Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Задачата им не бе лесна. Трябваше да преминат от единия крайна залата до другия, без да събудят пешаците, изпоналягали по пода. Също така не биваше да привлекат вниманието на стражите, които патрулираха покрай арките на галерията над залата. В тъмнината Кенрик се спъваше вече за втори път в нечий крак и Ранулф просто го грабна под мишница и го пренесе до стълбището.

— Ех, да имахме сега и една свещ…

— Щяха веднага да ни забележат — пресече го Ранулф шепнешком.

Той остави момчето на земята и двамата продължиха по тесните стъпала. Най-горе откриха факла, закрепена на зида. Кенрик я взе, за да осветят дългия коридор.

— Тук ли е? — прошепна момчето, когато достигнаха до последната врата.

— Да. Стига да са осведомили Уолтър правилно. Когато отворя вратата, трябва да затулиш светлината. Не искам госпожицата да се събуди в момента, в който застана пред леглото й.

Вратата не беше залостена, но входът към стаята се запречваше от сламен чувал. Ранулф затвори вратата отново и изруга тихо.

— Какво има? — попита Кенрик.

— Някоя от прислужничките й спи пред вратата. Промъкни се през процепа и гледай момичето да не се събужда.

Очите на Кенрик се разшириха и се превърнаха в два тюркоазеносини кръга.

— Нима искате от мен да я убия?

— Трябва да спи, глупако! Достатъчно е да я удариш леко с дръжката на шпагата си. От теб се иска само да действаш безшумно.

Кенрик пъхна факела в една от стойките до вратата и се пъхна в стаята. Върна се след половин минута и разтвори широко вратата.

— Не е „тя“, а „той“ — прошепна Кенрик, видимо учуден. — Онова момче беше…

— Досещам се кой е бил — обади се Ранулф с глас, изпълнен с отврата. — Бъди готов с въжето. Първо ще се заемем с дамата, а после можеш да завържеш и нейния „пазач“.

— Вече се справих с него. — Ранулф повдигна вежди, а Кенрик се ухили и побърза да добави: — Само ръцете. Нали искахте от мен да действам сръчно.

Ранулф само изръмжа.

— Така е. А сега бързо на работа.

Вратата стоеше отворена; бледата светлина от факлата осветяваше главно предната част на помещението, но светлината достигаше и далечния му край.

Стаята не бе много просторна и наподобяваше тази на Ранулф. До вратата лежеше Тео, избутан встрани от Кенрик. Леглото, разположено до една от стените, бе със спуснати завеси. Нямаше много мебели, само няколко малки маси и столове, както и ракла до долния край на леглото. Ранулф забеляза също голям мангал, в който доскоро бе горял огън. Беше късна пролет, времето навън бе топло, но сред дебелите крепостни зидове се бе насъбрал студ.

Ранулф дръпна внимателно завеските на леглото и погледна зад тях. Да, тя бе там — малко хълмче под завивката, оградено от гарвановочерни коси, разпилени по цялата възглавница. Дори и в това тъмно, тясно пространство се открояваше бледността на малкото, своеобразно лице, черните коси вежди, пълната долна устна, която придаваше недоволен израз на спящото й лице.

За момент Ранулф се поколеба. Ако в този миг тя се събудеше и го видеше надвесен над нея, връщане назад не можеше да има. Да, за добро или зло тази жена щеше да принадлежи на Ротуел. Бе убеден, че е за зло… но пък той щеше да получи Фаринг Крос, щеше да притежава своя собствена земя, разработена от собствените му ръце, а не получена като подарък, какъвто бе случаят с по-младия му природен брат. Всичко, което притежаваше, бе постигнал с труд и усилия. Майка му бе проста селска жена, докато майката на брат му се числеше към дамите — не бе омъжена за създателя на двамата синове, но все пак бе дама. Единствено по тази причина именно нейният син бе обявен за наследник, макар че и той бе извънбрачен като Ранулф. Вследствие на всичко това брат му получи възпитанието, съответстващо на един богат наследник.

Не, не биваше да изпитва топли чувства към дамата, спяща в този миг тъй невинно в неопетненото си легло. Защото на този свят не съществуваха кой знае колко много възможности за един мъж, който иска да спечели тъй необходимите му пари, без да краде. Ето защо съвестта трябваше да остане на втори план. Тази млада жена не бе нищо повече от една наследничка. Някой силен противник щеше да я победи и да я спечели — в този случай това бе Ротуел, и то не за друго, а защото използва неговите услуги. Такава му бе професията; надяваше се, че като отвлече госпожицата, ще приключи и с тази част от живота си. Не, нямаше повече място за колебание.

В мига, в който Ранулф затисна устата й с ръка, нейните очи се разтвориха — големи и изпълнени със страх. За части от секундата мъжът се втренчи в меките й устни, след което обаче я притисна още по-силно, тъй като ръката й се вкопчи в неговата. Ранулф се приведе над нея, затъкна устата й с кърпа, която закрепи с помощта на ивица плат. Усилията й да се освободи бяха напразни.

Тя простена само защото Ранулф я дръпна за косата, но за момент той застина — не можеше да разбере защо жената е издала този тъй жален звук. Смяташе да не проявява никаква милост спрямо нея, но този стон го разтърси. Бе вбесен — в този миг не можеше да понася ни себе си, ни Рейна; опротивя му дори целият свят.

— Кенрик! — Момчето веднага пъхна глава зад завеските. — Завържи й ръцете и краката. — Юношата обаче изобщо не помръдваше. Ранулф хвърли отново поглед към пленничката и изруга през зъби — изпод завивката се подаваше чисто голото тяло на Рейна. — Хайде, дръж я здраво.

Ядосан, Ранулф отиде до раклата, разрови я и към леглото полетя някаква рокля без ръкави.

— Нима искате да й я облека? — изхриптя Кенрик с ужасен глас.

Ранулф изскърца със зъби.

— Действай! И по-бързо!

Кенрик погледна Рейна с безпомощно изражение на лице той се опита да навлече роклята през главата й. Но не можа да продължи. Тя започна да се защищава неукротимо с ръце и Кенрик успяваше единствено да я задържи към леглото. Все пак той не бе Ранулф.

— Не ми позволява да я облека — възкликна момъкът отчаяно.

— Ще ти позволи… ако не иска да я изнесем гола навън.

При тези думи зад завесите настъпи мълчание. Ранулф почака няколко секунди, докато момчето дооблече дамата. После разтвори широко завесата и захвърли завивката на пода. През това време Кенрик се опитваше да й завърже ръцете.

— Още не си ли готов?

— Създава ми трудности — изсъска Кенрик.

Ранулф изръмжа глухо, сграбчи ръцете на Рейна и Кенрик я завърза. Същото се случи и с краката й, а гневните й погледи не направиха никакво впечатление на Ранулф. Накрая я вдигна на ръце.

— А сега се погрижи за момъка — обърна се Ранулф към Кенрик и положи Рейна върху завивката. После я притаена надолу, поставил ръка точно под гръдта й. — И не вдигайте шум, милейди — заповяда той. — Не искаме да ви сторим зло. — От гърлото на пленничката се изтръгнаха сподавени звуци и Ранулф продължи: — Ако мирувате, никому няма да се случи нищо лошо. Привлечете ли обаче вниманието на своите хора, ще се лее кръв. Как мислите, дали ще успеят да ме спрат?

Той установи със задоволство, че тя се умълча. Движенията на тялото под ръката му също затихнаха. Не след дълго Кенрик се върна и приклекна до него. Двамата я увиха набързо в завивката, тъй като така щяха да я пренесат по-лесно; освен това нямаше да се чуват и звуците, които тя вероятно щеше да издава.

— Може би трябва да вземем още няколко рокли — обади се Кенрик в момента, в който Ранулф мяташе големия вързоп на гърба си.

— Ако питаш мен, може да я доставим и гола на Ротуел — отвърна Ранулф. Произнасяйки тези думи обаче, той се сети, че пътуването може да трае и няколко дни. — Добре — изръмжа той, — извади там една-две дрешки от раклата и ги вземи със себе си.

Двамата се прокраднаха по коридора и достигнаха стълбището. Долу Кенрик отново тръгна напред, готов при нужда да използва дръжката на меча си, ако някой от войниците се събуди. Мъжете обаче спяха като мъртъвци — зад гърба си имаха твърде изтощителен ден — и не се наложи момъкът да употреби насилие.

В другия край на залата Уолтър ги очакваше до стълбището, което водеше надолу към втория етаж и пристройката, чийто вход се пазеше от страж. Уолтър кимна и се спусна по стъпалата; задачата му бе да отклони вниманието на стража. След няколко секунди Ранулф достигна вратата и предаде големия вързоп на Сърл. После двамата с Кенрик се озоваха обратно на стълбището и изчакаха завръщането на Уолтър. Не след дълго той се появи с широка усмивка на уста.

— Имахте ли някакви трудности с госпожицата?

— Не. Очакваме само Ерик.

— Всичко премина някак твърде леко — забеляза Кенрик. — Но какво ли ще стане, ако нещо забави Ерик или пък…

— Ти да си държиш езика зад зъбите — прекъсна го Ранулф. — До един час Ерик ще се появи и затова сега заминавате по леглата си. Когато дойде, той ще ви „събуди“ с новината си.

 

 

— Идиот такъв! Само един ред чували. Да не искаш да я смажеш?

Доста време след тези думи Рейна не чу нищо повече. Някой по погрешка бутна точно върху лицето й един чувал, който щеше да я задуши. Добре, че успя навреме да извърти главата си надясно; в противен случай тези бандити щяха да преживеят пренеприятна изненада, когато решеха да я извадят изпод чувалите.

Бе наясно, че са я напъхали в обозната кола, под житото, което Джилбърт продаде на тези мошеници. Очевидно това бе единственият начин, по който можеха да я изведат незабелязано от Клайдън и покупката на житото бе замислена предварително.

Разбира се, тя видя човека, който я отвлече. За никаква шега не можеше да става и дума. Той можеше да има един-единствен мотив — всичко се изясняваше от подхвърлената реплика, че я водят при някой си Ротуел, който и да бе този човек. Глупавият великан дори не я крадеше за себе си, нещо, което тя все пак би могла да разбере. Който и да се оженеше за нея — било безимотен рицар или могъщ лорд — щеше да получи и Клайдън, стига да положеше клетва за вярност пред лорд Ги. Все пак Фиц Хю бе поел върху себе си всички трудности, и то в полза на друг. Сигурно е получил цяло състояние, помисли си тя. Друго обяснение просто не съществуваше.

Рейна забеляза също, че същият този Фиц Хю все още й е сърдит заради инцидента с Тео, защото не прие извиненията й. Стана й неприятно, че го е молила за прошка. Този човек си позволяваше да се обижда заради такава дреболия. И то след като през цялото време е замислял това злодейство.

Постоянно я глождеше мисълта, че е приела радушно змия в дома си, че е изпитала искрена благодарност към този човек. Да, той я спаси, но подбудите му бяха низки. Всичко бе измама, лъжа и коварство. И този човек наричаше себе си благородник! Прояви огромно лековерие и вече не можеше да върне събитията назад. Бе пленничка. В едно нещо обаче нейният похитител се оказа прав — дори и да разкриеха престъплението му, хората й нямаше да се справят с по-силния противник и щяха да загинат безсмислено. На помощ можеше да се разчита най-рано след няколко дни. Но дотогава сигурно щеше да е омъжена — всичко зависеше само от местоживеенето на този Ротуел. Кой ли пък бе той, по дяволите?

Рейна изръмжа сърдито — върху корема й отново се стовари нещо тежко, което за щастие бързо бе отместено. Не, всъщност това не бе чувал. Значи някой я придружаваше. И наистина — още някой пътуваше в колата заедно с нея. Долавяха се и други шумове, но те бяха сравнително слаби — за това допринасяха както завивката, както и чувалите, които я скриваха от чужди погледи. Запита се тръгваха ли вече тези мъже или само проверяваха дали мирува. Сякаш изобщо бе в състояние да помръдне от мястото си!

— Ела, Лензо, вземи!

— Какво е това?

— Роклите й. Нямахме време да я облечем прилично.

— О, така ли?

— Ей, не мисли за такива работи. Много е стара за теб, а освен това вече е сгодена.

— Има ли значение възрастта, щом като Ротуел може да й бъде дори и прапрадядо.

— Е, едно „пра“ стига. А сега млъкни, защото вече отварят вътрешната порта. И не забравяй да стенеш, ако се наложи.

— Знам си задълженията, Кенрик. Ти по-добре скачай на коня, за да не закъснееш.

Потеглиха, и то доста бързо. Рейна се запита как ли са обяснили на стража ранното си тръгване, но скоро колата се затресе по неравния път и болките, които изпита, я принудиха да не мисли за нищо друго. Момчето също се люшкаше от единия до другия край на колата. Веднъж дори се строполи върху й. Тя изохка силно, тъй като коляното му се плъзна между два чувала и притисна болезнено бедрото й.

— Шт, милейди! — изсъска момчето. — Потърпете още малко и скоро ще махнем тези неща от вас.

Рейна впи зъби в кърпата, напъхана в устата й. Този малък коварен бандит, както и другото момче с ангелското личице са знаели какво предстои и въпреки всичко целия следобед флиртуваха с госпожиците в замъка и я гледаха с невинно изражение, когато погледите им случайно се срещнеха. Останалите рицари също бяха най-долни измамници и мошеници, а най-много от всички сър Уолтър с неговите усмивки, шегички и дружелюбното му поведение. Единствен Фиц Хю се оказа по своему порядъчен и в останалата част от деня не се появи пред очите й. Не бе сигурна дали той го е сторил от яд, или защото просто не е в състояние да се преструва. Във всеки случай обаче той бе донякъде честен, но не дотолкова, че да й послужи като предупреждение за готвещото се покушение.