Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 160 гласа)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

До този момент Рейна никога не бе изпитвала страх от друг човек. Затова не й бе лесно да се примири с мисълта, че се бои от мъж. Израснала бе под закрилата на своите родители, далеч от трудностите, с които се сблъсква всяка жена, но все пак не бе сляпа за суровата действителност. Родителите й я обичаха много и изпълняваха всяко нейно желание. Преди шест години обаче майка й почина и баща й започна да глези дъщеря си още повече. Не й бяха изпратили дори да я възпитават в Шефърд, тъй като майка й не желаеше да изпуска от очи единственото си дете. Рейна научи у дома да борави с иглата и кросното, да чете и да пише. Усвои латински, френски и дори рядко използвания английски език. Овладя и най-необходимото по стопанисването на имението — както вътре в дома, така и извън него. Можеше също да взима решения от финансово и правно естество, макар и да си признаваше, че са й твърде скучни.

Разбира се, чувството на страх не й е чуждо, например при смъртта на майка й или когато баща й потегли на кръстоносен поход и я остави сама да управлява Клайдън, подкрепяна единствено от няколко васала, или пък при вестта за неговата смърт. Когато Фалкес дьо Рошфор изпрати войните си, за да я отвлекат, тя изпита страх от възможния успех на противника, но не и от самия Дьо Рошфор. Не се изплаши дори и когато той се промъкна със зли помисли в стаята й. Единственото, което изпита, бе гняв, толкова силен, че разпореди за изпроводяк да го хвърлят във водния ров.

Ако бе успял да я омъжи за себе си, сигурно щеше да й внуши страх, който щеше да преодолее, убивайки своя похитител. Баща й не харесваше този мъж и тя възприе неговата преценка. Ето защо изобщо и не включваше сър Фалкес в числото на възможните женихи.

Но ето, стана така, че я грабна друг, човек, от когото се боеше, макар и да не й минаваше през ум да го убива. Не би и посмяла да опита. Този страх съществуваше наистина, но той не бе безграничен и всъщност първопричината му бе друга.

В този момент обаче я глождеше остра боязън, тъй като с приближаването си към лагера тя се приближаваше и към оповестеното от него физическо съединение. Като се изключеше това обстоятелство, много неща говореха вече в полза на Ранулф. Вярно, че той не бе нито първият й избраник, нито дори вторият, но можеше да бъде спокойно трети, ако се бе запознал по друг начин с нея. Все пак Фиц Хю притежаваше не малко положителни качества.

Сигурно никога нямаше да се насити да го гледа, макар че той не биваше да разбере, че е извънредно привлекателен мъж. Наблюдава го как борави с меча си и сръчността му й направи силно впечатление; а според Уолтър в битката при замъка приятелят му беше показал далеч не всичко, на което е способен. Ранулф бе свикнал да предвожда бойци, но имаше и още нещо — самите те го желаеха за свой предводител. Всъщност примерите за подобна лоялност далеч не бяха тъй много. Той бе млад и силен, а явно обичаше и животните, съдейки по държането на кафявата котка, която се намести върху рамото му, докато яздеше. Освен това Ранулф нямаше някакви странични задължения. Лорд Джон и лорд Ричард например щяха да се разкъсват между имотите на Рейна, своите собствени имоти, както и тези на семейството им. Ранулф обаче щеше да се посвети на Клайдън и поради тази причина се превръщаше в най-добрият избор.

Да, твърде много неща говореха в негова полза, но не малко го показваха и в недобра светлина. Основният проблем, който стоеше пред Рейна, бе внушителният му ръст, представляващ сам по себе си мощно оръжие. Гневливостта му също не позволяваше на доброто настроение да се изяви. А и това ужасно възпитание! Фактът, че не се доверява на дамите и не желае да си има работа с тях, едва ли щеше да облекчи съжителството й с него. Освен това поведението му бе твърде непредсказуемо. Та можеше ли някой дори и да си помисли, че ще отблъсне с лека ръка имение като Клайдън?

Опасяваше се и от отношението му към Теодрик — трябваше на всяка цена да накара Ранулф да забрави неприятния инцидент. По-нататък щеше да стане ясно и как се отнася с крепостните.

Запита се дали ще се съобразява с чувствата й. Знаеше, че не я харесва — не веднъж се бе отнасял твърде грубо с нея. Особено я притесняваше фактът, че този мъж притежава вече властта да я обижда и посрамва по свое усмотрение. Може би доброто в него ще надделее, помисли си тя. Оставаше й единствено надеждата, че този брак не е най-голямата грешка в нейния живот.

Конят й подтичваше спокойно зад жребеца на Ранулф, тъй като не бързаха за никъде. Рейна се надяваше през нощта да останат в манастира — там сигурно щяха да й се притекат на помощ, ако ги извикаше. Но този път късметът й изневери.

Отец Джофри им предложи две отделни спални. Вярно, че младоженецът едва ли щеше да се въздържи да не посети през нощта невестата си, но все пак присъствието на монасите смекчаваше донякъде нейния страх. Но Ранулф не прие предложението.

Рейна не се чувстваше „омъжена“, но скоро нещата щяха да се променят. Досети се за онова, което я очаква през нощта и се разтрепери цялата. Защото знаеше какво ще се случи. До този момент си представяше как ще стане всичко с Ричард или пък с Джон, но с великана… фантазията й се оказа безсилна. По-рано се радваше на първата брачна нощ, тъй като бе настъпило времето да опознае любовта. В този миг обаче… Започна да се обсипва с упреци, че с детинското си желание само подтикна Ранулф да се люби още тази нощ с нея. Не можа да сдържи устата си и ето, трябваше бързо-бързо да привикне с мисълта, че е омъжена жена.

И все пак получи известна отсрочка. Спряха пред палатката на Ранулф, той скочи от коня и кимна с глава към входа й.

— Влезте и правете, каквото искате. Скоро ще дойда и аз.

Това „скоро“ продължи около два часа, факт, който според нея означаваше, че и Ранулф пристъпва с колебание към брачния акт. Дори нещо повече — този гигант се нуждаеше очевидно от две делви вино, дарени от отец Джофри по случай тържествения случай. Рейна също би пийнала малко вино, но вместо това получи две неща: първо, вода от глинената стомна в палатката на Ранулф и второ, възможността да се запознае с блудницата на Ранулф, здрава, висока мома, която приличаше на Едуина. Това същество се обтягаше в леглото, облегнато на лакти и с широко разкрачени колена. През живота си Рейна не бе виждала по-предизвикателна и неприлична поза. Срещата изненада и двете жени, тъй като проститутката очевидно не бе в палатката за да помага на Рейна, а просто очакваше по своя си начин завръщането на Ранулф. Несъмнено никой не я бе предупредил, че великанът се е оженил; в противен случай едва ли щеше да се осмели да се показва тъй нагло и подканващо.

Рейна не успя дори да се разгневи, тъй като момичето скочи ужасено от мястото си, зареди някакви извинения и горещо я заумолява да не казва на господаря, че е дошла тук непоканена.

— Е, след като вече си тук…

— Мей, господарке — изтръгна се от гърлото на девойката. — Името ми е Мей.

— Добре, Мей, в такъв случай можеш да ми развържеш връзките на корсета — рече Рейна сухо. — И понеже се омъжих за лорда, очаквам повече да не ми се мяркаш пред очите. Утре се връщаме в Клайдън. Ясно ти е, че не бива да обикаляш тези места, нали?

Мей само кимна с глава. Не можеше да повярва, че се е измъкнала толкова леко. Веднъж дори я бяха бичували по заповедна една лейди, тъй като благородната господарка заподозря мъжа си, че е бил при Мей. А имаше и случаи, в които дами, обзети от ревност, дори убиваха леки жени. Тъкмо затова Мей следваше мъжките отряди по пътя им — в лагерите дами нямаше, а пък жените на простите бойци нямаха власт над нея и не съществуваше опасност да я убият. Щом като лордът се е оженил, вече не желаеше да си има вземане-даване с него. Не си заслужаваше да рискува своя живот заради любовта. Нека в бъдеще жените в Клайдън да се заемат с господаря. Вероятно щеше да опре до тях, ако тази лейди наистина бе толкова равнодушна, колкото й се стори.

Мей се държеше твърде неспокойно. Рейна изпита съчувствие към нея и я пусна да си ходи още преди момата да затегне още повече възлите, вместо да ги разхлаби. Рейна довърши работата сама — нещо също толкова трудно, колкото и обличането без чужда помощ. Почти целият ден се чувстваше полугола без елечето си и късите панталони, които Кенрик пропусна да вземе от стаята й в нощта на отвличането. Добре че момъкът бе взел поне чифт обувки. Върхът на този кошмарен ден щеше да настъпи, ако като капак на всичко се бе омъжила и боса.

Палатката бе пълна с най-различни предмети, което обаче не я учуди особено, тъй като съпругът й така или иначе бе наемник и вероятно мъкнеше цялото си имущество със себе си, когато бе на път. Съзря заключена каса за пари и ценности, както и малка ракла, в която сигурно имаше не много дрехи. Върху нея бе поставен съд с вода, до него бе хвърлена кърпа. Трябваше поне да се поизмие малко, тъй като за истинска баня не можеше да става и дума. Няколко стола бяха наредени около една кръгла маса, а върху нея имаше съдини от глина чаши, и маслени лампи. Ложето се състоеше от дебел, широк и много дълъг дюшек, направен специално за великана. За нейно учудване чаршафите и завивките бяха от извънредно фина материя — завивката от мека вълна, а чаршафите от тънък лен. В ъгъла бе разположен сандък с най-различни оръжия, някои от които се подаваха навън, особено един меч като онзи, който носеше Ранулф. А върху сандъка бе полегнала… котка.

В първия момент Рейна се позачуди, че в палатката има и втори посетител, който в тъмното бе втренчил в нея искрящите си жълти очи. Още в следващия миг обаче й стана приятно, че ще си общува с някого, който не ще й противоречи. Рейна обичаше котките. В Клайдън те се хранеха не по-зле от ловните кучета, тъй като съвестно ограничаваха броя на гризачите в замъка.

Присъствието на котката доказваше предположението й, че това е любимото животно на великана. Доста странен бе наистина фактът, че този огромен, навъсен мъж може да е влюбен в такава малка и при това грозна животинка. В края си опашката й например бе прекъсната, а козината бе къса и рядка, защото в храната й явно отсъстваха както млякото, така и яйцата. На някои места по кожата й се бяха образували зачервени петна, което свидетелстваше за наличие на много бълхи. Иначе животното изглеждаше мило и общително. Рейна го извика нежно, то се приближи към нея и се отърка доверчиво в крака й. Тя се приведе, почеса го зад ушите и то замърка доволно. Младата жена се усмихна. Поне на това място се намери някой, който да я хареса истински.

Рейна остана само по риза и започна да се мие, разговаряйки с котката, която пък се потриваше в краката й и отговаряше със силно мъркане. Откри, че звуците, издавани от животното, я успокояват, а тъкмо от спокойствие имаше нужда в този момент. После разрови раклата на Ранулф и най-сетне намери гребен.

Но разресването на косите не й отне много време, макар че къдриците бяха доста разрошени. Нямаше никакъв смисъл да разсъждава по въпроса какво е задържало Ранулф. Той щеше да дойде, когато почувства, че е готов да се любят. Мина й през ум да поспи малко, но веднага осъзна, че едва ли ще намери покой.

Накрая взе котката на ръце и седна с нея в средата на леглото; реши да си убие времето с лов на бълхи. Животното, което се оказа женско, явно хареса тази процедура. Вглъбена в заниманието си, Рейна не забеляза кога съпругът й е влязъл в палатката — котката обаче го чу. Само за миг мъркането й премина в ядовито съскане и тя издраска злобно младата жена, очевидно в знак на благодарност за предположението й, че е мило, общително и доверчиво същество.

Не повярва на очите си, когато котката изскочи от скута й и влетя право в ръцете на Ранулф. Той обаче не се учуди ни най-малко, от което следваше, че става въпрос за съвсем нормален, ежедневен ритуал. И все пак Рейна се поразсърди, докато потриваше драскотината от вътрешната страна на бедрото си. За последен път предлагаше помощта си на това капризно зверче — още повече, че в този миг неговите бълхи се прескачаха тъкмо в нейното легло.

Ранулф не я удостои изобщо с поглед, зает с любимката си. Затова младата жена реши да изтръска ленените чаршафи от бълхите. Внезапно в палатката без предизвестие влезе Кенрик и Рейна побърза да се пъхне под завивката.

Сигурно с времето щеше да свикне с този ритуал. Младият паж имаше доста задължения и едно от тях бе да снеме оръжията от тялото на съпруга й и да го разсъблече. Да, но в Клайдън например към стаята на лорда имаше предверие. Може би Ранулф щеше да склони да се съблича там. А може пък и изобщо да не поискам да стои далеч от мен, докато го събличат, помисли си тя, наблюдавайки мълчаливо процедурата.

Боже милостиви, нима тези издатини под долната му дреха бяха истински? След миг ги видя и пое дълбоко въздух. Да, истински бяха — едри мускулни влакна, потрепващи при всяко движение. Тео се бе опитал да й ги опише, но тя не пожела да го изслуша. Той е красив, а кожата му е като злато, бе й казал той и думите му отговаряха напълно на истината. Рейна изпита нещо като ревност, загдето Тео е видял цялото тяло на Ранулф — тук, в палатката, тя трябваше да почака още малко, докато и последната дреха падне от гърба му. Трябваше да прояви търпение. Съпругът й отпрати Кенрик и се отправи към съда с вода, за да се измие. Досети се за присъствието й, едва когато забеляза, че кърпата е влажна. Обърна се рязко и я загледа с теменужените си очи.

— Вие… вие още не сте ли заспали?

Рейна почувства, че в гръдта й трепна зрънце надежда, което обаче отмря. Та нали сама видя какви жени предпочита, жени, на които тя не приличаше ни най-малко. Естествено, че се е надявал да спя, мина й през ума. Бе дал необмислено обещание и сега вече явно съжаляваше за него. В противен случай нямаше да се забави толкова, нали?

Е, след като не я искаха, нямаше да остане. Някой ден сигурно щяха да се любят, но това щеше да стане едва тогава, когато и двамата свикнеха с тази мисъл.

Рейна се изправи в средата на леглото. Най-абсурдното в случая бе, че вместо да почувства облекчение от такова едно развитие на събитията, тя бе сякаш малко разочарована.

— Не, все още не съм заспала — отвърна тя спокойно, но с високо вдигната глава. — Почаках ви, за да ми кажете къде ще почивам тази нощ. — Нека само се осмели да я нарече лъжкиня!

Той обаче не я нарече никак, а само я изгледа продължително и кърпата се изплъзна от ръцете му.

За нейна изненада — а може би и за негова — той продума с дрезгав глас:

— Ще спите тук… при мен. — Продължи да я гледа втренчено сякаш не можеше да повярва на очите си. А после дръпна рязко дантеления кант на долните си гащи и те се разкъсаха.

Очите на младата жена се разшириха. В този миг Рейна реши, че Ранулф се кани да се нахвърли върху й. Предположението й се оказа почти вярно. Великанът се метна върху ложето и я притисна с едната си ръка. Дъхът й буквално спря, а още в следващия миг се лиши и от тънката си риза.

— Почакайте…

— Девствена ли сте?

Изобщо не изчака отговора й — значи бе безразличен към нея. Нещо я жегна. Явно, след като не можеше да се отклони от задължението си, той желаеше всичко да приключи колкото се може по-бързо. Щеше ли в противен случай да притисне само за някакъв си мизерен миг своите устни към нейните и след това да се нахвърли върху тялото й? Е, като е така, тя също можеше да приеме неговия начин на действие. Най-добре всичко да приключи по-бързо. Така щеше поне да е наясно от какво да се страхува следващия път… ако изобщо имаше следващ път.

За миг Рейна си помисли, че ще я размаже, но не се случи нищо подобно. Усети как прониква в нея, но не изпита очакваната разкъсваща болка; напротив, всичко премина леко и гладко. Нима соковете й са се раздвижили само при вида на красивото му тяло? И то още преди да я докосне? Бе стъписана. Почувства, че в нея се надига наслада, несравнима с никое друго усещане. И в този момент, едва в този момент нещо буквално я разкъса на парчета.

Тежките му устни задушиха нейния вик. Как ли успяваше този мъж да достигне устните й и едновременно с това да прониква в утробата й? Може би всичко се дължеше на изключително дългите му крака, които го правеха да изглежда толкова висок. А може би и на начина, по който гърбът му се огъваше над нея като някакъв свод? Във всеки случай все още не бе размазана… изключение правеха единствено устните й. В тази област имаше още какво да се желае. Във всичко друго обаче той беше направо… Боже милостиви, сега пък какво става? Странно, съпругът й застена продължително и високо. Но учудването й трая само миг — защото разбра, че за него любовният акт е приключил.