Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Рейна възвърна доброто си настроение в мига, в който преминаха през първия подвижен мост на Клайдън. Поне гостите се позабавляваха, нищо, че на нея й бе чоглаво. Завърнаха се съвсем навреме и всеки можеше да се освежи, преди да седне на празничната трапеза. Следобед повечето щяха да потеглят към родните домове и животът в Клайдън отново щеше да поеме своя ежедневен ход. При тази мисъл Рейна почувства облекчение.

По правило тя обичаше да се събират повече хора и винаги настояваше гостите да останат за по-дълго. Този път обаче нещата стояха другояче. Изпитваше необходимост да се усамоти, за да привикне по-лесно с рязката промяна в начина си на живот. Дори й мина през ума да отпрати за известно време съпруга си, но за да постигне това си намерение, бе нужно неговото съгласие.

Но не й бе писано да се освободи лесно и бързо от гостите. Нещо повече, бе пристигнал още един. Видя го, още щом пристъпи в залата заедно с останалите от ловната дружина. Джон дьо Ласел се изправи от пейката пред камината, където разговаряше с лейди Илейн и се запъти към Рейна.

Тя забави крачка. Първото чувство, което изпита, бе студен гняв, тъй като тъкмо в този момент ненавиждаше съпруга си, а Джон можеше лесно да предотврати последните събития, ако бе пристигнал седмица по-рано. Проклета седмица! Още в следващия миг обаче почувства угризения на съвестта. Джон бе поел и имотите на брат си и положително бе отрупан с грижи. Не бе справедливо да го обвинява за нейните си трудности, колкото и да й се искаше да стовари вината за случилото се върху чужд гръб. Не биваше също да забравя, че всъщност тя избра Ранулф — с основание, разбира се. Чисто неин проблем си оставаше фактът, че недолюбва съпруга си.

Иначе Рейна се зарадва, че вижда отново стария си приятел; защото от последното му посещение бе изминала цяла година. Бе изтънял още повече и изглеждаше малко бледен, във всичко останало обаче си бе същият. В зелените му очи все така бе изписан благият му характер и от тях се излъчваше топлина и възхищение. Тя също се усмихна мило и отвърна на кратката му прегръдка.

— Лейди Илейн ми съобщи, че приемате поздравления, Рейна. Написахте ми писмото, за да присъствам на събитието, нали?

Рейна възприе с благодарност тълкуванието му.

— Така е! От все сърце ми се искаше и вие да вземете участие.

Още докато произнасяше последната фраза, тя съжали за подбора на думите си, тъй като осъзна двойствения им смисъл. Тео обели очи насреща й, а Саймън и Гижо се извърнаха настрани, за да прикрият лицата си.

Да, но можеше ли да каже нещо много по-различно? Джон сигурно щеше да е възхитен, ако бе станала негова жена — могъществото на Клайдън щеше неминуемо да облекчи моментните му трудности. Не биваше обаче в никакъв случай да му се казва, че е искала да се омъжи за него. Такава вест би го огорчила излишно.

— Защо държахте всичко в тайна, Рейна? Защо не се изразихте по-ясно в писмата си?

— Какво? А, да! Имах известни трудности с един от съседите си, който прихващаше писмата ми — обясни тя уклончиво. — Впрочем, той също искаше да се ожени за мен.

— Предполагам, че имате предвид лорд Фалкес, но за това можем да разговаряме и по-късно. Кажете, кой от тези благородни господа е щастливият избраник?

Той се вгледа зад гърба й, но не видя познати лице. Господи Боже, рече си тя, как можах дори само за миг да забравя за присъствието на Ранулф.

Тя се обърна и веднага забеляза, че той стои точно зад стола й, толкова близо, че чак носът й се заби в твърдата му гръд. Триста дяволи! Дали и той е чул „двусмислената“ й фраза? Тя буквално изкриви врат, за да види лицето му — то обаче не изразяваше нищо повече от най-обикновено любопитство. В този миг тя осъзна, че той дори и не подозира кой е новият посетител. Може би нямаше и да се сети за кого става въпрос дори и да чуеше името му още веднъж.

Рейна представи двамата един на друг, като се надяваше, че ще успее да ги раздели веднага. Но замисълът й не успя. Не бе съвсем наясно как ще реагира Ранулф. Дали няма да намрази Джон, виждайки в негово лице съперник? Гигантът обаче само повдигна златистите си вежди, а на нея кой знае защо й се стори, че зад маската си на безразличие той сякаш мъничко се забавлява.

— Впрочем, къде съм чувал това име? — попита той Рейна.

— Аз ви го споменах веднъж — побърза да отговори тя и веднага се обърна към госта:

— Джон, елате с мен. Ще се погрижа да се поосвежите преди да седнем на трапезата. Сър Хенри си тръгна тази сутрин и можете да се настаните в неговата стая.

Тя повлече Джон със себе си, преди Ранулф да успее да каже каквото и да било. Досетил се бе, мошеникът! Но какво чак толкова забавно откри в ситуацията? Ръстът на Джон бе по-близък до нейния, отколкото до неговия. Освен това Джон не бе толкова широкоплещест и мускулест — фигурата му изглеждаше по-скоро слаба. Но той бе дружелюбен и благ младеж, който никога нямаше да поиска от Рейна да се любят из шубраците.

 

 

Когато по-късно се завърна в залата, до слуха й долетя гръмогласният смях на мъжа й. Той разговаряше с приятелите си Уолтър, Сърл и останалите. Обзе я гняв и лицето й се наля с кръв. Предположи, че се надсмиват вкупом над клетия Джон. Не можеше да позволи такова безобразие и затова се запъти енергично направо към центъра на компанията.

— Трябва да говоря с вас, милорд.

— Като малкия генерал или в качеството си на моя съпруга?

Това сигурно беше някаква шега, но тъй като той никога не се бе обръщал шеговито към нея, тя не прие думите му по този начин. Освен това в този момент не й беше никак до шеги. Тя стрелна съпруга си със сърдит поглед, но той не помръдна от мястото си. Тя загледа предизвикателно компаньоните му в лицата докато и най-недосетливите сред тях най-накрая се отдалечиха.

— Излишни усилия, милейди — обади се Ранулф и в очите му се появиха весели отблясъци. — Нямам тайни от тях.

Така и не разбра защо се изчерви. Не може да е разказал на момчетата какво прави с нея… или все пак го е сторил? Не, не бе възможно. Защото, Бог й бе свидетел, нямаше нищо за хвалба.

— Радвам се, че имате приятели, с които можете да обменяте мисли. Аз впрочем също имам приятели, но с тях споделям далеч не всичко. Ясно ли се изразих, милорд?

— Не съвсем.

Неговото премерено, добре обмислено твърдоглавие я накара да заскърца със зъби от яд, тъй като Ранулф разбираше прекрасно какво иска да му каже. Издаде го усмивката му.

— В такъв случай държа да ви го кажа съвсем недвусмислено. Бъдете така любезен и в никакъв случай, дори и само с намек, не съобщавайте на лорд Джон причината, поради която съм го повикала тук. Няма нито една основателна причина той да узнава това сега. Напротив, поне сто са причините да не му се казва нищо. Но което е по-важно: Аз желая той да не научава нищо. Ясно ли е?

— А ако не се съобразя с това ваше желание?

Тя присви очи.

— Ако държите непременно да ме засегнете, добре, сторете го! Това е ваше право, разбира се. Само че, каквото повикало, такова се и обадило. Ще намеря средства и начини да ви създам тревоги и неприятности от всякакъв вид.

В този момент реакцията й му бе напълно безразлична. Но вместо да се разгневи, загдето го заплашва, той се разсмя с висок глас.

— Не се съмнявам, че в главата ви се въртят безброй противни идеи как да ме накажете, Рейна. Само че просто не е необходимо да се тревожите за своето приятелче. До момента, в който вашите полуистини и малки лъжи не причиняват никому вреда, аз също така никому няма да кажа каква малка и сладка лъжкиня сте ми вие.

Остана стъписана, когато най-сетне го чу да произнася името й и затова не схвана веднага останалата част от думите. После обаче смисълът на казаното достигна до съзнанието й. Ранулф й предлагаше подкрепата си, и то не само в този момент, а и в бъдеще, когато тази подкрепа й потрябваше. Не, не бе очаквала такъв жест от негова страна. Но дали говореше сериозно?

Независимо от всичко той го каза, и то в отговор на нейната нагла заплаха. Досрамя я и тя сведе поглед. А това усещане за срам нарасна още повече, когато осъзна, че той, Ранулф, някак си свали нея, Рейна, до своето грубиянско равнище. Не беше в стила й да бъде толкова раздразнителна и сприхава. Тя осъзнаваше, че за всичко е виновен инцидентът в гората, но не разбираше точно защо. И все пак този факт не извиняваше желанието й да развали настроението на мъжа си. Още повече, че имаха гости, които не биваше да стават свидетели на семейни скандали.

Разкаяна и с наведена глава, тя успя само да промълви:

— Благодаря ви за тези слова, милорд.

— Не, не мога да приема благодарност за нещо, което ви се полага по право. Така както и аз не ви благодаря за неща, които пък на мен ми принадлежат по право.

Тя вдигна поглед и в очите й трепна подозрение. Усмивката на Ранулф й подсказа, че го е разбрала съвсем точно. Той просто й напомняше, без да го казва направо, че ако реши, има правото да я люби когато поиска и където поиска, та дори и под открито небе. В този миг разкаянието й отлетя като дим.

Тя се накани да му прочете лекция по въпроса какво мисли за неговите права, но той я изпревари и смени темата на разговора.

— Ще ви попитам нещо, ей така, от чисто любопитство. Наистина ли сте мислили по въпроса за брак с този малък…

— Спрете веднага! — възкликна тя възмутена. — Как си позволявате да съдите за човек само по неговия външен вид?

— Ами защото неговият външен вид ми подсказва, че ако поема дълбоко въздух, просто ще го издухам като перце.

Тя буквално подскочи от мястото си, тъй като в очите му отново се появи онзи насмешлив блясък.

— Така ли мислите? Джон може и да не е печелил много турнири, но това не означава, че не е в състояние да върти меча или че не е по-пъргав от някои грамадански чудовища.

— Ами защо да не направим един опит?

Веждите й се извиха подигравателно.

— Добре. Той с меч, а вие ще го издухате. Така става ли?

Той изпръхтя недоволно.

— Нямах предвид точно това.

— Разбира се, че не сте имали точно това предвид. Но ако на моята сватба посмеете да използвате меча си за нещо друго освен за разрязване на месо, да знаете, че ще ви зашлевя като най-последен глупак.

— Как мислите, дали ще успеете да достигнете лицето ми?

Трябваше да се досети и сама, че рицарските добродетели не са му присъщи и ще приеме предизвикателството на една дама.

— Ако се налага, ще се покача на стол.

Той се разсмя.

— Ако съм наблизо, няма да ви е нужен стол.

Посегна към талията й и тя отскочи назад. Започна да го отблъсква с ръка, като същевременно се огледа наоколо в залата. За щастие никой от присъстващите не забеляза жалката сценка, която разиграваха. Но този факт не можа да я успокои напълно.

— Исусе Христе, днес сте непоправим, а си имам и по-важна работа, отколкото да си губя времето с вас.

— Рейна?

Вече се бе отдалечила, но все пак се обърна към него. Накани се да го стресне с един от своите непредсказуеми темпераментни изблици, но така си и остана с отворена уста, защото в първия миг не можа да различи онова, което й подхвърли Ранулф.

— Мисля, че е ваше — добави той с меден глас. — Не е прилично да оставяте такива вещи без надзор. Нали знаете, на мъжете само това им дай и веднага започват да си въобразяват какво ли не.

Загубила ума и дума, тя се загледа в парчето плат, което държеше в ръката си и задиша тежко. Руменина обля лицето и. Ужасена напъха гащичките в широкия ръкав, хвърли унищожителен поглед на съпруга си и се измъкна пъргаво навън, преди някой да е забелязал как внезапно се е смалила. Усети потребност да се напъха в миша дупка.