Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Потвърждението

Пътят се виеше покрай буковата гора към високия жив плет и тополовата алея, които отделяха павильона на херцог д’Анжу от останалата част на парка. В това усамотено кътче имаше живописни езерца, лъкатушни пътечки, вековни дървета — пищният им листак блестеше от луната, а долу тъмнееше непрогледен мрак.

Когато стигна до плета, Анри почувствува, че дъхът му секва.

И наистина, така нагло да нарушиш разпореждането на херцога означаваше да действаш като долен шпионин или ревнивец, а не като верен и честен слуга на краля.

Но ето неизвестният, докато отваряше вратата, която разделяше големия парк от малкия, направи някакво движение и лицето му се разкри: наистина беше Реми. Графът отхвърли всички колебания и твърдо забърза напред.

Вратата се затръшна. Анри прескочи плета и отново последва тайнствените посетители.

Те явно бързаха.

Но сега Анри имаше нова причина за страх. Като чу скърцането на пясъка под краката на Реми и спътника му, от павильона излезе херцогът: Анри се притаи зад най-дебелото дърво и зачака.

Почти нищо не видя. Реми поздрави, спътникът му обаче направи реверанс, а херцогът предложи на тази загърната фигура ръката си, като да беше жена.

След това тримата се насочиха към павильона и вратата се затвори зад гърба им.

„Трябва всичко да разбера — реши Анри, — ще намеря удобно кътче, откъдето ще наблюдавам, без да ме видят.“

Избра едно място с дървета и фонтан в центъра. Видя му се добро скривалище: надали посред нощ в студения и влажен мрак херцогът ще се запъти натам.

Скрит зад скулптурата на фонтана, Анри можеше да види всичко, което ставаше в павильона, защото точно срещу него беше големият прозорец.

Видя в стаята разкошно сервирана маса с наредени редки вина в гарафи от венециански кристал.

До масата имаше само два стола.

Херцогът пусна ръката на спътника на Реми и като му отмести стола, каза нещо, вероятно, да свали наметалото, доста удобно за нощните разходки, но неуместно за вечерята.

Тогава съществото, към което се беше обърнал херцогът, свали пелерината и свещите ярко осветиха бледото и величествено прекрасно лице на жена, която Анри позна веднага.

Това беше дамата от тайнствената къща на улицата на Августинците, фламандската пътешественичка — с една дума, същата Диана, чийто поглед раняваше смъртоносно като удар с кинжал.

Този път тя беше с рокля от брокат; на шията й, в косата и на китката блестяха брилянти.

Накитите още повече подчертаваха бледостта на лицето й. В очите й гореше такъв пламък, сякаш херцогът по някакъв магически начин беше приел в дома си не жива жена, а призрак.

Ако скулптурата, която бе обгърнала Анри, не му служеше за опора, той щеше да падне в басейна на фонтана.

Очевидно, херцогът бе опиянен от радост. Той изяждаше с очи красавицата, която седеше срещу него и едва докосваше наредените пред нея ястия. От време на време Франсоа целуваше ръка на своята бледа и мълчалива сътрапезничка. А тя на свой ред приемаше целувките тъй безчувствено, сякаш ръката й бе изваяна от същия алабастър, с който можеше да се сравни по белота и финес.

Анри ту потреперваше цял, ту ледена пот избиваше по челото му и той не разбираше дали Диана пред него е жива, или мъртва.

Сервираше само Реми, тъй като херцогът бе отпратил всички слуги. Понякога, когато минаваше зад стола на своята господарка, той леко я докосваше с лакът, сигурно да я подсети къде и защо се намира.

Лицето на жената всеки път пламваше, в очите й блясваше мълния, устните й потръпваха в усмивка.

После тя отново застиваше неподвижна.

Междувременно херцогът се премести по-наблизо до нея, като се опитваше с жарки думи да оживи дамата на сърцето си.

Диана, която току поглеждаше прекрасния стенен часовник, явно трябваше да подхване по-оживен разговор.

Анри в своето укритие кършеше ръце, проклинаше целия свят, като се почне от жените, създадени по Божията воля, и се свърши със самия Бог.

Струваше му се отвратително, чудовищно, че тази чиста и неопетнена жена постъпва така пошло, като приема ухажванията на херцога само защото той е от кралското семейство.

Времето на вечерята, тъй сладостно за херцог д’Анжу, Анри прекара, изтерзан от ревност и презрение.

Диана звънна. Франсоа, разпален от виното и страстните си думи, стана от масата и отиде при нея, за да я целуне.

Анри почувствува, че кръвта му се смразява. Той се хвана за гърдите, търсейки кинжала.

На устните на Диана се мярна странна усмивка, каквато надали познаваше някое човешко лице.

— Монсеньор — каза тя, — позволете ми, преди да стана от масата, да си поделя с ваше височество прасковата, която толкова ми харесва.

С тези думи протегна ръка към златната филигранна кошничка, напълнена с двайсетина превъзходни праскови, и взе една от тях.

След това откачи от колана си хубаво ножче със сребърно острие и малахитова дръжка, разряза прасковата и предложи едната половина на херцога. Той пое плода и бързо го поднесе към устните си. Но в мига, щом заби зъби в прасковата, очите му сякаш се замъглиха.

Диана гледаше херцога с ясен поглед, със застинала на устните усмивка.

Реми, облегнат на украсен с барелефи пиластър, също гледаше, мрачен и безмълвен.

Херцогът вдигна ръка, изтри потта от челото си и преглътна отхапаното късче праскова.

Изпотяването му беше явен признак за внезапно неразположение, защото херцогът изпусна остатъка от прасковата в чинийката, едва се надигна от мястото си и очевидно предложи на своята прекрасна гостенка да излезе с него в градината малко на чист въздух. Диана стана и се опря на ръката на херцога. Реми ги изпрати с поглед, особено внимателно проследи Франсоа, който малко дойде на себе си от чистия въздух.

Херцогът и Диана стигнаха почти до мястото, където се криеше Анри. Франсоа страстно притискаше до сърцето си ръката на младата жена.

— По-добре ми е — каза той, — обаче някак ми тежи главата. Прекалено много съм се влюбил във вас, госпожо.

Дигна откъсна няколко клонки жасмин и две прекрасни рози — от онези, които застилаха цялото подножие на скулптурата, прикрила Анри.

— За какво са ви, госпожо? — попита херцогът.

— Чувала съм, монсеньор, че уханието на цветята е най-добрият лек срещу главоболие.

Докато правеше букета, Диана изпусна едната роза и принцът кавалерски се наведе да я вдигне.

Диана веднага напръска другото цвете с някаква течност от златно шишенце, което извади от корсажа си.

После пое розата от ръцете на херцога и я затъкна на колана си.

— Тази роза да остане за мен, ще си ги разменим.

И тя протегна букета.

Франсоа с наслада вдъхна аромата на цветята и прегърна Диана през кръста. Но този допир май предизвика у него такова душевно вълнение, че той бе принуден да поседне на пейката.

Анри не ги изпускаше от очи, но това не му пречеше от време на време да хвърля поглед и към Реми. Останал в павильона, Реми с напрегнато внимание следеше какво става навън и внимаваше да не пропусне нищо.

Усетила, че херцогът вече не е на себе си, Диана седна до него на пейката.

Сега неразположението му продължи по-дълго, отколкото първия път. Той наведе глава и май загуби съзнание.

Най-сетне се понадигна и направи усилие да целуне прекрасната гостенка. Обаче младата жена се направи, че не забелязва порива му.

— Не сте ли добре, монсеньор? По-добре да се върнем.

— Да, да, връщаме се! — възкликна принцът. — Благодаря ви!

Той стана, залитна. Сега вече херцогът потърси опора в ръката на Диана и притисна устни до шията на младата жена.

Тя изтръпна цяла, като от допир на нажежено желязо.

— Реми, донесете свещника! — извика Диана. — Свещника!

Реми бързо отиде в трапезарията и също така бързо се върна със запалена свещ, която подаде на Диана.

— Къде ще благоволите да се настаните, ваше височество? — попита гостенката.

— В спалнята. Нали ще ми помогнете, госпожо!

— С удоволствие, монсеньор.

Диана тръгна с херцога, високо вдигнала свещника.

Реми се запъти към дъното на коридора, отвори прозореца там и стана такова течение, че свещта в ръцете на Диана, сякаш в гневен изблик, хвърли пламък право в лицето на Франсоа.

Влюбените — както си въобрази Анри — минаха през галерията към спалнята на херцога и изчезнаха зад везаната завеса.

Анри изгледа тази сцена бесен, почти обезумял от гняв.

Когато излезе от укритието си, ръцете му висяха безпомощно, невиждащият му поглед бе прикован към някаква точка.

В същия момент пердето, зад което току-що бяха изчезнали двамата, се отвори, младата жена се втурна към трапезарията и хвана за ръка Реми, който явно я чакаше.

— Ела! — каза тя. — Ела, край!

И двамата като полудели се втурнаха към парка.

Щом ги видя, Анри сякаш си възвърна силите. Хвърли се насреща им и се сблъскаха насред алеята. Той стоеше, скръстил ръце, безмълвен, по-страшен от каквито и да било заплахи.

Той наистина беше изпаднал в такава ярост, че можеше да убие всекиго, който би дръзнал да спомене, че жените не са чудовища, създадени от пъклените сили, за да оскверняват света.

Хвана Диана за ръката, без да обръща внимание на нейния ужасен вопъл и въпреки кинжала на Реми, опрян в гърдите му.

— О, вие сигурно не ме познахте — рече Анри. — Аз съм онзи наивен младеж, който беше влюбен във вас и на когото вие отказахте да дарите любовта си, защото, според думите ви, сте нямали бъдеще пред себе си. О, прекрасна лицемерке и ти, долни лъжецо, сега вече разбрах какво представлявате. Проклинам ви! На едната казвам — презирам те, на другия — омерзителен си!

— Махни се от пътя ни — викна Реми, който едва си поемаше дъх. — Махни се, безумно момченце, или…

— Хайде — отговори Анри, — довърши започнатото, убий тялото ми, негоднико, щом умъртви душата ми!

— Млък! — яростно пошепна Реми и посегна да го убие с кинжала.

Но Диана го отблъсна, хвана за ръка дьо Бушаж и го дръпна към себе си.

Беше бледа като мъртвец. Прекрасната и коса се беше разпиляла по раменете, от допира на ръката й Анри усети студ, сякаш се беше допрял до труп.

— Господине — каза тя, — не си позволявайте дързостта да съдите нещо, което е известно само Богу… Аз съм Диана дьо Меридор и обичах господин дьо Бюси, когото херцог д’Анжу подло пожертвува и остави да бъде убит, когато е можело да бъде спасен. Преди една седмица Реми уби с кинжала си Орили, съучастника на херцога, а колкото до самия херцог, аз току-що го отрових с праскова, букет и свещ… Дайте път, дайте път на Диана дьо Меридор, която отива в манастир!

Щом каза всичко това, тя пусна ръката на дьо Бушаж и отново хвана под ръка Реми, който я очакваше.

Анри падна на колене и изпрати с очи черните фигури на убийците, докато те подобно на адски видения не изчезнаха в мрака.

Едва след час младежът, смазан от умората, вцепенен от ужаса, намери сили да се завлече до своята стая.

В замъка всички спяха.