Джоана Линдзи
Златокосият великан (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ранулф сне шлема си едва когато пристъпи в залата, изпълнена докрай с жени и деца. Единственото, което го притесняваше бе, че в огромното пространство има твърде малко мъже. Не бе в състояние да отхвърли от себе си мисълта, че някъде може да са се скрили въоръжени бойци, решени да го нападнат, ако видеха враг в негово лице. До този момент видя повече прислужници, отколкото воини, факт, който обясняваше жалката съпротива на замъка. Защото малочислените нападатели за малко щяха да превземат крепостта, и то без подкрепата на нито един рицар. Всъщност още външните насипи трябваше да ги спрат. Не знаеше кой е ръководил отбраната, но стигна до извода, че или е бил някой идиот, или пък човек, решил да приложи някаква много странна военна хитрост.

— Благоволете да почакате тук, господарю. Господарката… лейди Рейна… ще ви посрещне не след дълго.

Ранулф се загледа в момъка, който едва ли бе по-възрастен от Кенрик. Нарече се Обер Малфед, паж на сър Уилям Фолвил, който и да бе той. Малфед посрещна Ранулф и хората му във вътрешния двор и ги въведе в жилищното крило без да зададе нито един въпрос. Ранулф бе свикнал да внушава страх сред останалите мъже, но такова пък покорство преминаваше всякакви граници. На езика му бе да попита строго младежа защо буквално предава последното убежище в замъка на непознати хора, но се въздържа — действията на момъка отговаряха на собствените му замисли.

Първоначално си бе наумил да попита за Роже дьо Шампани, лорда на Клайдън, сякаш изобщо не е чувал за сполетялата го смърт. Престореното желание да разговаря с господаря на замъка щеше да прикрие същинската причина за пристигането му и нямаше да предизвика подозрение у младата лейди. Само че той не дойде сам, съпроводен само от няколко души, а с цял куп въоръжени бойци, нещо, което противоречеше на първоначално обявеното му намерение.

Фактът, че Клайдън бе обграден от неприятели, промени рязко ситуацията. Длъжен бе да измисли подходяща причина за появата си с осемдесет въоръжени мъже — не биваше да плаши младата лейди, за да не се скрие от него.

В този миг обаче явно го приемаха с отворени обятия, тъй като бе обърнал в бягство нападателите на замъка. Ако започнеше да твърди, че е минал случайно оттук, нямаше да му повярват. Защото не бе обичайно рицарите да се разхождат безцелно. А ако пък бяха тръгнали по задача, те не биха прекъсвали нечия свада между непознати, която изобщо не ги засягаше.

Младият оръженосец се държеше твърде нервно. Бръщолевеше нещо за някакъв си съсед на име Дьо Рошфор, който се съюзил с разбойниците от Клайдънския лес и вероятно бил истинският виновник за нападението. Очевидно момъкът се стремеше да печели време. Говореше без прекъсване и не бе възможно да му се зададе никакъв въпрос. Господарката на замъка отдавна трябваше да се появи, за да поздрави новопристигналите. Да не би в този миг да бягаше нанякъде, извън обсега му?

Най-сетне Ранулф вдигна ръка и спря пороя от думи, леещ се от устата на оръженосеца.

— Къде е господарката? Искам да се уверя, че е в безопасност.

— О, тя наистина е в безопасност… но не знам точно къде се намира в момента. — Този отговор не успокои Ранулф ни най-малко и гневът, изписан по лицето му, изплаши клетия Обер. — Отивам да я потърся — добави той припряно и изтича от залата.

— Как ти се струва тази работа? — попита замислено застаналият до него Уолтър. Двамата проследиха с поглед пажа, който в този миг се втурна по стъпалата към една от кулите. — Как мислиш, дали покоите на младата дама се намират там горе?

— Тази сграда е толкова огромна, че човек наистина не може да знае къде какво има. Затова ще държа стълбището под око. — Ранулф обходи с поглед залата и веднага си набеляза една хубавица. После се обърна към своите хора. — Ерик, върви да… Ерик! — Сръга момъка в ребрата и последният най-сетне откъсна поглед от блондинката, привлякла вниманието и на Ранулф. — Сега не му е времето да се кокориш на момите.

— Бог и вси светии да са ми на помощ, виждали ли сте досега толкова… — Сърл го сбута от другата страна и Ерик млъкна на часа, забелязвайки мрачното изражение на Ранулф. — Да, сър.

— Тръгвай да предадеш разпореждането ми всяка от портите да се наблюдава. Нито една жена не бива да напуска замъка. — Ерик излезе и Ранулф се обърна към Кенрик:

— Попитай прислужничките къде е господарката им. — Кенрик се насочи направо към русокосата красавица, но Ранулф го извика обратно. — Само да ми дадеш повод, ще накарам да ти отрежат члена, ясно ли е? Първо работата, после удоволствията.

Кенрик пребледня и бързо покри с ръце долната част на тялото си. После кимна и се затича. Уолтър и Сърл се засмяха гръмогласно, тъй като този път той заобиколи русокосата отдалеч.

— Ела, Ранулф. Така и така ще чакаме, нека поне поседнем — обади се Уолтър, побутна един от столовете към камината и се строполи върху друг стол. — Лензо, огледай се за трапезника… или изобщо за някой, който да ни поднесе по едно пиво. Днес се пораздвижихме малко и мисля, че едно питие ще ми дойде добре. Само че, както обикновено, всички се стряскат от нашия предводител и не смеят да ни донесат нещо освежително. — Ранулф го изгледа кисело и Уолтър се усмихна. — Не е ли така, побратиме? Жените плъзват покрай теб едва щом разберат, че не си толкова опасен, колкото изглеждаш… но не и преди това.

— Защо го дразниш? Да не си полудял? — прошепна Сърл.

— О, не — отвърна Уолтър. — Ако го оставя на мира, ще загуби търпение и тогава лошо се пише на младата лейди.

— Така, както го гледам, търпението му вече се е изчерпало.

— Не, не още — възрази Уолтър развеселен. — Но все пак вече й е време да се появи.

За нещастие в този миг се завърна Кенрик и съобщи, че откакто се е здрачило, никой не е виждал Рейна дьо Шампани. Ранулф буквално избухна.

— Триста дяволи! Изчезнала е още преди началото на битката. Изплъзнала се е!

— По-леко, Ранулф — зауспокоява го Уолтър. — Може пък просто да се е скрила и никой да не й е казал, че не я заплашва нищо.

Сърл кимна утвърдително.

— Нейните госпожици сигурно знаят къде се намира. Тях трябва да питаме! Ще ида да намеря някоя от тях и… Слава на Божията майка! Ето я и господарката, Ранулф!

Ранулф извърна глава и видя Обер Малфед, следван от млада жена с наистина господарска осанка. Бе облечена в пищно синьо кадифе, а медночервените й коси бяха покрити с бял воал.

Бе много по-млада, отколкото смяташе, може би тринадесет-четиринадесет годишна. Повечето наследнички на тази възраст вече бяха омъжени и му стана неприятно, че трябва да я открадне за Ротуел — още повече, че бе тъй мъничка и очарователна.

Бе обичайна практика възрастните лордове да взимат за жени деца и затова вече не го измъчваха угризения, че се налага да отвлече момиче за човек като Ротуел. Бе стигнал до извода, че в неговото положение не може да си позволи да дава оценки кое е справедливо и кое не. Ако той не доставеше младото същество на стареца, същото щеше да стори някой друг. Необходимо ли бе да се лишава от цели петстотин жълтици, и то само защото изпитва неприязън към Ротуел? Трябваше да признае пред себе си, че основната причина за колебанието му бе фактът, че не обича да се занимава с „благородни дами“. От собствен опит знаеше, че същите тези „дами“ далеч не бяха онова, за което се представяха.

Въпреки че бе нервна и излъчваше сладка невинност, може би и тази дама бе като всички останали, които познаваше — злобна и жестока. Той скръцна със зъби, спомняйки си, че като капак на всичко ще му се наложи и да разговаря с нея. От чист инат не се изправи вежливо, докато тя се приближаваше. Или поведението му може би се дължеше на простата причина, че тази полужена-полудете стоеше много над него в обществото? Благородните дами постоянно го наричаха недодялан грубиян, тъй като ни за миг не криеше своето презрение към съсловието им. В този случай обаче се налагаше да общува с една от тях и лицето му прие равнодушно изражение, тъй като не биваше да издава истинските си чувства.

Девойката взе че наистина направи реверанс пред него! Всъщност защо не? Вече бе свикнал слугите да го наричат лорд; същото се отнасяше и за онези, което не знаеха, че е само един безимотен рицар, който дори не заслужава напълно тази титла.

— Приветствам ви с добре дошли в Клайдън — произнесе тя и се изправи. Гласът й звучеше нежно и дори потреперваше от притеснение. — Простете ни, че не ви поздравихме по-рано, но ние всички мислехме, че нашата господарка вече е…

— Вашата господарка ли? Не сте ли вие Рейна дьо Шампани?

— О, не, господарю. Аз съм Илейн Фиц Осбърн от Фортуик. Тук, в Клайдън, имам честта да се намирам под закрилата на лейди Рейна — сюзерен на моя баща.

— Виж, Ранулф… — започна Уолтър, виждайки, че гневът залива приятеля му, но намесата му закъсня.

— Триста дяволи! — изрева Ранулф. — Искам да знам най-сетне защо вашата господарка не ме приема. Ще ми кажете, и то незабавно! Вие, Малфед, щяхте да…

— Моля ви, господарю! — извика Обер и отскочи ужасен назад, точно както и Илейн Фиц Осбърн. — Не открих господарката там, където предполагах. Заклевам се обаче, че тя наистина възнамерява да ви поздрави!

— Давам ви пет минути. Или, Бог ми е свидетел, ще…

Не бе нужно да заплашва повече. Обер се извъртя на място и за втори път излетя от залата, този път обаче в посока на двора. Ранулф се втренчи в лицето на лейди Илейн и тя започна да заеква.

— Мога ли… да ви… предложа нещо… — Тя обаче не успя да продължи, изстена тихо и също побягна.

— Така-а, значи пивото отиде по дяволите — измърмори сърдито Уолтър. — А патардията, която вдигна, разгони и всички останали. Мога, разбира се, да потърся килера с храната, но в тази огромна сграда това начинание ще ми отнеме сигурно дни.

Ответът на Ранулф бе кратък и недвусмислен:

— Сърл, ако каже само още една дума, затъкни му човката с каквото ти падне.