Джоана Линдзи
Златокосият великан (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Докато тичаше към стълбите, Рейна притискаше устата си с ръка, за да сподави кискането си. Изражението на Ранулф бе толкова смешно — наполовина изненадан, наполовина разгневен. Всъщност не биваше да нанесе този удар на мъжа си. По-късно той щеше непременно да си отмъсти заради факта, че го бе поставила пред свършен факт. А и нямаше никакви гаранции, че намерението й ще успее. Вярно, Ранулф знаеше, че тя ще приеме охотно баща му, което обаче в никакъв случай не означаваше, че и самият той ще се присъедини към тях. Не беше за вярване, че двамата ще се срещнат ей така и нещата ще се оправят от само себе си. По принцип Рейна не желаеше тъкмо тя да е човекът, който ще изхвърли баща му от дома. Следователно Ранулф трябваше да ми бере грижата.

Рейна се спря на най-горната стълбищна площадка. Трябваше да измисли нещо за пред мъжа относно отсъствието на Ранулф. Не извинение, но може би някоя лъжа? Или да му каже направо истината? На кое ще повярва? Ако наистина познаваше Ранулф, както твърдеше, то тогава сигурно бе наясно какво да очаква от сина си.

Тя се замисли над новоизникналата трудност, когато неочаквано нечия ръка сграбчи рамото й. Рейна се изплаши ужасно, тъй като не чу никакви стъпки, но за миг осъзна на какво се дължи изненадата й: Ранулф стоеше до нея бос. Нещо повече, той бе и чисто гол. Рейна зяпна с широко отворена уста. В никакъв случай не би посмяла да подразни мъжа си, ако не съществуваше възможността да избяга по най-бързия начин. Та нали не бе облечен; следователно нямаше и да я подгони. Да, но ето на, настигна я.

— Да не сте полудели? — попита тя, останала без дъх и страните й се зачервиха от срам — срам, който всъщност трябваше да изпита Ранулф, а не тя. Внезапно пред вътрешния й взор изникна следната сцена: изведнъж отнякъде се появяват поне десет прислужника и прислужнички и те до един стават свидетели на безнравственото поведение на господаря си. — Божке, та вие сте гол!

— Може и да съм гол, но най-вече съм вбесен. Чашата на търпението ми преля — отвърна той заплашително. — Сега вече сте заслужили наказанието, което трябваше да получите доста отдавна.

— Добре, но няма ли все пак преди това се облечете?

Веднага съжали за дръзките си думи. Ако в този миг имаше някой луд, то това бе тя — да вземе да разпалва още повече гнева му! Очакваше още в същия миг Ранулф да я завлече обратно в стаята и да я подложи на телесно наказание. А можеше да стори същото и тук, на стълбището, като я просне върху скута си и я напердаши както той си знае. След последната необмислена забележка тя дори и пред себе си би оправдала действията на своя съпруг.

За нейно щастие обаче той не стори нищо подобно, и то защото не бе забравил първопричината за гнева си.

— А сега, госпожо, изприпквате начаса в залата и оттегляте поканата си. Ясно ли е?

Рейна въздъхна нечуто. Защо бе толкова непримирим? Отговорът й — единствено възможният за нея — щеше да го разгневи още повече.

— Не мога да сторя това, милорд.

— Не можете ли? Но аз не ви моля, скъпа, аз ви заповядвам.

— Знам. — Тя буквално се гърчеше пред погледа му. — Бих ви послушала, но не мога. Въпросът, за който става дума, надхвърля отношенията между вас и баща ви. Да, поканих го и грешката е моя — трябваше да се допитам и до вас. Но така или иначе стореното си остава. Като ваша жена във ваше отсъствие аз говоря и от ваше име. Поискате ли от мен да оттегля своето гостоприемство, ще посрамите както мен, така и Клайдън. Наистина ли настоявате да извърша това срамно дело?

Той я изгледа продължително и гневно, но накрая рече:

— Дайте му там да яде, а после да се пръждосва.

Какво блаженство, о, Боже! Та той все пак не бил толкова опърничав?

— Да, милорд, а да му кажа ли…

— Лейди Рейна? — звънна отнякъде гласът на Флорет.

Рейна се задъха, погледна мъжа си и лицето й се наля с кръв.

— Вървете! — просъска тя.

— Все още не сме свършили — отвърна той упорито.

— Ранулф, та вие сте… гол!

— Така ли?

— Лейди Рейна? — Флорет се появи внезапно от завоя на стълбището.

— Госпожа Хилари иска да знае…

— Не сега — извика Рейна нервно и рязко простря полите си пред Ранулф, знаейки прекрасно, че платът не е достатъчен, за да прикрие могъщия силует на мъжа й.

— Да, но.

— Не сега, Флорет!

Младата вдовица се сепна и се оттегли припряно; Рейна обаче не бе съвсем сигурна дали преди това не поогледа Ранулф подробно. Положението бе направо отчайващо и Рейна не успя да сдържи темперамента си. Тя се обърна отново и, побесняла от гняв, впи поглед в мъжа си.

— Държането ви е най-слабоумната демонстрация на инат, с която съм се сблъсквала някога през живота си. Ако толкова държите да покажете прелестите си на моите дами, моля, слезте долу при тях. Редно ли е да ощастливявате една единствена от тях? Убедена съм, че всички те ще бъдат възхитени да ви видят с лъснал задник и изобщо гол-голеничък, както майка ви е родила.

— Не сменяйте темата, Рейна!

Още повече я ядоса фактът, че поради някаква неясна причина той се развесели. Не стигна, разбира се, чак дотам да се ухили, но явно че с усилие сдържаше усмивката си.

— Много добре, милорд — процеди тя, — тема на разговора ни беше вашият баща, ако не греша. Мога ли да му предам, че не след дълго ще благоволите да се присъедините към нас?

Думите й прогониха ведрото изражение от лицето му, установи Рейна със задоволство.

— Опитвате се да ме баламосвате, госпожо. Вие сте си го поканили, вие ще си се храните с него.

— Както обичате. — Тя слезе няколко стъпала надолу, след което изстреля право в лицето му: — Не е необходимо да присъствате, когато реша да удовлетворя любопитството си.

— Рейна, върнете се незабавно!

Тя обаче продължи надолу.

— Ще наредя да ви донесат храната.

— Рейна!

Не му отговори, а побърза да се отдалечи. Не бе напълно убедена, че няма да я последва и затова не й беше до смях, но пък не можеше да отрече, че изпитва известно удоволствие — вече за втори път успяваше да пресече намеренията му. Бе наясно, че ще си плаща за своеволието, тъй като той нямаше да пропусне да я накаже. Но за всичко това щеше да му мисли едва по-късно.