Александър Дюма
Четиридесет и петимата (37)

Глава 5

Третият ден от пътешествието

На кралския пратеник му дойде наум, че убедили се в неуспеха на своите действия, враговете му едва ли ще останат в града. Той реши, че според правилата на военната тактика трябва да изчака със заминаването.

Нещо повече, като чу тропота на заминаващите коне, Шико смело се върна в странноприемницата.

Тук той намери съдържателя, който още не беше дошъл на себе си след изпитания потрес. Негодникът не посмя да му попречи да оседлае в конюшнята коня си, макар и да го гледаше като призрак.

Шико се възползва от това благоприятно за него вцепенение, за да не плати нито за вечерята, нито за нощувката.

След това той отиде да прекара остатъка от нощта в друга странноприемница, сред пияници, които дори не подозираха, че този висок, весел и толкова любезен непознат току-що беше убил двама души и сам едва не бе загубил живота си.

Изгревът го завари вече на път — той пътуваше, обхванат от безпокойство, което нарастваше с всяка изминала минута. Двата опита за убийство, за щастие, бяха неуспешни, но третият би могъл да се окаже гибелен за него.

От време на време той си даваше дума, че щом стигне до Орлеан, ще изпрати куриер до краля и ще поиска конвой. Но тъй като пътят беше празен и очевидно безопасен, Шико помисли, че няма защо да се страхува, още повече, че кралят щеше да загуби доброто си мнение за него, а конвоят щеше да го притеснява по пътя.

След Орлеан обаче опасенията на Шико се удвоиха — до вечерта оставаше още много време, пътят минаваше през храсталаците на гората и се изкачваше нагоре в планината. На нейния сив фон пътешественикът се открояваше като мавър, изрисуван на мишена за всеки, който би пожелал да го улучи с куршум от аркебуза.

Внезапно Шико чу далечен шум, който приличаше на тропота от копита на коне, които препускат в галоп.

Той се обърна — по склона на хълма, който Шико бе изкачил до половината, с всичка сила препускаха конници. Той ги преброи — бяха седем.

Четирима от тях бяха въоръжени с аркебузи.

Залязващото слънце хвърляше върху дулата кървавочервен отблясък.

Конете на преследвачите препускаха много по-бързо от коня на Шико. Пък и Шико не мислеше да се състезава е тях по скорост, тъй като това само би намалило неговата отбранителна способност в случай на нападение.

Той само пусна коня си на зигзаг, за да не даде възможност на ездачите да се прицелят точно.

Наистина, като стигнаха на около петдесет крачки от Шико, те го приветстваха с четири куршума, които прелетяха точно над главата му.

Както вече казахме, Шико очакваше тези изстрели и предварително беше обмислил как да постъпи. Като чу изсвирването на куршумите, той отпусна юздата и се плъзна от коня на земята. От предпазливост той предварително беше извадил шпагата от ножницата и стискаше в лявата си ръка кинжала, наточен като бръснач и заострен като игла.

Радостен вик се чу от групата на конниците, които го сметнаха за убит.

— Казах ли ви! — възкликна приближаващият се в галоп човек с маска. — Вие погубихте цялата работа, защото не изпълнихте точно моите заповеди. Но сега той е сразен.

Претърсете го и ако е още жив — довършете го!

— Слушам, господине — почтително отговори един от конниците.

Двама души с шпаги в ръце се приближиха до Шико.

Те прекрасно разбираха, че противникът им не е убит, понеже се чуваха степания.

Но като видяха, че той не помръдва, по-усърдният от двамата има непредпазливостта да се приближи и моментално, сякаш изхвърлен от пружина, кинжалът се заби в гърлото му до самата дръжка. Едновременно с това шпагата на Шико прободе гърдите на другия конник.

— Предателство! — изпика командирът… — Заредете мускетите, негодникът бил жив!

— Разбира се, че съм жив — каза Шико. — Очите му мятаха мълнии. По-бърз от мисълта, той се хвърли върху командира и насочи шпагата към маската му.

Тук двама войници го хванаха. Той се обърна, с един удар на шпагата си разсече бедрото на единия и се освободи.

— Глупаци! — кресна командирът. — Аркебузите, дявол да ви вземе!

— Но преди да заредят, ще ти разпоря корема, разбойнико — каза Шико, — и ще ти смъкна маската, за да разбера кой си ти!

— Дръжте се, господине, дръжте се, сега ще ви помогна — чу се глас сякаш от небето.

Той принадлежеше на красив млад човек, яхнал прекрасен кон. Конникът държеше два пистолета и викаше на Шико:

— Наведете се! Наведете се, дявол да ви вземе! Но наведете се най-после!

Шико се подчини.

Чу се изстрел и единият от нападателите изпусна шпагата си и падна в краката на Шико.

Конете заподскачаха уплашено и тримата останали не можеха да се качат на седлата. Младежът стреля още веднъж, наглед, без да се цели — и с този втори изстрел довърши още един.

— Двама срещу двама — каза Шико. — Великодушни спасителю, заемете се с вашия, аз ще се заема с моя!

И той се хвърли срещу конника с маската, който трепереше от гняв и страх, но въпреки това майсторски отбиваше ударите.

От своя страна младият човек повали своя противник на земята в го завърза с колана си като овца за клане.

Когато пред Шико остана само един противник, хладнокръвието се върна при него, а заедно с това и чувството му за превъзходство.

Той избута своя противник в крайпътния ров и със сръчен удар заби шпагата си между ребрата му.

Човекът падна.

Шико настъпи шпагата на победения, така че той да не може да я достигне и преряза с кинжала си връзките на маската.

— Господин дьо Майен! — възкликна той. — Дявол да го вземе! Така си и мислех.

Херцогът не отговори — той беше в безсъзнание.

Както винаги, когато му предстоеше да вземе важно решение, Шико се почеса по носа, след това запретна ръкави, измъкна кинжала и се приближи до херцога.

Но тук някой го хвана за ръката и се чу глас:

— По-полека, господине. Повален враг не се убива.

— Млади човече — възрази Шико, — вие ми спасихте живота я аз от все сърце ви благодаря. Но позволете да ви дам един малък урок, така полезен в нашия век на морален упадък. Ако за три дни животът на един смелчага три пъти е бил подложен на опасност, то той, повярвайте ми, има право да направи това, което се готвя да направя аз.

И Шико хвана врага си за врата, за да довърши започнатото.

Но и този път младежът го спря:

— Вие няма да направите това, господине, или поне не докато аз съм тук. Не може безнаказано да се пролива такава кръв.

— Ба! — учудено каза Шико. — Вие познавате този негодник?

— Този негодник е херцог дьо Майен, принц от кралско потекло, равен по кръв на много крале.

— Толкова повече си го заслужава — мрачно каза Шико. — Но кой сте вие?

— Аз съм този, който ви спаси живота — студено отговори младият мъж.

— И този, който преди три дни ми предаде кралското писмо?

— Точно той.

— Значи вие сте слуга на краля, господине?

— Да, имам тази чест — каза младият човек и се поклони.

— И макар да сте на служба при краля, вие сте загрижен за живота на господин дьо Майен? Дявол да го вземе, това не подобава на един добър слуга на краля.

— Мисля, напротив, че постъпвам точно като добър слуга на краля.

— Може би — тъжно каза Шико, — но сега не е време да се философства. Как се казвате?

— Ернотон дьо Карменж, господине.

— Добре, господин Ернотон! Какво ще правим с тази мърша, равна по величие на всички крале на земята? Защото, предупреждавам ви, аз трябва да тръгвам.

— Аз ще се погрижа за господин дьо Майен, господине.

— И за неговия спътник, който ни подслушва?

— Този нещастник не чува нищо, толкова здраво съм го вързал, че сигурно е загубил съзнание.

— Днес вие спасихте живота ми, господин дьо Карменж, но го подлагате на опасност в бъдеще.

— Аз изпълних дълга си, господине, за бъдещето Бог ще се погрижи.

— Да бъде, както искате. Впрочем, на мен самия също не ми е приятно да убивам беззащитен човек, та бил той и моят най-зъл враг. Прощавайте, господине!

Шико тръгна към своя кон, но веднага се върна.

— Тук има седем добри коня. Мисля, че съм спечелил четири от тях. Помогнете ми да избера поне един…

— Вземете моя кон — отговори Ернотон, — по-добър няма да намерите.

— Вие сте много щедър, оставете го за себе си.

— Не, аз не трябва да пътувам толкова бързо като вас.

Шико не чака да го молят повече, скочи на коня на Ернотон и изчезна.