Александър Дюма
Четиридесет и петимата (85)

Глава 20

Как Шико започна да проумява писмото на херцог дьо Гиз

Шико имаше чувството, че някъде беше виждал този мекушав конник. Но по време на пътуването си до Навара беше срещнал толкова много хора, че всички се бяха смесили в спомените му.

Загледан в осветения прозорец, той тъкмо се питаше какво ли търсят конникът и дамата с воала в „Гордият рицар“, когато внезапно вратата се отвори и в дрипата ярка светлина, която падна оттам, се очерта една черна фигура, същински монах.

Човекът замря на прага и погледна към същия прозорец, към който гледаше и Шико.

„Охо — рече си Шико, — дали не е от «Свети Яков»? Нима метр Горанфло позволява на своите овчици толкова да се отдалечават нощем от светата обител?“

Той проследи монаха, който забърза по улицата на Августинците, и интуицията му подсказа, че тъкмо от тази личност ще получи ключа за тайната.

— Проклет да съм — пошепна той, — ако под расото не се крие онзи млад войскар, когото ми предлагаха за спътник.

И Шико с широки крачки настигна младежа.

— Хей — извика той, — мили Жак, почакай!

Монахът трепна.

— Кой ме вика? — предизвикателно попита той.

— Аз — отговори Шико и застана точно срещу младежа. — Позна ли ме, синко?

— О, господин Робер Брике! — възкликна монахът.

— Същият, момчето ми. Накъде си тръгнал в тази късна доба, скъпи?

— За манастира, господин Брике.

— А откъде се връщаш, развейпрах такъв!

Младежът се стъписа.

— Не разбирам какво ме питате, господин Брике; изпълних много важно поръчение на дон Модест ако е необходимо и той самият ще го потвърди.

— Ама не се пали, мой мъничък свети Йерониме, ти май се палиш като фитил.

— Как да не се паля, щом чувам такива думи!

— За Бога, какво друго можех да кажа, щом виждам монах да излиза по това време от кръчма…

— Аз — от кръчма?!

— Ами да, нали излезе от „Гордият рицар“. Видя ли как те хванах!

— Излязох от къщата, прав сте, но не от кръчмата — заоправдава се Клеман.

— Как така? — възрази Шико. — Странноприемницата „Гордият рицар“ според теб не е ли кръчма?

— Кръчмата е място, където се пие вино, а тъй като в тази къща не съм пил вино, за мен тя не е кръчма.

— По дяволите! Много тънка разлика. Или аз жестоко се лъжа, или ти някой ден ще станеш голям богослов. Но в такъв случай какво търсеше там?

Клеман не отговори и въпреки че беше тъмно, Шико прочете в очите му твърдото намерение да не каже нито дума повече.

Твърдостта му много огорчи нашия приятел, който бе придобил навика всичко да знае.

Разговорът секна. Младежът мълчеше, като че ли чакаше нещо. Сякаш за него беше голямо щастие да се задържи колкото може повече в близост до „Гордият рицар“.

Шико подхвана разговор за пътешествието, което младият мъж се канеше да направи заедно с него, разказа, че в страните, които наскоро бе посетил, фехтовката е на голяма почит, и небрежно вмъкна, че дори научил там няколко по-особени хватки.

Обаче всички тези празни приказки не смекчиха непоклатимия младеж и той продължи упорито да пази мълчание относно своите задачи в този квартал.

Ядосан, но запазил външно спокойствие, Шико реши да прибегне към несправедливи нападки. Несправедливостта е превъзходно средство спрямо жените и децата, за да бъдат те откровени.

— Каквото и да кажеш, момче — сякаш се върна той към прекъснатия разговор, — но все пак ходиш по кръчмите, и то в кои! Където можеш да срещаш прекрасни дами и като омагьосан се взираш в прозорците, щом се мернат там сенките им. Дете, дете, всичко ще разкажа на дон Модест.

Ударът улучи целта.

Жак се обърна като ужилен.

— Не е вярно! — възкликна той, зачервен от срам и гняв. — Не гледам жените!

— Гледаш ги, гледаш ги — продължи Шико. — Когато излезе от „Гордият рицар“, там имаше една много красива дама и ти се обърна, за да я погледнеш още веднъж; знам, че си я чакал в кръчмата, че си говорил с нея.

Жак не можа да се сдържи.

— Разбира се, че говорих с нея! — тросна се той. — Грях ли е да се говори с жена?

— Не е, ако докато говориш, не те изкушава сатаната.

— Няма нищо общо със сатаната — бях принуден да говоря с тази дама, след като имах поръчение да й предам едно писмо.

— Поръчение от дон Модест Горанфло?

— Да, и ако щете, можете да му се оплачете от мен! При тези думи Шико изведнъж взе да проумява.

— Знаех си аз! — каза той.

— Кое?

— Това, което ти не искаше да ми кажеш.

— Аз и собствените си тайни не издавам, какво остава за чуждите!

— Обаче на мен може.

— Защо?

— Защото съм приятел на Модест и освен това…

— Да?

— Предварително знам какво можеш да ми разкажеш.

Младият Жак го погледна с недоверчива усмивка и поклати глава.

Шико сякаш направи известно усилие.

— Преди всичко този нещастник Бороме…

Лицето на Жак помрачня.

— О — каза момчето, — ако бях там… всичко щеше да стане другояче.

— Обаче те е нямало там, нещастникът е издъхнал в някаква долнопробна кръчма с името на дон Модест на уста.

— Така е.

— И дон Модест веднага е бил известен за това.

— Да, дотърча някакъв ужасно уплашен човек и вдигна тревога в манастира.

— А дон Модест е наредил да донесат носилката и е забързал към „Рогът на изобилието“.

— Откъде знаете всичко това?

— Падам си малко вълшебник, моето момче.

Жак отстъпи назад.

— И не само това — продължи Шико, чието лице ставаше все по-ведро. — В джоба на убития е било намерено писмо.

— Точно така.

— И дон Модест е поръчал на Жак да отнесе това писмо.

— Така е.

— И младият Жак е хукнал завчас към къщата на Гиз.

— О!

— Където не е намерил никого.

— Боже мили!

— Освен господин дьо Менвил.

— Господи, помилуй!

— Който е довел Жак в „Гордият рицар“.

— Господин Брике, господин Брике — възкликна Жак, — щом и това знаете…

— По дяволите! Нали разбра, че знам! — рече Шико, щастлив, че полека-лека бе разсеял мрака, който криеше извънредно важна тайна.

— Значи трябва да признаете, господин Брике, че в нищо не съм съгрешил!

— Имаш право, Жак. Съгрешил си само в мислите си.

— Аз ли?

— Разбира се. Защото си открил, че херцогинята е много хубава.

— Аз ли?

— Затова се обърна, за да я видиш на прозореца.

— Аз ли?! — монахът пламна и измърмори: — Наистина тя прилича на Богородица, която висеше над главата на майка ми.

— Колко губят нелюбопитните хора! — пошепна Шико.

И накара младия Клеман, който вече му беше в ръцете, отново да разкаже всичко, което той самият току-що беше разказал.

— Сега разбираш ли — каза Шико, щом момчето млъкна — колко лош учител по фехтовка си имал в лицето на брат Бороме?

— Господин Брике — смути се Жак, — не е хубаво да се говори зле за мъртвите.

— Да, но признай, че брат Бороме е боравил с шпагата по-слабо от онзи, който го е убил.

— Истина е.

— Нямам повече какво да ти кажа. До скоро виждане, мой малък Жак, и ако искаш…

— Какво, господин Брике?

— Лично аз ще ти давам уроци по фехтовка.

— Много, много искам!

— А сега побързай, малкият, сигурно с нетърпение те чакат в манастира.

— Наистина. Благодаря, че ме подсетихте, господин Брике.

Момчето побягна и скоро се скри от погледа му.

Шико пък си имаше своите причини да се отърве от събеседника. Беше измъкнал от Жак всичко, което искаше да научи, но сега му трябваха някои други сведения.

С бързи крачки се запъти към къщи. Носилката и оседланият кон още бяха пред вратата на „Гордият рицар“. Шико отново се настани до водосточната тръба.

Сега не сваляше очи от къщата.

През процепа между завесите отсреща забеляза, първо, как дьо Карменж, явно в очакване на гостенката си, нервно крачи напред-назад. Най-накрая херцогинята влезе в стаята, където Ернотон умираше от нетърпение.

Младият мъж коленичи пред херцогинята, а тя му подаде за целувка белоснежната си ръка. После го настани до себе си пред изискано наредена маса.

— Чудна работа — каза си Шико, — започна като заговор, пък свършва като любовна среща! И кой е на тази любовна среща? Госпожа дьо Монпансьо. Сега вече всичко ми стана ясно.

— Охо! — възкликна той. — „Напълно одобрявам плана Ви за Четиридесет и петимата. Нека само Ви кажа, мила сестро, че сте по-благожелателна към тези главорези, отколкото те заслужават.“ По дяволите! Първото ми предположение е вярно: не става дума за любов, а за заговор. Да понаблюдаваме тогава похожденията на госпожа херцогинята.

Той прекара времето си в наблюдения до дванайсет и половина след полунощ, когато Ернотон избяга, прикрил лице с плаща си, а херцогиня дьо Монпансьо отново се качи на носилката.

— Сега — пошепна Шико, докато се прибираше — да помислим каква ще е тази щастлива случайност, която ще доведе до смъртта на престолонаследника и ще освободи от него херцог дьо Гиз… Кои са тези, дето са били сметнати за умрели?… Дявол да го вземе! Май надуших следата!