Джоана Линдзи
Златокосият великан (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Бе шестнадесетгодишен, когато получи първите си шпори. Никой не очакваше друго — още тогава той владееше отлично меча.

Рейна не бе изненадана от чутото. Не можеха да се оспорят уменията на Ранулф относно боравенето с меча. Негов проблем бяха рицарските му маниери, или по-точно, липсата на такива.

Докато слушаше разказите на Уолтър за битките, в които Ранулф заслужил честта да носи рицарското звание още в най-ранна възраст, тя наблюдаваше мъжа си, който в този момент разговаряше с двамата си оръженосци в отсрещния край на залата. Но не само тя го наблюдаваше. По всичко личеше, че дамите й до една бяха открили някаква извънредно сериозна причина да се загледат и те в тази посока. Въздъхна едва чуто. Да имаш съпруг, който се харесва на толкова много дами, бе факт, който можеше да породи затруднения. Не за нея, разбира се, а за клетите създания.

Не очакваше, че ще се влюби в съпруга си. Просто се надяваше, да живеят в мир, да го уважава и да разчита на него. Изпълнението само на едно от тези изисквания не бе достатъчно.

Не бе съвсем честна в оценката си — бе изпълнена с предразсъдъци. Все още не познаваше Ранулф достатъчно добре. Вероятно имаше причини, поради които се държеше по този начин. Именно затова и извика Уолтър при себе си — да й разкаже за живота на Ранулф. Предположението не я излъга. Да, имаше причини.

Вече знаеше, че е детството му не е било щастливо. Бе израснал без майка, изложен постоянно на капризите и юмруците на един брутален мъж. Както благородниците, така и селяните са го отбягвали заради факта, че е извънбрачно дете. Не, разказът на Уолтър не бе никак весел. А после стана дума и за лорд Монфор, който не облекчил участта на момчето, тъй като в негово лице младият гигант срещнал простак и грубиян, подобен на ковача.

— Вие не ме слушате, милейди.

Тя се изчерви и се усмихна смутено но Уолтър.

— Знаете ли, никога не съм се интересувала особено от всички тези истории за битки и пролята кръв. По-добре ми кажете защо Ранулф не може да понася дамите от висшето общество.

— Как изобщо ви идва на ум, че…

— Не се опитвайте да шикалкавите, господине. Май паметта ви изневерява? Нали от самия вас научих, че не обича благородните дами. Казахте ми го, когато ми препоръчахте вашия приятел за жених. А, сега си спомнихте, нали? И така, разкажете ми, моля, защо уважаемият ми съпруг се бунтува толкова против дамите.

Уолтър не можеше да си намери място от притеснение.

— Той едва ли желае да научите тези подробности от живота му.

— Да, но вие ще ми ги кажете, нали? — Гласът й бе мек като коприна, изражението й обаче си остана твърдо и непоколебимо. — Вашият мазен език ме омъжи за човек, за когото все още не знам дали изобщо го харесвам. Не можете да мълчите, сър Уолтър. Вие сте мой длъжник и ще изпълните молбата ми.

Уолтър се изчерви виновно.

— Ще ме убие, ако до слуха му стигне, че съм издал тайните му.

— Няма да забравя тези ваши думи.

Тонът й не бе никак успокоителен — тя сякаш искаше да загатне, че ще си спомни за това предсказание, ако поиска да се освободи някой ден от Уолтър. Той обаче само повдигна рамене. Най-малко от всичко на света желаеше Рейна да намрази мъжа си, а най-доброто противодействие бе тя да схване по-добре неговата същност. И още нещо: успееше ли с разказа си да развълнува женското й сърце, щеше да направи не лоша услуга на своя приятел.

— Е, добре тогава — започна Уолтър. — Но първо трябва да ви кажа, че Ранулф винаги е имал трудности с жените.

Рейна изпръхтя.

— Не е възможно. С това лице…

Той сбърчи чело.

— Именно поради това лице. Сигурно някои мъже биха продали душата си на дявола, за да изглеждат по този начин, но Ранулф никога не е държал на красотата си. Като изключим факта, че е буквално копие на баща си, чието име обаче не бива да се споменава пред него по никакъв повод, в Монфор той трябваше да понесе и ужасни подигравки.

— Но нали подобно държане сред момчетата е нормално?

— Да, той действително ги приемаше със снизхождение, надявайки се, че в крайна сметка ще получи по-добро възпитание от останалите. Това продължи обаче до деня, в който съзря своя образ. В селото нямаше огледала, а водата в езерцата бе доста мътна и човек не можеше да се огледа. Ранулф просто не бе наясно как изглежда. Един ден обаче някакъв злобар, оръженосец на Монфор, му тикнал огледало пред лицето, за да му докаже, че прозвището „хубавата мома“ отговаря на истината.

— И той изпаднал в ужас, така ли? — предположи Рейна.

— Точно така. Разбира се, Ранулф пребил от бой момъка, който му отворил очите по такъв начин. След този инцидент попрестанаха с насмешките, но той вече разбрал защо го преследват момите и това прозрение го изпълнило с неприязън към тях. Защото преди това си мислел, че в негово лице те виждат просто приятел. Сега обаче осъзнал, че ги привлича единствено неговата външност.

— Нима искате да повярвам, че за него хубостта няма значение?

— В ранната му младост нещата стояха точно така, милейди. Те прииждаха вкупом на плаца, всякакви там камериерки, кухненски прислужнички, доячки и прочее. Кискаха се на висок глас и пречеха на упражненията. А пък рицарите, които ни обучаваха, знаеха отлично за кого са предназначени овациите и по тази причина бедният Ранулф беше „рендосван“ дваж повече от нас, останалите.

— Да, но когато стана по-голям, тогава…

— О, можете да ми вярвате, че употребяваше наред всички жени, които му се хвърляха на врата. Само че той изобщо не си въобразяваше, че го правят за нещо друго, освен да се похвалят пред приятелките си с новото завоевание. И тогава го откри лейди Ан. Първо обаче трябва да спомена лейди Монфор.

— Жената на лорда ли?

— Да, дама, чийто разцвет бе отминал. Тя се опита да съблазни един петнадесетгодишен юноша. Беше ужасно смешно и жалко. Само че госпожата не възприе нещата по този начин, когато той я отблъсна. Бе направо вбесена и реши да спаси гордостта си, като за отмъщение разказа на лорда, че Ранулф се е опитал да й посегне. В резултат го нашибаха с камшици пред перовете на лорда.

Рейна смръщи чело.

— А той защити ли се по някакъв начин?

— О, никой, дори и мъжът й не повярва на нейните обвинения. Само че жената на лорда не може да бъде наречена лъжкиня и затова наказаха Ранулф. Този случай привлече вниманието на лейди Ан, храненицата на Монфор. Тя бе около година по-възрастна от Ранулф, с възхитителна външност и усмивка, която озаряваше пространството около нея, и очи като…

— Не ставайте прекалено поетичен, сър — прекъсна го Рейна с неохота. — Значи е била хубава — така и кажете.

Уолтър се ухили глуповато.

— Да, тя бе наистина много красива и всеки паж, оръженосец или рицар бе поне мъничко влюбен в нея.

— Вие също, нали?

Той повдигна рамене.

— Но когато лейди Ан съзря Ранулф, всички останали престанаха да я интересуват… или поне така изглеждаше на пръв поглед. И един ден, докато той все още бе прикован на легло след бичуването, тя се промъкна в неговата стая. Тогава започна и тяхната връзка. Както можете да си представите, той хлътна до уши и си мислеше, че същото се отнася и за нея.

— Ако сте решили да ме убеждавате, че причина за враждебното му отношение е разбитото му сърце, то…

— Нямаше да е зле, ако е така, милейди, но ако вие не проявите малко търпение и не изслушате разказа ми докрай, аз…

Нима гласът й бе прозвучал раздразнено? Какво ставаше с нея? Е, добре, слушаше истории, случили се с мъжа й и друга жена. Нали тя самата настоя да ги изслуша?

— Продължавайте, сър Уолтър, а аз ще се помъча да се въздържам от прибързани заключения.

Той само кимна и лицето му стана по сериозно от всякога.

— Взаимната страст на двамата продължи месеци, но най-сетне настъпи денят, в който връзката им донесе плод. Лейди Ан се изповяда на Ранулф, че очаква дете.

Рейна не бе особено изненадана от развоя на събитията в разказа. Щеше повече да се учуди, ако мъжът й нямаше незаконородено дете. Вярно, че такива неща не се случваха всеки ден с благородните дами, но пък не бяха и кой знае какво изключение. Пример за това бе неговият полубрат-благородник.

— А ожениха ли се? — попита тя сухо.

— Не. Той държеше много на брак. Беше направо луд по Ан и желаеше детето. Ан обаче не го искаше за съпруг. О, известно време му даваше измамни надежди и си измисляше най-различни обяснения защо не бива все още да казват на лорд Монфор за женитбата. Но Ранулф бе извънредно настойчив и най-накрая тя отстъпи на натиска му. Каза му направо в очите, че не възнамерявала да се омъжва за безимотен оръженосец — в никакъв случай. Притежавала къща с чифлик, но Монфор, като я знаел каква е красавица, обещал да й намери богат жених и в крайна сметка това било всичко, което можела да си пожелае от живота. А когато Ранулф заговорил страстно за взаимната им любов, тя се разсмяла и му обяснила, че за нея богатството е единственото нещо, което си струва да обичаш на този свят.

— Не е било особено дипломатично от нейна страна — отбеляза Рейна сухо. Ядоса се на себе си, че е допуснала да изпита остро състрадание към някогашния, младия Ранулф. — А детето?

— Лейди Ан се завърна в своя чифлик, за да роди там. Когато Ранулф преодолял разочарованието си, установил, че все още държи да вземе детето при себе си, независимо от трудностите, които го очаквали. Само че на първо време не успя да открие Ан. Когато най-сетне открил следите й, тя отдавна била родила. Живеела вече с новия си съпруг някъде на север.

— Детето при нея ли е било? — В гласа й прозвуча съмнение.

— Не. Дала го на някакво семейство в едно малко селце и не искала и да го знае.

Рейна се замисли. Сети се за Кенрик и Лензо, оръженосците на Ранулф. Кенрик бе твърде възрастен за негов син, но, Лензо… Но Уолтър все още не бе приключил с разказа си.

— Съпроводих Ранулф до нейния чифлик. Той бе истински щастлив, че тя е захвърлила детето при други хора — мислеше си, че за няколко монети ще успее да го откупи от онези селяни. Не бе трудно да открием семейството. В селцето всеки знаеше всичко за всички.

— Защо ли ми се струва, че не искам да изслушам историята докрай? — обади се Рейна с несигурен глас, когато забеляза, че лицето на Уолтър е някак помръкнало.

— Ако искате, ще спра дотук.

— Не, не. Трябва да науча всичко. Независимо как ще свърши.

— Семейството било най-бедното и най-многочисленото в селото — имало вече седем деца. Ан е знаела този факт. Хората се опитали да се възпротивят. Казали й, че не са в състояние да се справят с още едно бебе. Но младата лейди ги принудила да го приемат. След не повече от два месеца детето умряло от глад.

— Отче небесни! — прошепна Рейна.

Уолтър продължи без да я погледне.

— Тогава за пръв и последен път се скарахме сериозно с Ранулф. Идеше му да очисти цялото семейство и да подпали селото. Не можех да допусна да стори това на хората. Та те не бяха виновни за нищо. Бяха забравени от бога клетници, които също загиваха от глад. Един от прислужниците в дома на лейди Ан призна по-късно, че господарката му не е искала да види детето живо, в случай че се завърне някой ден в чифлика. Е, всичко станало според волята й.

Рейна затвори очи. В продължение на няколко секунди не бе в състояние да каже нито дума. Не биваше да проявява любопитство. Не биваше да настоява. Боже милостиви та нали на този свят децата бяха единствените наистина невинни създания. Вярно, че твърде много от тях умираха по естествен път, но тази смърт не бе естествена, тук ставаше дума за подготвено убийство на дете. Каква ли беше тази жена, способна на такова деяние? Та тя е могла съвсем спокойно да даде детето в прилично семейство.

— Какво… какво бе детето, момиченце или момченце?

— Момиче. Когато се родило, било съвсем здраво и жизнено. Затова и минало доста време, докато най-сетне…

С рязко движение на ръката Рейна му даде знак да замълчи и… заплака. Усещаше как сълзите напират в очите й и се опита да ги сдържи, като престана да мисли за най-страшното. Но все пак всичко това бе далеч от нея. А може би не? Случило се бе на мъжа й, а той все още страдаше. Значи, засягаше и нея. Но не беше много честно от негова страна да обвинява едва ли не всички жени за мъката, която му е причинила само една безсърдечна жена.

— Нека погледнем на нещата трезво — рече тя тъжно, успявайки да овладее гласа си. — Тези събития са се случили преди цели единадесет-дванадесет години, нали?

— Осем — поправи я той. Тя се сепна.

— Мислех, че Ранулф е по-възрастен.

— Всички го смятат за по-възрастен. От ръста е. Всъщност е едва двадесет и тригодишен.

— Добре, нека са осем. И за тези осем години той не успя ли да разбере, че жените не са еднакви?

— А ако нещо такова се беше случило на вас? Как щяхте да се чувствате вие? — отвърна Уолтър с предизвикателен тон. — Лейди Ан бе жена извънредно нежна и мила. Никога не надигна глас. За никого зла дума не каза. Нейната безогледна алчност, както и безчувствеността й, оставаха скрити за всички. Как мислите, след всичко това Ранулф би ли могъл да повярва отново на подкупващия смях на някоя благородна дама?

— Да, но далеч не всички сред нас са толкова лоши.

— Така е, но няма да е леко да бъде убеден. — Внезапно Уолтър издаде предупредителен звук. — А сега се усмихнете. Той се връща.

— Вие сте полудял. Точно сега не мога да се усмихвам, та ако ще от това да зависи и животът ми. А дори и да се усмихна, той ще остане крайно учуден. Днес много-много не ми се общува с него. Нима не забелязахте?

— Но вие ще му простите, нали?

— Това, което ми разказахте, обяснява само защо изпитва недоверие спрямо благородните дами — отвърна тя. — Но събитията от живота му не могат да извиняват грубиянското му поведение.

— Това може да се промени, милейди, ако положите усилие.

Нямаше време да възрази, тъй като Ранулф се настани до нея.

За щастие Уолтър й даде време да се съвземе, въвличайки мъжа й в разговор. После се сбогува и остави двамата насаме.

Рейна все още не бе в състояние да погледне мъжа си. Бе смутена и се опасяваше, че ако заговори, гласът й ще затрепери. Кой би помислил, че този човек може да предизвика състраданието й? Той изглеждаше толкова несломим, тъй безчувствен спрямо вълненията на душата… но дали и като юноша е бил такъв? Внезапно съзря Едуина в края на залата, която гледаше замечтано към Ранулф и забрави всичко останало.

— Днес причиних ли ви болка?

— Моля?

— Днес, в гората? — добави Ранулф. — Причиних ли ви болка?

Идеше й да каже „да“. Но в действителност изпита гняв, разочарование и безсилие, но не и болка. А в този случай лъжата едва ли бе най-добрият начин да се създаде връзка между тях.

— Не, не сте ми причинили болка.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— А щяхте ли да ми кажете, ако ви беше заболяло?

Тя го изгледа, удивена от чутото. Какво ставаше с този човек? Или може би отново проявяваше странния си хумор? Във всеки случай чашата на търпението й преля.

— Ако ми бяхте причинили болка, щях така да се разкрещя, че да чуе целият свят. Можете да бъдете напълно сигурен.

Той я загледа смръщен. Може би трябваше да я попита по-рано, но тя бе през целия ден в отвратително настроение.

— Ако ви опна на коляното си, милейди, ще ми е все едно дали ще ви чуе целият свят. Можете да бъдете напълно сигурна.

Нима наистина изпита дори за момент съчувствие към него. Сигурно не е била на себе си!

— Благодаря за предупреждението — рече тя кратко и понечи да се изправи.

Ръката му я хвана.

— Не исках да… — Спря внезапно и се намръщи още повече. — Защо цял ден сте толкова сърдита?

— Ами помислете и може би сам ще достигнете до отговора.

— Вече мислих и не можах да си отговоря. Обяснете ми вие.

— Много добре. — Рейна се вгледа дали няма някой наблизо, след което впи поглед в настойчивите теменуженосини очи на мъжа си. — Това не ми достави удоволствие.

— Кое не ви достави удоволствие?

— Много добре знаете кое! — просъска тя.

Той понечи да се усмихне весело, но се овладя.

— Да, но не е задължително жените да изпитват удоволствие, нали?

Рейна го изгледа втренчено, разсъждавайки какво ли ще й стори, ако сега вземе и го халоса с нещо тежко по главата.

— Кой ви е казал тази глупост? Стоп, нека отгатна сама: да, някой свещеник е бил. И вие вярвате на всичко, което ви разправят поповете, така ли? Тъпчо такъв! Свещеникът да не е дядо Господ! Той е мъж и прави същата грешка, която правят всички мъже. Дори половината от свещениците извършват същите грехове като нас. За Бога, използвайте здравия си разсъдък. Не, по-добре попитайте някоя от жените тук какво мислят за тези брадати дивотии. Но не се и надявайте, че ще позволя да се отнасят с мен по-зле, отколкото с някоя курветина, ясно ли е?

Е, сега поне вече бе наясно какво мисли жена му по този въпрос, Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и едва успя да сподави смеха си. Милостиви Боже, тя бе величествена дори и когато богохулстваше. Значи искаше от него да й достави удоволствие. Усмивката му се стопи. Как да го постигне, след като се боеше да не й стори зло, ако я нападне със страстта си. Каквато бе мъничка и крехка?