Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 28

Разобличаването

Д’Епернон пресече своята приемна и се обърна към един от дежурните благородници.

— Как е вашето име, господине? — попита той едного, чието лице му бе непознато.

— Пертинакс дьо Монкрабо, монсеньор — отвърна благородникът.

— Та ето какво, господин дьо Монкрабо, застанете пред вратата ми и не пускайте никого.

— Слушам, ваша светлост.

— Никого, разбирате ли?

— Тъй вярно!

И господин Пертинакс, облечен разкошно — с оранжеви чорапи и син атлазен мундир — скръсти ръце на гърдите и се обтегна на стената до тежката завеса.

Никола Пулен влезе след херцога в кабинета му. Той видя как вратата се отвори, как се затвори, как бе дръпната завесата, и затрепера от глава до пети.

— Да чуем сега за какъв заговор става дума — сухо произнесе херцогът. — Но, кълна се в Бога, ако това се окаже шега, мислете му!

— Става дума за едно ужасно злодейство, ваша светлост — каза Никола Пулен.

— Какво пък сега злодейство?

— Ваша светлост…

— Искат да ме убият, това ли е? — прекъсна го д’Епернон и се изправи като спартанец.

— Става дума за краля, монсеньор. Канят се да го похитят.

— Пак ли старите приказки за похищение? — пренебрежително каза д’Епернон. — Кога възнамеряват да похитят негово величество?

— При първия случай, когато негово величество тръгне за Венсен.

— А как ще го похитят?

— Като убият двамата съпровождащи го слуги.

— Кой ще извърши това?

— Госпожа дьо Монпансьо.

Д’Епернон се разсмя.

— Бедната херцогиня — каза той, — какво ли не й приписват само!

— Много по-малко от това, което тя възнамерява да направи.

— И тя се занимава с тава в Соасон?

— Госпожа херцогинята е в Париж.

— Видели ли сте я?

— Имах честта да говоря с нея.

— Честта ли?

— Исках да кажа нещастието, ваша светлост!

— Но, драги мой, как ще може херцогинята да похити краля?

— С помощта на своите съзаклятници, естествено.

— А откъде ще ръководи похищението?

— От един прозорец на манастира „Свети Яков“, който, както знаете, се намира на пътя за Венсен.

— Що за щуротии ми разправяте?

— Казвам ви самата истина, монсеньор. Взети са всички мерки носилката да спре, когато се изравни с манастира.

— А кой е взел тези мерки?

— Уви!

— Говорете де, дявол да го вземе!

— Аз, монсеньор.

— Вие? — зяпна го д’Епернон.

Пулен въздъхна.

— Сам участвувате в заговора и сам идвате да го издадете? — продължи д’Епернон.

— Монсеньор — каза Пулен, — един честен слуга на краля трябва да е готов на всичко заради него.

— Което е право, право си е; но вие рискувате да попаднете на бесилката.

— Предпочитам смъртта пред унижението или гибелта на краля — ето защо трябваше да ви потърся.

— Тези чувства са твърде благородни, но едва ли са предизвикани току-тъй.

— Мислех, монсеньор, че сте приятел на краля, че няма да ме издадете и ще доведете до благополучен край направеното от мен разобличаване.

Херцогът дълго се вглежда в Пулен, за да изучи внимателно бледото му лице.

— Зад това се крие нещо… — каза той. — Колкото и решителна да е херцогинята, не би се осмелила да се нагърби сама с тази работа.

— Тя очаква брат си — отвърна Никола Пулен.

— Анри! — възкликна ужасен д’Епернон, сякаш видял приближаването на лъв.

— Не, не Анри, монсеньор, става дума само за херцог Майен.

— А!… — облекчено въздъхна д’Епернон. — Но все едно: трябва да провалим тези прекрасни замисли.

— То се знае, монсеньор — съгласи се Пулен, — затова и бързах да се явя тук.

— Ако говорите истината, господине, ще бъдете възнаграден.

— Защо да ви лъжа, монсеньор? Какъв смисъл има? След като ям хляба на негово величество, не съм ли задължен да му служа вярно? Предупреждавам ви: ако не ми повярвате, ще стигна до самия крал, готов съм да умра, но да докажа правотата си.

— Не, по дяволите, при краля няма да ходите, чувате ли ме, метр Никола? Ще имате работа само с мен.

— Добре, монсеньор. Казах това само защото видях, че като че ли се колебаете.

— Не, не се колебая. Като начало ще получите хиляда екю.

— Аз имам семейство, монсеньор.

— Е, нали затова ви предлагам хиляда екю?

— Ако в Лотарингия научат какво съм направил, всяка моя дума ще ми струва една пинта кръв.

— По дяволите вашите обяснения! И така, хилядата екю са ваши.

— Благодаря ви, монсеньор.

Като видя, че херцогът отиде до сандъка и бръкна в него с ръка, Пулен застана зад гърба му.

Но херцогът се задоволи с това да извади от сандъка една книжка, в която записа с едри разкривени букви: „Три хиляди ливри на господин Никола Пулен“, така че не ставаше ясно дали той дава тези три хиляди ливри или остава да ги дължи.

— Смятайте, че са ви в джоба — каза той.

Пулен, който понечи да подложи ръка и да направи крачка напред, прибра и ръката, и крака си, което наподобяваше, поклон.

— Така че се разбрахме, нали? — попита го херцогът.

— За какво, монсеньор?

— Че ще ме осведомявате и занапред.

Пулен се колебаеше: натрапваха му занаята на шпионин.

— Нима нищо не остана от вашата благородна преданост?

— Напротив, монсеньор.

Значи ли това, че мога да разчитам на вас?

Пулен направи усилие над себе си.

— Да, можете да разчитате — каза той.

— И ще знам за всичко единствено аз?

— Тъй вярно, единствено вие, монсеньор.

— Свободен сте, приятелю, свободен сте да си вървите… Е, дръж се сега, Майен!

С тези думи той дръпна завесата и направи път на Пулен. След това побърза да се яви при краля.

Кралят се бе уморил да си играе с кученцата и си играеше в момента с билбоке[1].

Д’Епернон си придаде загрижен вид, но погълнат от важното си занимание, кралят не обърна ни най-малко внимание на това.

В края на краищата, удивен от упоритото мълчание на херцога, той вдигна глава и му хвърли бърз поглед.

— Пак ли ти се е случило нещо, ла Валет? — попита го той. — Умря ли, какво ти стана?

— Бога ми, да бях умрял, ваше величество — отвърна д’Епернон, — нямаше да виждам това, което съм принуден да виждам.

— Кое? Моето билбоке ли?

— Ваше величество, когато краля го заплашват изключителни опасности, поданикът му е в правото си да се тревожи.

— Пак ли опасности? Дявол те взел, херцоже!

При тези думи кралят удивително ловко подхвана топчето от слонова кост с върха на своето билбоке.

— Вас са ви обкръжили най-злите ви врагове, ваше величество.

— Кой например?

— Херцогиня дьо Монпансьо.

— Да, наистина. Вчера тя присъствува на екзекуцията на Салсед.

— Вие знаете за това?

— Както виждаш.

— А за пристигането на господин Майен също ли знаете?

— От снощи.

— Значи това вече не е тайна… — провлечено каза неприятно поразеният херцог.

— Нима може нещо да се укрие от краля, скъпи мой? — небрежно заключи Анри.

— Но кой е могъл да ви го съобщи?

— Нима не знаеш, че ние, помазаните от Бога, получаваме откровение свише?

— Или от полицията.

— То е едно и също.

— Ваше величество си има своя полиция и нищо не ми е казал за това! — продължи уязвеният д’Епернон.

— Кой, по дяволите, ще се погрижи за мен освен аз самият?

— Вие ме обиждате, ваше величество.

— Ти си ревностен, скъпи ми ла Валет — това е изключително достойно, но ти си муден, а това е сериозен недостатък. Вчера твоята новина щеше да бъде напълно уместна, но днес…

— Но днес какво, ваше величество?

— Днес тя малко е закъсняла, признай си.

— Напротив, за нея, изглежда, е още твърде рано, щом не желаете да ме изслушате — каза д’Епернон.

— Аз ли? Който цял час те слушам?

— Но как? Вас ви заплашват, готвят ви капан, а вие ни най-малко не се тревожите.

— А защо? Нали си ми организирал охраната и още вчера ме уверяваше, че гарантираш моето безсмъртие. Мръщиш ли се? Защо? Да не би твоите Четиридесет и петима да са се завърнали в Гаскон, или пък вече за нищо не ги бива? Току-виж тези господа се оказали като мулетата: проверяваш мулето — от ноздрите му лъха жар, а купиш ли го — едва-едва се тътри?

— Имайте търпение, ваше величество, сам ще се убедите.

— Много ще се радвам. И скоро ли ще стане това?

— Може би по-скоро, отколкото предполагате, ваше величество.

— Внимавай да не ме уплашиш!

— Ще видите, ще видите, ваше величество. Между другото, кога се каните да излизате от града?

— В събота.

— Това ми трябваше всъщност да зная, ваше величество.

Д’Епернон се поклони на краля и излезе.

В приемната той си спомни, че бе забравил да освободи от поста му господин Пертинакс. Но господин Пертинакс се бе освободил сам.

Бележки

[1] Играчка, която представлява чашка, с която се лови подхвърлено топче. — Б.пр.