Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- — Добавяне
Глава 26
Двама дьо Гиз
Същата вечер, докато Шико крачеше към Навара, ние отново се срещаме с бързоокия младеж, който попадна в Париж с коня на Карменж и, както вече знаем, се оказа не кой да е, а прекрасната дама, дошла за изповед при дон Модест Горанфло.
Този път тя ни най-малко не се опитваше да скрие коя е всъщност, или пък да се преоблича като мъж.
С изящна премяна, с висока дантелена яка и цяло съзвездие от скъпоценни камъни в прическата си според модата на времето, госпожа дьо Монпансьо нетърпеливо чакаше някого, застанала до прозореца в голямата зала на двореца Гиз. Здрачът се сгъстяваше и херцогинята различаваше с мъка парадната врата.
Най-сетне се дочу конски тропот и след десетина минути вратарят с тайнствено шепнещ глас доложи за пристигането на монсеньор херцог Майен.
Госпожа Монпансьо се устреми да посрещне брат си толкова бързо, че забрави да стъпва с десния крак на върха на пръстите, за да скрие по този начин лекото си накуцване.
— Какво ще рече това, братко? — попита го тя. — Вие сте сам?
— Да, сестричке — отвърна херцогът и целуна ръката на херцогинята, преди да седне.
— Къде е Анри? Нима не знаете, че всички го очакваме?
— Анри, сестричке, няма засега никаква работа в Париж. Затова пък има какво да върши в градовете на Фландрия и Пикардия. Налага се да действуваме търпеливо и тайно; защо да зарязва всичко и да идва в Париж, където всичко вече е подготвено?
— Да, но всичко ще се осуети, ако не побързате.
— Хайде де!
— А аз ви казвам, че парижките буржоа искат да видят своя Анри дьо Гиз, чакат го, мечтаят за него.
— Ще дойде времето, когато ще го видят. Нима Менвил нищо не им е обяснил?
— Обясни им. Но вие знаете, че той не се ползува с вашето влияние.
— Хайде, сестричке, да минем към най-неотложното. Как е Салсед?
— Умря.
— Не проговори ли?
— Не произнесе нито дума.
— Слава Богу. А как стоят нещата с въоръжението?
— Всичко е готово.
— А Париж?
— Разделен е на шестнадесет окръга.
— Има ли във всеки окръг назначен от нас началник?
— Да.
— Остава да чакаме спокойно, слава Богу! Точно това ще кажа на нашите славни буржоа.
— Нищо не ще искат да чуят.
— Стига вече!
— Казвам ви го, като че ли ги е хванал бяс.
— Мила сестричке, самата вие нямате търпение, затова приписвате и на другите излишна прибързаност.
— Упреквате ли ме?
— Пази Боже! Но трябва да слушаме брат си Анри. Той не иска прибързани действия.
— Какво да правим тогава? — попита нетърпеливо херцогинята.
— Какво ви кара да бързате?
— Ами че всичко, ако щете.
— С какво да започнем, според вас?
— Преди всичко да заловим краля.
— Това е някаква натрапчива ваша идея. Не казвам, че е лоша. Но едно е да я замислиш, друго — да я изпълниш. Спомнете си колко пъти са се проваляли нашите опити.
— Времената са вече други. Сега няма кой да защитава краля.
— Да, освен швейцарците, шотландците и френските гвардейци.
— Чуйте ме, братко, той постоянно се движи, съпровождан всичко на всичко от двама слуги.
— Нито веднъж не съм видял това.
— Ще го видите, ако останете в Париж поне три дни.
— Ново нещо ли сте замислили пак?
— Нов план.
— Бъдете така добра да ми го изложите.
— О, това е чисто женска хитрост и вие само ще й се присмеете.
— Пазил ме Бог, ако посмея да уязвя вашето авторско самолюбие. Разказвайте.
— Ами, накъсо казано…
В този момент един слуга подигна тежката завеса:
— Ще благоволи ли ваша светлост да приеме господин дьо Менвил?
— Моя съучастник? — откликна се херцогинята. — Пуснете го.
Господин дьо Менвил влезе и целуна ръката на херцог Майен.
— Една дума само, монсеньор. Идвам от Лувъра.
— И? — възкликнаха в един глас Майен и херцогинята.
— Предполага се, че монсеньор е в Париж.
— Кой? Как така?
— Разговарях с началника на поста в Сен-Жермен л’Оксероа. Покрай нас минаха двама гасконци.
— Познавате ли ги?
— Не. Те бяха с нови униформи, излезли като от кутия. „По дяволите — каза единият, — изглеждате великолепно. Но вчерашната ви ризница би ви послужила по-добре.“ „Оставете това, колкото и остра да е шпагата на господин дьо Майен — отвърна другият, — слагам бас, че няма да пробие нито този мундир, нито вчерашната ми ризница.“ И гасконецът започна да се хвали, а аз разбрах от думите му, че очакват вашето идване.
— При кого са на служба тези гасконци?
— Нямам представа.
— Само това ли чухте?
— Не. Говореха на доста висок глас. Минувачите също чуха, че споменават вашето име. Някои се спряха, започнаха да задават въпроса — дали било вярно, че сте пристигнали. Гасконците се канеха да отговорят, но точно тогава при тях се спря някакъв човек. Или силно се заблуждавам, монсеньор, или това наистина бе Лоаняк.
— По-нататък?
— Той им прошепна няколко думи и гасконците покорно го последваха.
— Така че…
— Нищо повече не можах да узная. Но предполагам, че трябва да бъдете предпазлив.
— Не ги ли проследихте?
— Само отдалече: страхувах се да не познаят в мен благородника от свитата на ваша милост. Те тръгнаха към Лувъра и кривнаха зад мебелния склад. Но минувачите току повтаряха: „Майен, Майен…“
— Съществува един прост начин да се предотврати опасността — каза херцогът.
— Какъв е той?
— Да се представя тази вечер на краля.
— На краля?
— Естествено. След като съм пристигнал в Париж, съм задължен да му съобщя как стоят нещата във верните му пикардийски градове. Имате ли някакви възражения?
— Хитър подход — съгласи се Менвил.
— Рисковано е — възрази херцогинята.
— Но е необходимо, сестро, след като вече е известно, че съм в Париж. Освен това Анри смята, че съм длъжен да се явя още с пътното си облекло в Лувъра и да предам на краля поклон от името на цялото ни семейство. След като изпълня този си дълг, ще бъда вече свободен и ще мога да приемам когото си искам.
— Членовете на комитета например. Те ви чакат.
— Ще ги приема в двореца Сен-Дени, след като се върна от Лувъра — каза Майен. — И така, Менвил, нека ми дадат същия кон, който още е прашен от пътя. Вие ще дойдете с мен в Лувъра… А вие, сестричке, останете да чакате нашето завръщане.
— Тук ли, братко?
— Не, в двореца Сен-Дени, където са слугите ми и покъщнината. Редно е да нощувам там. Ще дойдем след около два часа.