Джоана Линдзи
Златокосият великан (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

— Той идва, милейди.

От повече думи нямаше нужда. Тя излетя от стаята си, спусна се по стълбите, пресече като стрела залата, после още няколко стъпала и се озова на двора точно в мига, в който Ранулф слизаше от коня си. Без да разсъди, че той все още държи юздата на бойния кон, тя се хвърли към него и обви раменете му с ръце.

Ругатните, в които избухна мъжът й, бяха първият признак, че не е бивало да се държи толкова импулсивно. Второто, което почувства, бе, че поводите дръпнаха рязко тялото му встрани. После конят се разтанцува, канейки се да сгази всекиго, който му се изпречи на пътя, включително и господаря си. Рейна изписка тихо и отскочи встрани. Ранулф успя най-сетне да овладее животното, но бе вбесен от държането на жена си. Достатъчен бе обаче само един поглед върху пепелявото лице на Рейна, за да преглътне гнева си. Просто си запазваше правото да го извади някой друг път на показ, не сега. Отиде при жена си и я вдигна високо във въздуха.

— Беше глупаво от ваша страна, милейди — рече той простичко.

— Знам. Наистина постъпих глупаво и необмислено… но мисля, че няма да се повтори никога вече.

— Добре — отвърна той спокойно. — А сега ще ми обясните ли защо се държахте точно по този начин?

Тя сведе стеснително очи, а през това време ръцете й колебливо докоснаха раменете му, плъзнаха се по тях и след това отново се вкопчиха във врата му.

— Страхувах се — прошепна тя. — Когато мъжете се върнаха с пленниците и казаха къде сте отишли, се разтревожих доста. Спомних си за Уилям Лайънел и се уплаших, че ще се биете с него и може да ви рани.

Усети някаква тръпка и след секунда осъзна, че той се смее. Така Ранулф прогони стъписването й и на негово място настъпи обидата. Отгоре на всичко мъжът й я притисна силно към себе си и едва след това я пусна обратно на земята.

— Не ставайте глупава, момиче.

Лицето му се разтегна в усмивка, нещо, което разпали отново нейния темперамент.

— Да, наистина беше лудост от моя страна да се тревожа за един безмозъчен глупак като вас, който се е отправил едва с няколко души към гнездото на предателството.

— Отрядът на Ерик се присъедини към мен още преди да стигнем там. — Усмивката все още не слизаше от лицето му.

— О — възкликна Рейна, но в гласа й все още се долавяше недоволство. — Все пак трябваше да изчакате.

— Какво да чакам? Бях там и разполагах с предостатъчно хора, и то само срещу шепа противници. Що се отнася до Лайънел, той наистина притежава завиден ръст. Но я ме погледнете, Рейна, за кого от нас двамата бихте заложили?

Стана й неприятно от тази логика, основана на надменност и го изгледа навъсено.

— Достатъчен е един-единствен мъж с лък и стрела, за да ви повали, Ранулф. Все пак не сте безсмъртен, нали?

— Не съм — съгласи се той. — Но не съм и безмозъчен тъпак. Цели седем години съм се бил за други хора. Нима мислите, че ще се държа лекомислено точно сега, когато се бия за своя сметка?

— Не, не мисля така — отвърна тя с неохота.

— Защо тогава сте се тревожили?

— Жените сме си такива. Не е необходима да е налице някаква сериозна причина, за да се тревожим — отвърна тя раздразнително. — Просто ми дойде отвътре.

— Милейди, преди да ме обсипете с нови загадки, нека ви кажа, че едва стоя на краката си. Не е ли по-добре вместо да ме укорявате за добре свършената работа, да ми предложите баня, трапеза и легло. Знаете ли откога не съм мигнал?

Руменина заля страните й.

— Боже милостиви, защо не ми казахте веднага? Влизайте бързо, милорд, и ще получите всичко онова, за което копнеете.

Тя се изкачи бързо по стълбището, а той се загледа в разлюлените й бедра и поклати глава. Този път би предпочел да не чуе точно тези думи. За пръв път бе толкова изморен, че дори не се канеше да извлече полза от благоприятните обстоятелства.

 

 

Рейна не разбра съвсем точно защо се е събудила, но пък още преди да отвори очи осъзна, че леглото до нея е празно. За миг нещо прободе сърцето й, а после се изплаши, забелязвайки, че Ранулф е в стаята. Той стоеше облегнат на подпорите на леглото и я наблюдаваше. Този факт я обезпокои не по-малко от голотата му, окъпана в бронзовото сияние на свещта. Явно, че бе пренебрегнат новата си нощница, независимо че тя бе просната върху раклата пред очите му.

— Случило ли се е нещо, милорд?

— Не, всичко е наред.

— Тогава защо стоите така?

— Наблюдавам ви, докато спите — отвърна той простичко и добави: — А известно ли ви е, че похърквате?

За момент тя загуби дар слово, но успя все пак да му възрази:

— Не, аз не хъркам.

— Хъркате. Макар и не силно.

Колко е ужасно да се говори така на една жена, помисли си тя. За зла участ не можеше да твърди същото и за него.

— Благодаря ви. Щеше да ми е много мъчно, ако си бях останала в неведение относно този факт.

Той се позасмя.

— Не ми се сърдете, малки ми генерале. Все още плувам в блаженство в резултат на подаръка, който получих от вас преди няколко часа. Досега никой не се е грижил тъй нежно за мен.

Нима можеше да му се сърди след такова признание?

— Та аз само ви изкъпах и ви поднесох нещо за ядене. Нищо повече.

— Да, и освен това затоплихте виното, както и постелята ми, затъмнихте прозорците и прогонихте дамите отдолу, за да не вдигат шум и да не смущават съня ми в този тъй ранен час. Милейди, вие дори ме завихте, преди да се измъкнете на пръсти от стаята.

Подкачаше ли я или наистина изразяваше благодарността си? Рейна се изчерви. Мислеше си, че е заспал незабавно. Бе толкова уморен. А тя от своя страна пък почувства толкова голямо облекчение, че той се е завърнал без нито една драскотина, че с радост се зае да го глези. Но нима досега никога не го бяха завивали с любов и нежност? В нея отново се събуди острото желание да обвие ръце около раменете му и двамата да останат дълго прегърнати. Да, но Ранулф не беше дете, което се нуждае от утеха; вълнението й бе наистина малко смешно.

— Помислих си, че ще спите непробудно до сутринта, милорд. Да не би нещо да смути съня ви?

Да, рече си той наум, бяхте се сгушили в мен. Реши все пак да запази отговора за себе си — този ден вече я бе изчервил веднъж.

— О, не, няколко часа сън ми стигат и се чувствам освежен. Все още не съм привикнал с лукса да спя нормално през нощта. Обаче наистина бях толкова уморен, че направо забравих да попитам за състоянието на Уолтър. Кажете ми, как се чувства той?

— Дойде в съзнание и се заоплаква, както бях предвидила. — Този път поне казваше истината. — А вие ще ми разкажете ли какво точно се случи в Кейф Менър?

— Трябва ли да ви разбирам, че докато съм бил в леглото, все още не сте разпитали хората ми?

Той се усмихна широко и й стана неприятно, че я е разкрил. Колебанието й трая обаче само миг, усмихна се в ответи си призна всичко.

— Ерик ми разказа за вашия двубой с Лайънел.

— Е, и?

— Добре, съгласна съм, нямам причини за тревога — рече тя намусено. — Но както вече казах, жените се тревожат дори и когато нямат сериозни основания.

— Смаян съм, че изобщо изпитвате тревога за мен, милейди.

— Нима мислите, че искам отново да изживея всички мъки, свързани с избора на нов съпруг? — отвърна тя.

— Значи смятате сегашния си съпруг за добър избор, така ли?

— Е, по-скоро ме задоволява.

Той се разсмя гръмогласно.

— Да, понякога думите имат толкова много значения.

Рейна скръцна със зъби.

— Отклонихте се от темата, милорд. Ерик не ми съобщи какво възнамерявате да правите с лейди Луиз.

Той приседна на своята страна на леглото. За миг Рейна се загледа в широкия му, силен гръб — през тялото й премина сладка тръпка, която накара мислите й да се отклонят в съвсем друга посока. Ранулф се облегна на лакти до сами бедрата й и Рейна установи с изненада, че лицето му бе станало извънредно сериозно.

— Вдовицата ще си остане затворена в стаята, докато Сърл оздравее и се ожени за нея — ако, разбира се, все още държи на този брак, след като е опознал нейния коварен характер.

Рейна се вцепени.

— Значи изобщо не сте взели под внимание сър Арнулф, така ли?

— Не. За него съм предвидил Бъркънхем.

— Но това е твърде много! — възкликна тя учудено.

— Защо? Нали сама казахте, че може да му се вярва. Все пак първо ще поговоря с него и чак след това ще го одобря.

— Смятах, че ще дадете Бъркънхем на Уолтър.

— Да, но той не го иска.

— Вярно, така каза, но реших, че се шегува.

Ранулф се усмихна.

— Говореше напълно сериозно. Той знае отлично, че при мен винаги ще има място за него, и то без да го претрупвам с отговорности. Ако го натоваря твърде много, той ще си иде просто у дома, където винаги е добре дошъл и не ще му се налага да върши друго, освен при нужда да води понякога битки.

— В такъв случай защо го изпратихте в Кейф Менър?

Той вдигна рамене.

— За да предотврати евентуалния сблъсък между младоците, ако и двамата пожелаят да спечелят лейди Луиз.

— А ако той самият се бе влюбил в нея?

— Малко вероятно! Защото в последно време Уолтър се интересува твърде много от една от вашите дами. Не сте ли забелязали още?

— Едуина не е никаква дама.

Той се изсмя на пръхтенето, с което тя изрази своето възмущение.

— Не е тя. Интересът му към Едуина се дължи единствено на чисто природни потребности. Все пак един мъж трябва да удовлетвори тези потребности, когато е решил да се жени. Ще одобрите ли, ако се намъкне в леглото на госпожа Флорет?

— Не мога да одобря нито едно от тези действия, щом искате да знаете. Не разбирам защо един мъж да не може да овладее прищевките си за известно време. Щом като Уолтър държи на Флорет — а трябва да ви уверя, че тя ще го приеме с отворени обятия — защо тогава да не почака, докато се оженят? Вие например почакахте. — При тези думи тя го видя да се изчервява за втори път в нейно присъствие. Реакцията му я подлъга да направи заключение, което я нарани дълбоко. — Или може би не сте изчакали?

Той долови болката в нейния глас и я погали по страната.

— Щях ли да бъда толкова нетърпелив след нашата втора сватба, ако бях спал с някоя от вашите женски тук? Трябва да призная обаче, че когато ми хлопнахте вратата под носа, не бях далеч от тази мисъл. А ако сега ми кажете, че помислите са толкова лоши, колкото и делата, направо ще взема да ви напердаша.

Тя се усмихна безпомощно, разбирайки, че той не говори сериозно.

— Не, няма да кажа подобно нещо. Защото в противен случай ще трябва да заклеймим всеки жив мъж на този свят.

— Радвам се, че можете да се държите разумно — похвали я той и отново се изправи.

Ранулф също бе наясно, че в момента тя не се страхува от телесно наказание, но все пак не бе напълно сигурен дали това е добре или зле. Защото как да държиш жената в покорство, ако не се страхува от наказание? Ако някой ден се наложеше да я набие, тя сигурно щеше да се почувства предадена и нямаше да му прости никога. Нещо, което тежеше значително повече и от най-справедливия пердах. В този миг обаче Ранулф се запита защо ли възприема нещата точно по този начин.

— Всичко наред ли е, Ранулф?

— Мислех си за пленниците — навъси се той. Бе объркан от собствените си мисли и реши да смени темата. — Къде ги заведоха?

— В една от кулите. Трябва да ти кажа, че не очаквах да заловите тези мъже.

— Защо?

— Не вярвах, че вашият замисъл ще успее, след като вместо вестоносец изпратихте в Уорхърст писмо, което не носеше вашия личен знак. Само някой кръгъл глупак би се задействал въз основа на такива непълни и несигурни сведения.

— Разчитах на глупостта на кастелана.

— Защо изобщо постъпихте по подобен начин?

— Нямах никакво желание да гледат на мен като на малоумен, в случай, че планът пропадне.

Тя едва успя да прикрие усмивката си, когато чу тези думи, изпълнени със суетност.

— О, много мъдро от ваша страна, милорд!

Той я изгледа мрачно, тъй като долови насмешката.

— Мъдро или не, но всичко премина според замисъла. И понеже изпратих само едно послание без подпис, сега онези в Уорхърст дори не знаят, че съм участвал в гонитбата и разбойниците са пленени от мен.

— Вие не искахте ли всъщност да ги закарате в Уорхърст? Да не би и по този въпрос да сте променили мнението си?

— На първо време да!

— Не се каните да ги обесите собственоръчно, нали?

— Не се вълнувайте чак толкова, милейди. Ако заслужават, ще увиснат на бесилката. Ако обаче сведенията, които получих от тях за Уорхърст, се окажат верни, те ще получат по-меко наказание, а може дори и да ги освободя. Утре вече ще знам как стоят нещата.

— Как може да вярвате на един разбойник — запротестира тя.

— По същия начин разсъждавах и аз, но сведенията на техния главатар за Кейф Менър се оказаха истина.

— И какво са казали тези хора за Уорхърст?

— Ами това, че тъй цененият от вас лорд Ричард е бил тук в продължение на три седмици, че е напуснал Уорхърст с многобройна войска точно в онази сутрин, в която се натъкнах на многобройна група въоръжени мъже, атакуващи замъка Клайдън, и че пак в онази сутрин се е завърнал ранен в своя град. Човекът спомена и други неща, но… Вие смеете ли се? Какво толкова смешно казах?

Рейна се опита да се овладее, но така и не успя да сподави звънкия си смях. Все пак мрачното изражение на Ранулф я накара да спре, макар и не напълно.

— Само не казвайте, че сте повярвали на тази смешна история.

— И защо да е смешна?

— Каква е според вас причината за нападението на Ричард?

— Ами същата, поради която ви бил нападнал и Рошфор.

— За да ме направи своя жена ли? — Тя се усмихна снизходително. — Забравяте, че бях готова да се омъжа за него.

— Не, нищо не забравям. Само че, кажете ми, Рейна, бяха ли му известни вашите намерения?

Неговият въпрос я отрезви и тя се разсърди на задоволството, изписано по лицето му.

— Независимо дали е знаел или не, вие никога не ще ме убедите, че Ричард е смятал да ми стори зло. Вие не го познавате, Ранулф. Той е най-забавният, най-милият…

— Наистина ли? — прекъсна я мъжът й със саркастична усмивка. — Много ли сте сигурна? Ами ако се окаже, че се е държал съвсем другояче в своето малко кралство? Виждали ли сте го в Уорхърст? Известно ли ви е как се отнася към своите хора и как те към него? — След това той й доразказа онова, което бе научил от разбойника и най-накрая попита: — А какво ще стане, ако поне малка част от всичко това се окаже истина?

— Само защото го твърди някакъв разбойник ли? — надсмя му се тя. — Естествено, че ще ви каже истината за Кейф Менър, след като иска да остане невредим. И тъй като поведението му се е увенчало с успех, той е решил да си измисли още една приказка за несправедливостите, на които е бил изложен, надявайки се по този начин да се докопа до свободата си. Хитър момък, няма що. Само че вие не ще успеете да ме убедите, че Ричард е лош човек. Освен това разбирам защо вярвате на всичките тези безсмислици. — Тя не му даде никаква възможност да я прекъсне, а продължи разгорещено:

— По същата причина; поради която с такава наслада унижихте и лорд Джон. Вие очевидно желаете да ви бъда благодарна до гроб, загдето съм се омъжила за вас, а не за другиго. Така е, благодарна съм ви. Затова наистина не е необходимо да…

Той сложи най-внезапно край на тази тирада като се претърколи и се озова върху тялото й. Сложи пръст на нейните устни и се ухили безочливо.

— Не си струва да се ядосвате чак толкова госпожо. Не съм казал, че вярвам на този човек; казах само, че ще проверя истинността на думите му. Щом като твърдите, че вашият Ричард е светец, добре, ще сметна, че наистина е такъв. Поне докато получа някакви доказателства за противното. Сега обаче предлагам да се съсредоточим върху въпроса за благодарността, която изпитвате към мен, както сама признахте току-що. Същата тази благодарност включва ли в себе си възможността да сториш благодеяние спрямо ближния си?

Рейна, разбира се, веднага разбра какво изразяват мислите и погледите му, но не изрече нито дума на несъгласие. Гърдите й се изпънаха, а страните буквално пламнаха. И когато погледът му потърси нейния, тя потъна в него като в дълбоко, дълбоко море.

Останала без дъх, тя зачака устните му да изиграят своя магически танц, но остана изненадана — погледът му не се отместваше от нея. Просто той плъзна ръце към гърдите й и ги затули в шепи. Пръстите му бяха топли, нежни и безкрайно възбуждащи; те се заиграха със зърната, твърди и големи, след което внезапно притиснаха гърдите още по-здраво. Рейна се изплаши, но ръцете на Ранулф отпуснаха хватката и по тялото на младата жена се разля нова, още по-силна тръпка на наслада.

Ранулф все още я наблюдаваше. Той се заслуша в тежкото й, мъчително дишане и накрая прошепна:

— Причинявам ли ви болка?

— Не.

— А ще ми кажете ли, ако ви заболи?

— Исусе Христе, отново ли започвате?

Ранулф се разсмя, след което прокара език по устните й. И в следващия един час Рейна го дари с онези благодеяния, които той пожела да получи от нея — за удоволствие и на двамата.