Александър Дюма
Четиридесет и петимата (7)

Глава 7

За това, как „Мечът на гордия рицар“ се наложи над „Розовият храст на любовта“

Докато траеше разговорът, който току-що разказахме, нощта се спусна и обгърна града.

Салсед умря и зрителите започнаха да се разотиват. Вече рядко се срещаха хора по улиците.

Близо до портата Бюси една розова сграда, изрисувана с бяла и синя боя, постепенно се изпълваше с шум. Домът се наричаше „Мечът на гордия рицар“ и представляваше огромна странноприемница, построена наскоро с амбицията да угоди на всички вкусове.

На табелата й беше изобразена битка между някакъв архангел или светия с дракон, изригващ пламъци и дим. Художникът, вдъхновен от героични и благочестиви помисли, беше сложил в ръката на въоръжения до зъби рицар грамаден кръст вместо меч, с който той разсичаше нещастния дракон на две кървави половини.

На заден план на табелата имаше много зрители, наблюдаващи боя, а слезлите от небето ангели украсяваха шлема на гордия рицар с лаврови и палмови клонки.

На преден план художникът, желаещ да докаже, че го бива във всички жанрове, беше изобразил тикви, грозде, майски бръмбари, гущери, охлювче върху една роза и дори два заека — бял и сив, които си миеха носовете — вероятно от радост заради славната победа на гордия рицар над дракона или иначе казано — над самия дявол.

А сега трябва да признаем нещо, колкото и неприятно да е то. Разкошната табела на кръчмата въобще не беше белег за нейното процъфтяване. Напротив — поради причини, на които ще се спрем, и които, надявам се, читателите ще разберат, „Мечът на гордия рицар“ беше празен почти винаги.

Между другото, както биха казали в наши дни, заведението беше просторно и комфортно. На ъглите на сградата гордо се възвисяваха четири кулички, във всяка от които имаше по една осмоъгълна стая. Това придаваше кокетен и малко тайнствен вид на дома, който би трябвало да се хареса на мъжете и особено на жените. И в това беше бедата.

Не можеш да угодиш на всички.

Ала стопанката на „Мечът на гордия рицар“ не мислеше така. Тя придума съпруга си, господин Фурнишон, да зарежат банята на улица Сент-Оноре и да се захванат с шишове и бъчви в името на доброто на влюбените двойки от кръстовището Бюси и съседните парижки квартали. За нещастие странноприемницата беше близо до Пре-о-Клер и „Мечът на гордия рицар“ бе често посещаван от дуелиращи се. Другите двойки, не толкова войнствени, бягаха от кръчмата като от чума, подплашени от дрънченето на оръжия — влюбените са кротки хора, които не обичат да им се пречи. Затова в куличките, създадени за тайни срещи, често нощуваха войници и купидоните, нарисувани от художника, създал табелата над входа, бяха разкрасени от гостите с мустаци и други повече или по-малко неприлични атрибути.

Не напразно госпожа Фурнишон вярваше, че табелата беше донесла нещастие на заведението им. Ако на входа бяха изобразени не гордият рицар и отблъскващият дракон, а розов храст със сърца вместо цветове, всички нежни души щяха да намерят тихо пристанище в нейната странноприемница.

Господин Фурнишон в отговор на упреците на жена си само свиваше рамене, заявявайки, че той като бивш пехотинец е длъжен да търси клиентите си сред военните.

Така семейството живееше в разногласия, докато едно непредвидено обстоятелство промени нещата и даде на господин Фурнишон повод за тържествуване.

Месец преди екзекуцията на Салсед госпожа Фурнишон и нейният съпруг стояха замислени в различни кулички — странноприемницата беше празна и в момента те нямаха никаква работа.

И така, съпрузите гледаха тъжно към полето, по което към Нелската кула вървяха войници, приключили бойните си учения. Докато ги наблюдаваха и се ядосваха на деспотичния им началник, който не им разреши да се отбият и пийнат по нещо, съпрузите забелязаха, че капитанът препусна на коня си, съпроводен само от ординареца си, и се насочи към портата Бюси.

Скоро офицерът, който беше с шапка с пера и шпага в позлатена ножница, беше пред странноприемницата и щеше да я отмине, без да я погледне дори. Но господин Фурнишон, чието сърце се свиваше от мъка, че този ден никой няма да се отбие при тях, се показа от куличката и каза:

— Погледни, жено, какъв чудесен кон!

На което госпожа Фурнишон като опитна стопанка, отговори находчиво:

— Ама и конника си го бива!

Капитанът, явно небезразличен към похвалите, независимо от кого са, погледна нагоре. Видя стопанина, стопанката, заведението им, поспря коня си и извика ординареца. После, все още на коня, той огледа много внимателно странноприемницата и съседните сгради.

Фурнишон буквално се изтъркаля по стълбището и вече беше застанал на вратата, мачкайки в ръце шапката си.

След като поразмисли, капитанът скочи от коня.

— Заведението празно ли е? — попита той.

— Сега да, господине — отвърна стопанинът, страдайки от това унизително признание.

И вече се канеше да добави, че това се случва рядко, ала госпожа Фурнишон, по-проницателна от мъжа си, го изпревари и каза от прозореца:

— Господине, при нас ще ви бъде много приятно, ако търсите уединение.

Щом чу любезния отговор, конникът повдигна глава и видя едно доста приятно лице.

— Да, точно това търся, стопанке — отговори той.

Госпожа Фурнишон се понесе веднага към посетителя, като си мислеше: Май този път „Розовият храст на любовта“ ще натрие носа на „Мечът на гордия рицар“.

Капитанът беше тридесет-тридесет и петгодишен, висок, добре сложен, с фини черти на лицето. Той хвърли поводите на великолепния си, нетърпеливо риещ с копита, кон в ръцете на спътника си.

— Почакай ме тук! — заповяда той.

Влизайки в голямата зала на странноприемницата, капитанът се спря и се огледа с доволен вид.

— Толкова голяма зала и нито един посетител — каза той. — Отлично!

Господин Фурнишон го гледаше с учудване, а госпожа Фурнишон се усмихваше разбиращо.

— Нима заведението ви отблъсква с нещо гостите? — попита капитанът.

— Слава Богу не, господине! — отговори госпожа Фурнишон. — Но в квартала все още няма много хора, а пък и ние сме придирчиви към клиентите си.

— Превъзходно! — каза капитанът.

— Например — допълни тя и намигна — за един клиент като вас, ваша милост, ние с охота бихме върнали цяла дузина други.

— Много сте любезна, прелестна стопанке, благодаря ви.

— Не би ли желал господинът да опита нашето вино? — попита Фурнишон с най-приятния си глас.

— Не би ли огледал господинът стаите? — попита госпожа Фурнишон, колкото може по-ласкаво.

— Хайде да направим и едното, и другото — отговори капитанът.

Фурнишон слезе в избата, а съпругата му, посочвайки стълбището на госта, тръгна първа по него. Тя кокетно повдигаше полата си и при всяка нейна стъпка изящните й пантофки поскърцваха.

— Колко души можете да настаните? — попита капитанът, когато се качиха на втория етаж.

— Тридесет.

— Недостатъчно е, прелестна стопанке — отбеляза ток.

— Но защо, господине?

— Имах нещо наум, но явно няма смисъл да говорим за това.

— Ах, господине, в цял Париж няма да намерите нищо по-добро от „Розовият храст на любовта“.

— „Розовият храст на любовта“ ли?

— Искам да кажа „Мечът на гордия рицар“… Освен Лувъра.

Посетителят я погледна някак странно.

— Права сте — каза той — освен Лувъра… И промърмори: „А защо не? Би било и по-удобно, и по-евтино.“ — Та казвате, добра ми стопанке — продължи той, — че можете да настаните за нощувка тридесет души.

— Да, господине.

— А денем до колко души можете да приемете?

— О, денем — до, четиридесет, дори четиридесет и пет.

— Четиридесет и пет… Точно толкова ми трябва!

— Наистина ли? О, господине, ще видите, че всичко ще бъде наред!

— Оживено ли е край дома ви? Съседите любопитни ли са?

— О, за Бога, не. Съседът ни е почтен буржоа и не се бърка в работите на другите, а съседката ни е малко саможива. Тук е от три седмици, а още не сме я видели. Всички останали са дребни хорица.

— Това ме устройва.

— Радвам се — отвърна госпожа Фурнишон.

— Добре, точно след месец — продължи капитанът, — запомнете добре, госпожо — точно след месец…

— Значи на двадесет и шести октомври?

— Точно така, на двадесет и шести октомври искам да наема вашата странноприемница.

— Цялата?

— Цялата. Искам да направя изненада на моите земляци — те всички са офицери, или по-точно — военни, които се канят да търсят щастието си в Париж. Ще им бъде съобщено да отседнат у вас.

— Но нали смятахте да ги изненадате? — попита госпожа Фурнишон.

— Само да си позволите да любопитствате или нахалствате! — възкликна раздразнен капитанът.

— Не, господине, не — бързо отговори изплашената госпожа Фурнишон.

Мъжът й чуваше всичко. При думите „офицери“, или по-точно — „военни“, сърцето му заби радостно. Той отиде веднага при госта.

— Господине — извика Фурнишон, — вие ще сте стопанинът тук и никой няма да посмее да ви подпитва! Вашите приятели ще бъдат добре дошли.

— Не казах приятели, любезни — високомерно отбеляза капитанът, — казах земляци.

— О, да, ваша милост, сгреших.

Раздразнена, госпожа Фурнишон се отстрани. Розовият й храст се беше превърнал в куп алебарди.

— Ще им приготвите вечеря.

— Да, господине.

— Ако не намеря друго място, ще ги настаните и за нощувка.

— Непременно.

— С две думи — ще бъдете изцяло на тяхно разположение… и никакви въпроси.

— Всичко ще бъде, както желаете.

— Ето тридесет ливри предплата.

— Всичко е наред, монсеньор. Ще подготвим кралски прием за вашите земляци. И ако искате да сте сигурен, опитайте виното ми…

— Благодаря, не пия.

Междувременно господин Фурнишон се сети нещо.

— Монсеньор — каза той, — монсеньор, а как ще разпозная господата?

— Прав сте, по дяволите! Съвсем бях забравил. Дайте ми восък, хартия и свещ.

Госпожа Фурнишон донесе веднага всичко. Капитанът притисна към восъка скъпоценния камък на пръстена, който носеше на лявата си ръка.

— Ето — каза той, — виждате ли това изображение?

— Каква красавица!

— Това е Клеопатра. Всеки от моите земляци ще ви представи точно такъв отпечатък, а вие ще му предложите вашето гостоприемство. Разбрахте ли?

— За колко време?

— Сега не знам. Ще получите нужните указания.

— Ще чакаме.

Прекрасният капитан се спусна по стълбата, скочи на седлото и пришпори коня в галоп.

Съпрузите Фурнишон прибраха тридесетте ливри, получени за най-голяма радост на стопанина, който повтаряше непрекъснато:

— Военни! Виждаш ли, табелата се оказа подходяща — ще забогатеем от меча.

И предвкусвайки идването на 26 октомври, той започна да лъска съдовете до блясък.