Серия
Шефърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Defy Not the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 160 гласа)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Тя не обърна внимание на мъжа си, който спря коня си до нейния; или поне се опитваше да не му обръща внимание. Този непоносим простак бе показал на дамите другия чаршаф и известно време те я следяха с ужасени и съчувствени погледи. Престанаха едва когато се досетиха, че всъщност тя се завърна в Клайдън в цветущо здраве. Какво ли друго можеше всъщност да се очаква, след като предостави на Ранулф правото да постъпи, както намери за добре. А той пък просто се забавляваше от постигнатия ефект.

Когато се събраха на закуска в залата, Ранулф наистина я дари с усмивка. Може би трябваше да приеме тази усмивка съвсем спокойно, но в този момент изпитваше необяснима нервност — може би поради факта, че отново усети онова трепкане в корема си. Дали усмивката на Ранулф бе виновна? Исусе Христе! По-добре да си беше в привичното глиганско настроение.

— Това не са ли горите, обитавани от разбойниците, с които са се сблъсквали всички в околността?

Рейна се видя принудена да изслуша мъжа си.

— Сигурно говорите за онези бандити, които са нападнали лагера ви и са ви накарали бързо-бързо да напуснете Клайдън през въпросната нощ, нали?

Ранулф не се хвана на уловката и се усмихна безгрижно при спомена за онази нощ и за хитростта, която използваха, за да отведат Рейна незабелязано от замъка. В рамките само на няколко часа той се усмихна цели два пъти! Явно, че случката с чаршафите е подобрила настроението му, помисли си тя. Сигурно му е забавно, че поне за известно време Клайдънските дами ще се побояват от него, мислейки, че между бедрата си крие някакво чудовищно оръжие, а не най-обикновен пенис. Извратен тип!

— Да, май че имам предвид съвсем същите разбойници — отвърна той с весел тон. — Дали ще открием следите им, как мислите?

Рейна реши да обуздае гнева си, тъй като й се стори, че Ранулф наистина се е заинтересувал от темата на разговора.

— Следа може и да открием, но не и самите бандити. По всяка вероятност те винаги знаят кога някоя по-голяма група хора напуска Клайдън или Уорхърст. В такива случаи винаги разпределят силите си на изток или на запад и излизат от леса.

— Уорхърст ли?

— Това е малкото градче от другата страна на гората. Него го нападат по-често от нас. Е, понякога ограбват и моите селяни — я чувал жито, я гърне с масло или нещо друго…

— А как стоят нещата с големите кражби на говеда и овце? Веднъж ми споменахте за тях.

— Може и горските разбойници да са били крадците, но не ми се вярва много. Нали самите те са били крепостни селяни? Кому ще продадат животните? А и в гората си имат предостатъчно месо. Не, не, най-често те вършат онова, което наистина умеят добре — да нападат малки групи пътници по северния път, който води през леса. Обикновено става въпрос за търговци, тръгнали за Уорхърст.

— Досега не сте ли опитвали да ги обърнете в бягство?

Рейна се усмихна при спомена за отминали времена.

— Баща ми имаше обичай веднъж месечно да прочиства горите със своите хора. Този лов го радваше, но когато се завърнеше, настроението му беше ужасно — кълнеше разбойниците на поразия. През целия си живот така и не успя да зърне нито един от тях. Споменах вече, че те сякаш винаги научават, кога са заплашени. Кастеланът на Уорхърст постоянно изпраща войска да ги търси, но той е пълен глупак и го надхитрят, както си искат. Горските разбойници може да са били крепостни, но в никакъв случай не са тъпаци.

— Смятате ли, че наблюдават Клайдън и Уорхърст?

— Не е голяма философия. Горите са съвсем наблизо, нали?

Той я загледа продължително, след което попита:

— Вие като че ли не се чувствате заплашена, нали?

— Грешите, милорд. За баща ми грабителите представляваха подтик за действие и борбата с тях доставяше удоволствие и на двама ни. Но когато той напусна Клайдън, те станаха извънредно досадни. Вярно, че все още не са убили никого от моите познати, но вече са ограбили някои от гостите на Клайдън. На един лорд отнеха почти сто жълтици и аз се почувствах задължена да възстановя сумата, защото горите все пак са моя собственост.

— Ще рече, и разбойниците са си ваши — рече той презрително.

— Да, мои са… а сега вече и ваши. — С тези думи тя си изпроси един пронизващ поглед и за малко да прихне от смях. — Да, милорд, налага се заедно с хубавите неща да приемете и някои лоши.

— Има ли и други неприятни въпроси?

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Нека помисля… ах, да, Том Смит. На всеки два месеца, като направи главата, се опитва да подпали селото. Никой не знае защо прави това. Включително и той.

— Нима все още не сте го платили на бесилката?

— Не, не съм го пратила. Той е отличен ковач и изплаща нанесените вреди чрез своите изделия. Убедена съм, че и за вас бесилката не е решение на всички трудности, нали?

— А ако все пак разсъждавам по този начин, тогава какво?

Тя застина на място и вирна упорито брадичка.

— Ако е така, ще си имаме с вас доста разправии.

— Сигурно сте права… но причината няма да е тази. Не знам дали ще окачвам хората при всеки удобен случай на бесилката, но дори и да е така, това ще бъде решение, взето от лорда. А лордът съм аз. Не е ли така, милейди?

Той пое хвърлената ръкавица и й я върна обратно. Рейна го изгледа продължително — непоколебимо изражение на лицето, стегнато, здраво тяло. Можеше ли да му отговори по подобаващ начин? Та нали, омъжвайки се за него, тя самата му предостави правото да взима собствени решения! Да, но от друга страна се бе венчала за него не за да й беси хората, а за да ги закриля.

Изключено бе чак толкова да се е лъгала в него. Явно, че със забележката си относно Том Смит той само проверяваше как ще реагира. Защото само чрез въпроси можеше да разбере как се отнася тя с поданиците си. Всъщност нямаше от какво да се тревожи.

Но настроението й се развали и отговори на въпроса му с доста остър тон:

— Да, като лорд вие вземате почти всички решения.

— „Почти“ ли?

— Да не искате да се месите и в личните ми задължения? Според вас единствено с везмо и бродерия ли трябва да се занимавам? Ако е така, кажете го овреме.

Ранулф обаче замълча. Наблюдаваше нейните гневно святкащи очи, разтрепераното тяло и внезапно го заля вълна на възбуда. Боже милостиви, пак ли? Но желанието вече бушуваше вътре в него и нямаше спасение. Забрави и разговор, и лов, и всичко.

В този момент кучетата отново надушиха следата и ездачите заедно с Рейна ги последваха. За част от секундата в Ранулф се надигна безпричинен гняв — сякаш той самият е ловджийско гонче и е изгубил окончателно следата. Постепенно обаче започна да осъзнава, че не си струва да се ядосва. В ума му най-сетне кристализира простичката истина, истина, до която се добра най-сетне едва в този миг — Рейна дьо Шампани вече не съществуваше. Сега тя се казваше Рейна Фиц Хю и бе негова жена. Негова!

Заби шпори в слабините на коня и се понесе напред. Но целта му бе по-различна от тази на останалите ездачи.

Рейна се поотпусна. Реши, че е оставила Ранулф далеч назад и най-сетне той ще я остави на мира поне за известно време. Оказа се, че се е лъгала. Внезапно неговият кон изникна до нейния. Докато разбере какви са намеренията му, Ранулф грабна юздите от ръката й и кобилката на Рейна го последва към близкия храсталак.

Не ги е забелязал никой, бе първата мисъл, която мина през главата на младата жена. Участниците в излета продължаваха да яздят и изобщо не се извръщаха назад. Втората мисъл, която я споходи, я накара да пребледнее — защото си спомни за своето предизвикателно държане. Явно Ранулф се чувстваше обиден и се гласеше да я накаже на място заради непокорството й.

Но всъщност защо ще я наказва? Да, тя се разсърди и изрази яда си. Но все пак това не се случваше за пръв път. Струваше ли си да я бие за такива дреболии? Вероятно е сметнал, че сега може да се възползва от новопридобитото си право. Да, но нали в договора Ранулф се задължи да не я наказва с бой. Обаче я предупреди също, че не е изключено да й насини дупето, ако си го е заслужила.

Рейна пребледня още повече и се наведе напред, за да вземе отново юздите в ръце, но внезапно кобилката й спря зад неговия кон. Той скочи на земята и тя затаи дъх, вцепенена от ужас. Дори и за миг не помисли за бягство.

Възвърна дар слово, едва когато той я сграбчи за талията.

— Аз не съм искала да…

Опитът й да смири гнева му обаче се оказа неуспешен, тъй като той я дръпна грубо от седлото и я притисна към гръдта си. Устните му се впиха в нейните и тя почувства, че се задушава. Нима я целуваше? Да, можеше да се предположи, че той нарича тази процедура целуване. Увереността й обаче намаля, когато езикът му се сблъска с нейния. Опита се да изблъска напористия пришълец със своя език, но резултатът бе смайващ. Ранулф простена и я притисна още по-силно към себе си. Учуди се на самата себе си, тъй като не изпита никаква болка. Нещо повече — из тялото й пропълзя възбуда.

Коленете й омекнаха и не се възпротиви, когато той я постави на земята. Задиша на пресекулки, а мислите й се разлетяха сякаш във всички посоки. В мига обаче, в който главата й отново се избистри, тя забеляза, че мъжът й е проснал мантията върху пръстта и освен това е разпасал колана с меча. Той се захвана да съблича и долното си бельо, но тя го прекъсна.

— Какво…

Стихийните пламъци в погледа му я накараха да занемее.

— Вие моя съпруга ли сте… или не?

— Разбира се, ваша жена съм. Дори се омъжих за вас два пъти.

— Добре! Щом е така, ще се възползвам от правото си.

В очите й проблесна изненада.

— Кога? Сега ли?

Той повдигна рамене, но в погледа му нямаше безразличие.

— Млад съм, силен съм — нали точно това искахте?

— Да, но…

И отново не успя да продължи. Той я сграбчи през кръста, положи я върху мантията и пак започна да я целува. Някъде далеч в мозъка й се мярна мисълта, че все пак не е разумно господарят и господарката на Клайдън да се любят насред горите. Щом Ранулф спреше да я целува, за да я разсъблече, щеше да се открие възможност да го вразуми.

Каква заблуда! Защото той не спря да я целува и изобщо не я разсъблече. Просто с рязко движение свали гащичките й, дръпна и своите гащи и докато тя разбере какво става, проникна в нея. Облада припряно тялото й и стигна върха за по-малко от минута.

Рейна не почувства нищо, когато той се отърколи от нея и този факт я вбеси.

— Вървете по дяволите, Ранулф! Сигурно сте свикнали да вдигате полите на кое да е селско девойче и да си свършвате работата набързо. Аз обаче не ще позволя да се отнасяте така с мен! Защото съм ваша съпруга, а не някаква си там друсла, с която можете да се съешавате насред ливадите. Ако ме желаете, първо трябва да снемете своето облекло, а след това и моето. Това повелява приличието!

— Добре, щом казвате! — При тези думи той посегна към полите й. Тя пое дълбоко въздух, изпълзя по-далеч от него и се изправи на крака.

— Не и сега, тъп селяндур такъв! Стигат ми за днес скотските ви прищевки!

Думите й сякаш не го засегнаха твърде. И наистина, смехът му я накара да занемее. Той продължаваше да се хили като похотливец, заситил страстта си, след което се зае да се облича.

— Може би не успях да схвана достатъчно бързо, че ми принадлежите — започна той с безсрамната си усмивка, — но вие потвърдихте лично, че е така и аз се съгласих с вас. Няма да е зле да свикнете с моя маниер, тъй като възнамерявам да се любим, когато реша и както реша.

— Навсякъде ли?

Той погледна ниските храсти наоколо, които не бяха никакво прикритие и има наглостта да се подсмихне под нос.

— Да, навсякъде. Все ми е едно къде ще го правим.

Думите му я засегнаха и разгневиха.

— На мен обаче не ми е все едно! Ако това е представата ви за романтична разходка, никога вече няма да напускам Клайдън заедно с вас.

Забележката й го накара да се разсмее гръмогласно; идеше й да се разплаче от яд и огорчение. Не го помоли за помощ, когато секачи на коня си, но той я подпря с ръка за задните части и й даде необходимия тласък. Не му благодари и начаса препусна напред.

Нямаше да е зле да открие бързо ловната дружина, и то още преди да са забелязали отсъствието й. Прииска и се той да се заблуди в леса и да намери пътя за Клайдън едва на здрачаване. В такъв случай едва ли щеше да е в по-добро настроение от нея.