Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Голям потрес изпита Рейна на сутринта. Тя се събуди от сладкия сън и непосредствено пред погледа й се изпречи задницата на една котка. Не осъзна веднага кое е това нещо, което й се пъха в лицето, но само миг по-късно разпозна предмета — право в носа я лъхна отвратителна воня. Тя изкрещя и изскочи от леглото. Обърна се и видя как противното животно се настани на възглавницата й. В този момент обаче погледът й бе прикован от мъжа й.

Нейният страховит писък събуди Ранулф и с рефлекса на стар войн за части от секундата той се озова до леглото й с меч в ръка. Очевидно не разбра от какво се е уплашила Рейна и се вторачи в нея с неразбиращ поглед.

Настроението на Рейна не се подобри ни най-малко. Нещо повече — фактът, че и двамата са голи, я затормози още повече. Освен това в младата жена все още бушуваха спомените от изминалата нощ. Бе в такова състояние на духа, че когато Ранулф я попита какво я е разтревожило, тя отговори с първата глупост, която й дойде на ум. Котката бе виновна за всичко и щеше да си плати скъпо.

— Това коварно животно си пусна душичката право в лицето ми.

Ранулф не се засмя на думите й. Искаше й се да се засмее, тъй като по този начин напрежението сигурно щеше да спадне, но вместо това той напъха шпагата обратно в ножницата и се върна обратно в леглото. Мълчанието му я смути и разбуни темперамента й. Като капак на всичко той взе лейди Ела в ръце и я загали нежно.

— Е? — попита тя раздразнително.

— Какво „е“? Това е нещо съвсем нормално. Животните пърдят също като нас, хората.

— Тя… — Рейна забоде пръст в козината на злодейката, — тя го направи нарочно, знам аз.

— Смешна работа! Ти защо мразиш котките?

— Не ги мразя. Обичам котки. Мразя обаче този звяр и отказвам да спя с нея в едно и също помещение. Или тя, или аз.

Той се загледа втренчено в нея, сякаш е луда и не каза нито дума. В този миг тя грабна нощницата си, която бе още на пода и излетя от стаята. Едва навън в коридора се досети, че просто няма къде да иде. Предишната си стая бе предоставила на Илейн и Алиша, а и нямаше никакво намерение да смущава толкова рано дамите в техните покои. Едва-що се развиделяваше, но вероятно някои от слугите вече бяха станали.

Факлите в коридора бяха изгаснали и през отвърстията на прозорците се процеждаше едва доловима светлина. Стълбището бе все още съвсем тъмно, но Рейна реши да се отправи в тази посока. Подът бе студен, но тя седна на стъпалата и успя да загърне краката си в нощницата. Не й се искаше никак да се появи някой, тъй като не можеше да обясни причините за странното си поведение.

Постепенно дишането й се успокои, но й бе нужно малко повече време, докато подреди и мислите в главата си. После положи глава на коленете и простена.

Не, не може да е сторила тази глупост Исусе Христе, дай ми знак, че не съм сторила, не съм казала нищо подобно.

И тъй като Божият глас не се обади, Рейна простена наново. Ранулф сигурно си мислеше, че се е оженил за слабоумна — май точно така си и беше. Сигурно съм полудяла, мина й през ума. Предния ден може би имаше някакво основание да му направи сцена, или поне си мислеше така, но за днешната глупост просто нямаше извинение. Ще рече, че една нищо и никаква котка се е оказала достатъчно интелигентна и е разпалила война помежду им. Тя самата нямаше да повярва в способностите на лейди Ела, ако не бе забелязала специфичния интригантски стил на животното. Исусе Христе, ето, пак си търси някакви глупашки извинения. Та кой разумен човек ще повярва, че една котка може да притежава чисто човешки черти.

Налагаше се да погледне истината право в очите: Тя го ревнуваше от лейди Ела — разбира се, не съвсем без причина. Така например глупавият ултиматум, който запокити в лицето на Ранулф, бе доказателство, че той държи на скъпоценната си котка повече, отколкото на Рейна; същата тази Рейна, която в момента мръзнеше тук, на студеното стълбище, докато гадното животно се лигавеше в собственото й топло легло.

Внезапно се изплаши — нещо пробяга покрай бедрото й и малка тъмна сянка се спусна стремглаво надолу по стъпалата. Нима бе лейди Ела? Да, но нали тя, Рейна, затвори вратата към предверието? Нима е възможно да…

Тя изпъна тяло, тъй като най-сетне забеляза, че мъжът й е застанал зад нея. Сега бе моментът да му се извини, но в унижението си не бе в състояние да открие подходящите слова. Сякаш придобиваше вече навика да се принизява в негово присъствие, макар че едва ли имаше някакво сериозно основание за подобно поведение. Този път обаче това усещане бе особено остро и изобщо не й се мислеше с какви ли очи я гледа той в този миг.

— Доброволно ли ще се върнете или да ви занеса на ръце?

Тя се изправи на крака и се обърна към него. Искаше да го погледне, но в сумрака различи единствено силуета му. Тихият му глас също не издаде истинските чувства, които го вълнуват.

— Какво означава това? — попита тя колебливо.

— Означава, че се признавам за победен, малки ми генерале. Щеше ми се да понасяте лейди Ела, но явно не можете. Занапред тя ще спи при Лензо.

Разбира се, Рейна можеше да прояви великодушие и да каже, че думите й не бива да се приемат сериозно и че той може да държи котката, където си поиска. Само че тя бе победила — той отстъпи, без да има угризения на съвестта. Струваше си да се наслади на триумфа си, и то без да прави никакви отстъпки.

— Благодаря.

— Няма за какво? Вие не ми оставихте никакъв избор.

Тя се усмихна едва доловимо, тъй като думите му не отговаряха точно на истината. Та той можеше да я завлече обратно в стаята и да наложи волята си насила — без да се съобразява с чувствата й.

— Сърдите ли ми се?

Той не отговори, а отстъпи встрани, за да й направи път. Тя от своя страна реши, че ще запази благодарността си, но повече няма да споменава този случай. Гласът му не звучеше раздразнено, въпреки че имаше известно основание да не е в настроение. Защото й бе известно, че мъжете не понасят никакви ултиматуми.

Ставаше течение и Рейна се загърна в нощницата си; направи крачка, но внезапно се озова в прегръдките му.

— Мислех, че…

— Мълчете — прекъсна я той. — Забелязах, че сте боса.

Можеше ли да му възрази с нещо? Краката й бяха студени.

Ранулф бе проявил здрав разум и бе с обувки и панталони. Неочаквано той се прояви като вежлив рицар и това бе прекрасно. Реши да се наслади докрай и на това негово държане, поне докато все още продължаваше. А освен това й харесваше да я носи на ръце!

Лензо продължаваше да спи безметежно — постоянното движение през предверието, където бе подредил ложето си, изобщо не смути съня му. Явно бе свикнал с гласа на Ранулф, когато раздаваше заповеди, но тази сутрин господарят му говореше тихо.

Междувременно изгряващото слънце освети спалнята. Ранулф положи жена си леглото и в този миг тя го погледна право в лицето. Той се усмихна широко и Рейна се досети за причината.

— Аха, затова значи не сте ми сърдит! Сметнали сте, че държането ми е смешно, така ли?

Той седна до нея и забоде поглед в изпружените си крака.

— Бил съм свидетел на безброй сцени на ревност, но никога заради котка.

— Наистина ли? — рече тя безмилостно.

Той избухна в дълго сдържан, гръмогласен смях. Падна по гръб върху леглото и се запревива и се завъргаля неистово. Смехът премина в нечленоразделен рев, а Рейна се огледа за нещо тежко.

— Кълна се — изтръгна се от гърлото му докато се държеше за корема, — кълна се, никога досега не съм… такава смехория… да кажете, че котката… пръднала нарочно… заради вас…

Наистина ли е твърдяла такова нещо? Звучеше нелогично, защото и хората, и животните не можеха да го вършат, когато си поискат.

— Признавам, че не се изразих съвсем точно. Трябваше да кажа, че сигурно щеше да го направи нарочно, ако това е възможно.

Думите й отприщиха нов залп от смях. От очите на Ранулф се застичаха сълзи. Рейна прехапа устни, за да не прихне — толкова заразително се смееше.

— Стига, Ранулф — каза тя с негодувание в гласа. — Знам, че се държах като последна идиотка, но все пак не бива да прекалявате с подигравките си.

— Не, не като идиотка. — Той я притегли към себе си и се наведе усмихнат над нея. — Вие бяхте просто прелестна.

— Да, и глупава — добави тя. Погледът му накара сърцето й да се разтупти по-бързо.

— Да, глупава. Знаете ли, че никога през живота си не съм се смял така? Чудесно е, че сте тъй глупав, малки ми генерале.

Тя изтри с ръка влагата от страните му.

— Наистина съжалявам.

— Моля?

— Съжалявам, че сте се смели толкова малко досега.

Той доближи пръстите й към устните си.

— Внимавайте, милейди. Защото в противен случай много бързо ще разберете какво се случва на онези жени, които пилеят съчувствието си към мен.

— Знам отлично какво им се случва — изпръхтя тя. — Вие си служите със състраданието като средство, за да ги примамите в кревата си. Подли мъжки номера.

— И женските не са по-малко подли — вчера вие си мислехте, че ме измъчват угризения на съвестта, нали?

— Изобщо не съм… — започна тя, но усмивката му я накара да се откаже. — При баща ми тази тактика винаги успяваше…

— Да, но аз не съм баща ви.

При тези думи тя повдигна вежди.

— Нима ви е безразлично дали в дома ви ще цари мир или не?

В този миг Рейна застина на място. Защото той наклони глава, захапа нощницата й със зъби и я разкъса. А после тя сякаш започна да се разтапя, когато езикът му се заигра със зърното на гърдата й. Той я погледна неочаквано и в очите му проблесна задоволство.

— Мисля — започна той, — че открих особено удачен начин за запазване на семейния мир.

— Може и така да е — прошепна тя дрезгаво, но веднага след това изправи тяло и добави съвсем делово: — И тъй като вече сме сключили мир…

— Не бързайте толкова.

С един пръст само той притисна Рейна към чаршафите и издърпа рязко нощницата й през глава. Гърдите й се разголиха докрай и погледът на Ранулф издаваше, че разговорът едва ли ще продължи особено дълго.

— Сърдите ли ми се още, че посетих Червената Алма?

Рейна се размърда неспокойно.

— Можехте да попитате и мен, вместо да ходите чак при нея.

— А вие щяхте ли да ми кажете, че мога да ви доставя удоволствие точно по начина, по който го направих?

— Не. Та аз самата не знаех, че изобщо е възможно такова нещо.

— Е, и аз също не знаех нищо по въпроса.

Устните му се плъзнаха по страната й и достигнаха нейните устни, но той не ги целуна. Езикът му премина по долната й устна и не след дълго младата жена впи жадно устни в неговите. Той се облегна назад и се усмихна.

— А сега ми кажете, че сте изпитали наслада.

— Нима се съмнявате? — попита тя, невярваща на ушите си.

— Не, обаче искам да го чуя от устата ви. Кажете го, Рейна. — Той подпечата искането си с още една целувка и устните му увиснаха изчаквателно над нейните. — Кажете го.

— Да, изпитах… удоволствие.

— Значи, ако го направя пак, няма да протестирате.

— Не съм казала това, Ранулф! Почакайте… светло е вече… посред бял ден… Боже милостиви… — Въздишка на наслада заглуши думите й и гласът й замря.