Джоана Линдзи
Златокосият великан (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Прозорецът в бойницата се очертаваше едва-едва в тъмнината, а през скъпоценните стъкла се процеждаше хладният нощен въздух. Рейна бе седнала на стола, покрит с козяк. Тя обгърна свитите крака с ръце, а брадичката й почиваше спокойно на едното от колената. Унесена в мисли, тя се загледа в небето, което постепенно се оцветяваше в бледолилаво. Мъжът й спеше. Още в мига, в който се претърколи от тялото й, той заспа спокойно и непробудно. За зла участ обаче над нея Морфей не се смили.

Часове наред тя лежа будна до Ранулф, вслушвайки се в равномерното му дишане. Надяваше се, че ще хърка — така поне щеше да има някакъв повод да се оплаче; защото истинската причина за недоволството й бе от такова естество, че не можеше да се оплаче никому. За съжаление мъжът й не задоволи тази нейна потребност, така както не я задоволи и преди това. Толкова близо бе до… до какво всъщност? Не бе съвсем наясно за какво става въпрос, но със сигурност бе нещо извънредно приятно. Някаква представа за него доби от стоновете на Ранулф в мига, в който очевидно е изживял онова „нещо“, каквото и да представляваше то.

Този път не я болеше нищо и изпита съвсем друго — усещането, че в нея е проникнала част от него, бе много приятно. Почувства се много особено, но не се страхуваше; първоначално по нея се разля топлина и онова трепкане в стомаха й се обади отново. После топлината се превърна в жар, по неведоми причини задиша тежко и някъде дълбоко в нея нещо започна да набъбва. То се съсредоточи някъде навътре в корема — усещането бе прекрасно. После внезапно всичко приключи и Рейна изпита горчиво разочарование. Идеше й направо да удари съпруга си, който буквално веднага потъна в дълбок сън.

Само че не бе достатъчно луда, за да го стори. Пък и неудовлетвореността й не продължи дълго. Други мисли не й позволиха да заспи, мисли за странния разговор с мъжа й.

Струваше й се, че този разговор изобщо не се е състоял — толкова невероятно бе всичко. Все още не можеше да повярва, че Ранулф се е съобразил с нервността й. Толкова бе смешен с твърдението си, че не е по-различен от другите мъже. И то при положение, че е такъв великан, извънредно хубав великан! И още думите му за нетърпението, което се дължало на факта, че го лишават от нещо, което иска да притежава. Нея ли имаше предвид? Просто не беше за вярване.

Тя знаеше, че не е хубавица. Устата й бе твърде широка и твърде пълна за малко лице като нейното, косата — твърде черна, гърдите — малки. Притежаваше хубава кожа — единственият й чар. Освен това хората, кой знае защо, забелязваха първо очите й, но тя не бе съвсем наясно дали това е предимство или недостатък. В добрите й дни можеха да я нарекат и привлекателна, но и в това твърдение се криеше немалка доза ласкателство. Сред прислужничките имаше много по-хубави жени, а някои от тях бяха истински красавици, като например Едуина. Тя лично видя какъв тип жени привличат Ранулф — тип, който нямаше нищо общо с нея.

Защо ли мъж с великолепната външност на Ранулф Фиц Хю ще произнася тези думи? Та нали нейната цена се състоеше в имуществото, което внесе в брака, а не в самата й личност? Никога не забравяше този факт. И все пак подхвърли тази забележка и от нея буквално и поникнаха крила… до мига, в който отново започна да се съмнява в себе си.

А след това ролите им сякаш се размениха. Установи, че и той се съмнява в собствената си стойност. Този мъж сякаш не можеше да повярва, че в нейните очи именно той е най-подходящият избор за Клайдън. Но по каква причина той изобщо се вълнуваше от въпроса за нейните истински мисли? Пълна безсмислица!

Нетърпението му се прояви наново и тя осъзна, че Ранулф наистина я желае. Не, той не се преструваше. Напрежението, което се бе натрупало в него, бе съвсем осезаемо, но причината за неговата поява стана ясна едва когато ръката му се плъзна към средоточието на нейната женственост. В този миг тя спря поглед върху твърдата издутина в панталоните му — той явно я желаеше още от предната нощ, в която тя отказа да се люби с него.

Все още не можеше да схване обаче смисъла на триумфалния му смях; и то най-вече защото той се разсмя след като я запита дали предния път се е чувствала готова за него. Несъмнено той не си е спомнял как са се любили, защото в противен случай нямаше да зададе този въпрос. Оказа се обаче, че този спомен й въздейства по точно определен начин и неочаквано между бедрата й се разля познатата й вече влажна топлина. А после се разнесе смехът му — смееше се за пръв път, откакто се познаваха. Той се промени и пред очите й се превърна буквално в друг човек — не тъй груб, навъсен и недостижим.

За съжаление това му състояние не продължи дълго. Той се нахвърли върху й и припряно си взе онова, което желаеше. Тя си спомни за изпитаното разочарование и сви вежди. Винаги ли щеше да постъпва така с нея — трескаво начало и бърз край? Това за нормално ли се смяташе? Или грешката бе нейна — може би не отговаряше достатъчно бързо на ласките му?

В този миг вниманието й привлякоха звуци, които долетяха от леглото — с учудване забеляза, че дневната светлина е прогонила всички сенки от стаята. Едната от свещите, която бе запалила, за да си облече нощницата и да подготви „доказателството“ върху спалното бельо, угасна, но тя и не бе необходима вече. През нощта Рейна забрави да боядиса чаршафа и добре, че се събуди рано, за да приключи с този въпрос. Така „доказателството“ щеше да изсъхне навреме, още преди да се появят дамите, за да извършат традиционния ритуал по взимането на брачния чаршаф.

Двойният съпруг на Рейна се надигна в леглото. Челото му се смръщи и не се изглади дори когато съзря жена си в далечния ъгъл пред прозореца на бойницата.

— Криете ли се от мен, милейди?

— Как да се скрия от вас в пълен ръст и на светло, милорд?

Той изръмжа високо.

— А защо не ме събудихте?

Тя спусна крака на пода и веднага усети, че са се вцепенили.

— Още е рано, но ако искате, можете да станете и да се облечете. Не е ясно кога ще се появи нашата свита.

— Свита ли? А, да, съвсем забравих — рече той сухо. После спря поглед на няколкото едри капки кръв, които Рейна бе размазала на чаршафа и смръщи чело. — Не сте никак справедлива към моята мъжественост, милейди; все пак ви потопих в цяла локва кръв онзи път, не помните ли? Дали пък да не извадя истинския чаршаф?

Рейна не повярва на ушите си. Вероятно нейният вечно намръщен съпруг се шегуваше? О, сигурно се шегува, помисли си тя. Тя направи няколко крачки към него.

— Вие… вие наистина ли сте запазили чаршафа?

— Да, скътал съм си го в раклата и може би няма да е зле да го извадите от там. Този театър, който разиграхме, ме измъчваше през цялото време. Настоявам да кажете цялата истина на вашите хора.

За миг в очите й припламнаха огньове, но веднага след това тя се отпусна и успокои. И на нея измамата не й бе по сърце. След втората сватба вече не си струваше да поддържат лъжата.

— Добре, съгласна съм, те ще приемат истината най-охотно. Ще им съобщя официално още днес — Той изглеждаше стъписан от факта, че тя не възрази, но след кратко мълчание Рейна продължи: — Но с жените нещата стоят другояче. Не искам клюки и затова ще обясните на дамите, че добродетелността ми е извън всякакво съмнение. А чаршафите използвайте, както намерите за добре.

Тя си помисли, че Ранулф ще се възпротиви на предложението й, тъй като изглеждаше много сърдит, но той само кимна утвърдително. Всъщност, не бе чак толкова трудно да се общува с него, реши тя, и въздъхна облекчено. Все още не бе свършила обаче.

— Но обясненията, които дадох на сър Хенри, не бива в никакъв случай да се променят.

— А вие какво сте му казали?

— Че баща ми ви е избрал за мен. Тъкмо той излъга първи лорд Ги, обаче не желая да му излезе име на лъжец.

— А ако беше жив, щеше ли да ме одобри, милейди?

— Да. Мисля, че да.

— Значи сме единодушни и всичко си остава според уговорката.

— Добре. И след като, така да се каже, нещата се проясниха, си мисля, че е време да ме наричате по име. Помните ли го все още?

— А, значи малкият генерал отново тръгна в атака, и то с оръжията на подигравката. Само това ми липсваше за „добро утро“!

Рейна се вцепени.

— Това прозвище не ми се нрави, съпруже!

— В момента хич не ме интересуват предпочитанията ви, съпруго.

Тя начаса промени мнението си, че няма да й е особено трудно да му налага решенията си; понякога темпераментът му можеше да се сравни единствено с този на глигана.

— Не е редно да започваме деня с караници — рече Рейна хладно.

— На мен обаче ми харесва — отвърна той недружелюбно, вероятно само за да й противоречи.

— Наистина ли? Хм, значи от това се нуждаете за „добро утро“ — върна му тя репликата. — Така. А сега най-добре да ви оставя…

— Къде отивате?

Тя се спря насред път.

— Не мисля, че това ви…

— Къде, питам?

Значи вече не можеше да взима решения относно собствения си живот, така ли излизаше? Още когато предпочете Ранулф пред Ричард и Джон, мъже, които щеше лесно да подчини на волята си, й мина през ума, че нещо подобно може и да се случи.

Рейна въздъхна и се обърна към него.

— Вчера открих тук само тази рокля. — При тези думи тя посочи дрехата от бяло кадифе, която носеше предната вечер. — Искам да ида в бившата си стая и да се облека. Смятам също да разпоредя да донесат вещите ми тук, докато сме на лов — разбира се, ако не промените мнението си и не пожелаете да живеете сам в тези покои.

Тонът й го подразни — в гласа й сякаш трепна надеждата, че той ще се съгласи.

— Ще спите там, където ви е мястото. При мен!

Той каза същото и през нощта. Но защо проявяваше тази опърничавост, след като явно не я искаше при себе си?

Рейна кимна вдървено, сякаш за да покаже, че го търпи от немай-къде и продължи пътя си. Изобщо и не мислеше да го моли за разрешението му да се оттегли. Ако се стигнеше дотам, просто щеше да остане в стаята и нямаше да мръдне оттам. Но мъжът й не я спря. Този факт би трябвало да повдигне настроението й, но нищо подобно не се случи.

В същото това лошо настроение тя се натъкна на Тео, който я очакваше в нейната стая и още с влизането й я засипа с въпроси.

— Е, как беше този път?

— Всички страховити подробности ли искаш да чуеш или ще ти стигнат две-три думи? — сопна му се тя.

— Добре, този път беше ли груб и бърз?

— Е, не толкова груб — призна тя с неудоволствие. — Само че докато разбера какво става и той свърши.

При тези думи Тео се строполи на най-близкия стол, а на лицето му се изписа огромно разочарование.

— Ще рече, до този момент вие не се изпитали удоволствие с него, така ли?

— Удоволствие ли? — изпръхтя тя и се отправи към раклата до леглото. — Кажи ми, Тео, докато се люби, жената изпитва ли нещо по-специално или пък просто трябва да достави наслада на мъжа?

— Не съм аз човекът, който може да отговори на този въпрос, Рейна. Що се отнася до мен, аз изпитвам удоволствие.

— Да, но аз не.

— Вие обаче чувствате, че нещо ви липсва — в противен случай нямаше да разсъждавате по този въпрос, нали? — Той се усмихна широко. — Защо не вземете да попитате Уенда? Тя положително ще съумее да ви обясни как се чувства една жена, когато се люби.

— Не желая да питам никаква Уенда — отвърна рязко Рейна и сърдито издаде устни напред. — Кажи ми само едно нещо: Нормално ли е всичко да става толкова бързо?

— О, не, не е нормално. Но можем да приемем следното: Или възбуждате този красив мъж до краен предел, така че да не може да се сдържа, което си е голям комплимент за вас, или пък…

— Я се дръж сериозно, тъпако!

При тези думи той ловко се отклони от хвърлената в лицето му дреха.

— Аз съм напълно сериозен… Или пък такъв му е маниерът и пет пари не дава, дали ви доставя удоволствие или не. За нещастие подобни мъже не са рядкост.

— Да, и аз съм омъжена точно за такъв. — Тя въздъхна скръбно и приседна на леглото. — Казвай какво да правя при това положение?

— Можете например да му кажете, че не ви харесва неговият…

— Ти полудял ли си? — изкрещя тя. — Не мога така.

Тео само повдигна рамене.

— Ами в такъв случай, когато приключи, се опитайте да го възбудите повторно. Втория път мъжете обикновено са по-бавни.

Думите му я заинтересуваха.

— Веднага след това, така ли?

— Да.

— Хубаво, но той заспива начаса.

— Ами събудете го.

Тя се понамръщи.

— Това няма никак да му хареса.

— Ако действате, както трябва, няма начин да се разсърди.

— Да, но как? Как да го предразположа отново?

— Рейна! — При този въпрос той опули очи. — Майка ви не ви ли е обяснявала какво се прави, за да остане съпругът доволен? Докосвате го, милвате го навсякъде… о, само да можех… — Той поруменя. — Значи, галите го, и то точно там, където трябва.

Тя разтвори широко очи.

— Искаш да кажеш да го милвам там ли?

— Точно така. Там.

— О, едва ли ще представлява особена трудност. — На мига осъзна, че говори небивалици и се запита дали някога ще успее да преодолее себе си и ще…

— И така, надявам се, че утре ще ви видя най-сетне усмихната.

Тя го изгледа мрачно.

— Това е по-малкият проблем. Нямаш представа колко непоносим може да бъде този човек. Цяло чудо ще е, ако ме видиш отново да се усмихвам.