Александър Дюма
Четиридесет и петимата (59)

Глава 27

За това, как една знатна дама обичаше през 1586 година

Свиркането, което се чу три пъти в тихата нощ, наистина беше сигналът, очакван от щастливеца Ернотон.

На вратата на странноприемницата „Гордият рицар“ младежът срещна госпожа Фурнишон. В пълните си ръце тя премяташе златна монета, пусната й току-що крадешком от една много по-нежна и бяла ръка от нейната.

Тя погледна Ернотон и като сложи ръце на хълбоците си, запълни цялата врата, преграждайки входа на странноприемницата.

— Какво желаете, господине? — попита тя.

— Не свирнаха ли току-що три пъти от прозореца на тази куличка, мила жено?

— Съвсем вярно.

— Знайте, че с този сигнал призовават мен.

— Е, това е друга работа само ако ми дадете честна дума, че вие сте съшият човек.

— Честна дума на благородник, любезна госпожо Фурнишон.

— Аз ви вярвам; влезте, прекрасни кавалере, влезте!

И стопанката на странноприемницата, зарадвана, че най-после спечели един от тези посетители, за които по-рано така мечтаеше в непретенциозния „Розов храст на любовта“, изместен от „Гордият рицар“, посочи на Ернотон витата стълба, която водеше до най-закътаното от помещенията в куличките, където цялото обзавеждане — мебели, тапети и килими, се отличаваше с по-голямо изящество, отколкото можеше да се очаква в този глух край на Париж; трябва да кажем, че госпожа Фурнишон твърде грижливо беше обзавела своята куличка, а това, което е направено с любов, почти винаги е успешно.

Влизайки в гостната на куличката, младежът почувствува силна миризма на тамян и алое. По всяка вероятност изтънчената особа, очакваща Ернотон, ги беше използвала, за да може да заглуши чрез тези благовония кухненските миризми, които идваха от шишовете и тенджерите.

Ернотон повдигна с дясната си ръка плътната завеса, с лявата се подпря на вратата и се поклони най-почтително. В загадъчния полумрак той успя да различи на светлината на една восъчна розова свещ пленителните очертания на жена, която без съмнение принадлежеше към тези, които предизвикват ако не любов, то във всеки случай внимание.

Облегната на възглавници, спуснала изящно краче на края на ложето си, дамата, цялата в коприна и кадифе, палеше на огъня клонче алое.

По това, как хвърли остатъка от алоето в огъня, как оправи роклята си и спусна качулката на лицето си, покрито с маска, Ернотон се досети, че тя е чула как той влиза.

Обаче тя не се обърна.

Ернотон изчака няколко минути, без тя да промени позата си.

— Благородна госпожо — каза той с най-нежен глас, за да изрази с това дълбоката си признателност, — госпожо, беше ви угодно да повикате вашия смирен слуга… той е тук…

— Прекрасно — проговори дамата. — Седнете, моля ви, господин Ернотон.

— Госпожо — промълви младежът и се приближи, — лицето ви е скрито с маска, ръцете — с ръкавици; аз не виждам нищо, което да ми даде възможност да ви позная.

— И вие се досещате коя съм аз?

— Вие сте онази, която владее сърцето ми, която във въображението ми е млада, прекрасна, могъща, богата, даже прекалено богата и могъща!… Ето защо ми е трудно да повярвам, че всичко е наяве и не е сън.

— Значи твърдите, че аз съм именно тази, която мислехте да намерите тук?

— Вместо очите, това ми казва сърцето.

— И по какви признаци ме познахте?

— По вашия глас, изящество, красота.

— По гласа — това разбирам — не мога да го променя; по изяществото — това мога да приема за комплимент, но що се отнася до красотата, мога да приема този отговор само за предположение.

— Защо, госпожо?

— Уверявате ме, че сте ме познали по красотата, но тя е скрита от погледа ви.

— Тя не беше толкова скрита, госпожо, в деня, когато, за да ви вкарам в Париж, аз здраво ви притиснах до себе си.

— Значи, като получихте бележката, вие се досетихте, че става дума за мен?

— О! Не, не, не мислете това, госпожо! Тази мисъл не ми е хрумвала; аз си въобразих, че с мен са се пошегували, че съм жертва на недоразумение и едва преди няколко минути, когато ви видях… — Ернотон посегна да хване ръката на дамата, но тя я дръпна и каза:

— Достатъчно! Безспорно аз допуснах грешка.

— В какво се състои тя, ваша светлост?

— За Бога, благоволете да замълчите, господине! Да не би природата да не ви е надарила с ум?

— С какво се провиних? Кажете, умолявам ви — уплашен попита Ернотон.

— Щом съм с маска, значи не желая да бъда позната, а вие ме титулувате светлост. Защо не отворите прозореца и не извикате на цялата улица името ми?

— О, простете, простете — възкликна Ернотон, — но аз бях сигурен, че тези стени могат да пазят тайна!

— Изглежда сте много доверчив!

— Уви, госпожо, влюбен съм.

— И сте убеден, че ще отговоря веднага на тази любов с взаимност?

Засегнат дълбоко от думите й, Ернотон стана и каза:

— Не, госпожо!

— А тогава какво мислите?

— Мисля, че желаете да ми съобщите нещо важно; че не пожелахте да ме приемете в двореца на дьо Гиз, в Бел-Еба и предпочетохте беседа тет-а-тет в усамотено място.

— Така ли мислите?

— Да.

— Какво според вас съм имала намерение да ви съобщя? Кажете; бих била доволна от случая да оценя вашата проницателност.

Под престорената безгрижност на дамата несъмнено се таеше тревога.

— Може би желаете да ме разпитате за събитията, които станаха миналата нощ?

— Какви събития? За какво говорите? — попита дамата.

Гърдите й ту се повдигаха, ту се спускаха.

— За действията на господин д’Епернон и за това, как бяха взети под стража някои лотарингски благородници.

— Как! Лотарингски благородници взети под стража?

— Да. Около двадесетина; те са били не когато трябва на пътя за Венсен.

— Пътят води и към Соасон, където, както ми се струва, гарнизонът се командва от херцог дьо Гиз. Да, господин Ернотон, разбира се, вие бихте могли да ми кажете защо тези благородници са взети под стража, нали сте приближен на двореца.

— Аз? На двореца?

— Без съмнение.

— Вие вярвате ли на това, госпожо?

— Разбира се! За да ви открия, трябваше да събирам сведения, да правя справки. Но, за Бога, оставете вече вашите увъртания: вие имате нетърпимия навик да отговаряте на въпроса с въпрос. Какви последствия има този сблъсък?

— Абсолютно никакви, госпожо, във всеки случай на мен нищо не ми е известно за това.

— А защо смятахте, че аз ще говоря за събития, които не са имали никакви последствия?

— Направих грешка, госпожо, признавам, че сгреших.

— Така ли, господине? А откъде сте родом?

— От Ажан.

— Вие, господине, сте гасконец и не сте толкова тщеславен, та просто да предположите, че след като ви видях в деня на екзекуцията на Салсед край Сент-Антоанските порти, съм забелязала вашата благородна осанка?

Ернотон се смути и по лицето му се разля червенина.

Дамата продължи с невъзмутим глас:

— Че след като ви срещнах веднъж на улицата, съм ви взела за красавец…

Ернотон стана тъмночервен.

— Че накрая, след като дойдохте с поръчение от моя брат, херцог дьо Майен, вие твърде много сте ми харесали?

Ернотон възкликна умоляващо:

— Госпожо, госпожо! Нима ми се надсмивате?

— Ни най-малко — отговори тя все така непринудено, — аз казвам, че вие ми харесвате и това е истина.

Ернотон падна на колене.

— Говорете, госпожо, говорете — промълви той, — искам да се убедя, че всичко това не е игра.

— Добре. Ето какви са намеренията ми за вас — каза дамата и отстрани Ернотон. — Вие ми харесвате, но аз още не ви познавам. Нямам желание да се противя на желанията си и заедно с това не съм чак толкова безразсъдна, за да правя грешки. Ако ми бяхте равен, бих ви приемала у дома и бих ви проучила подробно, преди да отгатнете замислите ми. В нашето положение това е невъзможно, затова трябваше да действувам иначе и да ускоря срещата. Сега вие знаете на какво можете да се надявате. Старайте се да станете достоен за мен — ето всичко, което ще ви посъветвам.

Ернотон понечи да разкрие чувствата си, но дамата го прекъсна небрежно:

— О, моля ви, господин дьо Карменж, не така разпалено, не си струва да хабите пламъка си напразно. Сигурна съм, че от моя страна това е не повече от каприз, който няма да продължи дълго. Но не се отчайвайте. Обожавам хората, които са ми предани беззаветно. Разрешавам ви твърдо да запомните това, прекрасни рицарю.

Ернотон губеше самообладание. Тези надменни думи, тези движения, изпълнени с нега, това горделиво съзнание за превъзходство, накрая доверието, оказано му от толкова знатна особа — всичко това предизвика у него бурен възторг и заедно с това истински страх.

Той седна до своята прекрасна, надменна повелителка.

— Господине — възкликна тя, — вие, изглежда, не разбрахте това, което ви казах! Никакви волности, моля ви; да останем всеки на своето място.

Бледен, изпълнен с досада, Ернотон стана.

— Простете, госпожо — каза той, — изглежда, правя само глупости, но аз още не съм усвоил парижките навици. Какво да се прави! Всичко това е толкова неприятно за мен, но навикът ще дойде.

Дамата слушаше мълчаливо. Тя, изглежда, внимателно наблюдаваше Ернотон, за да разбере преминава ли неговата досада в ярост.

— А! Струва ми се, че се разсърдихте — каза тя надменно.

— Да, аз наистина се сърдя, но на себе си, защото изпитвам към вас истинска, чиста любов. Разрешете ми, госпожо, да чакам вашите заповеди.

— Стига, стига, господин дьо Карменж — отговори дамата. — Току-що изгаряхте от страст, а сега от вас вее хлад.

— Но, госпожо, аз мисля…

— Ах, господине, никога не казвайте на една жена, че вие ще я обичате, както намерите за добре — това не е умно; докажете, че вие ще я обичате именно така, както тя пожелае — ето ви пътя към успеха!

— Смирено се покланям пред вашето превъзходство, госпожо.

— Стига сте се разтапяли в любезности. Ето ви ръката ми, вземете я — това е ръка на обикновена жена, само по-гореща и по-трепетна отколкото вашата.

Ернотон започна да целува ръката на херцогинята с такова усърдие, че тя веднага я дръпна назад.

— Ето на — възкликна Ернотон, — пак нека ми е за урок!

— Значи аз не съм права?

— Разбира се! Вие ме заставяте да преминавам от една крайност в друга; всичко ще завърши с това, че страхът ще убие страстта. Наистина аз както и преди ще ви обожавам коленопреклонно, но вече няма да изпитвам нито любов, нито доверие към вас.

— О! Това не искам — с игрив тон каза дамата. — Тогава вие ще бъдете унил възлюблен, а такива не са ми по вкуса — предупреждавам ви. Останете си такъв, бъдете Ернотон дьо Карменж и никой друг… Аз не съм без капризи, Боже мой!… Нима не казвахте, че съм красива? Всяка красива жена има капризи; уважавайте много от тях, други оставяйте без внимание, а главно, не се страхувайте от мен и винаги, когато кажа на прекалено разгорещения Ернотон: „Успокойте се“, нека той се подчини на очите ми, а не на гласа ми. — При тези думи херцогинята стана. — Ние ще се срещнем пак! — каза тя. — Положително, вие ми харесвате, господин дьо Карменж.

Младежът се поклони.

— Кога сте свободен? — небрежно попита херцогинята.

— Уви! Твърде рядко, госпожо — отговори Ернотон.

— Ах, да! Разбирам, тази служба е твърде изморителна, нали?

— Каква служба?

— Тази, с която сте натоварен при краля. Нима вие не принадлежите към един от отрядите на стражата на негово величество?

— Тоест… аз съм в един от отрядите на благородниците, госпожо.

— Ето, това исках да кажа; и всичките благородници, струва ми се, са гасконци?

— Да, госпожо, всичките.

— И колко са те? Казаха ми, но аз забравих.

— Четиридесет и петима.

— И тези четиридесет и петима благородници, казвате, се намират непрекъснато при краля?

— Не съм казвал, че неотлъчно се намираме при негово величество.

— Ах, извинете, не чух добре. Във всеки случай казахте, че рядко сте свободен.

— Вярно, рядко съм свободен, защото през деня дежурим при излизанията и лова на негово величество, а вечер ни е заповядано винаги да бъдем в Лувъра.

— И така всяка вечер?

— Почти всяка.

— Помислете какво можеше да се случи, ако например тази вечер заповедта ви бе попречила да дойдете! Без да знам причината за вашето отсъствие, аз щях да си въобразя, че сте пренебрегнали моята покана!

— О! Госпожо, кълна ви се — отсега, за да ви видя, с радост ще се съглася на всичко!

— Изпълнявайте службата си; моя работа ще бъде да устройвам срещите; аз винаги съм свободна и се разпореждам с живота си, както искам.

— О! Колко сте добра, госпожо!

— Но как се случи така, че тази вечер сте свободен и дойдохте?

— Тази вечер, госпожо, аз вече исках да се обърна към нашия капитан, господин дьо Лоаняк, който е разположен приятелски към мен, с молба да ме освободи за няколко часа от служба, но изведнъж беше дадена заповед отрядът на Четиридесет и петимата да бъде пуснат за цялата нощ.

— И по какъв повод беше тази неочаквана милост?

— Струва ми се, госпожо, като награда за уморителната служба, която вчера трябваше да носим във Венсен.

— А! Прекрасно! — възкликна херцогинята.

— Ето, госпожо, благодарение на кое обстоятелство имах щастието да прекарам днешната вечер с вас.

— Слушайте, Карменж — каза херцогинята с ласкава простота, която неизказано зарадва младежа, — ето как трябва да действувате занапред: всеки път, когато имате надежда за свободна вечер, предупреждавайте за това стопанката на тази странноприемница, а при нея всеки ден ще идва човек от мен.

— Боже мой! Вие сте прекалено добра, госпожо.

Херцогинята положи ръката си на ръката на Ернотон.

— Почакайте — каза тя.

— Какво се е случило, госпожо?

— Какъв е този шум, откъде идва?

Действително, отдолу, от голямата зала на странноприемницата, като ехо от буйно нахлуване се дочуваха най-различни звуци: звън на шпори, гласове, хлопане на врати, радостни викове…

Ернотон погледна през вратата, която водеше в предната стая и каза:

— Това са моите другари, дошли са тук да прекарат своя отпуск, който им разреши господин Лоаняк.

Изведнъж по витата стълба, която водеше в куличката, се чуха стъпки, после долетя гласът на госпожа Фурнишон, която викаше отдолу:

— Господин дьо Сен-Мален! Господин дьо Сен-Мален!

— Какво има? — отговори той.

— Не се качвайте горе, господин дьо Сен-Мален, моля ви!

— И защо, мила госпожо Фурнишон? Нима тази вечер домът ви не ни принадлежи?

— Това е Сен-Мален! — тревожно прошепна Ернотон, който знаеше какви лоши наклонности има този човек и колко е дързък.

— В името на всичко свято!… — молеше стопанката на странноприемницата.

— Госпожо Фурнишон — каза Сен-Мален, — сега е полунощ; в десет часа всички светлини трябваше да бъдат загасени, а аз виждам във вашата куличка светлина; само лошите слуги на краля нарушават кралските закони. Искам да знам кои са те.

И Сен-Мален продължи да се изкачва по витата стълба; след него тръгнаха още няколко души.

— О, Боже! — викна херцогинята. — О, Боже! Господин дьо Карменж, нима тези хора ще посмеят да влязат тук?

— Даже ако посмеят, госпожо, аз съм тук и вие няма от какво да се страхувате.

— О, господине, но те чупят вратата.

Наистина Сен-Мален, който беше стигнал твърде далеч, за да отстъпи, така яростно блъскаше вратата, че тя се разцепи на две.