Александър Дюма
Четиридесет и петимата (24)

Глава 24

Духовната дъщеря на Горанфло

Панург се появи мигом. С малките си очички, остър нос й заострена брадичка той твърде много напомняше някаква лисица.

Шико му хвърли само бегъл поглед, но той бе достатъчен, за да оцени по достойнство манастирския пратеник.

Панург смирено се спря на прага.

— Елате насам, господин куриер. Познавате ли Лувъра? — попита го Шико.

— Да, господине.

— А познавате ли в Лувъра някой си Анри дьо Валоа?

— Краля?

— Не знам дали наистина той е кралят — каза Шико, — но така го наричат.

— Ще имам работа със самия крал ли?

— Именно. Познавате ли го по физиономия?

— Много добре, господин Брике.

— Ще кажете, че ви е необходимо да поговорите с него.

— А ще ме пуснат ли?

— Да, до неговия камердинер. Монашеското расо ще ви послужи като пропуск. Негово величество, както знаете, се отличава с набожността си.

— А какво ще трябва да кажа на камердинера на негово величество?

— Ще кажете, че ви изпраща Сянката.

— Каква сянка?

— Любопитството е голям недостатък, братко мой.

— Простете.

— И че сте дошли за писмото.

— Какво писмо?

— Пак ли?

— Ах, да, наистина.

— Ще добавите, че Сянката ще чака писмо на Шарантонския път.

— И аз ще трябва да ви догоня на този път?

— Абсолютно вярно.

Панург тръгна към вратата и повдигна завесата — на Шико му се стори, че някой, скрит зад нея, подслушва.

Гасконецът бе надарен с остър ум и мигом реши, че там се намира брат Бороме.

„А, ти подслушваш — помисли той. — Толкова по-добре, нарочно ще говоря по-високо, за да чуеш всичко.“

— Та значи така, приятелю — каза Горанфло, — кралят ще ви възложи почетна мисия?

— Да, и при това конфиденциална.

— Предполагам от политически характер?

— Същото предполагам и аз.

— Как, още не знаете каква е мисията ви?

— Знам само, че трябва да отнеса писмо, това е всичко.

— Вероятно е държавна тайна?

— Мисля, че да.

— И дори не подозирате каква?

— Сами сме, нали? Тогава ще ви кажа какво мисля.

— Говорете, аз съм ням като гроб.

— Ето какво, кралят е решил най-сетне да окаже помощ на херцог д’Анжу.

— Виж ти!

— Така е. Нощес с тази цел трябва да тръгне господин дьо Жоайоз.

— А вие, приятелю мой?

— Аз тръгвам към Испания.

— Как ще се придвижите?

— Пеша, на кон, с кола — както дойде.

— Жак ще ви бъде приятен спътник. Добре сте решили да изберете него — той, дяволчето му, знае и латински.

— Не крия, че той много ми хареса.

— Вашето желание е закон за мен, приятелю. Но мисля, че той ще ви бъде и отличен помощник в случай на някоя попътна схватка.

— Благодаря ви, скъпи приятелю. Остава ми само да се сбогувам с вас.

— Прощавайте!

— Какво правите?

— Давам ви пастирската си благословия.

— Това само липсваше — каза Шико, — това между нас е излишно.

— Прав сте — отвърна Горанфло, — благословията подхожда за чужди хора.

И приятелите се разцелуваха нежно.

— Жак! — викна игуменът. — Жак!

Иззад завесите надникна лисичата физиономия на Панург.

— Как? Вие още ли не сте тръгнали? — изненада се Шико.

— Простете, господине.

— Незабавно да тръгвате — заповяда му Горанфло, — господин Брике бърза. Къде е Жак?

На свой ред се появи брат Бороме със сладникава усмивка на устните.

— Брат Жак излезе — каза той.

— Как така ще излезе? — провикна се Шико.

— Но нали вие молехте, господине, да изпратим някого в Лувъра?

— Но аз изпратих Панург — каза Горанфло.

— О, какъв съм глупав! А на мен ми се счу, че възлагате това на Жак — удари се Бороме по челото.

Шико се навъси. Но разкаянието на Бороме изглеждаше толкова искрено, че би било просто жестоко да бъде упрекван.

— Принуден съм да дочакам Жак — въздъхна Шико.

Бороме се поклони, на свой ред помрачнял.

— Между другото — каза той, — забравих да доложа на сеньор игумена — а всъщност с тази цел се качих тук, — че някаква неизвестна дама е пристигнала и моли ваше преподобие за аудиенция.

Шико наостри уши.

— Самичка ли е? — попита Горанфло.

— Не, с пажа си.

— Млада ли е? — попита Горанфло.

Бороме сведе свенливо очи.

„На всичко отгоре е и лицемер“ — помисли Шико.

— Приятелю мой — обърна се Горанфло към мнимия Робер Брике, — ти сам разбираш…

— Разбирам — каза Шико — и се оттеглям. Ще почакам в съседната стая или на двора.

— Отлично, любезни приятелю.

— Оттук до Лувъра е далече, господине — забеляза Бороме, — и брат Жак може да се върне късно, при това лицето, до което е изпратен, няма да се реши да повери важното писмо на момчето.

— Късничко сте се сетили за това, брат Бороме…

— Боже Господи, откъде можех да зная! Ако ми бяхте възложили…

— Добре, добре, ще тръгна, без да бързам, към Шарантон. Пратеникът, който и да било той, ще ме догони по пътя.

И Шико тръгна към изхода.

— Не насам, господине, извинете — побърза след него Бороме, — оттук трябва да влезе неизвестната дама, а тя не желае да се среща с никого.

— Прав сте — усмихна се Шико, — ще сляза по страничната стълба.

И той отвори вратата на един малък килер.

— Нали знаете как да излезете? — с тревога го попита Бороме.

— Естествено.

Зад килера имаше стая, която излизаше на площадката на страничната стълба.

Шико казваше истината: той знаеше пътя, но стаята се оказа неузнаваема — стените й бяха обкичени с доспехи и оръжия, върху столовете и конзолите — саби, шпаги и пистолети, всички ъгли бяха задръстени с мускети и аркебузи.

Шико се задържа в това помещение: искаше му се всичко добре да обмисли.

„Крият от мен Жак, крият дамата, а самия мен ме изпращат по страничното стълбище. Като добър стратег съм принуден да правя обратното на онова, към което ме принуждават. Така че ще дочакам Жак и ще заема позиция, която да ми даде възможност да зърна тайнствената непозната… Охо! Тук в ъгъла се въргаля прекрасна ризница — еластична, фина, отлично закалена.“

Той повдигна ризницата и взе да й се любува.

„Тъкмо от такава ризница имам нужда — каза си той. — Тя е лека, като да е от платно, и твърде тясна за игумена. Честна дума, направена е сякаш точно за мен. Ще я заема от дон Модест. Ще си я получи обратно, когато се върна.“

Без да губи повече време, Шико сгъна ризницата и я скри под дрехата си.

Той завързваше последната връвчица на куртката си, когато на прага се появи брат Бороме.

— Охо! — прошепна Шико. — Ето те пак тебе! Но малко късничко, приятелче.

Скръстил дългите си ръце отзад на гърба и отметнал глава, Шико си даде вид, че се любува на трофеите.

— Господин Робер Брике иска да си избере подходящо оръжие, предполагам? — попита Бороме.

— Аз ли, скъпи приятелю?… Опазил ме Бог, за какво ми е притрябвало?

— Но вие толкова добре си служите с него!

— Теоретично, любезни братко, само теоретично. Жалък буржоа като моя милост действува ловко само с ръцете и краката. Това, което не му достига и винаги ще му липсва, е войнската доблест. Рапирата в моята ръка проблясва доста красиво, но въоръжете с шпага Жак — и ей Богу, той ще ме принуди да отстъпя оттук чак до Шарантон.

— За вярване ли е? — изненада се Бороме, отчасти убеден от простодушния вид на Шико, който при това започна да се прегърбва, да се криви и хвърля кривогледи погледи по-усърдно от всеки друг път.

— Че и въздухът не ми стига в гърдите — продължи Шико. — Не забелязахте ли как не ме бива в отбраната? Краката ми не са за никъде — в тях е главният ми недостатък.

— Позволете да забележа, господине, че да се пътува с такъв недостатък е още по-трудно, отколкото да се фехтува.

— Значи на вас ви е известно, че ми предстои да пътешествувам? — небрежно забеляза Шико.

— Чух това от Панург — отвърна Бороме, почервенял.

— Странно все пак, но не си спомням да съм говорил за това пред Панург. Но не е толкова важно. Нямам какво да крия. Да, братко мой, заминавам за родните си места, където имам известно имущество.

— Вие оказвате на брат Жак голяма чест, господин Брике.

— С това, че го вземам със себе си ли?

— И с това, че му давате възможност да види краля.

— Или камердинера на негово величество: най-вероятното е брат Жак да види единствено него.

— Изглежда, вие сте постоянен посетител на Лувъра?

— О, да, уважаеми. Аз снабдявам краля и младите придворни с чорапи.

— Краля?

— О, още от времето, когато той бе само херцог д’Анжу. След завръщането си от Полша той си спомни за мен и ме направи придворен доставчик.

— Това трябва да е най-ценното ви познанство, господин Брике.

— Познанството ми с негово величество ли?

— Да.

— Не всички биха се съгласили с вас, братко Бороме.

— Е, да, лигистите например!

— Сега вече всички малко или повече са лигисти.

— Но вие, разбира се, не сте лигист?

— А защо мислите така?

— Ами, след като се познавате лично с краля.

— Хъм, хъм, аз също си имам своята политика — каза Шико.

— Да, но вашата политика не е различна от тази на краля.

— Напразно мислите така. Ние с него много често стигаме до несъгласия.

— Ако е така, защо ви възлага някаква мисия?

— Искате да кажете — поръчение?

— Мисия или поръчение — не е ли все едно? И едното, и другото се нуждаят от доверие.

— За краля е важно едно — да има точно око.

— Точно око ли?

— Да.

— Върху политическите или финансовите въпроси?

— О, не, точно око върху тъканите.

— Какво? — възкликна смаян Бороме.

— Естествено. Сега ще ви обясня в какво е работата.

— Слушам ви.

— Нали знаете, че кралят ходи на поклонение до Шартърската богородица?

— Да, за да измоли Господ да го дари с наследник.

— И даде обет да поднесе на Шартърската богородица такива одежди, каквито има Толедската богородица — както се разправя, най-красивите и разкошни от всички одежди на Пресветата Дева в света.

— Така че вие се отправяте…

— В Толедо, премили братко Бороме, в Толедо, за да огледам тези одежди и да ушия буквално същите.

Бороме, изглежда, се колебаеше — да повярва или не на думите на Шико.

Сериозно погледнато, трябва да признаем, че той не повярва.

— Сам разбирате… — продължаваше Шико, сякаш ни най-малко не се досещаше какво става в главата на брата ковчежник, — сам разбирате, че при такива обстоятелства би ми било много приятно да пътувам в компания на църковни служители. Но времето тече и брат Жак трябва вече да се връща. Впрочем, дали не е по-добре да го изчакам навън от манастирските стени — например край Фобенския кръст?

— Това наистина ще е по-добре — съгласи се Бороме.

— Да се надявам ли, че ще ми го изпратите там?

— Незабавно.

— Благодаря ви, любезни братко Бороме, аз съм във възторг, че можах да се запозная с вас.

Те се поклониха един на друг. Шико се спусна по страничната стълба. Брат Бороме затвори след него вратата и я заключи.

„Всичко е ясно — помисли Шико, — те искат на всяка цена да не видя въпросната дама. Значи ще трябва да я видя.“

За да осъществи това намерение, Шико излезе от манастира „Свети Яков“, като се постара всички да го забележат, и тръгна към Фобенския мост по средата на пътя.

След като стигна до Фобенския мост, той свърна зад ъгъла на някаква ферма и почувствувал, че вече не могат да му попречат никакви цербери на игумена, ако ще да имат, като Бороме, орлови очи, се спусна в канавката, скрита зад жив плет, оттам се върна обратно, незабелязан от никого, и се промъкна в някаква гъста букова горичка, която се намираше точно срещу манастира.

Това място се оказа прекрасно за наблюдение. Той седна или по-точно легна на земята и зачака брат Жак да се върне в манастира, а дамата да излезе от него.