Джоана Линдзи
Златокосият великан (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

На Уолтър му идваше да си оскубе косите от яд. В продължение на около час вече убеждаваше Ранулф, но последният не губеше търпение, изслушваше доводите на приятеля си и в крайна сметка не променяше мнението си.

Двамата бяха седнали пред огъня до палатката на Ранулф и мъчително преглъщаха безвкусната, набързо приготвена лагерна храна. Госпожицата, за която ставаше въпрос, седеше до друг огън. Сърл и Ерик я охраняваха под предлог, че искат да й правят компания. Уолтър забеляза, че по време на разговора Ранулф често попоглежда към нея, но тя нито веднъж не вдигна очи към тях. Той сметна, че Ранулф не харесва външността на Рейна и затова построи тактиката си върху тази основа. Всъщност младата лейди бе по своему очарователна със светлите си очи и фините черти на лицето, но Уолтър познаваше вкуса на приятеля си, предпочитащ пищните, набити жени. Може би трябваше да смени тактиката, но все пак реши първо да каже още някоя и друга добра дума за Клайдън.

— Не те разбирам, Ранулф. В ръцете си държиш невероятна възможност — просто се оженваш за младата лейди, пък било то и принудително. Нещо повече, в нашия случай тя дори ще те вземе доброволно. Не ти ли минава през ум с какво могъщество ще те дарят годишните приходи на Клайдън? Ще имаш на разположение цели сто рицари! И още нещо — колко ли имения освен Клайдън трябва да притежава тази жена, след като има такъв приход!

— Учудва ме фактът, че не си поискал точен списък!

Уолтър поруменя. Явно Ранулф не бе доволен, че той, Уолтър, се е сближил дотолкова с младата лейди, а още по-малко се зарадва на повода за това сближаване. Уолтър му съобщи думите на Рейна, с изключение на предложението й да я върне обратно в Клайдън. Но всуе! Ранулф просто не прояви никакъв интерес.

— Не ти ли е ясно, че Клайдън се равнява на бащините ти имения? — попита Уолтър и продължи веднага, преди още Ранулф да реагира при споменаването на баща му: — Не ти ли мина също през ум, че ще дадеш клетва за вярност единствено на Шефърд? За Фаринг Крос трябва да положиш клетва направо пред крал Ричард. По-добре граф, отколкото крал, и то крал, който обича да води войни. Така ще плащаш по-малко…

— Да, данта към краля е голяма, но какво ще кажеш за специалните изисквания, които поставя такова огромно владение? Ти попита ли госпожицата какъв е ленният данък? Колко васали има? За колко души носи отговорност? Желая да притежавам неголямо имение, Уолтър. Не съм си и мечтал да стана могъщ господар като баща си.

— Защото за теб тази възможност е изглеждала направо неправдоподобна. Дори цял живот да продаваш услугите си, ти никога не ще спечелиш толкова, че да придобиеш имение подобно на Клайдън. Сега обаче го получаваш буквално като подарък — не ти струва нищо, като изключим малката подробност, че се сдобиваш и със съпруга. Дори не ти се налага и да се биеш за имението.

— Ти да не мислиш, че Ротуел ще си стои безучастен в своя замък? Господарката на Клайдън си има и съседи, които я посещават с оръжие в ръце, ако случайно не си забелязал.

Уолтър повдигна рамене.

— Да, но ти ще имаш собствена армия. Можеш да поискаш също подкрепление от Шефърд. А освен това един граф по-лесно ще ти помогне, отколкото кралят.

— Може и да си прав, но всичко това не ме интересува. Нищо на този свят не е в състояние да ме обезщети за главоболията, които ще ми причинят младата лейди и нейните дами. За Бога, Уолтър, не забеляза ли какво пълчище е прибрала под крилото си?

— Нима това е единственото, което те отблъсква?

— Не, тя ме отблъсква. Не понасям да ми да ми се месят в живота, а още по-малко някакъв мъник, който ми се пише за великан и си мисли, че може да командва мъжете както си поиска.

На Уолтър му идеше да се разсмее на глас. Сега вече бе наясно, че може да промени убеждението на Ранулф — той просто не можеше да забрави обидите, с които го обсипа Рейна.

— Тя може и да е безумно смело същество, но не забравяй, че е имала достатъчно време, за да овладее хората си. Просто й е нужен съпруг, който да я постави на отреденото й място. — Ранулф изръмжа и Уолтър реши да извади и последните си козове. — Ти не си ли мислил по въпроса, че и за Фаринг Крос ще ти трябва съпруга?

— Разбира се, ще си взема някоя здрава селска мома.

Уолтър го изгледа изумен, но сега вече Ранулф сам му връчи оръжието в ръцете.

— А кой ще се занимава с домакинството ти, с дрехите, почистването и готвенето? Може би смяташ, че слугите работят, защото има работа, така ли? Или пък ще приемат най-охотно заповеди от жена, спадаща към техния кръг само защото си благоволил да я направиш своя съпруга?

— Като казвам, че…

— Приятелю Ранулф, проявяваш твърдоглавие, присъщо на глупец. Не, позволи ми да се доизкажа — добави той бързо, забелязал, че Фиц Хю се мръщи. — Ако напъхаш меч в ръцете на някое селянче, то превръща ли се в рицар, а?

Ранулф изръмжа отново.

— Що за глупости ми приказваш?

— Точно така. Знаеш колко години са необходими, за да се обучи един рицар, нали? По същия начин и жената не се превръща в дама за един ден. И нея я възпитават години наред; защото не се ражда дама. Само не ми разправяй, че възнамеряваш да живееш като скот, докато твоята селяндурка се научи да се държи като дама. Питам се също от кого ли пък ще усвои необходимите умения. Ще ти отговоря: от някоя благородна дама, естествено. Да, но коя ли дама ще падне толкова ниско, а, как мислиш? Каквото и да е възнаграждението.

— Престани, Уолтър!

— Наистина, престанете, Дьо Брьот — достигна звънък женски глас до слуха им. Рейна пристъпи в сиянието на огъня, който топлеше двамата мъже. Зад гърба й изникнаха и Сърл и Ерик. — Мисля, че ако досега не сте постигнали съгласие, ще трябва да се откажете. Не е нужно да ме предлагат насила на някой мъж. Идеята произхожда от вас, а не от мен; от него пък още по-малко. Съгласих се по една единствено причина. Вие ми го обрисувахте в положителни краски, за разлика от Ротуел. Но очевидно Ротуел е истинският мъж, който вярва в силите си, убеден, че е в състояние да властва над Клайдън. А вашият приятел явно се съмнява в способностите си и не може да ръководи такова голямо имение.

Уолтър простена високо. Думите на тази жена бяха най-лошото, което можеше да се случи. Да сравняваш Ранулф с Ротуел бе само по себе си опасно; да се твърди обаче, че Ротуел е и по-мъжественият от двамата, бе нещо ужасно! Просто не можеше да му го побере главата — тази жена поставяше под съмнение не само способностите на Ранулф, а и храбростта му, загатвайки, че той се бои от предизвикателството, наречено Клайдън.

Ранулф скочи от мястото си още преди Рейна да се доизкаже и Уолтър нямаше да се учуди никак, ако той я сграбчеше и започнеше да я тресе във въздуха. Ранулф буквално бе онемял от гняв, в очите му святкаха мълнии и… Бог да е на помощ на младата жена, но тя сякаш не изпитваше никакъв страх. Нещо повече, дори не престана да му се надсмива.

— Поправете ме, ако греша, сър! Или може би искате да кажете, че се отказвате от Клайдън, защото аз ви внушавам страх, така ли?

При тези думи Ранулф просъска през зъби:

— Уолтър, оседлай кон за нея. Отиваме в абатството.

При тези думи Ранулф се отдалечи с маршова стъпка, за да вземе собствения си кон. Изумен, Уолтър впи поглед в младата жена — тя се усмихваше.

— Направихте го нарочно, нали?

Тя повдигна рамене.

— Стори ми се, че ви трябва помощ. Самият вие казахте, че по-добре да взема него, отколкото Ротуел, нали?

— Той никога не ще ви прости онова, което загатнахте току-що.

Тя отново повдигна рамене.

— Е, ако е толкова глупав и не осъзнае, че за негово собствено добро съм го подтикнала да вземе правилното решение, то проблемът си остава негов.

— По-скоро е ваш проблем — обади се тихо Сърл зад гърба й.

Ерик побърза да се съгласи с приятеля си.

— Сигурна ли сте, милейди, че наистина искате да се омъжите за него?

— Правилният въпрос гласи дали искам да се омъжа за Ротуел, човека, в чиито ръце искахте да ме натикате — всички вие.

При тези думи тя обърна гръб на тримата мъже, чиито лица се бяха налели с кръв и се отправи да си търси кон.