сто пъти на ден. Защото Мей стори непростимата грешка да намеси чувствата в своя занаят. Знаеше, че това ще я погуби, но вече бе много късно да промени каквото и да било. Бе влюбена — както и всички останали жени, съзрели веднъж този мъж. „Колежките“ й не правеха изключение — те мразеха Мей, тъй като бе единствената, която Ранулф викаше при себе си. Ако проститутките знаеха, че той изпраща оръженосеца си да доведе „оная, русата“, забравил за пореден път името й, едва ли щяха да й завиждат толкова много. За него обаче тя представляваше едно единствено нещо — продажна женска, която ще му достави удоволствие и толкоз.

Тя въздъхна тежко, когато той, чисто гол, излезе от палатката по нужда. Както повечето мъже Ранулф не обръщаше внимание на голотата си, щом не присъстват дами. А проститутката не е дама. Но Мей все пак се съмняваше, че същите тези дами ще се възмутят чак толкова, удаде ли им се да съзрат едрата и хармонична фигура на Ранулф Фиц Хю. Защото на пръсти се брояха мъжете, които можеха да се похвалят с такова тяло. А че сър Ранулф отбягваше благородните госпожици така, както се заобикаля задръстен нужник, си оставаше техен проблем.

Мей се изплаши, когато осъзна колко време е загубила, докато си мисли за разни неща. Както обикновено, сър Ранулф се бе събудил в лошо настроение и ако в този миг я откриеше все още в палатката си, можеше да я сполетят какви ли не ужасии.

Но тази сутрин Ранулф бе в сравнително добро настроение; цяло чудо, поне що се отнася до Лензо Шепърд. Вместо да го срита в кръста — редовният ритуал на събуждане — той само разроши рижата му коса и стовари лейди Ела в скута му, за да я нахрани.

— Дали пък тази нощ Мей не му е доставила по-голяма наслада от друг път, а? — обърна се Лензо към своя спътник, оръженосеца Кенрик, който тъкмо навиваше ленената си кърпа.

По-възрастният оръженосец само поклати глава и проследи с поглед Ранулф, който се скри в храсталака.

— О, не, та тя винаги се отнася с него по-добре, отколкото с всички нас. — Думите му прозвучаха примирено и в тях не се таеше озлобление.

Както всички останали, така и тези двамата знаеха отлично, че в присъствието на Ранулф жените не им обръщат внимание. Поне за Лензо този факт нямаше значение, тъй като бе едва на четиринадесет години и нямаше никакъв опит с другия пол.

— Просто е доволен, че скоро ще приключи най-сетне с това специално поръчение — продължи Кенрик и отново изгледа Лензо с тюркоазеносините си очи. — Старият Брюн, който ни е препоръчал за тази работа, е сметнал, че тя не е кой знае колко трудна; ти обаче знаеш отлично, че от всичко на този свят Ранулф най-мрази да се занимава с благородни дами.

— Да. Според Сърл той изобщо няма да приеме тази задача.

— Е, не я е и приел окончателно. Във всеки случай все още не е побутнал парите на лорд Ротуел, макар че разреши на хората на лорда да ни придружат.

— А, те само ни бавят. Но не разбирам защо…

— Ей, вие, пак ли сте се разклюкарствали като момиченца?

Лензо се изчерви и стана припряно от мястото си, Кенрик обаче се ухили широко. Сърл и Ерик се присъединиха към тях. Неотдавна двамата млади мъже бяха въздигнати в рицарски сан. Ранулф уговори церемонията с последния лорд, който ги нае — вместо заплащане.

Той самият също можеше да ги посвети в рицарството, но реши да им даде възможност да почувстват в пълна мяра празничната атмосфера на тази важна церемония — така щяха да присъстват и други свидетели, а не само неговите хора. И двамата бяха на по осемнадесет години. Сърл от Тотнес бе по-висок, рус, с дружелюбни светлосиви очи, докато Ерик Фицстивън имаше черни блестящи коси като Кенрик и дълбоко поставени лешникови очи, които му придаваха малко сънлив израз. В сравнение с Лензо и Кенрик двамата придружаваха от по-отдавна Ранулф и сър Уолтър дьо Брьот, но и четиримата притежаваха много общо помежду си — бяха незаконородени, появили се на бял свят я някъде на село, я в дворцовата кухня, неприети от благородните си бащи, лишени от надеждата да се издигнат в някое друго съсловие. Бидейки полукрепостни-полублагородници, те бяха отхвърлени както от едното, така и от другото съсловие. Ако Ранулф не бе разкрил какво се крие в тях и не бе откупил свободата им, те щяха да си останат крепостни, приковани към земята, собственост на своите създатели. Но както се казва, търкулнала се тенджерата, намерила си похлупак — защото и самият Ранулф бе незаконороден.

— Тъкмо разсъждавахме по въпроса защо Ранулф отказа да приеме от лорд Ротуел първата половина от парите — отвърна Лензо в ответ на шеговития въпрос на Сърл.

— Поразмисли, малки ми Лензо, и ще си отговориш сам.

— Да, но единственият отговор е, че не желае да свърши работата, за която се кани да го наеме лордът.

— Точно така — рече Ерик.

— Но защо не иска?

Ерик се позасмя сякаш на себе си.

— Е, отговорът не е тъй прост. Как мислиш, Сърл? Дали Ранулф е осъзнал, че не може да понася Ротуел или пък не вярва на историята с разваления годеж?

Сърл повдигна равнодушно рамене.

— Той е работил както за хора, които не понася, така и за лъжци, но изобщо не се е интересувал от такива дреболии. Защото парите са си пари.

— В такъв случай този път го отблъсква самата задача; може би защото е замесена и някаква благородна дама.

— Сигурно има и други причини. Но дали е решил да…

— Дошли сме чак дотук — обади се Лензо. — Значи вече е взел някакво решение. Петстотин жълтици са това, не е шега работа!

Приятелите се умълчаха, тъй като Ранулф се приближи към тях. Момчето забеляза, че все още държи лейди Ела в ръце и се изплаши. В този миг котката се размяука сърцераздирателно — Ранулф трябваше да разбере, че тя едва ли не загива от глад. Проклето разглезено добиче, помисли си Лензо. Понякога му идеше да извие келявия й врат, но Ранулф пък бе в състояние да одере жив всеки, който само с пръст докосне любимката му. Грозно кафяво същество. Не бе за вярване, че човек може изобщо да обикне такава гнус.

— Нима не си нахранил още моята лейди?

— Още не, сър — призна си Лензо.

— Май не съм те събудил както трябва, така ли?

— Точно тръгвах — изписука Лензо, предвидливо покри задните си части с ръка и бързо се оттегли извън обсега на господаря си.

Ранулф се разсмя и се отправи към палатката. Сърл и Ерик размениха погледи и като по даден знак се ухилиха широко. Сърл изговори на глас онова, което си помислиха и двамата.

— Взел е решение. Явно ще придружим дамата до новия й съпруг. Прав беше Лензо, петстотин жълтици не са за изхвърляне, особено ако притежанието им означава и поземлена собственост. А ние всички знаем, че Ранулф мисли единствено за земя.

— Следователно не се е колебаел, а просто е дразнел Ротуел.

— Възможно е. Той изпитва дълбока неприязън към този стар лорд. Трябваше да попитаме сър Уолтър…

— И какво е трябвало да го попитате? — попита внезапно спокойният глас на Уолтър иззад гърба му.

Тримата младежи се обърнаха едновременно и се намериха лице в лице с побратима на Ранулф, който примигваше весело насреща им с топлите си тъмнокафяви очи.

Не съществуваха на света двама души, които по темперамент и външност да си приличат по-малко от Ранулф Фиц Хю и Уолтър дьо Брьот; въпреки всичко обаче още когато се запознаха, те изпитаха истинска братска привързаност един към друг. Със своя ръст от метър и осемдесет и пет Уолтър се извисяваше над повечето мъже, но Ранулф бе с още петнадесет сантиметра по-висок — истински великан. С маслинената си кожа и черна коса Уолтър наподобяваше нощта, докато Ранулф разпръскваше слънчево сияние със златистата си кожа и златна коса. Ранулф говореше високо и рязко дори когато бе в добро настроение, а Уолтър притежаваше тих глас и понякога останалите трябваше да напрегнат слуха си, за да го разберат по-добре. Уолтър се смееше и на най-обикновените смешки, докато Ранулф почти не се усмихваше.

Уолтър бе човек безгрижен по душа. Като трети син на незначителен барон той разполагаше точно с толкова малко земя, колкото и Ранулф. Но разликата помежду им бе, че се отнасяше равнодушно към този факт. Можеше да се чувства еднакво щастлив в обществото на всеки — бил той могъщ лорд, дребен лорд или дори най-обикновен човек. Не беше амбициозен и не изпитваше потребност да си създаде име или пък да постигне власт и богатство. По-възрастните му братя го обичаха и ако изпаднеше в нужда, винаги можеше да намери подслон при тях.

Ранулф бе лишен от подобна опора. Баща му, прославен благородник, го прибра на деветгодишна възраст от селото, където бе отгледан от пастрока си, а по-късно го даде в школа за рицари. Въпреки всичко Ранулф мразеше този мъж и нямаше никога да го помоли за каквото и да било — дори от това да зависеше и животът му.

Ранулф не притежаваше собствен дом, но се стремеше с цялата си душа да промени това положение. Тази цел бе обсебила цялото му същество и затова бе готов да работи за всекиго, независимо от задачата и чувствата, които изпитваше в момента. Амбициозната му натура не му позволяваше да изпитва каквито и да било скрупули. Той бе превземал крепости за лордовете-поръчители, водеше войни в техен интерес, разгонваше от горите им крадци и разбойници. Услугите му се заплащаха скъпо. Защото каквото и да предприемеше, успехът винаги бе с него. Славата му се носеше навсякъде. По тази причина и лорд Ротуел бе готов да заплати страховитата сума от петстотин жълтици — защото желаеше да му доведат желаната от него невеста на всяка цена.

— Е? — Уолтър се усмихна широко. — Да не би лейди Ела да ви е откраднала езиците?

Най-сетне Кенрик се престраши. Момчешкото любопитство взе връх над всякакви скрупули.

— Сър Ранулф разговаря с вас. Познавате мислите и чувствата му по-добре от всеки. Кажете, да не би да не е приел парите от лорд Ротуел заради неприязънта си към него?

— Той не е казвал на лорда, че се отказва от поръчението.

— Да, но не е давал и съгласието си, нали? — добави Ерик.

Уолтър се разсмя.

— Така е. Въпреки свадливия си нрав този път той бе твърде словоохотлив. Каза „Ще видим“.

— Как мислите, защо ли Ротуел е изпратил петдесет от своите бойци с нас? Няма ли ни доверие?

— Сигурно. Типове като него не се доверяват никому; особено когато нещо им се струва особено важно. Лордът не вярва дори и на васалите си — щеше ли иначе да потърси нашите услуги? Ако не го измъчваше подаграта, щеше като нищо да тръгне с нас. Очевидно си мисли, че хората му, бидейки по-многочислени от нас, ще ни подтикнат да се справим по-успешно със задачата си.

— Е, значи не познава Ранулф — разсмя се Сърл.

— Не, не го познава — съгласи се Уолтър и също се подсмихна.

— Всъщност какво има Ранулф против него? Този човек ми се стори доста безобиден, макар че явно обича да хитрува.

— Безобиден ли? — Уолтър изпръхтя презрително. — Иди да попиташ хората му и ще разбереш що за тип е.

— А вие питали ли сте ги?

— Не, но двамата с Ранулф стигнахме до извода, че прилича много на лорд Монфорд, човека, който ни обучаваше. Вместо да ни причисли към някои от своите рицари, той ни направи свои оръженосци. Ранулф усети веднага, че Ротуел е подляр и затова се държи с него по този начин.

— Добре де, но как стоят нещата с тази задача? — попита Кенрик. — Тя не е необичайна, макар че никога досега не са ни карали да водим опърничава невеста при годеника й. Питам се дали Ранулф наистина е искал да откаже или пък лорд Ротуел трябва да остане в неведение, че сме готови да изпълним задачата.

Кафявите очи на Уолтър проблеснаха весело.

— Хлапета, ако сега ви издам тайната, няма да има за какво да клюкарствате, не е ли така?

Лицата на Сърл и Ерик помръкнаха, защото Уолтър ги нарече „хлапета“, независимо че бе едва двадесет и четири годишен. Внезапно Кенрик издаде тихо възклицание. Останалите обърнаха поглед към палатката на Ранулф и го видяха да излиза, облечен в бойните си доспехи.

— Господ да ни е на помощ, тази сутрин Лензо е пъргав като никога — рече Уолтър и шеговитото му настроение сякаш отлетя. — Пфу, какво ли съм се раздрънкал и аз като някоя стара баба. Хайде, магарета, движение! Току-виж взел, че тръгнал без нас!

Опасенията на Уолтър можеха и да се сбъднат, ако лейди Ела не бе отблъснала закуската, предложена й от Лензо и не бе поела сама на лов. Ранулф обаче не желаеше да изоставя котката си, независимо че целта му бе отдалечена само на един час езда. Затова се наложи да почакат милостивата госпожица, докато се завърне с полска мишка между зъбите си. После й намериха място в колата с провизиите и там тя с наслада оглозга своята плячка.