Александър Дюма
Четиридесет и петимата (52)

Глава 20

За почудата, изпитана от Шико, когато той се убеди колко добре го познават в Нерак

Приел твърдо решението да напусне незабелязано двора на краля на Навара, Шико се зае да стяга багажа си.

Помъчи се да вземе колкото може по-малко багаж, следвайки правилото — колкото по-малко тежиш, толкова по-бързо вървиш.

Най-тежкият предмет в багажа му, разбира се, беше шпагата.

„Да помисля колко време ще ми трябва — говореше на себе си Шико, завързвайки багажа, — за да дам на краля сведения за това, което видях и от което се опасявам… Два дни ще са ми нужни да стигна до някой град, откъдето опитният губернатор ще може да изпрати куриери, които биха препускали, колкото им позволяват силите. Да речем, че този град ще бъде Каор, справедливо оценен толкова високо от краля на Навара. Там ще си почина, тъй като човешката издръжливост има граници. Не си въобразявай, приятелю Шико, че си изпълнил мисията си, не, глупако, работата е свършена наполовина, но и това още не се знае!“

След тези думи Шико изгаси светлината и съвсем тихо отвори вратата. Едва успял да направи няколко крачки, той се натъкна на някакъв човек. Беше пажът, полегнал на рогозка зад вратата.

— Добър вечер, господин Шико, добър вечер! — каза юношата.

Шико позна д’Обияк.

— Добър вечер, господин д’Обияк — отговори той. — Пусни ме да мина, искам да се поразходя.

— Така ли? Но разходките нощно време в замъка не са разрешени, господин Шико.

— Защо така, господин д’Обияк?

— Защото кралят се опасява от крадци, а кралицата от поклонници. През нощта се разхождат само крадци и влюбени.

— Повярвайте ми, господин д’Обияк, — каза Шико с най-любезна усмивка, — аз не съм крадец и не съм влюбен. Посланик съм, а освен това много ме измори беседата на латински с кралицата и вечерята с краля. Пуснете ме, приятелю, много ми се ще да се разходя.

— В града ли, господин Шико?

— Не, в парка.

— Наистина не може, господин Шико. Това е забранено още по-строго.

— Приятелче — каза Шико, — ще ми се да ви похваля: за възрастта си сте твърде бдителен.

Започна да търси нещо по джобовете си.

Пажът не го изпускаше от очи.

— Я си спомнете, мили приятелю — каза Шико, — обзалагам се, че ще ви дойде наум за някоя красавица. Ще ви помоля да й накупите повече ленти и да й направите серенада с цигулки. — И Шико мушна на пажа десет пистола.

— Веднага си личи, господин Шико, че сте свикнали да живеете във френския двор — каза пажът. — Толкова сте внимателен, че нищо не може да ви се откаже. Добре, вървете, но, моля ви, не шумете.

Шико като сянка изскочи в коридора, от коридора на стълбите. Но, когато се приближи до пруста, видя офицер от дворцовата стража, който спеше на стола, преграждайки вратата. Да излезе от двореца не можеше и да се мисли.

— Ама че негодник излезе пажът! — прошепна Шико. — Знаел е всичко, но не ми каза ни дума. — Шико се огледа няма ли някакъв изход, откъдето би могъл да се измъкне навън.

Накрая забеляза това, което търсеше. Беше един от онези сводести прозорци, наречени импости. Беше отворен или за да влиза чист въздух, или пък защото кралят не се беше погрижил да бъде поставено стъкло.

Но импостът беше прекалено тесен. Затова, когато Шико мушна главата си и едното рамо, той увисна между небето и земята, без да има възможност да мине нито напред, нито назад. Положението се усложняваше още и от това, че дръжката на шпагата никак не можеше да мине. Шико събра всичките си сили, прояви цялата си ловкост и накрая извади сабята от ножницата. Шпагата падна зад прозореца, звънна на каменните плочи, извивайки се като змиорка. Шико се промъкна през прозореца и последва шпагата; за да отслаби силата на удара, той падна на длани.

Щом се изправи, Шико се намери лице в лице с един войник.

— Боже мой, не се ли ударихте, господин Шико? — попита той.

Трогнат от вниманието на този човек, Шико отвърна:

— Не, приятелю, никак.

— Какво щастие — каза войникът. — Обзалагам се, никой не би се отървал от подобно нещо, без да си разбие черепа, господин Шико.

— Но откъде знаеш името ми, дявол да го вземе? — учуди се Шико.

— Днес ви видях в двореца и даже попитах: „Кой е този велможа, който разговаря с краля?“ Отговориха ми: „Това е господин Шико.“

— Много любезно от твоя страна — каза Шико, — но аз много бързам, приятелю, и ако ми позволиш…

— Но през нощта е забранено да се излиза от двореца.

— Сам виждаш, че излязох.

— Но ще се върнете обратно, господин Шико.

— А, не!

— Ако бях офицер, а не войник, бих ви попитал защо излизате по такъв начин, но това не е моя работа. Моята работа е да ви върна обратно. Затова се връщайте, господин Шико, моля ви.

Войникът произнесе тази молба така изразително, че Шико бе трогнат. След като потърси в джоба си, той извади десет пистола.

— Ти, приятелю, сигурно разбираш, че след като дрехата ми пострада от това, че се промуших през прозорчето, сега ще пострада повече, ако трябва да се промъкна пак обратно. Затова ме пусни и ми дай възможност да отида при шивача. — И му пъхна в ръцете десетте пистола.

— В такъв случай минавайте по-бързо, господин Шико. — И войникът сложи парите в джоба си.

Шико излезе на улицата и като се огледа, намери нужната посока.

Нощта беше лунна и безоблачна и не спомагаше много за бягството му. Шико съжали за мъглите на Франция, поради които хората в Париж не се различаваха на четири крачки разстояние на улицата. И като капак на всичко подкованите му ботуши звънтяха по паважа като конски подкови.

Злополучният посланик не успя да стигне до ъгъла и не щеш ли, се натъкна на патрул.

— Добър вечер, господин Шико — каза командирът на патрула, отдавайки чест с шпагата си. — Ще разрешите ли да ви придружим до двореца? Имате такъв вид, като че ли сте се заблудили.

— Изглежда, че тук всички ме познават — продума Шико. — Колко странно, дявол го взел.

След това той каза високо с най-непринуден тон:

— Лъжете се, господине, аз не отивам в двореца.

— Напразно, господин Шико — внушително отбеляза офицерът.

— А, защо, господине?

— Защото един много строг указ забранява на жителите на Нерак да излизат през нощта без специално разрешение и без фенер.

— Извинете, господине — каза Шико, — но този указ не се отнася до мен: аз не съм жител на Нерак.

— Да, но сега се намирате в Нерак… Жител — означава не гражданин на някой град, а човек, който живее в него. Вие няма да отречете, че живеете в Нерак, щом ви срещам по улиците на Нерак.

— Господине, разсъждавате логично. Но аз бързам за съжаление. Направете малко нарушение на правилата и ме пуснете да продължа.

— Но вие ще се заблудите, господин Шико! Без придружител няма да минете. Нека трима от моите хора ви придружат до двореца.

— Но аз казах, че изобщо не отивам в двореца.

— Тогава къде отивате?

— Нощно време страдам от безсъние и се разхождам. Нерак е очарователен град, изпълнен с всякакви възможности. Искам да го разгледам и опозная.

— Ще ви придружат където желаете, господин Шико… Хей, момчета, кой ще тръгне с господина?

— Умолявам ви, господине, не ме лишавайте от цялата прелест на разходката: обичам да се разхождам сам.

— Възможно е да ви убият крадци.

— Имам шпага.

— Да, вярно, не забелязах. Тогава ще бъдете задържан от пристава, защото сте въоръжен.

Шико дръпна офицера настрана.

— Чуйте ме, господине — каза той, — вие сте млад и привлекателен и знаете що е любов.

— Разбира се, господин Шико, разбира се.

— Ето що, изгарям от любов и бързам на среща.

— Поздравявам ви, господин Шико.

— Значи ще ме пуснете?

— Добре, минавайте.

— Но сам, нали? Разбирате, че не мога да компрометирам дамата…

— Разбира се!… Продължавайте, господин Шико, продължавайте.

— Вие сте изключително любезен, господин офицер. Но откъде ме познавате?

— Видях ви в двореца, в компанията на краля.

„Това е то малкият град! — помисли Шико. — Ако толкова добре ме познаваха и в Париж, кожата ми отдавна щеше да е надупчена!“

И Шико весело продължи.

Но не беше успял да направи и сто крачки и се натъкна на нощната стража.

— Не можете да продължите! — се раздаде гръмкият глас на началника.

— Но, господине — възрази Шико, — аз бих желал…

— Как, господин Шико, вие ли сте? Но защо се разхождате в града, и то в такава студена нощ? — попита началникът.

„Ама това е някакъв сговор“ — крайно разтревожен помисли кралският посланик.

Той се поклони и понечи да продължи пътя си.

— Вие сте се объркали, скъпи, вървите към градските порти — каза съдията.

— Точно те ми трябват.

— Тогава съм длъжен да ви задържа.

— Елате по-близо, господине, за да не чуят войниците ви какво искам да ви кажа.

Началникът приближи.

— Слушам ви — каза тоя.

— Кралят ме изпрати с поръчение при лейтенанта, командващ поста на Ажанската порта.

— Така ли? — с почуда попита началникът.

— Това не би трябвало да ви учудва, след като ме познавате.

— Аз ви познавам, тъй като ви видях в двореца да говорите с краля.

Шико тропна с крак и започна да се ядосва.

— В такъв случай би трябвало да се убедите какво доверие ми има негово величество.

— Разбира се, разбира се, продължете, изпълнявайте поръчението на негово величество, не ви задържам повече.

„Забавно — помисли Шико, — по пътя се сблъсквам с различни препятствия, но успявам да ги преодолея. Дяволска работа! Ето и портата, сигурно е Ажанската: след пет минути ще бъда извън града.“

Той се приближи към портата, край която се разхождаше часовой с мускет на рамо.

— Приятелю, заповядайте да ми отворят вратата.

— Аз не мога да заповядвам, господин Шико — извънредно любезно му отговори часовоят, — аз съм прост войник.

— И ти ли ме познаваш! — извика Шико.

— Имам честта, господин Шико: днес бях дежурен в двореца и видях, че говорите с краля.

— Виж какво, приятелю, кралят ме изпраща с много срочна задача в Ажан. Пусни ме да мина, може и през тайния вход.

— С най-голямо удоволствие, господин Шико, но нямам ключове. Те са в дежурния офицер.

Войникът дръпна звънеца и разбуди офицера, който беше заспал в караулното.

— Какво се е случило? — попита той през прозорчето.

— Господин лейтенант, този господин желае да бъде пуснат извън града.

— Ах, господин Шико — извика офицерът, — простете, че ви караме да чакате! Сега идвам, ще бъда на вашите услуги.

„Тук май няма човек, който да не ме познава! — помисли разярен Шико. — Този Нерак е стъклен фенер и в него аз съм свещ!“

На вратата на караулното се появи офицерът.

— Извинете, господин Шико, бях заспал.

— Но моля ви, господине — възрази Шико, — нали за това е нощта! Бъдете така добър, заповядайте да ми отворят вратата. Кралят… Впрочем, на вас също ви е известно, че кралят ме познава?

— Днес ви видях в двореца, как говорите с негово величество.

— Та значи кралят ми заповяда да замина за Ажан. А тази порта е Ажанската, нали?

— Да, господин Шико.

— Заповядайте да ми я отворят, моля ви.

— Слушам, господин Шико!… Атенас, Атенас, отворете портата на господин Шико, по-живо!

Шико въздъхна като плувец, който излиза от водата.

Вратите заскърцаха — това бяха вратите на Едем за бедния Шико, предвкусващ блажената свобода зад тях.

Той приятелски се сбогува с офицера и се насочи към портата.

— Ама че съм без мозък! — викна изведнъж офицерът, догони Шико и го хвана за ръкава. — Забравих, скъпи господни Шико, да ви поискам пропуска.

— Какъв пропуск?

— Вие сте военен, господин Шико, и добре знаете какво е това пропуск, нали така? Разбирате, че от град като Нерак не се излиза без пропуск.

— А от кого трябва да бъде подписан?

— От самия крал. Ако ви е изпратил кралят, сигурно не е забравил да ви даде пропуск.

— Значи се съмнявате, че ме е изпратил самият крал? — попита Шико. Гневът будеше в него недобри мисли — да намушка офицера и пазача и да избяга през отворената вече порта, без да го е грижа, че след него ще изпратят поне стотина куршума.

— Аз в нищо не се съмнявам, господин Шико, но след като кралят ви изпраща с поръчение…

— Лично той, господине!

— Следователно аз ще трябва да покажа пропуска на господин губернатора.

— А кой е губернатор? — попита Шико.

— Господин дьо Морне, който не обича да се шегува, господин Шико. Ако аз не изпълня дадената ми заповед, той просто ще заповяда да ме разстрелят.

Шико тъкмо беше започнал да поглажда дръжката на сабята си с недобра усмивка, но като се обърна, забеляза, че край вратата беше спрял отряд и без съмнение се намираше тук, за да му попречи да изчезне, даже в случай, че убие офицера, часовоя и пазача.

Той тръгна по същия път обратно, но с това мъките му не свършиха.

Първо срещна началника, който му каза:

— Охо, господин Шико, вие вече изпълнихте кралското поръчение? Чудеса!

По-нататък, зад ъгъла, го хвана за ръката офицерът с думите:

— Добър вечер, господин Шико! Как е дамата, за която ми говорихте?… Доволен ли сте от Нерак?

И накрая, часовоят, който стоеше на същото място до стената на двореца, му пусна последния заряд:

— Кълна се в Бога, господин Шико, шивачът лошо ви е закърпил дрехата: вие, прости ме Господи, сега сте още по-окъсан, отколкото преди малко.

Шико този път не пожела да мине през прозорчето. Той седна край вратата и си даде вид, че спи. Но случайно или пък в резултат на милосърдие вратата се открехна и Шико се върна в двореца.

Смутеният му вид трогна пажа, който все още беше на поста си.

— Скъпи господин Шико — каза той, — искате ли да ви кажа в какво се състои тайната?

— Кажи ми, змийче такова, кажи — прошепна Шико.

— Кралят така ви обикна, че не пожела да се раздели с вас.

— И ти, разбойнико, знаеше това и не ме предупреди?

— О, господин Шико, нима можех? Това е държавна тайна!

— Но аз ти платих, негоднико!

— Сигурно тайната е струвала повече от десет пистола, ще се съгласите, скъпи господин Шико, нали?

Шико влезе в стаята си и заспа, изпълнен със злоба.